Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 114

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110, 111, 112, 113.

114

Зянон Пазняк се стремеше да установи в БНФ (Беларуския народен фронт) строга партийна дисциплина, отчетност и всичко друго, характерно за една нормална политическа организация. Повече от два пъти не можеше да се отсъства от сойма, всички членове получиха отчетни книжки. Това може би беше необходимо, защото министерството на правосъдието следеше строго за спазване на формалностите, за да може при случай да се хване за нещо и да спре дейността на гражданската организация. Всичко това и още много други неща Пазняк и БНФ (Беларуския народен фронт) постигнаха при яростна съпротива дори в либералното време на Шушкевич, да не говорим за по-късния полицейски режим на Лукашенка.

Разбира се, строгият ригоризъм на Пазняк далеч не се харесваше на всички в редиците на фронта. Изобщо честните и умни момчета, преди всичко беларуски интелигенти, като се събираха заедно, не рядко изразяваха своето несъгласие с лидера. Несъгласието се отнасяше основно за тактиката; стратегията не предизвикваше у никого съмнение, защото стратегията беше Беларус, на която бенефейците, безусловно, бяха предани. Обичах и уважавах всичките - винаги философски и разсъдливо настроения Юрас Хадик, веселяка и песнопоец Валянцин Голубеу, чевръстия Вячаслав Сиучик, красноречивия Винцес Вячорка, деловито съсредоточения Сяргей Навумчик. Малко по-късно към тях се присъедини интелигентният Лявон Баршчеуски. Славни стояха край тях и момичетата, макар че по женски не винаги се разбираха помежду си, но бяха разсъдителни и образовани. Аналитичните способности на Пазняк изглеждаха безгранични. Той като че ли знаеше всичко за Беларус - съвременната и историческата, можеше човек да слуша с часове разсъжденията му за нея. Макар че не изглеждаше красноречив, той беше човек, за цял живот болен от Беларус. Ценях много това негово качество и дори когато не бях съгласен с всичко или не всичко ми харесваше в неговите максими, не исках да му противореча. Не чувствах, че имам право да противореча на човека, въодушевен от великата идея. Наистина, Адамович, като дойде един път в Менск и се срещна с Пазняк, каза, че този човек наистина може да претендира за лидерство в Беларус, но има един недостатък - прекалената въодушевеност. Лошо е да бъдеш въодушевен, особено от идея. Най-благородните идеи се провалят именно заради въодушевеността на своите последователи. В общи линии бях съгласен с това, но не и по отношение на Пазняк. Смятах, че на аполитичната, кротка Беларус е необходим именно такъв лидер. Само такъв има възможността, способността и волята да събуди нацията, която е проспала голяма част от своята история. Тази моя привързаност към Пазняк се засили, когато един път, като включих телевизора, видях в едър план аскетичното му лице, решителните лица на неговите съратници и чух как лидерът на БНФ (Беларуския народен фронт) нарече комунистическата партия банда тирани и убийци, най-кървавата в нашата история. Това негово изказване в пряк ефир на беларуската телевизия, както и няколко публикации в пресата, предизвикваха първоначално шок в обществото, несвикнало с подобни изявления. Въпреки това ще мине малко време и същото това общество ще избере без проблеми Зянон Станислававич за депутат във Върховния съвет. Разбира се, това стана възможно тогава, когато избирателните комисии не бяха изцяло обвързани с режима и брояха гласовете горе-долу обективно. Заедно с Пазняк във Върховния съвет беше избрана доста голяма група членове на БНФ (Белалруския народен фронт), която положи основите на парламентарната опозиция, постигнала много неща за независимостта на страната. Тези успехи на опозицията и на нейния лидер грееха, вдъхновяваха и даваха надежда.

За съжаление в своята вестникарско-митингова риторика Пазняк не винаги отдаваше дължимото на политическата логика и не можа да избегне крайностите в дефинициите - особено що се отнася до Русия и руснаците. Винаги много чувствителни по отношение на националното си достойнство, някои от тях се възползваха от нападките на Позняк, за да винят него и БНФ (Беларуския национален фронт). При което оставаха без внимание изказвания от друго естество. Така, когато по време на телевизионно предаване го запитаха каква политика по отношение на руснаците ще провежда, ако дойде на власт, кандидатът за президент Пазняк каза: "Такава, че руснаците в Беларус да живеят по-добре отколкото в Русия". Какво пък, риторично, но изчерпателно в смисъла на оптималното отношение към решаването на болезнения междунационален проблем. Може би в първоначалния период на неустойчивия суверенитет не трябваше да се засяга сложния въпрос за лустрацията и особено за пенсиите. С течение на времето това можеше да се реши тихо и без политическа възбуда, както беше направено скоро в Чехия или Полша. На мнозина не им беше лесно с Пазняк. Като въодушевен човек той очакваше същата въодушевеност и от другите, най-напред от своите съратници. Но всеки от другите имаше свой, различен от неговия характер. Това е в общи линии разбираемо и естествено, защото всички те бяха по убеждение демократи, а е известно, че на демократите метафизически не им е присъщо единомислието. Там където се появят поне двама демократи, започват несъгласия и възражения. Саможертвеността е психически тежко дело, може би е неразумно да се изисква от всеки друг. В случая е приемлив само собственият доброволен избор, да подтиква към който никой няма право. Дори болшевиките по време на войната разбираха това и смятаха, че стотици Матросовци ще осъществят своя подвиг доброволно (макар че това е много съмнително). Но е важно, че постулатът за доброволността беше и за тях неоспорим. Между другото, съвсем християнски постулат.

Именно при тези обстоятелства на поредния конгрес възникна проблем за лидера на БНФ (Беларуския народен фронт), чиято оставка поискаха някои от неговите съратници. Бях принуден да се изкажа с молба да не правят това, да разберат, че засега Пазняк няма алтернатива във Фронта. Послушаха ме, макар че може би сбърках. Защото все едно по-късно БНФ (Беларуския народен фронт) се разцепи и формално, а признаците за разкол се появиха в него няколко години по-рано.

Бенефейците, особено ветераните на движението, често са наричани пренебрежително романтици. Това не е съвсем правилно, макар че частица истина в това определение има. Известна доза романтизъм, може би беше характерна и за Пазняк. Не е много добре обаче, че с течение на времето благородната изобщо идея за възраждането придоби в очите на обществото архаичен оттенък - не винаги разбираем и поради това неприемлив за съвременния, прекомерно прагматичен беларус. Беларуският народ като цяло в края на ХХ век имаше проблеми не толкова с възраждането, колкото с оживяването. По някакъв начин поне, даже и с болшевишка зурла, но да не се превърне в труп, което в общи линии беше реално. По същество течеше процес на умиране (във всеки един смисъл) и важна беше грижата как да се задържиш на ръба на гибелта, а не да се занимаваш с някогашното величие по време на ВКЛ (Великото литовско княжество). Народът чувстваше това инстинктивно и затова на първите президентски избори в голямата си част не тръгна след Пазняк и БНФ (Беларуския народен фронт) с техния виртуален националдемократизъм и архаизацията на и без това не много уредения език, която се прояви според мнението на някои във връщането към граматиката на Тарашкевич. От времето на Тарашкевич са се променили много неща по света, включително и в беларуския език, с което прагматичният политик не може да не се съобразява. Народът тръгна след жестокия, нагъл, прагматичен директор на совхоз, чиито идеи бяха прости като мученето на крава и изцяло разбираеми. Без да се съобразява с националните принципи, Лукашенка се втурна към Русия, най-напред за да получи оттам лична подкрепа, а също така хляб, бензин, газ, без които не беше възможно не само"да се възраждаш", но и да преживееш зимата до пролетта. Разбира се, по-разумните усещаха, че той отнема на Беларус суверенитета и бъдещето, лишава я от демокрацията. Но каква е ползата от демокрацията, когато плачат гладните деца? Несъмнено, като демократи, лидерите на БНФ (Беларуския народен фронт) не разбраха, че демокрацията не означава справедливост, а математика, че националното бъдеще се определя сега от цифрите, а не от идеите, колкото и разумни да се те.

