Сърбите и Солунското поле

Кръсте Мисирков от с. Постол, Ениджевардарско, Егейска Македония - "Сърбите и солунското поле", публикувано във в-к "Илинден", год. IV, бр. 15, София, 14 ноември 1924 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

На 20 октомври т. г. ме посети в Карлово един мой близък съотечественик от гр. Енидже Вардар, който на 1.Х. т. г. напуснал със семейството си последния град, като "доброволно емигрирал" из Македония и се настанил в гр. Пловдив. Той ми разправи неща, които далеч надминаваха всичките ми априорни очаквания.

Той ми каза, че всичката Сланица, т. е. цялото Солунско поле на запад от гр. Енидже Вардар и до гр. Воден е очистена от българското население, като тук-там в отделни села са останали по едно-две български гъркомански семейства. Селата на север от Ениджевардарското езеро - до Солун и на север край р. Вардар до сръбската граница при Гевгели - също.

Моят приятел от Енидже Вардар ми разправи, че от 1200 къщи в неговия град не останало почти нищо българско, нито турско. Всички къщи заеха гръцките бежанци, а имотите на българите почти без пари бяха разпродадени. В моето родно село Постол, дето аз помнех само 70 къщи, сега имало 500 къщи, като по 2-3 гръцки бежански семейства били настанени в къщата на българин и като били построени много къщи за гръцките бежанци. Също на територията на нашето село, която се простира 5-6 километра от запад на изток и 8-9 километра от север на юг, били построени още 2 села, за гръцки бежанци, като едното от тях, край шосето, старата Via Egnatia, около големия извор, наричан Пел, до около стария зид, наричан Пелски зид, развалина от постройките в столицата на македонските царе, наброявало 200 къщи. Второто гръцко село в територията на Постол построено е в полето под Малкото блато на мястото на разрушеното през кърджалийските времена в началото на XIX век българско село под име Ново село. На мястото на разрушено[то] пак тогава село Сарсалия по на изток от Постол, край шосето, сега имало ново село, населено с гръцки бежанци.

По такъв начин една земя, която беше най-хубавият кът на Македония, която е известна под името Солунско поле и се простира от изток на запад цели 90 километра, а на север и на юг 50 километра, в центъра на която е с. Постол или старата Филипова и Александрова македонска столица Пела, днес е напусната от българското население и насилнически е заета от гръцки пришелци.

Такава е тя - иронията на съдбата: усилията на легендарния Апостол войвода и на неговите герои четници, усилията и жертвите, дадени от населението на всички села в тоя най-хубав кът на Македония с прославеното от Апостол войвода езеро по средата му, се свършиха с изгубването на българщината, пък и ако щете и за цялото славянство, на прекрасното Солунско поле, владяно от нас - тамошното българско население, цели 1400 години.

Има ли в историята на Македония, в историята на българското племе, в историята на южното славянство страница по-печално от тази?

Сега нашите селяни ще скитат немили-недраги из горите, докато не бъдат разпръснати из разни села в България, а Солун с богатите земи около него, които отделят южните славяни от хубавото Бяло море с помощта на гръцки бежанци колонисти, ще бъде здраво укрепен от бавно, но сигурно настъпващия на север елинизъм.

Изгубването на Солунското поле е един пазар за южното славянство и в частност един пазар за Сърбия и Югославия.

За да задоволят своите глупави амбиции, сърбите станаха причина за подялбата на Македония, като Южна Македония, заемаща най-хубавите и обширни македонски полета, заедно с морското крайбрежие, се даде на гърците, вековните техни неприятели, само и само да се отслаби българщината на Балканския полуостров.

Сърбите като че ли мислят, че на Балк. п. няма достатъчно място и за сърби, и за българи. Разбира се, ако постъпват те и занапред, както са постъпвали до днес, като съюзници на гърците, последните ще спечелят за сметка на южните славяни и те все по-далеч и по-далеч ще бъдат отблъсквани от бреговете на хубавото и топло Бяло море.

Че сръбските сметки, заедно с всичката им шовинистична шумадийска политика, излизат недогледни, вижда се оттам, че те не можаха да спечелят симпатиите на българите от гръцка Македония и оттам те да бъдат един авангард на южното славянство в естествения стремеж на последното към морето.

Сърбите искат от македонците да си изменят националните чувства и да станат истински "сърби". Тъкмо това е най-голямото насилие върху човешкия дух и с него се разслабва, а не се засилва една нова държава, на която ѝ предстои велика цивилизаторска задача, ако може да избере най-разумния път за своята вътрешна и външна политика.

