Стенографирани записки на Доне Стоянов (Тошев)

Спомени на Доне Стоянов Тошев от с. Ерджелия, Светиниколско, Вардарска Македония, публикувани в "Митарствата на една волна душа - Дончо Щипянчето; куриерът на Гоце и Даме", Кюстендил, 2015 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

През 1895 г. на няколко пъти докарвах от Виница пушки, вестници, револвери и др. на учителя Чакъров [1] (от гр. Велес). Чакъров от Виница избяга в България и се върна обратно нелегален. Заведох го в Щип.

В Битоля и Прилеп ходих няколко пъти при Пере Тошев, директор в Битоля, а в Крушево отивах два пъти, за да нося писма, вестници и револвери.

През 1896 г. почнах да ходя по-често в Битоля - на всеки 15 дни. Отначало отивах до село Кукуричино, но после бе наредено да ходя направо до Битоля.

Когато ме заловиха, тръгнах за Битоля с два товара ориз и в ориза 10 бомби, четвъртити, празни, 10 револвера малки, динамитови патрони и вестници. Всичко това ми се даде в Щип. Носех още 50 ока восък, 50 ока бадеми. Всичко карах три коня. От Щип ми се даде и писмо до един евреин в Битоля.

За Битоля тръгнах на 3 април ст.стил 1896 г. Вечерта бях в Кавадарци, на 4 април в Прилеп. На 5 април съ¬бота в Прилеп беше пазар. Престоях на пазара.

В неделя на 6 април пристигнах в Битоля. Към черквата Св. Неделя ме спряха колджиите. Първият кон върви напред - на сто метра от другите два коня, при които съм аз. Когато ме спряха и ме заговориха, аз им отговорих на турски език. Не можаха да ме познаят, че съм българин, но ме арестуваха. Водиха ме цели два часа из града. Не знаят къде да разтоварят конете. Колджиите бяха 5 души. Най-сетне спряха в Белидието (общината). Там имаше десет души войници-караул. В общината имаше един майстор мияк - Веле от село Смилево. Запознахме се - беше осъден на 5 години, понеже говорил на турски език, а войниците не знаят турски, понеже бяха арнаути.

В два часа по турско време дойдоха трима полицаи и ме запитаха от къде съм роден, какъв миллет съм и пр. Казах им, че съм от Щип и че съм българин. Като разбраха, че съм българин, рипнаха и като казаха: „гяур!“ - забиха ме. Не зная колко са ме били, паднал съм в несвест, лежал съм 4 часа. С вода ме свестиха - целият бях измокрен. Още колджиите намериха писмото. Аз успях да го скъсам и глътнах половината. По това, което взеха, разбраха, че е адресирано до Аврам Моисов - Битоля.

Скроих следния план: оризът е купен от Виница, търговецът е Скопянец, от каква вяра - не зная. При разпита обясних, че търговецът ми е казал: „Момче, можеш ли да си кираджия, за да ти дам тая стока за Битоля?“ Казах, че мога и пазарихме кирията от Виница до Битоля - за двата товара ориз по 4 бели меджидии. Аз не зная що има в товара, понеже съм кираджия.

На другия ден пред обед ме изведоха при валията на горния етаж. Полицаят каза, че снощи един кираджия е донесъл стока, но това е нещо лошо - един товар турбии. Една да се запали, цяла Битоля ще изгори. Валията ме пита: „Какъв миллет си“? Отговорих му: бугар.

- А, бугар, гяурдур!

Тогава валията ме хвана и се опита да ме хвърли надолу, но полицаят ме прихвана. Свалиха ме долу. Цели три месеца ме разследваха, повече нощно време.

Молиха ме с пари - даваха ми двеста лири, предлага¬ха да съм комисар и други служби, да съм при тях на работа и още що не. А аз каквото си зная, това говоря. Биха ме много.

Шест месеца ме държаха под долапо - като зимен прозорец, в кал и вода до колене, широк един метър, висок 1.50. Лежах една година до делото и още 6 месеца по делото.

Трите коня ми взеха още в беледието. Взеха ми 25 лири от ориза, който продадох в Прилеп. 20 лири от восъка, 12 лири минеха бадемите. Два товара ориз и 8 лири пари, всичко пари 65 лири.