За възвишените национални идеи трябваше да има национален елит, а нацията се стремеше към елементарна цел - да оживее. Много съмнително е, че тази цел можеше да бъде постигната от националиста Пазняк, но затова пък да я постигне обеща прагматикът Лукашенка. Това, че методите му са по същество догматични, тогава малцина знаеха.

(Следва)

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 113

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110, 111, 112.

113

Ригор Барадулин, както винаги пълен с разни (не само поетични) идеи, намисли да заснеме филм за моята "малка родина". Когато всичко беше уредено, отидохме с автобус на "Белорусфилм" във Вушачи.

Пътят през Плешчаница и Бягомл ми беше отдавна познат, обичах неговите околни иглолистни горички и хълмове, сенчестия горски път през Бярезинския резерват. Може би този път беше най-приятният от това пътуване, защото останалите... Останалите бяха прекалено живо свързани с тежките спомени от детските ми години, с тъжното отмиране и запустяване на някога познатите ми околности. Това потискаше болезнено душевните сили, опъваше със самотата си нервите. Всичко, което за другите, страничните, беше детайл от тяхното любопитство, за мене беше болка. И аз може би нямаше да се съглася, ако хитрият Ригор, който знаеше една моя слабост, не ме беше подмамил с любимото ми езеро. Бяха планирани снимки край езерото и аз отидох.

По пътя се отбихме във Воуча при сестра ми Валя, която знаеше за идването на хората от киното и ни чакаше. Валя се омъжи във Воуча за колхозния механизатор Шурка, в общи линии добър и работлив човек, но имаше един недостатък - все същия. Деца нямаха и сестричката ми доста се намъчи с Шурка-Сашка, който изглежда умря не много стар точно от това нещо. Вдовицата остана сама във вехтата къща, с котарака и градината, за която все се грижеше от ранна пролет до късна есен. С това и живееше.

Настанихме Валя в автобуса и отидохме в Бички - в изоставения, обрасъл с репеи и коприва двор на бащината ни къща. Помня как я строихме, колко беше нова и радваше деца и родители. Но мина не много време, къщата се наклони, вдълба се едва ли не до прозорците в земята и стоеше с продупчения си покрив и изгнилите дъски на верандата. Единствена радост бяха двете посадени от родителите ми дървета - дъб и клен, които с всяка година ставаха все по-разкошни и се издигаха високо над къщата. Кинематографистите ме накараха да заема на верандата необходимото им положение и да отговарям на въпросите, които задаваше, оставайки "човек зад кадър", редакторът и режисьор Валодзя Халип. След това отидохме при езерото, да се слезе до което по хълмистия бряг беше немалък риск. Но слязохме някак си. А там на удобно хълмче, което обичах от детските си години, запалиха огън и започнаха да подготвят учен разговор. Никак не обичах тези постановъчни разговори, когато трябва да демонстрираш своето дълбокомислие или лирическа възвишеност. И двете, според мене, е по-добре да държиш вътре в себе си, а когато ги доверяваш на някого, най-добре е на хартията. Сестричката ми седеше наблизо и слушаше, дивейки се на кинематографичната "мъдрост", преживявайки нашето общо минало. Когато всичко свърши, Валодзя Халип се бухна в езерото и - за моя възхита - го преплува натам и обратно без почивка. Това виждах за първи път. Никой преди това не беше преплувал толкова смело нашето езеро - може би нямаше умели плувци, а може би плашеше дълбочината. Старите хора казваха, че езерото е много дълбоко. Но няма нищо за чудене - Валодзя е израснал край езеро. Като се върнахме в селото, докато брат ми Микола с жена си Тоня приготвяха гощавка, аз се разходих по безлюдната, обрасла с трева моя някогашна улица. Милото мое, бедно и нещастно селце доживяваше своите последни дни. От нашите някогашни съседи живееха хора само в две къщи, останалите стояха изоставени, а и от тях бяха останали няколко. Гледаше със счупените си прозорци къщата на Галавачови, където някога обичах да ходя при Валодзя, нямаше я къщата на чичо Васил, на умрелия от туберкулоза богатир Куц. Наистина, нелошо се беше подредил в своето стопанство по-малкият брат на моя приятел Коля - Сямьон, грижовен и работлив селянин. В къщата на Миша, който дълги години беше директор на училището, живееше и доживяваше живота си овдовялата му сестра, чиято единствена дъщеря беше убита от мълния. В другото село имаше малко повече къщи, но вече бях забравил имената на неговите жители. Освен на киномеханика Васил Паршонка, който живееше на края зад гробището.

Околностите също се бяха променили. В любимия ми зелен овраг нямаше откъде да се влезе, толкова беше обрасъл с елшак, изчезнало беше без човешка нужда и нашето изворче. Храстите и елшите все повече превземаха някогашните селски полета и стигаха до самите градини. Гъсто бяха обрасли полските пътечки, а тези, които бяха останали, бяха безжалостно обезобразени от огромните колелета на автотракторната техника и цяла година зееха с дупките си по коловозите. Добре е, че все пак постигнах да асфалтират главния път по времето, когато бях депутат. Военните не дадоха да се асфалтира частта от магистралния път до Кубличи, откъдето започваше маневреното им авторакетно трасе, което трябваше да се крие от НАТО. Сега няма нито трасето, нито ракетите, но няма и човешки път.

Брат ми Микола, който беше прекарал тук живота си, работейки в колхоза, дочака най-сетне пенсия и беше много радостен от това. Никой не го гонеше на безплатна работа, можеше да ровичка по двора, до къщата, която брат ми обичаше много. Плетеше от тел мрежа за ограда, от съседните храсталаци се запасяваше с дърва. В кочината растеше прасе, пасеше крава. Пари му плащаха малко, но редовно, хляб един път на седмицата им караше автомагазин. Какво още му трябваше? Такъв живот не е имало никога на село и на пенсионерите им се струваше, че най-сетне са доживели до комунизма, който им обещаваха болшевиките. Да има само повече здраве. Но именно здраве не достигаше - здравето без остатък им беше отнела колхозното слугуване. Не дълго се радва на своята пенсионна свобода и моят Микола...

Така настъпи времето на загубите, все по-близо идваше часът на раздялата. По-малко и по малко оставаха роднините, приятелите и дори познатите. Ригор изобщо остана сам - сред последните почина леля му, която някога ни гощаваше ласкаво с най-различни неща (мъжкото достойнство тя определяше най-вече по една старинна селска скала: яде - не яде. Не зная за Ригор, но за нея аз се оказах в числото на тези, които не ядат), неотдавна си отиде и чичо Пятрок, последният от близките на Ригор, не много старателен пазач на Ригоровия двор, където едва ли не всяка зима се разпореждаха вушачките крадци. При едно от последните мои пътувания до родните места се роди сюжетната идея на повестта "Хайка".