Пълна свобода и равноправие на всички национални имена, езици и народи вътре в държавата и в частност в Македония и искрено приятелство спрямо България - ето едничкото средство, с което Сърбия би могла да заздрави своето положение, и вътрешно, и международно, и да изкупи своите грехове от съюзите си с гърци и ромъни.

Ако Югославия мисли един ден да има свободен изход на Бяло море, чрез земите, които 1400 години са били славянски, тя трябва да заинтересува с това и македонците, живеещи в Югославия, т. е. в сръбска Македония, защото пътят на Югославия за Солун води през Македония. Безумие е да се мисли, че, имайки на север от гръцка Македония македонци - сръбски роби, сърбите и изобщо Югославия ще може да си пробие път за Солун и морето.

Ще разберат ли това сърбите?

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Роденият в Ениджевардарското село Постол Кръстьо Петков Мисирков (1874-1926) е български публицист и ранен македонист. Заради една част от публикациите си, в които той изразява явни македонистки и просръбски възгледи, Мисирков е считан за национален герой в Република Македония, където официалната доктрина е македонизмът, за чийто основни идеолози се считат сръбските учени Новакович, Цвийч и Белич.

ОРИГИНАЛ

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 107

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106.

107

В страната започна да става нещо необичайно, невъзможно преди това. Много вестници, дори московският "Правда", писаха за необходимостта от перестройка, за безперспективността на съветската икономика. Аз написах няколко статии в "Известия" (със съдействието на Матукоуски), в "Звязда" ("Звезда") и дори в "Собетская Беларусия" ("Съветска Беларус"). Преди всичко за нашето близко минало. "Комсомолская правда" ("Комсомолска правда") помести моя статия в защита на духовните ценности. Тя беше отговор на публикацията на известния войнстващ безбожник професор Кривельов. Сега не бих написал такава статия, но какво да се прави, стореното не може да се отмени. Тогава ми се струваше, че религията ще застане на страната на демокрацията, защото Христос всъщност е бил демократ. Но стана иначе. За много кратко време православната църква и комунистите се обединиха доста хармонично - преди всичко от империалистическата идея, което доведе до рухване на религиозните илюзии у постсъветското общество.

Старата съветска идеология упорито не искаше да отстъпи своите позиции. Когато Елем Климов засне по сценарий на Адамович нелош филм за партизанското движение [1], чиновниците от кинематографа се възпротивиха рязко. Снет в Беларус, той, естествено, не можеше да избегне вниманието на беларуското ръководство и ако филмът се подкрепяше някак си от Кузмин, срещу него остро се изказа отделът за култура към ЦК [2]. Веднъж именно Кузмин организира обществено обсъждане на филма, на което бяха поканени партизани, ветерани, някои писатели. Аз и Сулянов [3] се изказахме в подкрепа на филма, Антанович - против и оттогава рязко скъсаха с Адамович.