Осъдиха ме на 101 години затвор в пранги. В затвора се запознах с Йордан Гавазов, Ст. Лазов [2] и седем негови другари. Там се бихме срещу Мицко - сърбомански войвода [3] При борбата на Мицко забихме четири ножа. Поради това наново ме турнаха още три месеца в долап.

През 1897 г. на 20 октомври стар стил, амнистираха ни десет души от Битоля, поради Гръцко-турската война. Ако не беше войната, щяха да ме пратят на Диарбекир. Най-много настояха за мене Димитър Лимончев и консулът в Битоля [4]. Лимончев беше секретар в консулството. Консулът се интересуваше за мене и всеки месец ми пращаше по 3 - 4 лири.

На 23 октомври ст.ст. 1897 г. през нощта излязох от затвора. Заедно с мене излезе от затвора и Стоян Митрев.

Когато ме заловиха в града, Организацията наредила до Пешкови [5] от Битоля да ме убият, за да не издам някоя тайна. Също така и в затвора Гавазов се опасявал да не издам нещо и влязъл в споразумение с някой арнаутин да ме убият. После, като разбрал, че не съм издал нищо, отменил убийството.

1. Александър Чакъров, деец на Върховният комитет.

2. Стоян Лазов от Прилеп, деец на ВМОРО.

3. Мицко Кръстич от с. Латово.

4. Никола Стойчев - с ранг „търговски агент“.

5. Братя Георги, Никола и Харалампи, родени в Прилеп.

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. ЗА АВТОРА: Доне Стоянов Тошев (1867-1931) е български революционер и герой на ВМОРО. Определян е като основоположник на стоицизма в революционната организация и "праотец на твърдостта".

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 70

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69.

70.

Веднъж в Горадня дойде Лариса Гениюш. По-рано не беше идвала никога в града, живееше си в своята Зелва, пишеше. Обикновено ходеха при нея, включително един път и аз с Карпюк. Преживяла не малко драми и трагедии, тя изобщо беше неразговорчива жена, доверяваше се на малцина, криеше своите преживявания в себе си. Срещнахме се с нея в дома на Ажешка и този път ни се стори много весела и обнадеждена. Имаше впрочем защо - пускаха я да отиде в Бялисток, където щеше да се срещне със сина си, когото не беше виждала от арестуването си в Прага. Показваше пари, "цял куп", които получила благодарение на Максим Танк, който помогнал да излезе неин сборник. Зарадвахме се искрено на щастливия обрат в живота ѝ. Там Карпюк, като отведе гостенката в едно тихо ъгълче, ѝ даде писмо, което трябваше да предаде в Бялисток на един човек. Този човек беше подозираният неотдавна от нас Олек Омелянович. Съмнявах се много в това, че Карпюк постъпва правилно, страхувах се, че с това може "да подхлъзне" Лариса. Оказа се, че съм се страхувал напразно.

Гениюш беше стара конспираторка и направи всичко както трябва. Всичко както трябва направи и Омелянович. Отишъл в Щутхоф, където на мястото на някогашния концлагер бил събран архив, и там сред останалите други документи откопал злощастната немска ведомост. На първата страница върху пожълтялата хартия пишело ясно: "Регистър на паричните преводи, постъпили за пленниците от техни родственици". Нататък се редели дребни суми в дойчемарки и подписите на тези, за които били предназначени. Ясно е, че затворниците не са получавали никакви марки, но счетоводната точност изисквала всички да се подпишат. Включително и затворника Карпюк, който се подписал и забравил. Никакви пари, разбира се, не видял, затова нямало нужда да помни за тях. Главата му по това време била заета с проблема как да избяга, което и направил. А после при разпитите в КГБ тези, които останали там до края и били освободени, твърдели, че да се избяга от Щутхоф било невъзможно. Че Карпюк може би е бил пуснат. И им вярвали, без да знаят, че ако нещо за някого е невъзможно, за Карпюк може да стане възможно. Защото Карпюк винаги "се мяташе", такъв му беше характерът.

И до днес не се знае дали членовете на ЦК на КПБ са имали в ръцете си ведомостта, когато са решавали съдбата на Карпюк, защото Карпюк я получи значително по-късно. Но бяха обмисляли всички точки на обвинението дълго и старателно. След това гласували.