Мой познат от Кубличи ми разказа една случка от 30-те години, как са осъществявала у нас колективизацията и заедно с нея разкулачването, изселванията и репресиите. Един селянин бил изселен със семейството си край Архангелск, там се настрадал, погребал жена си, малката си дъщеря и решил да избяга в родината си. Колкото и странно да е, успял. През много приключения и мъки, като преодолял хиляди километри, се озовал в родното си гнездо и сладко, насаме си поплакал. Но с това се свършило неговото щастливо завръщане. По пътя никой не го знаел, а тук го познал първият срещнал го сутринта съсед. И още на свечеряване започнал лов, организирали хайка, в която (ето ти драма!) бил принуден да участва и синът му, който вече се бил отрекъл от баща си и станал партиен член. Бащата се удавил в блатото, но с какво останал да живее синът му? Дали не се това, което през цялото време носеше в себе си Александр Твардовский? Той се озовал в подобно положение, когато един път в Смоленск, където младият поет работел като редактор, при него дошъл баща му, който избягал от заточение. Тогава синът му казал: "По-добре се върни там, откъдето си дошъл..." Хората от друго време едва ли ще разберат цялата дълбочина на изворите, дали началото на пожизнената драма на известния поет и неговия нещастен баща.

През нощта по пътя за Менск, като седях между уморените от пътуването и работата кинематографисти, все си мислех за тази отдавнашна драма. И като си отидох у дома, бързо написах "Хайка".

(Следва)

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 112

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110, 111.

112

Според новите закони на перестройката започнаха да издигат кандидати за народни представители на СССР (Съюза на съветските социалистически републики). От Москва бяха спуснати квоти, включително и за СП на БССР (Съюза на писателите на Беларуската съветска социалистическа република). В Дома на литератора беше свикано събрание, водеше го Нил Гилевич, който беше назначен за председател на тукашната избирателна комисия. А това означаваше, че няма право да издига кандидати за народни представители. Това огорчи не само него, но и мене, защото чувствах, че ще ме предложат и не знаех как да се измъкна. Приблизително така стана, както го бях предвидил. На събранието няколко души станаха и предложиха - Бикау! Аз на свой ред си направих самоотвод. Тогава започнаха да гласуват и не приеха самоотвода. Отново не се съгласих. Отново се изказаха, уговаряха ме. Един само Дамашевич може би ме разбра и каза: "Какво сте се лепнали? Човекът не иска, не е млад вече, не е здрав..." Не го послушаха, също както и мене. С това и се разотидохме. На другия ден ми позвъни Анатол Вярцински, който по това време редактираше "ЛиМ" ("Литература и изкуство"). Той едва ли не с отчаяние каза, че е объркан. Вестникът трябва да информира за резултатите от избора, а ти не си съгласен. В протокола, който лежи пред мене, пише: да се предложи Бикау. Какво да правя?

Уважавах Вярцински, бяхме в дружески отношения, и като стиснах зъби, бях принуден да се съглася. Заради редактора, заради "ЛиМ", а не заради събранието, което насилствено ме обрече на мъки.

Предложението отиде в Москва. И понеже изборите трябваше да станат в Съюза на писателите, имаше обща съюзна квота - 10 депутати от СП (Съюза на писателите). Там трябваше отново да се избира от всички, предложени от републиките и автономните области. Мислех и се надявах, че може би там няма да мина, ще минат други. Но не стана така - избраха ме и там. И ето че Бикау, като един от десетте, стана народен представител на СССР (Съюза на съветските социалистически републики) от името на всесъюзната писателска организация. Алес Адамович също стана народен представител, но от Съюза на кинематографистите. Това, че беше избран Адамович, малко ме зарадва - все пак ще имам свой човек до мене. Не съм сам сред това номенклатурно сборище, което от Беларус наброяваше около стотина души. И малко ме утешаваше това, че съм избран от името на творческа организация. Няма да седя между т е з и, мислех си, наседях се за десет години във Върховния съвет на БССР (Беларуската съветска социалистическа революция). Но, за съжаление, не стана така. Избираха от различни организации и съюзи, но в залата ни сложиха по азбучен ред и териториален принцип. Адамович се озова сред депутатите от Москва, а аз - от Беларус. Мои съседи бяха председателят на Берасцейския изпълком, един майстор от маладечанския завод, председателят на колхоз Бядуля и председателя на КГБ (Комитета за държавна сигурност) Балуеу. Отзад седяха председателят на Саумина (Министерския съвет) Кебич и беларуският първи секретар Сакалоу. Хубава компания! Но най-напред трябваше да се избере Върховен съвет на СССР (Съюза на съветските социалистически републики), заради което в Менск се събраха всички депутати, заседанието се водеше от Малафееу. От масата избираха с пряко и открито гласуване. Като чух името си, веднага си направих самоотвод, който не приеха. Само генерал Чумакоу и още няколко души гласуваха срещу Бикау и аз не знаех дали това са мои приятели или врагове. Отидохме в Москва. Там в залата на президиума на ВС (Върховния съвет) свикаха съвета на старейшините, на който присъствах и аз с Адамович. Седяхме горе, на задните банки и гледахме как Горбачов и Лукянов обсъждат кандидатурите и определят ръководните органи. Изпратих на Горбачов бележка за самоотвод. Горбачов я прочете гласно и ме вдигна от мястото ми: каква е причината? Казах, че съм болен. Горбачов поклати глава: е, известен писател, а се отказва. Какво пък... Сложи моята бележка настрани, но от списъка на [президиума на] Върховния съвет ме зачеркна.

Адамович, напротив - искаше да го изберат, но напразно. Даже не го предложиха. Виждаше се, че малко преживява, защото беше човек със значителна гражданска активност. Но у нас нещата отдавна са поставени така, че който иска, не му дават, а който не иска, го заставят. Този болшевишки принцип не успя да го разруши и Горбачов. Когато започна разпределението по комисии, беше предложено да подаваме заявки - кой къде желая. Не подадох заявка, исках по войнишки до се скатая. Адамович подаде едновременно за две комисии, мислеше, че може би ще го запишат в някоя. За съжаление не го записаха в нито една, а аз, без да желая това, се озовах в комисията по отбрана и държавна сигурност. Когато след това се оплаках на Лукянов, който се занимаваше с това, от неочакваното назначение, той отговори: "Ами вие пишете за армията и за КГБ (Комитета за държавна сигурност)". Така хлътнах. Адамович тогава ми се присмя - намерил си кого да надхитриш! А аз му разказах старата приказка за одеския клошар, който се събудил сутринта на пристанището и тръгнал да търси нещо за работа. Гледа, че на мостика на океански лайнер стои красавец капитан и клошарят, като се почесал, вика: "Ей, капитане, да ти трябва помощник?" - "Не" - казва капитанът. - "А боцман?" - "Също не". - "А готвач?" - "И готвач не." - "Късмет имаш, мършо, иначе щеше да видиш една работа от мене..." Аз не съм одески клошар, но за комунистическия капитан също не мислех да работя.

Започна шеметна, безредна и в много отношения драматична дейност на заседанията на народните представители, които зачестиха в Кремъл. Депутатите бяха страшно много, от всички републики на Съветския съюз. Най-много - от републиките от Средна Азия и най-малко - от Прибалтика и Кавказ. Седяхме в залата на строго определени места, по време на почивката всички се трупаха около партийните си лидери, каквито тогава бяха първите секретари на ЦК (Централния комитет на Комунистическата партия). Те бяха нещо като режисьори, определяха кой ще се изказва, даваха политически указания. Тези, които искаха да се изкажат, пращаха бележки: искам думата в подкрепа на и т. н. На тях им даваха думата, докато другите се възмущаваха. До беларуската делегация цял хектар място заемаше делегацията от Узбекистан и аз наблюдавах нейното поведение. Там имаше няколко диригенти, включително и една жена, които ръководеха не само изказващите се, но и подаваха репликите, подвикваха, започваха да ръкопляскат. Много сплотена делегация беше. Изобщо, политическите страсти в залата бяха понякога нетърпими за несвикналия човек. Особено когато се изказваше Сахаров или Афанасев. Че даже и Собчак. Сахаров говореше за Афганистан и му изключваха микрофона, опитваха се да го изгонят с ръкопляскания от трибуната. Затова пък, когато се изказваше генерал Родионов, който осъществи известното кърваво клане в Тбилиси, го изпращаха от трибуната с бурни овации, половината зала ставаше. Тогава разбрах ясно, че явно съм попаднал не на място, че някак си трябва да бягам оттам.