Това скъсване не беше неочаквано и за двамата. Срещу Адамович по това време се оформяше определена опозиция в Беларус, особено сред младите беларуси. Причината за това беше проста - Адамович пишеше прозата си на руски, макар че литературознанието и критиката - на беларуски. Веднъж той помести (струва ми се в "ЛиМ" [4]) дискусионна статия за необходимостта да се повдигне интелектуалната стойност на беларуската проза, която, според автора, прекомерно предпочита да се грее около националния "огън". Това предизвика горещо недоволство у младите, подтикнати от някои хора от ЦК. Накрая и ръководителят на Съюза на писателите Нил Гилевич застана в редиците на противниците на Адамович, което стана за него съвсем нетърпимо и подтикна неговото заминаване за Москва. Там го избраха за директор на института по киноизкуство. Мнозина се зарадваха на неговото заминаване, а на мене ми стана много сиротно без Саша. Макар че звънеше от Москва, пишеше накратко и идваше рядко в Менск, където беше останало семейството му - жена му Вера и дъщеря му Наташа. Но вече беше сигурно, че в Менск няма да се върне - за голямо съжаление на неговите приятели, които го обичаха много. Един път обикновено мълчаливия Навум Кислик [5] каза за Саша: "Ако пиеше, цена нямаше да има". Това беше най-високата оценка за Адамович от пиещата компания. Но в Менск отдавна му беше станало тясно и душно, впрочем, както и в Москва, откъдето един път вече избяга именно в Менск. Вероятно за човек с неговата съвест и талант няма никъде място по света. Беше живял в Менск толкова години благодарение на това, че го подкрепяше Кузмин, когото въпреки много неща ценеше и дори обичаше. Струва ми се, че това беше взаимно. Главен редактор на "ЛиМ" тогава беше Анатол Вярцински [6], който се опитваше да направи вестника на писателите активен поборник за перестройката, напечата много смели и задълбочени статии за политиката и особено за състоянието на беларуския език. Един път ме извика и ме помоли за една услуга. Ставаше въпрос за това, че двама автори - Зянон Пазняк [7] и Леанид Шмигальоу [8] - му бяха донесли статия за откритите край Менск погребани жертви на НКВД [9] от 30-те години. За да се напечата статията, трябва "поплавък" - кратък малък предговор на някой известен автор, какъвто той вижда в лицето на Бикау. Със Зянон Пазняк не се познавах, знаех само, че пише книги по краезнание и че е автор на една много добра статия за езика, напечатана в естонското списание "Радуга" ("Дъга") [10]. Същия ден Пазняк ми позвъни и ние се срещнахме до известния в Менск затвор - Пешчалауския замък. Пазняк изглеждаше по-възрастен за своите непълни петдесет години, беше сдържан и приветлив, предаде ми ръкописа на статията, който прочетох у дома и написах кратко предисловие. Предвиждайки, разбира се, какво вълнение ще настане след публикацията. Но за разлика от миналите времена сега и другата страна можеше да защити своите принципи. А тези принципи бяха изцяло разобличителни по отношение на близкото чекистко минало. Публикацията в "ЛиМ" препечатаха някои руски средства за масова информация, полският вестник "Газета въборча", а след това и други чужди вестници. Правителството на Беларус беше принудено да реагира по някакъв начин и създаде комисия за разследване, като се надяваше някак си да затаи всичко. В комисията влязоха високопоставени чиновници, генералният прокурор, председателят на КГБ [11], някои депутати - писатели и художници. За председател беше назначена Нина Мазай, вицепремиер на правителството. Решихме всичко да започне с търсене на документи в КГБ. Но председателят на КГБ генерал Ширкоуски, в чийто кабинет се събрахме, ни уведоми с горчивина, че няма нищо. Всичко изгоряло през войната, унищожено е от немско-фашистките завоеватели. От неговите ръце получихме няколко папки с лични дела, но там наистина нищо не можеше да се разбере. И да са разстреляли някого, не се знаеше къде и кого. След шифрования текст на енкаведиста имаше мастилена завъртулка, от която не можеше да се прочете фамилията. Умеели са да шифроват, няма какво да се каже... Затова пък на мястото на масовите гробове отвъд околовръстния път нещата изглеждаха иначе. Група войници разкопаваха малки могили и ями. Разкопаваха по всичките правила на археологията, ръководеше ги лично Пазняк, който претриваше с пръсти всяко парче земя, измерваше всичко и го рисуваше. Много бързо се събра купчина кости, простреляни в тила черепи, останки от обувки, лични вещи, много гилзи от нагани. Друга група хора обходи околните села, събираше сведения как тук през 30-те години са карали от Менск хора и са ги разстрелвали. Питаха: а през войната немците разстрелваха ли тук хора? Отговорът беше еднозначен: по време на войната тук не са разстрелвали никого, немците са разстрелвали на друго място - в Трасцянец [12]. (Това обаче не попречи на друга комисия, създадена при Лукашенка, да твърди само след шест години, че тук немците са разстрелвали хамбургски евреи). А тогава официалните власти, включително генпрокурорът и председателят на КГБ, бяха принудени да признаят факта за злодеянията на НКВД. За това даже беше издадена книга в Москва. В общи линии всичко беше проучено и изяснено, комисията състави съответния акт. Изоставеният горски масив в покрайнините на Менск стана известен с името си Курапати и се превърна в жертвен символ на Беларус.

За да се отбележи този символ на място, трябваше да се направи паметник или поне да се постави някакъв знак. С това се зае специална комисия под ръководството на народния художник на Беларус В. Шарангович. Но благоприятния за това момент явно беше пропуснат, наближаваше комунистически реванш. Комисията и особено нейният председател не намериха в себе си воля да изберат от немалкото на брой проекти най-достойния за материално въплъщение и затлачиха работата. Сложиха там някакъв знак по инициатива на президента Клинтън, който беше заведен в Курапати от лидера на опозицията З. Пазняк. Този знак, представляващ мраморна пейка, не веднъж се опитваха да го счупят, събаряха поставения от обществеността кръст - режимът правеше всичко, за да изтрие от човешката памет злодеянието на болшевиките. Сега там прокарват шосе, за да закопаят завинаги под асфалта това злодеяние.