За гласуване имало две предложения: да се изключи или да му се наложи строго мъмрене. За изключване гласували двамата някогашни "приятели" на Аляксей - генерал Дебалюк и Мицкевич. За строго мъмрене - Кузмин и Аксьонау. Самият Машерау се въздържал. Което означавало спасение. Накрая се спрели на строго мъмрене, което Карпюк изтърпя за една година и стана съвсем чист. Пред партията и съветския народ. А много лесно можеха и да го затворят - за сътрудничество с гестапо и другите неща. Заедно с него, разбира се, и тези, които са сътрудничели със сътрудника. Вече имаше подобни примери и един от тях е историята на слонимския поет Анатол Иверс. Като останал на окупираната територия, той бил принуден по задача от гората да отиде на работа в градската управа, негов другар внедрили даже в СД. Работели там толкова усърдно, че едва се спасили от арест. Иверс скочил през прозореца, а семейството му било арестувано и жена му и децата му загинали. След освобождението известно време всичко вървяло добре, в Слоним знаели тяхната история и никой не ги закачал. Но с течение на времето, когато партизанските ръководители, за които работели при немците, починали или се разпръснали, двамата "били разкрити". В Горадня имаше съд, другарят на Иверс получи петнадесет години, а самият Иверс беше уволнен от работа, изключен от СП и петнадесет години работѝ като производител на смоля в горското стопанство.

По това време Клейн още работеше в зеленчуковата база, наистина, тогава вече не носеше щайги - като грамотен човек го поставиха да ги брои с молив в ръката. Това беше отслабване на хватката. След още малко време премина на работа в социологическия отдел на химкомбината.

"И благородникът може да стане пленник на обстоятелствата, но този, който стане лакей на обстоятелствата, не е благородник" - отбелязал някога Лев Николаевич.

НА СНИМКАТА: Данута Бичел-Загнетава, Аляксей Карпюк, Лариса Гениюш и Васил Бикау, 1970 година.

(Следва)

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 69

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68.

69. ИЗКЛЮЧВАНЕТО НА КЛЕЙН

По това време събитията в Горадня се развиваха по специален сценарий. Нашият приятел Барис Клейн беше разсъдлив човек и винаги даваше умни съвети. Особено в последно време, когато над Карпюк надвисна споменатото зло. По-склонен към безнадеждност, аз понякога смятах, че не може да се направи нищо, че човек трябва да се примири с това, което е. А той винаги ни съветваше да се борим, да пишем някъде, да ходим, да искаме. Само един път го видях смутен, готов да изгуби вяра във всичко.

Веднъж седях на масата и пишех нещо, когато на прозореца почука Карпюк (живеех на първия етаж). Като излязох на улицата, Аляксей попита: "Барис не е ли звънил?" - "Не, не е звънил. Какво има?" - "Това, че сутринта го извикаха в горкома и досега го няма. Да отидем в парка, там ще почакаме".

Това вече беше новина - лоша новина. Стигнахме мълчаливо до Каложа и седнахме под един храст на тревата. Клейн знаеше това място и трябваше да дойде. Мълчахме. За какво да си говорим?

И той наистина дойде, след два часа, на свечеряване. Дойде и седна уморено до нас. "Е, това е! Всичко пропадна. Изключиха ме и мене... Уволниха ме от работа, ще ми вземат кандидатската диплома... Сега съм никой..."

Но какво беше станало? И каква беше причината за това? Оказва се, че всичко е започнало не от сега, а отдавна, за което Барис не се досещал, не подозирал. При цялата му умереност и предпазливост се беше оплел като диво прасе в мрежа, от която едва ли имаше начин да се освободи.