Алес Адамович напротив - беше пълен с енергия и полемичен хазарт, готов беше да се изкаже по всеки повод.Често успяваше, защото седеше на първия ред, точно пред трибуната.

Един път се изказа доста рязко (и с право), предупреди Горбачов за опасността която носи неговото генералско обкръжение. Тогава си изпати от други, включително и руски комунопатриоти, негови колеги от СП (Съюза на писателите). Много печално е, че към тях (засега мълчаливо) се присъединиха някои от беларуските дейци на културата, като например Михаил Савицки и някои други. Опитах се един път да поговоря с Валентин Распутин, с когото бях в добри отношения, но бързо разбрах, че между нас зее пропаст. Тези хора не виждаха и не признаваха нищо друго освен своята любима матушка Русия. Но те бяха руснаци, а останалите?..

Пробен камък за новата политика на Горбачов стана националният проблем (Грузия, Армения, Азербайджан, Централна Азия, Прибалтика). Дори за неосведомения човек беше ясно, че тези народи се стремят към свобода и независимост, че достатъчно много са се наживели в затвора, който се наричаше СССР (Съюз на съветските социалистически републики). Имперците не разбираха това. Аз тогава контактувах с прибалтийците - естонци и литовци, които предприеха ясен курс към независимост и започнаха последователно да се стремят към нея. За целта трябваше да се признае незаконността на секретните протоколи от пакта Рибентроп-Молотов.

Но за да се направи това, първо трябваше да се намерят тези протоколи. Дипломатите и кагебистите твърдяха, че протоколите са фалшификация на Запада. С усилията на демократите беше съставена специална комисия, която беше оглавена от Ландсбергис и в която включиха и мене. Трябваше да докажем, че публикуваните на Запад копия от тези документи са истински. Това не беше лесно, защото академик Фалин убеждаваше депутатите от трибуната, че никакви протоколи няма на бял свят. Повечето му вярваха. Но повечето не предвидиха колко силна е настойчивостта на балтийците, по-специално на Ландсбергис с неговата политическа хватка на булдог. Този литовски професор по музика в продължение на няколко заседания доказа, че не Западът е фалшификатор, а МВР на СССР (Министерството на вътрешните работи на Съюза на съветските социалистически републики). Ръководството на страната продължаваше да упорства в своята измама, което след известно време доведе до кървави ексцеси във Вилнюс, Рига, че и в Закавказието. Проля се кръв, за което Горбачов беше предупреждаван строго от неукротимия Адамович, който от активен негов последовател най-накрая се превърна в негов противник. Както между другото и цялата междурегионална група на Афанасев и Попов.

По време на една почивка между заседанията ми се случи да се срещна и да поговоря с Андрей Сахаров. Депутатите стояха на опашка пред бюфета, когато на вратата се появи Сахаров. Той явно беше объркан, като видя опашката, и спря, без да знае къде да застане. Повечето от редицата се отнасяха към него враждебно, съвсем неотдавна се бяха опитали да го прогонят от трибуната. Тогава аз излязох от опашката и му предложих моето място. Сахаров благодари, но не се нареди. Стаяхме двамата отделно от другите и разговаряхме. Андрей Дмитриевич каза, че е чел моите книги, самият той не е участвал във войната, но вярва на безпогрешната реакция на съпругата си Елена Бонер, която е фронтовачка и дори е била ранена. А що се отнася до моралната стойност на книгите, тя е безспорна. Аз на свой ред разказах на академика как искаха срещу него и Солженицин подписи от писателите, подкрепих неговата борба и днешното му изказване за Афганистан, където съветски летци са опитали да бомбардират своите, за да не попаднат в плен. Това предизвика буря от протести в залата, един ветеран инвалид се изказа с гневен отговор в смисъл, че факт за това няма, защото не може да се случи никога.

Това беше моят първи и последен разговор с този човек. През нощта Сахаров почина в своето жилище, а след два дена депутатите отидоха с автобуси на погребението му. Попаднах в автобуса, където след мене седна група генерали и с тях маршал Ахрамеев. Въпреки печалния повод генералите се държаха доста оживено, маршалът се шегуваше. Трудно беше тогава да си представи човек, че ще мине малко време и същият Ахрамеев ще се обеси в кабинета си. Ето такива два смъртни случая. Приравняват ли те покойниците? В заседателната зала сред беларуската делегация назря конфликт, в който се включих и аз. Трябваше да се доизберат депутати във Върховния съвет. Демократично настроената част от народните представители се приготви да предложи свои хора - Шушкевич и Дабраволски. Но с работата се зае Сакалоу, който проведе гласуването по "опростена" схема - в залата, всеки от своето място. Да брои гласовете възложи на кагебиста Балуев, който седеше срещу мене. Веднага вдигнах ръка срещу всички други кандидати, но, разбира се, загубих, избраха комунисти. Тогава не се сдържах и може би прекомерно рязко, че и неуважително навиках Сакалоу. Ленинградският следовател Иванов, който седеше наблизо и наблюдаваше тази сцена, ми каза: "Смело го давате". Може да беше смело, но глупаво и безполезно, защото не постигнах с това нищо. А най-вече навредих на себе си - после гълтах хапчета.

На заседанията на комисията, в която ме включиха, не ходех. Изпращаха призовки, които разнасяше специален куриер - чукаше през нощта в четири часа, караше ме да се подпиша, след което хвърлях хартийката в кошчето за боклук. Но веднъж ме повикаха на поредното събиране в края на дневното депутатско заседание. Комисията заседаваше в разкошна зала на стария Кремълски дворец. Отидох със закъснение, но по-добре изобщо да не бях ходил. Това беше ужас, какъвто не се случваше дори в голямата зала, където заседаваха всички депутати. Течеше някакво обсъждане, ръководител беше председателят на комисията, цивилен, но - както беше отбелязано в документите, с чин генерал-полковник. Останалите също бяха генерали - от въоръжените сили и КГБ (Комитета за държавна сигурност), цековци и републикански лидери. Страстите бяха нажежени, лицата на всички горяха. Поредният изказващ се доказваше, че политиката на Горбачов е предателска, че той не дава възможност да се достроят "авионосните крайцери, крайно необходими на армията и флота". Други го подкрепяха с реплики от място. После се изказваха и те - всички срещу предателската политика на Горбачов, който "продаде Русия и закопава партията". След това започнаха да обсъждат "гнусната клевета" на журналиста Коротич, който в своето списание "Огонёк" е написал, че уж в Съветската армия се среща "измисления от него тормоз от страна на старите войници". Един възрастен полковник едва не заплака от тази обида, защото нашата "работническо-селска армия, победила най-злия враг - немския фашизъм..." и т. н. Останалите го подкрепиха дружно. Прозвуча предложение да се извика на едно заседание редактора Коротич и "да се разкритикува, за да разбере как се клевети доблестната работническо-селска..." По-нататък не издържах и излязох.