1. "Иди и виж" ("Иди и смотри") - потресаващият филм на Елем Климов (съавтор на Алес Адамович в сценария) разказва за едно момче, което става свидетел на немска наказателна акция в Беларус и за няколко дена се превръща от видяното в немощен белокос старец.

2. ЦК - Централен комитет (на комунистическата партия), който фактически решава всички въпроси в Съветския съюз.

3. Анатолий Константинович Сулянов (1927 г.) - руски генерал-майор от авиацията, писател. От 1976 г. живее и работи в Менск.

4. "ЛиМ" - вестник "Литература и изкуство".

5. Наум Зиновевич Кислик (Наум Зиновьевич Кислик, 1925 – 1998) - руски поет, който живее и твори в Беларус.

6. Анатол Илич Вярцински (Анатоль Ільіч Вярцінскі, 1931 г.) - беларуски поет, драматург, публицист, критик и преводач.

7. Зянон Пазняк (Зянон Станіслававіч Пазняк, 1944 г.) - беларуски политик и обществен деец, археолог, фотограф, изкуствовед, писател и поет.

8. Васил Бикау греши - името на автора, който заедно с Пазняк пише статията "Курапати - пътят на смъртта" ("Курапаты - дарога сьмерці"), не е Леанид Шмигальоу, а Яуген Шмигальоу (Яўген Шмыгалёў, 1927-200), който не е писател, а инженер.

9. НКВД (Народный комиссариат внутренних дел) - Народен комисариат на вътрешните работи, централен държавен орган в Съветския съюз за борба с престъпността и поддържане на обществения ред; по време на цялото си съществуване се използва от властите за репресивни операции чрез своето специализирано главно управление за сигурност; от 1930 до 1940 година функционери на НКВД осъществяват масови разстрели в горския масив Курапати край град Менск, за което става дума в текста.

10. Естонското списание "Vikerkaar" ("Дъга") излиза до 2006 година и на руски език.

11. КГБ (Комитет государственной безопасности) - Комитет за държавна сигурност, държавен орган в Съветския съюз, наследник на специализираното главно управление за сигурност към НКВД, от което поема и ролята на тайна партийна репресивна полиция.

12. Трасцянец или по-точно Мали Трасцянец (Малы Трасцянец) - най-големият лагер на смъртта в Беларус, създаден в околностите на Менск.

(Следва)

Гоце Делчев и другарите му

Константин Кондов от Прилеп, Вардарска Македония - "Гоце Делчев и другарите му", публикувано във "Гоцев лист - Възпоменатален лист на Макед. благот. д-во "Гоце Делчев", Пловдив, 6 май 1926 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Преди 36—37 години се записах в Солунската българска гимназия. Постъпих в пансиона при същата гимназия, в който намерих представители от всички краища на живописна и приказна Македония.

Смело мога да кана, че нашите учители, които бяха незаменими общественици и родолюбци, възпламениха нашите сърца, възвисиха нашите души и те първи предизвикаха революция в нашита умове и в нашит понятия. Чрез тях ние горещо залюбихме народа си и бащинското си огнище.

Съществуваха няколко ученически кръжоци, с различни оттенъци: литературен, философски - научен, кариеристи и бунтари (революционен).

Тоя последния бе най-малобройния. В него влизаха Борис Сарафов, Димитър Пажев, Борис Дрангов, Пегър Васков, Тодор Саев, Гоце Делчев и др. В тоя кръжок имах честита да бъда и аз.

И днес, след 36 години, с изключение на трима-четирима, почти всички други са велики покойници, които в разни времена и по разни места сложиха буйни глави за свободата на робска Македония.

Ръководители на нашата революционна група бяха Сарафов и Пажев. Под тяхно ръководство ние четохме предимно книги с революционно съдържание, които аз донасях от София. Нямаше наш другар, който да не бе чел съчиненията на Каравелов. на Христо Ботев, на Васил Друмев, на Захари Стоянов, на Стоян Заимови и на Ив. Вазов. Биографиите на видните чуждестранни революционери Мацини, Гарибалди, Вашингтон, Лафает, Косцюшко, Дамбовски, Кошут, Лавров, Кропоткин, Бакунин, Степняк и пр. бяха нашит настолни книги.

Наши идеали и кумири бяха Раковски, Караджата, Хаджи Димитър, Ботев, Левски, Каблешков, Петлешков и Бенковски.

Нашата група беше си извоювала правото да заповядва и се налага в пансиона и всички други волно и неволно ни се подчиняваха. През време на почивка далеч-далеч се чуваха нашите песни: „Стани, стани, юнак балкански", „Вятър ечи, балкан стене", „Жив е той, жив е“, „Тежко, тежко, вино дайте“ и пр.