Кандидатската си дисертация Барис Клейн защитаваше във Вилно (Вилнюс - бел. прев.), където понякога се срещал със състудента си от ЛГУ (Ленинградския държавен университет - бел. прев.) доцент Д. Но по това време започна борбата с литовските националисти и Клейн дочул, че неговият състудент е уволнен от работа и изглежда се канят да го изключат от партията. Движен от сантиментални чувства, веднъж, пътувайки от Ленинград за Горадня, Барис се отбил в жилището на доцента. Имало малко време между влаковете и бившият аспирант искал от вежливост да утеши литовския учен, да му изкаже своето съчувствие. Поговорили си добре тази вечер, стопанинът почерпил госта с чаша коняк. И, като се прегърнали, се разделили. По пътя за Горадня Барис все се тревожел за своя колега, мислел как да му помогне. Може би и колегата му, останал в своята виленска квартира, не е мислел лошото на своя гост, но се страхувал. Много се страхувал, че беларуският му колега може да е изпратен от беларуското КГБ, затова написал за какво са си говорили и занесъл написаното в литовската държавна сигурност. Не се знае колко време се е колебал мъчително, но Д. решил да изпревари беларуския "агент", описал тяхната среща и, разбира се, бунтарския разговор. Литовското КГБ изпратило информацията в Менск. А менската държавна сигурност поръчала на гарадзенската да се разрови и да вземе мерки.

Ровели дълго и дълбоко. Барис каза, че са записали с голяма точност всичките му телефонни разговори и дори домашните разговори с жена му - в кухнята и в спалнята, така че по отношение на казаното - пълна адекватност. И по отношение на Карпюк и Бикау, и особено за "братската помощ" на Чехословакия, която комунистът Клейн нарекъл някъде вероломна окупация. Обвинението твърдяло, че още в началото на 60-те години Клейн убеждавал хората да се борят срещу сталинистите и кремълското ръководство, което нарекъл "група изроди", и още много други неща. С формулировките нямало проблем, затова го изключили лесно и единогласно. Почти едновременно загубил мястото си на доцент в мединститута (медицинския институт - бел. прев.), ще бъде незабавно принуден да предаде кандидатската си диплома и наистина ще стане "никой".

"И ти ще вдигнеш ръце? Ще се предадеш на тези душегубци? Не ме ли съветваше да се мятам като жаба в гърне с мляко? Ами мятай се! Пиши, ходи - недей да дремеш" - злостно го наставляваше Карпюк. Самият той все и всячески се мяташе, наистина, засега без никакъв резултат. Сега ще се мятат двамата. Но да се мятат двамата никой няма да им позволи, защото това е групово действие - още по строг член от закона. Отделно, по един все още разрешаваха. Да се мяташ.

Вечерта някой ми позвъни и ми каза с тих глас да стоя по-далече от тези двамата. Защото искали да завлекат и мене. Не хванах много вяра на това, но предишното желание да се срещаме, да обсъждаме и да разговаряме малко по малко се изпари. Оставах сам. И се зарадвах тогава, че не съм член на партията, че не съм доцент и че няма откъде да ме изключат. Макар че, разбира се, могат да ми направят много други неща, от които няма да се зарадвам. И аз въпреки волята си започнах да чакам тези други неща. Защото чувствах - наближава и моят ред.

Клейн се мяташе. Както винаги в такива случаи, беше принуден да премине през всичките дантеви кръгове на страданията - най-напред през многобройните парткомисии (партийни комисии - бел. прев.) със злобните си палачи, престарели болшевики, които, за да отмъстят за безбройните свои страдания и унижения, унижаваха злостно изключения, караха го да си признае някакви престъпления, да се разголи пред партията и съветския народ. Заедно с партийните органи работеха всичките техни катедри, научни съвети, ректорати и ВАК-ове (ВАК - висша атестационна комисия - бел. прев.). Макар че сам се чувствах много несигурно, разказвах за гродзенската драма навсякъде, където можех, включително и в Москва. Един път се обърнах и към Кузмин. Той ме изслуша с внимателна загриженост и се съгласи, че Клейн е разумен човек и добър учен, но само толкова. И разбрах, че има други сили, над които секретарят на ЦК няма власт. По-скоро те имат власт над него.