Повече не се появих в тази комисия. Не исках да имам нищо общо с престъпната политика на очевидния реванш, който дълго преди известния опит за преврат назряваше и се подготвяше от тези, които се оказаха пред реалната заплаха да изгубят дългогодишната си власт. Разбирах Адамович, който заедно с другите интелигенти осъждаше Горбачов, но не можеше и да не му съчувства. Горбачов се озова в зверилник, който без да иска или нарочно разръчка и може би вече не знаеше как да се справи с него.

(Следва)

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 111

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109, 110.

111

Най-сетне Върховният съвет на БССР (Беларуската съветска социалистическа република) се загрижи да беларуския език и както винаги, за да скрие проблема, състави съответната комисия. За неин председател назначиха Нил Гилевич, стар поборник за беларуското. Започнаха дълги заседания, скучни обсъждания, когато един през един многословно доказваха колко е необходим на беларусите техния роден език. Тук нямаше разминаване и тогава единодушно се премина към конкретните неща. Езикът на държавните учреждения, на висшите училища, на издателствата и литературата... А езикът на ръководещата и определящата всичко партия? На това място колегите привеждаха хитрия и предварително подготвения аргумент: езикът на партията е дело на партията, ни е не можем да ѝ диктуваме нищо. Ето какво, казах аз веднъж, докато комунистическата партия на Беларус не премине на беларуски език, беларусите няма да имат никакъв роден език. "Ей че го каза!" - подхвърли заядливо Иван Чигринау, много активен по това време секретар на СП (Съюза на писателите), който при Лукашенка получи званието народен. Нил Гилевич мълчеше мрачно. Двамата, както впрочем и останалите от комисията, членуваха в комунистическата партия и не беше трудно човек да се досети с каква цел са назначени в нея. В най-добрия случай - да имитират борба за езика, а когато не се получи нищо, да кажат: "Ами ние се постарахме"

Беше приет подробен и доста странен план за беларуския език, в основата си популистки и безнадежден. Това стана особено очевидно, когато на последното заседание беше обявен редът за въвеждане на плана в действие. Като го прочетох, исках само да видя погледа на Гилевич и Дземянцей, който седеше до мене и под ръководството на когото може би беше писано всичко това. Погледите си тези хора бяха навели срамежливо, ясно защо. На всеки, който дори и бегло погледнеше този план разпределение, би му станало ясно, че е писан само за пред хората, за успокоение на "кресльовците" и особено на БНФ (Беларуския народен фронт), който на всеки митинг настояваше: езикът!! Наистина, каква е ползата от един план, който предвижда нещо за десет години, иначе казано - прехвърля мерките за езика към края на столетието. Казах им, че до края на столетието може да стане така, че никого от нас да го няма на този свят, кой тогава ще изпълнява това фантазьорство? Ще бъде забравено също като имената на неговите създатели. Така и стана. При властта на комунистите нищо от този план не беше и не можеше да бъде реализирано, върху страната бързо се стовариха куп различни събития и на никого не му беше до езика. Докато упоритият Нил Гилевич, като напусна СП (Съюза на писателите), не създаде ТБМ (Дружеството за беларуски език). Куцукайки и буксувайки, то се бори все за това, за което са се борили беларуските интелигенти от началото на века. Може би наистина, както казаха умни хора, сбъркахме приоритетите и впрегнахме каруцата пред коня. Не трябва ли най-напред да де постигне независимост на страната, след чието придобиване много по-лесно и по-просто ще бъде беларуският език да стане държавен. Иначе - напразна борба, пусти намерения. Или поне имитация на борба без никаква надежда за приличен резултат.

Но това, което беше видимо за всеки зорък поглед, не искаха да го видят нашите националкомунисти. Включително най-честните и най-умните. Освен когато тази борба не беше необходима на партията, за да отдръпне национално активните (интилигентските) сили от радикалните идеи на БНФ (Беларуския народен фронт) и да ги включи в по начало безперспективната (и безвредна) борба за езика. Но с кого да се бориш, когато партията винаги е подкрепяла демагогски развитието на националния език? По същество с народа, който - както казват, не иска да говори на беларуски, а на руски. И това е истина. Защото за какво му е на народа да говори на език, който извън селския бит не се използва? На който не говорят в града, където са се преселили младите хора, не говори началството. Руският език е отдавна език на началството и народът се стреми да разбира преди всички него, за да разбира нарежданията на началството. Защото, ако не разбереш тези нареждания, лесно ще получиш плесник зад врата, както по време на немската окупация. А ако ги разбереш, току виж ти се случи и на тебе командваш. Тези, които са под тебе. Чиста изгода е да говориш на руски. Затова елементарният смисъл на борбата за беларуския език е да се започне от началството, от сегашната ръководеща партия. Но как да се изправиш срещу партията, към която сам принадлежиш? Ще те изключат от нейните редици. Откъдето идват и имитационната суетня.

В общи линии, жалко. Защото наистина имаше един определен момент, който беше бездарно пропуснат. Тогава комунистите започнаха да се грижат повече за себе си, за своето много несигурно бъдеще, след година се съгласиха за суверенитета, можеха да се съгласят и за езика. Макар че всичко това са напразни разсъждения. Както показаха следващите събития, беларуската компартия по-лесно прие собствената си туберкулозна смърт отколкото народния език...

(Следва)

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 110

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109.

110

А в Менск започна неспокоен, размътен живот. Партийната преса, телевизията, а също така и партийните органи на всички равнища се нахвърлиха върху новото национално-демократично движение. Обвиненията бяха най-страшни. Наричаха бенеефовците фашисти, немски слуги, полицаи. Националното бяло-червено-бялото знаме обявиха за фашистко и непрекъснато доказваха, че именно под него немците и полицаите са разстрелвали евреите. За Пазняк казваха, че е бил полицай (а е роден през 1945 година) и че е син на полицай (а не на войник червеноармеец, загинал на фронта). Пазняк обаче запазваше спокойствие и твърдост, не се занимаваше с опровержения и неуморно събираше под знамената на БНФ националния актив. Негови съратници от самото начало станаха М. Дубянецки, а също така известните историци М. Ткачоу и А. Грицкевич, професор Ю. Хадика, учен, преподавателите Г. Вашчанка, В. Вячорка, Ю. Сиучик, изкуствоведите В. Чуйко и В. Тригубович. А също художниците М. Купава, А. Марачкин, Я. Кулик, журналиста С. Навумчик с жена си Галя. Писателите в новото движение не бяхме много: аз, Ригор Барадулин, Артур Волски. И толкова. Повечето писатели страняха от БНФ. След това по-голямата част от тях влеле в Дружеството на беларуския език, либерална организация, създадена със съгласието на властите от Н. Гилевич. През зимата започнахме да готвим конгрес, за да узаконим Фронта, да го направим легитимен. Не можехме да проведем конгреса в Менск, така че ни спасиха литовските приятели - помогнаха за организацията, дадоха удобно помещение. За съжалени аз не участвах в конгреса - съвпадна с отдавна предвидено отиване в Испания. Международната писателска общност беше планирала конгрес в Севиля и аз бях определен там за докладчик. Имаше и друга причина, която ме накара да не отида във Вилнюс, а в Севиля: една издателска фирма предлагаше да издаде мои събрани съчинения, включвайки в тях всичко, което съм написал, както и забраненото в Съюза. Подготвих съответните ръкописи, събрах черновите - такава беше уговорката. Не можех да изпратя това по пощата, а да го занеса лично можех, използвайки депутатската си неприкосновеност на митницата. Издателството ми даде няколко адреса в чужбина, включително и в Мадрид. Като пристигнах там със самолета, опаковах всичко и го изпратих на мадридския адрес. И - завинаги. Не получих нито една дума в отговор. После се опитах да разбера нещо за това издателство, но не открих никакви негови следи. Така пропадна всичко. (Може някога ще се намери в бездънните хранилища на КГБ, ФСБ, ФАПСИ и т. н.) За няколко дена по време на това пътуване спрях в Мадрид. В общи линии всички европейски градове са с нещо еднообразни - с архитектурата, с благоустройството си. Но всеки си има свой облик, свои особености - в областта на планирането, на озеленяването, да не говорим за музеите. Мадридският "Прадо" зашеметяваше, както може би и всички подобни средища на многовековната европейска култура. Не като галерията на Пикасо, в която имаше малко посетители, а и изглеждаше прекалено модернистична - дори за Пикасо. Въпреки това неговата знаменита "Герника" е станала заслужено емблема на наближаващата световна война.