Борис Сарафов бе властен темперамент, игрив, словоохотливи и горд. Умееше да се налага, но не и да привързва. Петър Васков, любимец на целия кръжок, надминаваше всички ни и по ум, и по воля, и по характер. Той беше човек наистина талантлив и с необикновени способности като математик.

Борис Дрангов, всякога жизнерадостен, беше в пълния смисъл рицар без страх и без укор.

Гоце Делчев за всички нас си оставаше една загадка. Той бе мълчалив, спокоен, разсъдителен и човек делови. Той притежаваше любвеобилно сърце и нещо, което подчиняваше, привличаше и обайваше. Ние всички пансионери се любувахме, когато той хвърляше камък или се надскачаше с другари. Делчев бе хала, когато скачаше или хвърляше камък. Напомняше ни нещо близко до Васил Левски.

Лазар Маджаров и Тодор Саев по всичко приличаха на Гоце Делчев, и двамата бяха спокойни, тихи и мълчаливи като него. Тримата заедно бяха въплъщение на чистота, безкористие, себеотрицание и самопожертване. Типични отшелници.

Сарафов, Атанасов и Пажев през есента [на] 1890 година постъпиха във военното училище в София и бяха с нас в постоянна писмена връзка. Благодарение на тях започнахме по-често да получаваме чрез австрийската поща разни български и руски книги, с патриотично, военно и революционно съдържание.

Гоце Делчев бе станал ръководител на нашия кръжок и той умело скриваше нашето духовно богатство - книгите, които в неделен дени ни раздаваше като черковна нафора.

На следната есени [през] 1391 [година] целият наш кръжок постъпи във военното училище. От Солун с всичките му идеи и цели пренесохме го в София. Тук вече за ръководител остана Гоце Делчев, който влезе в пряка връзка с македонската студентска група при Софийския университети, която група издаваше и едно списание „Лоза", списвано на западномакедонски диалект.

Чрез Гоце Делчев се опознахме със студентите Дамян Груев, Димитър Поп Коцев, Петър Поп Арсов, Христо Матов, Пере Тошев и други, в чиито квартири доста често обсъждахме въпроси от политичен, обществен, икономичен и революционен характер. Въодушевявахме се от италианските карбонари и американските революционери - гуериляси, като всеки един от нас в душата си строеше планове на бъдеща широка революционна деятелност, в която главния герой е самия той.

През пролетта [на] 1892 година повечето членове от кръжока дадохме тържествено обещание, че след нашето производство в офицерски чин нито един от нас не ще остане на служба в България, а до един ще заминем по родни краища като учители или на работа при бащите си и ще посветим живота си в служба на своя злочест народ.

Същата пролет, подгонени от българското правителство, Дамян Груеви и Пере Тошев напуснаха София и се отзоваха като учители в Щип и Прилеп.

В навечерието на нашето производство в офицерски чин една група юнкери, подозрени като бунтовници и социалисти, безпричинно бидоха изключени и изпратени в полковете. Между тия страдалци попаднахме и ние двамата с Гоце.

Когато всички пострадавши скърбиха и плачеха за изгубената кариера, единствен Гоце се радваше от душа и сърце, че му се дава възможности да си отиде в Македония. И той замина за учители в Щип при Даме Груев.

Около това време арменското движение беше в своя разгар. Отоманската банка в Цариград бе атакувана и превзета от арменски терористи. Градовете Муш, Сусам, Адана и пр. гориха и арменското население поголовно се избиваше от кюрдите. Заговори се за ревизия на Берлинския договор, в който съществуват клаузи за реформи в Крит, в Македония и в Армения.

Пролетта [на] 1895 година революционния огъни се пренесе и в Македония.

По инициатива на Трайчо Китанчев, председател на Македонския комитет в София, бидоха организирани десетина революционни чети, в които чети влязоха мнозина млади български офицери.

Борис Сарафов и аз постъпихме в съединените чети на Кочо Муструков, дядо Анго и Колю Ризов. В зори на 12 юли 1895 година, от скритите пирински усои, като лавина нашата чета нахлу и превзе град Мелник.

Същото лято ранен попаднах в Солун. Първият, който ме посрещна, настани и укри, бе моят стар другар, съученик и съидейник Гоце Делчев. По ваканцията той беше дошъл тук на учителска сбирка, свикана по инициатива на Даме Груев и Пере Тошев. Гоце доведе при мен Дамян Груев и Пере Тошев, с които няколко дена поред беседвахме по избухналото революционно движение и по бъдещата деятелност.

Гоце и аз по разни пътища заминахме за София.