Много скоро историкът Клейн се озова на градската зеленчукова база, където носеше щайги с цвекло и моркови. Но не го съдиха, никого не затвориха. Това вече беше преценено като добър символичен знак, почти предвестие за либерализация. И наистина, скоро започна някакво раздвижване по делото на Карпюк, когото извикаха неочаквано пред бюрото на ЦК на КПБ. Значително по-късно, когато драматичният жар на тези отдавнашни случки започна да се забравя и мнозина от някогашните "ръководители" на нашите съдби се разпръснаха насам и натам, станаха известни някои детайли от трагичните събития. Бившият началник на Гродзенска област Микулович разказал на чашка как спасил Альоша, а заедно с него и Вася (Карпюк и Бикау) от бедата и затвора. Когато гредзенската КГБ скалъпила делото на Карпюк, областният прокурор го занесъл за одобрение на "първия". Микулович го прегледал, прелистил го и се изплашил - всеки член от обвинението носел минимум петнадесет години. А всичките членове били около седем. Жал му станало за Альоша и попитал прокурора дали наистина всичко това е доказано. Дали е основателно. Прокурорът леко "се объркал" - това-онова, може и да не е толкова основателно. Тогава Микулович: "Върнете делото назад, нека да довършат следствието, както трябва да се прави". (За да бъде затворен със сигурност и за дълго.) Прокурорът върнал послушно делото. Но нито той, нито Макулович, нито КГБ може би не си давали сметка, че Карпюк не напразно сочеше примера с жабата и продължаваше "да се мята".

БЕЛЕЖКА: На снимката - Барис (Борис) Клейн, един от "гродзенската тройка" (Бикау, Карпюк, Клейн), доктор на историческите науки, емигрант в САЩ от 1992 година, автор на книгата със спомени "Недосказанное" ("Недоизказаното"); много негови популярни статии могат да се прочетат на руски език ТУК.

(Следва)

Гоце Делчев – апостолът на освободителното движение в Македония

Димитър Чкатров от Прилеп, Вардарска Македония - "Гоце Делчев – апостолът на освободителното движение в Македония. По случай 40 години от геройската му смърт", публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 149, София, 2 май 1943 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Името на безсмъртния наш великан Гоце Делчев е легенда. Революционната история на българския народ посочва само няколко имена на великани на нашето борческо минало, които са действали така магически върху народната душа и народната фантазия, както е действал Гоце Делчев през своето бурно съществуване и след своята смърт. Делчев е от величината на Левски, Ботев, Груев и неговият образ излъчва същото сияние, което излъчват образите на тия прекрасни синове на българската земя.

Той олицетворяваше светостта на Македония и на цялата българска нация, която бе принудена да грабне ножа и пушката за защита на потъпканата народна правда.

„Гоце бе праведник с кама на пояса“ – пише един наш историк за Делчев. „Гоце бе сърцето на Вътрешната македоно-одринска революционна организация“, мълви се от уста на устата на всеки познавач на революционните борби на македонските българи.

АКО ДАМЕ ГРУЕВ БЕ УМЪТ НА ТАЯ ОРГАНИЗАЦИЯ,

а Пере Тошев нейната съвест, Гоце Делчев бе сърцето на организираната борба на македонския роб, той бе олицетворение на нейната любов, на нейния огън.

Вдъхновеното перо на Яворов ни остави „Хайдушки копнения“ и биографията на Гоце, за да знаем някои подробности от неговия легендарен живот, който е наистина приказка.

Синът на Кукуш още в първите прояви на ученическия си живот се показа като любещ другар, властен характер, в най-благородния смисъл на тая дума, чуден патриот и бунтовник.

Гоце е същият и във Военното училище в София. Съдбата на Македония е вълнувала всички патриотични среди в България и нейното освобождение се издига като идеал за цялата българска нация. Делчев, синът на Македония, не е можел да остане встрани от народния стремеж и, напускайки перспективите на една блестяща кариера, се разделя със свободното княжество и се озовава като учител в щипското предградие Ново село, където заедно с Даме Груев плете мрежата на македонската революция.

ОТТОГАВА ПОЧВА ЕПОПЕЯТА НА ГОЦЕ.

Мъчно може да се заговори за македонската революционна организация, без да изпъкне неговият блестящ образ. Той е един от стълбовете на великата четворка в македонското освободително движение – Даме Груев, Гоце Делчев, Пере Тошев, Тодор Александров. Като борец Делчев е между първите. Никога той не е излагал совите другари на рискове, без да бъде готов сам да ги поеме.

Като организатор Гоце Делчев е бил ненадминат. Когато ръководството и организацията решава да въведе четническия институт, Делчев бива посочен единодушно като организатор на четите. Така той спохожда всички градове и балкани на Македония, където създава въоръжената армия на революционното ни отечество.