Но като че ли най-силно впечатление ми направи мемориалът, разположен на половин час път с автомобил от Мадрид.

Още отдалече на планината се вижда огромен католически кръст, под който се намира мемориалът - огромна катедрална зала в скалата, разделена на две половини. В едната са намерили последен приют републиканците, а в другата - метежниците франкисти. По средата се издига гранитния гроб на самия Франко, който след смъртта си е обединил всички - и врагове, и приятели. Това беше прекрасно въплъщение на християнския постулат, че пред Бог всички са равни, смъртта обединява. Постулат, който за голямо съжаление у нас е занемарен дори в границите на една нация, да не говорим за отношението към други националности, някогашни врагове. Ако в Европа са построени стотици мемориали и старателно се грижат за гробовете на нашите войници, жертви на Втората световна война, на наша земя от немските паметници не е останал нито един. Всички бяха разрушени от вълната на естествения военен гняв и омраза към окупаторите, която не се е уталожила и до ден днешен. И сега нашите ветерани са готови на всичко, за да не позволят немците да възстановят със свои средства паметта за своите жертви на наша земя. В същото време хуманитарна помощ от тях искат редовно да получават. Моралът е такъв. Дори в рамките на възстановеното и почитано християнство. Севиля със зелената трева на моравите през февруари и вечнозелените палми напомняше приятно за пролетта, както и с портокаловите си дървета по улиците, обсипани с жълти плодове, които на вкус не се оказаха добри - бяха горчиви. Посетихме бившата тютюнева фабрика, където е работила някога безсмъртната Кармен, а сега се чуваше неспирната врява на студентите от Севилския университет. Един ден се почувствах зле, не отидох сутринта на заседанието на конгреса, лежах в хотелската стая и станах неволен свидетел как в съседната стая претърсват куфарите на моя другар московчанин. Правеха го двама наши земляци, които дойдоха заедно от Мадрид. Несправедливо щеше да бъдат обвинявани испанците, ако му изчезнеше нещо. А можеше и да не му изчезне - да се прибави, което можеше да бъде още по-лошо.

По обратния път срещнах на мадридското летище Олег Яфремов, който се връщаше у дома от гастроли. Изглеждаше зле, беше изпълнен със застарял песимизъм, не очакваше нищо добро за културата. Това беше малко странно на фона на видимата еуфория, която цареше в Москва във връзка с перестройката. Но Яфремов беше мъдър човек, трудно беше да не му повярваш.

Върнах се в Менск и веднага попаднах във водовъртежа на политическата борба, която се разгръщаше изцяло в беларуската столица. БНФ веднага след създаването си започна да призовава народа, да го вика на улицата. Народът не реагираше с голямо желание на пламенните призиви на Пазняк, но постепенно се събираше, слушаше изказващите се на митингите. Пазняк поставяше крайно радикални цели, които предизвикваха у едни съмнение, други се плашеха именно от този радикализъм. Често заседаваше Събранието, в което с Барадулин се стараехме да участваме редовно. Ригор се изказваше кратко, но винаги остро и на място. Условия за политическа работа нямаше, с помещение за своите заседания Събранието не разполагаше и се събирахме в случайни помещения - в училища, музеи и понякога в Дома на литератора, докато принадлежеше на писателите. По това време в Дома на литератора се простихме с Михас Ткачоу, който почина след побой в Мсцислаучински район. А преди това Михас ходи в Горадня за погребението на Аляксей Карпюк. Карпюк почина през лятото, като се мъчи тежко от рак на стомаха. Малко му бяха приживе другите страдания... Даже през последните години старите комунисти го обвиняваха във вестниците, че представя неправилно колективизацията, оскърбяваха с гнусни изрази автора. Карпюк заведе дело за обида и го спечели, като получи за своето унижение една рубла. Неговите противници само се изсмяха: сарказмът на Карпюк не достигна до тях...Скоро за обида и клевета те се научиха да смъкват милиони и ги даваха за нуждите на детски градини. Самите те вече се бяха натъпкали, на тях не им трябваха.

(Следва)

Хилми паша за новите Балкани (Интервю от запасния майор Д. Атанасов)

Димитър Атанасов Думбалаков от с. Сухо, Лагадинско, Егейска Македония - "Хилми паша за новите Балкани (Интервю от запасния майор Д. Атанасов)", публикувано във в-к "Камбана", год. III, бр. 1815, София, 10 февруари 1914 година)", публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 46, София, Благовещение, 7 април 1930 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Връщайки се от Албания, спрях се във Виена и счетох за необходимо да посетя прочутия бивш главен инспектор на Македония, умния и достоен турски държавник Хилми паша, сега отомански посланик в австрийската столица.

Хилми паша влезе в салона с фес на глава; той е висок, с едра, но деликатна конструкция, възстар, с правилни и красиви черти на лицето и малка брада, почти побеляла. Държи се с много достойнство и елегантност.

След като му изказах удоволствието да видя бившия управител на моята родина, той ме запита откъде съм родом.

- От Сухо, Солунско.

- Да, знам това чисто българско село.

Хилми паша наистина познава Македония във всяко отношение и днес той разбира по-добре от всеки друг турчин положението на новопоробената страна.

- Никога не допущах, каза пашата, че Македония може да стане някога сръбска, че гърците ще владеят Солун, но съдбата, знаете, често допуща и най-странните неща.

Населението в Македония е в своето болшинство българско, после иде по численост турското, гърците са малко, а сърби там никак няма между коренното население.

Освен това, продължи Хилми паша, за свободите на тая страна се бориха и се жертваха само българите. Революционната борба и войната - туй бе чисто и само българско дело.

В революционното време гърците и сърбите, смело казвам това, вървяха наедно с нас, турците, против вашите комитети. На мене и на моята полиция те съобщаваха всичко, каквото научеха за вас, те бяха наши шпиони, приятели и доброжелатели.

И когато България реши да воюва, те се присъединиха само да извлекат ползи на ваша и на наша сметак. Преди на вас да изменят, те се отнесоха вероломно към нас.

Но каквито и да са сърбите и гърците, виновни сме си ние, българите и турците, защото не се разбрахме навреме.

Но радостта на гърци и сърби от лесно добитите печалби не ще е за дълго. Туй българско, турско и албанско население по никой начин не могат задържа в покорство. Познават най-добре якия революционен дух на българската нация. Нищо не е в състояние да го сломи.

Ако империята не можа да излезе на глава с българите, сръбската и гръцката власт ли ще ги укроти?

Две въстания на българите, които сигурно ще бъдат подкрепени от турци и албанци, ще сломят и Сърбия, и Гърция не само финансово, но и морално.

Турция бе неизтощима, нейният войник и зиме и лете бе на поста си и не успя да стане господар на революцията.

Всичко туй не могат да не съзнават и великите държави, чиито икономически интереси много страдат от вечните борби и размирици на Изток.

Едно е средството да се разреши балконският мир с добро за всички.