По време на Гръцко-турската война, [през] 1897 година, Гоце се яви в Одеса, където аз се учех в университета. Тук бяха пристигнали от Кавказ представители на арменския революционен комитет, с които Гоце има няколко срещи. Изпуснахме Одеса, придружени от арменските революционери Зорианц и Микаел Степанян, които бяха отлични леяри на бомби и пиротехници. През Великден и четиримата слязохме от руския параход „Воронеж“ на пристанището Дафино, Света гора, Атон. В Зографския български манастир заварихме стигналите преди нас Сарафов, Антон Бузуков и велешанчето Васил Панчев. Тук Гоце успя да привлече неколцина монаси за полза на делото. Един от най-преданите и горещи привърженици стана отец Козма.

Тук, в дафиновите гори, Гоце уреди леярница за бомби.

През 1900 година открит бе централният революционен македонски комитет, начело с д-р Хр. Татарчев, Пере Тошев, Христо В. Матов и други, които бидоха заловени и осъдени до живот.

Тъкмо тогава се яви и разкола сред македонските революционни среди. Появиха се две враждебни групи, които в своята заслепеност отидоха до самоизтребление.

Пролетта [на] 1902 година Софроний Стоянов и аз навлязохме в Малешевско и тук се срещнахме с Гоце Делчев, който със сълзи на очи ни моли да му съдействаме за изглаждане на изострените отношения между двете враждебни течния: върховисти и централисти. Гоце безпределно вярваше в благия и безупречен Софроний Стоянов.

През 1902 година, есента, изново се срещнахме с Гоце в Пирин и си пожелахме „до виждане“ в Солун. Тук за спомен ми подари своя револвер "наган“.

В ранна[та] пролет [на] 1903 г. десетина чети бивакувахме в село Сажданик, Кюстендилско, под самата граница. Бяха пристигнали при нас чешките депутати Клофач и Клеменш, английският кореспондент полковник Хеилс. руските кореспонденти Пържевалски и Тагеев и един французин кореспондент - фотограф от „Илюстрасион“.

Два-три дена преди да минем границата при нас се вести Гоце, който ми съобщи, че наскоро и той ще влезе, но ще обиколи източните райони: Разлога, Неврокопско, Мелнишко и Серско, а по-късно ще присъства на сбирката в Солун, на която и мен ме покани.

С нашите чети заминаваха и неговите по-малки братя Мицо и Милан, които паднаха убити между Кукуш и Гевгелийско.

Гоце, макар и да не беше сантиментален, но имаше моменти, когато не можеше да въздържи сълзите си. На прощаване пръв той ме прегърна, разцелува ме и ми пожела широка и плодотворна деятелност в Мариовско.

Едно страшно и болезнено чувство изпитвах аз. Струваше ми се, че не ще се върна вече и че това е последното ни виждане с Гоце.

И наистина тази беше последната ни среща. Злокобно предчувствие.

Около Гергьовден намирах се във Велешко, когато се научих за трагичната кончина на ненадминатия апостол на македонското освободително движение.

Чест и слава на Гоце и на неговите съратници, чиито духове са безсмъртни и ще възкръснат заедно с Македонската свобода.

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Роденият в град Прилеп Константин Николов Кондов (1874-1929, София) е ВМОК и ВМОРО войвода от град Прилеп. Участва в Четническата акция и Горноджумайското въстание. През 1903 г. води ВМОРО чети в Скопско и Велешко. През Балканските войни е доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия като е награден с орден "За храброст". По време на Първата световна война е командир на рота от Единадесета пехотна македонска дивизия на Българската армия. Бил е околийски управител на градовете Струмица и Пловдив. Умира в София през 1929 г.

ОРИГИНАЛ

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 106

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105.

106

Издателство "Мастацкая литаратура" ("Художествена литература") пусна няколко тома с мои събрани съчинения. Дойде ред за последните две произведения и аз дадох в редакцията ръкописа на "Мъртвите не ги боли". Тази повест не беше печатана в Беларус като отделна книга (в Русия също), не беше позволено да се споменава за нея. За което строго следеше лично кураторът на съветската цензура, заместникът на завеждащия идеологическия отдел на ЦК на КПСС [1] другаря Сеурук. Когато един път В. Оскоцкий [2] написа няколко факта за нея в предговора към сборник с мои повести, върнаха целия тираж на книгата в печатницата и ги накараха да махнат въпросните страници. Печатницата, издателството и авторът на статията протестираха, но напразно. Книгата отиде на пазара осквернена. Но времената уж се бяха променили. От момента на първата журнална публикация на повестта бяха изминали повече от двадесет години и издателството реши, че тя може да бъде напечатана в събраните съчинения. Плюс това, както ме уведоми директорът [на издателство "Мастацкая литаратура"] Михал Хведаравич Дубянецки, повестта се намирала в каталозите и е събралала на книжния пазар не малко заявки. ЦК на КПБ [3] в лицето на А. Кузмин също нямаше нищо против издаването ѝ. Републиканският главлит [4] постави печата си и ръкописът беше отправен в полиграфическия комбинат.

Но издателите и техните съмишленици явно не отчетоха един момент - бдителността на вътрешните сексоти [5]. И ето че именно по тяхна инициатива в Менск дойде нареждане от московския главлит повестта на Бикау да не се издава. Дубянецки ми съобщи това и ядосано каза, че е изпратил в Москва телеграма до секретаря на ЦК др[угаря] Зимянин, в която отправил жалба и протест. Все пак и Зимянин, и Сеурук са наши земляци, би трябвало да съчувстват на своите хора. Бедният и наивен, въпреки партийния си опит. Михал Хведаравич, на какво се надяваше! Разказах му една случка от войната, когато някакъв полицай разстрелял група земляци, сред които бил и братовчед му. Полицаят бил добър човек и за братовчед си направил изключение - постлал му в гроба свежи елхови клонки. Все пак братовчед му е... Дубянецки не ми повярва, каза: ще видите, ще се отменят нареждането. Трябва да почакаме отговора.

Вместо техния отговор дочака в скоро време повикване в ЦК ва КПБ, строго мъмрене и най-накрая - оставка. По-късно този усърден застъпник за беларуската литература получи инфаркт, след което бързо се озова в Северното гробище. Но преди това приключенията със злощастната повест продължаваха. Като ме извика след Дубянецки, Кузмин каза, че повестта трябва да се преработи малко, поне за пред очи да се променят някои думи или нещо там. Това ще даде основание да уведоми Москва, че авторът е преработил основно своето произведение. Учудих се малко на наивността на Аляксандр Трифанавич, но направих така, както ме посъветва - почистих малко стила. И наистина, в този си вид (доста осакатена след много редактирания) повестта беше напечатана в последния том на моите събрани съчинения. Този път Сеурук не можа да постигне своето и отстъпи - реши да опита с друго.

Като дойде у дома, Адамович каза, че е написал писмо на Горбачов, носи ми го да го прочета. Беше оплакване до генсека [6] от неговия подчинен Сеурук, който се е превърнал отдавна и безсменно в зъл гений за беларуската литература, по специално за писателите Бикау и Адамович. По-нататък в писмото се изброяваха случаите, когато Сеурук е нареждал на редакторите и на директорите на издателства да не печатат въпросните литератори, да свалят от страниците на списанията техните произведения и дори да не бъде пускан Адамович да пътува в чужбина, където е трябвало да изнася доклади. Ще подпишеш ли? - попита Адамович. Изказах съмнението си за ползата от подобно обръщение, казах, че никога не съм се оплаквал на тези хора, но подписах. Какво ли не прави човек заради компанията?..

Дълго време от Москва нямаше никакъв отговор, след това съвсем неочаквано Кузмин извика двамата подписали се. Той ни прочете част от документ, който получил от апарата на ЦК. Там се казваше, че във връзка с жалбата на двамата литератори до ЦК на КПСС е направена старателна проверка за дейността на др[угаря] Севрук В. Н. и че нито един факт, посочен в тяхното писмо, не е бил потвърден. Директорите на издателства и редакторите на списания са заявили, че др[угарят] Севрук не е осъществявал отнжсно тях никакъв диктат, че изискванията към писателя Адамович са били предявени по тяхна лична инициатива. В заключение на секретаря на ЦК на КПБ се предписваше да предприеме мерки за въздействие спрямо двамата беларуски клеветници, които са допуснали неадекватни нападки срещу един отговорен работник в ЦК на КПСС. Адамович слушаше всичко това и лицето му се покриваше с червени петна, а аз изпитвах злостна радост за моя приятел - ще знаеш как да се оплакваш! Като завърши четенето, Кузмин също се заусмихва - какво да ви правя? Ако бяхте партийни членове - щях да постави въпроса за изключването ви, а така... Ще го предам в профсъюзната организация, каза той и се засмя искрено. Ние тъжно се засмяхме и двамата.

Не зная дали Адамович писа още нещо до ЦК, почти съм забравил тази история. Но така или иначе, Сеурук изхвръкна все пак от ЦК и се оказа... заместник-главен радактор на "Известия". След това работи още някъде, докато не стана доверен съветник на президента на РБ [7]. За което има поздравления - от мене и от покойника [Алес Адамович].