- От Македония и Косово поле трябва да се създаде отделна автономна област.

И това, убеден съм, каза Хилми паша, ще стане не след много дълго време.

После Хилми паша разви своите идеи за пълната общност в държавните цели на България и Турция. Едни им са външните врагове, еднакви икономически и национални интереси.

Това е само част от разговора ми с Хилми паша.

Както любезно бях посрещнат от пашата, още по-любезно бях изпратен. Той ме задължи да поздрави многобройните му познати и приятели българи от добри и лоши времена.

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Димитър Атанасов Думбалаков е майор от Българската армия и войвода на ВМОК. Участва в Четническата акция на ВМОК , Горноджумайското въстание и в Илинденско-Преображенското въстание. В 1912 г. заедно с Петър Дървингов е един от основните организатори на Македоно-одринското опълчение на Българската армия. По време на Първата световна война командва Втора дружина на Трети пехотен македонски полк на Единадесета дивизия на Българската армия, която се сражава с френски части във Велешко. Думбалаков е ранен на 31 октомври 1915 г. и почива малко по-късно. Погребан е тържествено на 1 ноември в двора на църквата "Свети Пантелеймон" във Велес.

Братята на Димитър Думбалаков също са прославени македонски българи – Трендафил Думбалаков е български военен и ВМОРО войвода, загинал 18-годишен в легендарната битка на Ножот, а Михаил Думбалаков е български журналист, деец на ВМОК, участник в Илинденско-Преображенското въстание и горянин.

ОРИГИНАЛ

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 109

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108.

109

Мина малко време, започнах да пиша поредната повест, но постоянно трябваше да прекъсвам - нямаше спасение от журналистите, свои и придошли. По това време в Менск идваха кореспонденти от Варшава, Прага, от немския "Шпигел", а московските журналисти като че ли изобщо не си тръгваха от Беларус. Да даваш интервю е неблагодарна работа във всяко едно отношение, защото далеч не винаги имаш възможност да контролираш окончателния текст, винаги ще се намерят неточности, че и грешки, след които е повече от досадно. А отгоре на това комунистите натякват за получени долари - все едно някой плаща за интервю.

Един път неочаквано, дори без предварително обаждане по телефона, на прага ми застана Анатол Бутевич [1], който тогава работеше в ЦК [2], и ме смая: трябва да замина за Москва. Ето билетите, след три часа ще дойде кола и - на летището. Ще ходите в Америка с Горбачов.

Това беше чудесно, в Америка още не бях ходил. Но защо с Горбачов? Това Бутевич не знаеше, само каза: нареждане от ЦК на КПСС [3]. Съветвам те да побързаш.

Какво пък, за подобно нещо можеше и да се побърза. Приготвих се набързо и тръгнах. В Москва на летището ме посрещна консултантката на СП [4] по беларуска литература Галя Грибовская и ме отведе на "Старая площад" [5]. Там ме преведоха стремително през няколко кабинета , написаха и подписаха необходимото - документи, пари. Валута на касата вече нямаше, някаква счетоводителка извади от чантата си своите 200 долара, с което отидох на летище "Внуково". В малката и уютна зала на правителственото летище се събираха тези, които трябваше да съпровождат Горбачов на срещата му с Рейгън. Там видях няколко познати и сред тях писателите Игор Денков и Владимир Карпов, режисьора Марк Захаров, грузинеца Тенгиз Абуладзе, цековеца [6] Наил Бикенин, журналиста Андрей Грачов и няколко други. Горбачов с Раиса Максимовна и децата им летяха с друг самолет.

Полетът беше дълъг, с две кацания - в Англия и в Канада. Едва ли не всички в самолета се познаваха, сядаха кой където си поиска и общуваха активно. До мене седна един непознат човек, много словоохотлив и общителен, все ме разпитваше за политиката в Беларус и самият той разказа много неща за перестройката. После питах кой е този, но никой от моите познати не можа да ми каже. В Ню Йорк той изчезна и повече не го видях.

През първата нощ в Америка пренощувах в тясната ъглова стаичка на беларуското представителство в ООН, където ме настани представителя Лев Максимов. Той ми каза, че в стаята са намирали подслон много беларуски писатели, които са идвали за сесии на ООН. След това ме преместиха в един близък хотел, при останалата делегация. За това се погрижи Игор Дедков [7] - за да бъдем заедно. Там на един етаж живяхме един до друг няколко дена. Наши съседи бяха Андрей Грачов и академик Олег Богомолов [8]. През първия ден (по-скоро през остатъка от деня) се оказах свободен и и отидохме да се разхождаме по града, който виждахме за първи път. Пето авеню, околностите на централния парк, Бродуей... В Ню Йорк най-напред поразяваха много високите му стъклени здания. Улиците, които през деня тънеха в сянка, нощем бяха изцяло залети с електричество - това изглеждаше неестествено след тъмната и пустинна през нощите Москва. Тук до сутринта се тълпяха хора, цареше разоезичие, чуваха се обичайни руски псувни - нашите не се сдържаха, като смятаха, че никой не ги разбира. Докато шефът ни контактуваше с Рейгън, ние участвахме в пресконференции, заради което, доколкото разбрах, бяхме дошли. Всичко се ръководеше от пресаташето Андрей Грачов. На добър английски език той обясняваше на разноцветните журналисти основите на новата политика на Горбачов, ние уточнявахме детайлите и отговаряхме на питания. Любопитството от страна на журналистите беше голямо, задаваха много въпроси. Не на всички от тях можехме да отговорим, особено в областта на икономиката и финансите. А що се отнасяше до културата, тук Игор Дедков отговаряше и озадачаваше едновременно. Защото и самият той се съмняваше много в перестройката, която се осъществяваше под ръководството на комунистическата партия.

Първата среща с Горбачов на американска земя пропуснах - разхождахме се с Владимир Карпов [9] из Ню Йорк. Късно вечерта се заблудихме и не знаехме как да се доберем до нашия хотел. Взехме такси, в което, като седнахме, попитах Карпов: "А на какъв език ще говорим?" И тогава нашият шофьор каза: "На руски, другари, на руски". Оказа се, че е от Ленинград, преди няколко години дошъл при сина си, който имал успешен бизнес, но се провалил и сега, за да го спаси от банкрут, бащата върти кормилото по осемнадесет часа - изкарва пари. Изразихме съчувствието си към възрастния човек.

В един ден на края на посещението бях включен в група икономисти за среща с американски делови кръгове. Свои руски колеги в хотела не намерих, мислех, че ще ги видя на мястото на срещата, някъде в Института за източни връзки или както там точно се наричаше. Отидох по-рано, чаках на вратата, но не дочаках никого. Принуден бях да отида сам, защото наближаваше часът на срещата. В шикозното здание по широка, покрита с килим стълба ме отведоха на втория етаж, където на кръгла маса вече се бяха събрали една дузина стари американци - всичките изискано облечени, с костюми и жилетки, вратовръзки и папийонки. Някои с пръчици в ръце. Представиха се поред, стиснах на всички старческите, като птичи лапички, пръстчета. Седнахме да обядваме, ядяхме нещо, пиехме по малко вино, което ни наливаше един прислужник. Докато бяхме заети с обяда, всички мълчаха. (Почти всички.) Едва когато обядът свърши, обърнаха погледи към госта. Гостът в същото време се чувстваше доста притеснено, защото колегите му все още ги нямаше. А какво да говоря с тези, не знаех.

Като запушиха своите пури, "тези" най-напред попитаха коя фирма представлявам. След кратка пауза отговорих, че фирмата се казва Съюз на писателите. Домакините се спогледаха сдържано, един прелисти някакви хартии, които бяха наредени пред него, но може би не намери в тях посочената фирма. Повече обаче не попита нищо. Започнах да говоря нещо за важността да се установят икономически връзки между нашите страни, слушаха ме съсредоточено, макар че на масата вече се възцари неловкост. Все не преставах да чакам своите икономисти - специалисти от министерствата и ведомствата, но те не идваха. Тогава след доста дълга пауза един, като че ли най-старият американец попита: "А по какъв начин можем да получим доходи от своя бизнес? Не може ли сър Бикау да ни посочи съответната банка?" На това сър Бикау сам вдигна слаби рамене. Тогава старшият на масата вдигна чаша с вино и предложи да пием за здравето на президента Горбачов. Пихме и всички станаха. Моето посещение в деловите среди на Америка беше свършило.

Вечерта в хотела попитах Игор Дедков: как да разбирам това? Защо съветските икономисти не дойдоха на срещата? Игор Александрович, който разбираше по-добре от мене голямата политика, само се усмихна: и какво щяха да кажат там? Какво изобщо могат да кажат на американските капиталисти? А и не за това са дошли...

Може би беше истина - не за това...

Умният и честен Игор Алекдандрович! Това беше предпоследната ми среща с него. Последната се състоя скоро след това в Москва. След едно заседание късно вечерта отидохме с него у Лазар Лазарев [10]. Там малко пийнахме. Дедков вече живееше в Москва, работеше в някогашното списание "Коммунист" ("Камунист"), преименувано на "Свободная мысль" ("Свободна мисъл"). По това време той написа и издаде книга за моето творчество, печатаха го много в московските литературни списания.

Но настроението му не ми хареса - беше мрачен, отпаднал. Късно през нощта го откарах с такси в жилището му, сбогувахме се набързо и повече не се видяхме. Игор Александрович почина скоро от неизлечима болест... А тогава имаше прием в ООН, срещнахме се с Михаил Сергеевич и Раиса Максимовна; на шведската маса поговорих малко с Александр Николаевич Яковлев [11]. Попитах го защо се отдръпна от културата, за която отговаряше в ЦК, и той отговори просто: комунопатриотите оживяха. Както се изясни после, това беше истина. Комунопатриотите винаги и всички побеждаваха - дори членовете на политбюро [12], - такава сила имаха. През нощта ме събуди Игор Дедков - всички наши от хотела ги викаха в представителството на ООН, където трябваше да се видим с Горбачов. Бързо се облякохме и отидохме - представителството не беше далече. Там пред вратите вече се събираха нашите, но в сградата не пускаха никого - чакаха да дойде "обкръжението", необходимо за сигурността на Горбачов. Абсурдността на тази мярка беше очевидна - от кого ще осигуряват неговата сигурност? Но именно така беше. И ние не можехме да се досетим какво е принудило Горбачов да вдигне посред нощ своята делегация. Какво се е случило? Тогава се появи Шеварднадзе [13] и каза, че Горбачов прекъсва посещението и се връщаме. "Не знаете ли какво става в къщата, когато стопанинът го няма?" - каза многоопитният журналист международник Валентин Зорин. Изстинахме. Уплаших се, както отдавна не се бях плашил - преврат ли? "Нима са се осмелили?" - тихо и объркано говореше Дедков.

Но тогава още не се осмелиха, превратът чакаше своето време, а ние просто се връщахме. Това ни каза Гоарбачов, като събра делегацията: Армения е в беда, републиката е разтърсена [14], сутринта отлитаме.

А сутринта имахме назначена среща с деловия елит на Ню Йорк. Не знаехме както да правим и тогава Олег Богомолов каза, че не е удобно да подвеждаме важните хора, които ще се съберат в изискания хотел "Роджърс Астория", трябва да отидем и всичко да протече в темп. Така и направихме. Но докато там, седнали да обядваме, слушахме бавните разсъждения на старите милионери, всички се чувствахме като на тръни. Времето много ни притесняваше. Особено когато забелязахме, че някои от нашите един по един изчезват. Ние с Богомолов и редакторът на "Известия" Лаптев седяхме в самия ъгъл и нямаше как да се измъкнем от залата. Това неудобство ни подведе много, защото когато най-сетне се измъкнахме, автобусите пред хотела вече ги нямаше - всичките бяха заминали за летището. Започнахме да тичаме, за да хванем някое такси. Накрая Богомолов видя познат журналист с кола, който ни откара на летище "Кенеди". Едва успяхме за самолета. А Владимир Карпов не успя, самолетът вече захождаше за излитане и Героят на Съветския съюз [15] трябваше да вика и да маха с ръце, за да не го оставят. Самият Горбачов даде нареждане да спрат и да вземат пътника. Като се качи на борда, Карпов ругаеше звучно организацията на посещението, останалите мълчаха. Всички бяха недоволни, че важното посещение всъщност се провали. Беше тъкмо време да се пийне нещо, но в самолета нямаше алкохол. Горбачов проповядваше трезвеност и се бореше с пиенето. Затова пък на летище "Внуково" се намери и коняк, и още нещо. Там всички добре си отдъхнахме. Олег Тимофеевич ме откара на "Шереметево 1", откъдето заминах за Менск. Това пътуване беше може би най-неприятното от всичките ми пътувания в чужбина. Разбира се, много неща можеха да се припишат на страшната катастрофа в Армения, но не всичко. Тогава видях обкръжението на инициатора на перестройката и започнах много да се съмнявам, че то я желаеше. На тях и без това им беше добре. А може би дори и по-добре, отколкото във времето, което настъпи после и към което те изобщо не се стремяха. Един от тях, най-подмазващият се и надежден тогава съратник, ще нарече спосле Горбачов "ангел на тъмнината" и ще се хвърли отчаяно да възстановява това, което е било отхвърлено неочаквано от историята.

1. Анатол Иванавич Бутевич (Анатоль Іванавіч Бутэвіч, 1948) – беларуски държавен деец, дипломат, писател и преводач.

2. ЦК - Централен комитет (на комунистическата партия).

3. ЦК на КПСС – Цетрален комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз.

4. СП – Съюз на писателите.

5. „Старая плошчад“ – площад в Москва, където по това време се помещава ЦК на КПСС.

6. Цековец – член на ЦК.

7. Игор Александрович Дедков (Игорь Александрович Дедков, 1934-1994) – руски литературен критик.

8. Олег Тимофеевич Богомолов (1927-2015) – руски икономист.

9. Владимир Василевич Карпов (Владимир Васильевич Карпов, 1922-2010) – руски писател, публицист и обществен деец.

10. Лазар Илич Лазарев(Лазарь Ильич Лазарев), истинска фамилия Шиндел (Шиндель, 1924-2010) – руски литературен критик и литературовед, близък приятел на Васил Бикау.

11. Александр Николаевич Яковлев (Александр Николаевич Яковлев, 1923-2005) – руски политически деец, публицист, един от главните идеолози на перестойката.

12. Политбюро – политическо бюро, централното ръководство на Комунистическата партия.

13. Едуард Амвросиевич Шеварднадзе (1928-2014) – грузински политик и дипломат, по това време министър на външните работи на Съветския съюз, по-късно, след разпадането на Съюза – президент на Грузия (1995-2003).

14. На 7 декември 1988 година унищожително земетресение в Армения предизвиква смъртта на 22 000 души.

15. Най-високото съветско отличие Герой на Съветския съюз (Герой Советского Союза) Владимир Карпов получава по време на войната, когато като полеви разузнавач се добира близо до една немска част и насочва по радиостанция унищожителен артилерийски огън върху нея, съответно и върху себе си, като по чудо остава жив.

(Следва)