1. ЦК на КПСС - Централен комитет на Комунистическата партия на Съюза на съветските социалистически републики (Съветския съюз).

2. Валентин Дмитриевич Оскоцкий (1931-2010) - руски литературовед, литературен критик и публицист; приятел на Васил Бикау.

3. ЦК на КПБ - Централен комитет на Комунистическата партия на Беларус.

4. Главлит - Главно управление по въпросите на литературата и издателствата, институция в Съветския съюз, която цензурира съдържанието на литературните произведения и дейността на издателствата; институция със същото име и същата дейност е съществувала и в България.

5. Сексот (от рус. секретный сотрудник) - секретен сътрудник (на тайните служби).

6. Генсек - генерален секретар (на комунистическата партия), едновременно с това и първи държавен ръководител.

7. РБ - Република Беларус.

(Следва)

Габрово - Дряново

И тук – половината път изкачване, за да дойде чак тогава мечтаното спускане.

Правя чести, но кратки почивки, защото духа отвратително студен вятър, от който чак козината ми настръхва.

За първи път минах с колелото през тунел.

И – на Дряновския манастир.

Тук почивам на парапета на един мост, отдолу е река Янтра (забележка, която ми направи Titka Patsireva във Фейса: не е река Янтра, а Дряновска река, която се влива в Янтра; нормална грешка за мене, гьон съм по физическа география още от училище).

Паметникът на поп Харитон.

В Дряново не се задържах, няма нищо чак толкова интересно за гледане, чакам на гарата влака за Бяла.

От Бяла да село (8 километра) също въртях педалите, но там няма нищо за снимане и за разправяне, освен че спуках и сменях гума в Ценово, а от Ценово до Пиперково духна такъв силен насрещен вятър, че ми стопи лагерите…

Трявна - Габрово

Нищо и никакви двадесет километра.

Но - за да спазя миналогодишната традиция, спуках цели две гуми.

От паяжина ли ги правят, нямам никаква представа, но изобщо не държат.

Като оставим обаче това настрани, денят мина почти идеално, имаше – вярно – едно голямо нанагорнище, но след това – препускам надолу и си пея: „Юрий Гагарин, как си летял, бързо ли хвърка корабът бял?.." (нищо по-свястно не ми дойде за бързо каране в онзи момент).

Минах през едно село, което явно е пълно с левскари, личи им по моста.

А другата страна на моста свидетелства, че освен левскари тези от Дончовци са и истински българи.

Тук пък е друго село, което с името си много добре отговаря на възможността там да бъдат заселени всички министри и депутати.

В Жълтеш пък направих малка почивка.

В Габрово вече се помотах из центъра, направи ми впечатление, че почти нямаше хора.

След това отпраших към Етъра.

Повече снимки – във Фейса, когато се прибера.

Днес пътувам за Дряново…

Трявна

Мислех да ходя на море с колелото, като миналата година, когато ме валя през цялото време дъжд и даже и пръст не можах да си потопя в солената вода.

Ама нещо взе, че ми се обърна мерака – не понасям жегите, мразя да се пържа по плажове, само за да си топна няколко пъти каламбаците, плувам ужасно лошо, давил съм се на времето в Дунав, та не обичам плуването и.. има и други причини, ама и тези са прекалено достатъчни.

И пак хукнах по планината.

Първа спирка – Трявна.

Не съм ходил там от детските си години, когато баба ме водеше на гости (на пет-шест години да съм бил, не помня точно) у наши роднини (сестра на дядо ми беше женена там).

Като малчуган в Трявна най ми събраха тогава очите светулките (на село ги нямаше) – страшно много светулки, гонех ги, опитвах се да ги хвана, но все неуспешно – мигнат, скрият се, мигнат скрият се, иди, че ги хвани.

Второто нещо, което беше за мене нечувана новост там беше ватерклозеът вътре в къщата – къде на село такава цивилизация, все забравях да пусна водата.

Третият ми спомен е направо бандитски – един ден взех от кухнята един нож, отидох в градината и – играейки си на войници – посякох (ножът ми беше във въображението сабя) всичките узрели домати.

И май след този случай баба вече не ме водеше на Трявна.

Но – както и да е.

От онези далечни времена – ето ме пак там.

Тишина и спокойствие – седнал съм тук, отпиван на малки глътки „Старопрамен“, а отзад, от другата страна на улицата, не зная точно откъде, Едит Пиаф пее „La foule“ – това е все едно да улучиш шестица от тотото.

И, за да почувствате поне част от това удоволствие – Едит пиаф“ и „La foule“…