Гоце се проявява и като рядък конспиратор. Неговото безстрашие отива дотам, че често пъти върши народна работа пред очите на самите потисници. Когато Груев е попаднал в битолския затвор, Делчев, за главата на когото властта е залагала хиляди жълтици, е отишъл да се срещне с Груев в самия затвор. „Султанът се измори да гони чрез своя аскер този комита, а той не се измори да работи“ – казват самите турци.

„ПРАВЕДНИКЪТ С КАМА НА ПОЯСА“ ПРОЯВЯВА И ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНО ЧОВЕКОЛЮБИЕ,

защото никога не се е отнасял с омраза към самия турски народ. Той се борел с народните изедници и с жестокото робство. Политическото освобождение на Македония е било негов идеал, а не обикновената образа към другите народи.

На 21 април стар стил 1903 г. се разигра една от най-страшните трагедии в Баница, близо до Сяр. На този ден, както пише Яворов, осиротяваше цял народ. В жестокото сражение с турския аскер четата на Гущанов, между която е бил и Делчев, дава най-скъпи жертви. Сърцето на Македония престана да тупти, то бе пронизано от вражески куршум. Заедно с Гоце пада убит и Гущанов с няколко четници. Тържеството на врага е било голямо, болката на Македония – безмерна. На 4 май по наш стил 1903 г. загина един от най-блестящите синове, които е дала българската нация. Но Македония не загина, българският дух в нея не изчезна. Само три месеца след смъртта на Делчев този дух се изрази стихийно в Илинденското въстание, което покри с кръв и слава нашето отечество. Днес България чества 40-годишнината от геройската смърт на Делчев и неговите паднали другари при Баница. Голяма част от Македония е щастлива, че свободно от най-достойните нейни синове. (Така е в оригинала, явно някакъв пропуск на думи – бел. П. Н.) Но ще отдаде своята почит към един. Нека не забравяме, че тая годишнина честваме при съдбоносни моменти за цялата българска нация, която се бори със смъртни врагове за своето съществуване. Днешното българско поколение е изправено пред най-великите моменти в нашата история, когато трябва да изградим обединена, могъща и благоденстваща България. Чрез нашата сплотеност и абсолютна преданост към българската нация ние ще отдадем най-достойна почит към паметта на легендарния Гоце и неговите безсмъртни идеали. Да бъде вечна неговата памет и примера му за служба към народ и родина.

Инж. Дим. Чкатров

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. ЗА АВТОРА: Димитър Чкатров , роден през 1902 г. в град Прилеп , е български революционер, деец на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО), подразделение на ВМРО. Като един от ръководителите на ММТРО е съден от сърбите в Скопския студентски процес . След освобождението на Вардарска Македония и присъединяването ѝ към България през 1941 г. Димитър Чкатров се обявява за идеята сръбските колонисти да напуснат Македония . След края на Втората световна война Чкатров е изправен пред съд от новата сърбо-македонистка власт, като обвиненията са, че е "соработник на бугарскиот окупатор". Разстрелян е заедно с Димитър Гюзелов край Скопие.

Брат на Димитър Чкатров е Йордан Чкатров , виден деец и основател на Македонската патриотична организация .

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 68

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67.

68. „СОТНИКОВ“

Повестта "Сотников" (в първоначалния си вариант "Ликвидация") се роди не толкова "от главата", колкото от чувствата, вдъхновени не толкова от войната, колкото от нашето съвремие. Разбира се, можем да кажем, че сюжета на библейския разказ за Авел и неговия брат Каин живее сред хората отдавна и се проявява постоянно, още повече по време на война. Но ако в други времена брат е убивал брата заради някаква полза - наследство или богатство, по време на война това става заради елементарната, биологичната цел да оживееш. Това като че ли оправдаваше или поне помагаше да се разбере нещо от редицата тогавашни трагични мотиви и последствия.

В мирно време вече не убиваха заради елементарната нужда да се оживее, на литераторите не стреляха в тила. Затова пък широко се практикуваше убийството на техните произведения. Не печатаха произведенията им, преследваха ги, прихващаха ръкописите по пощата, даваха ги тайно на наказателните органи, които произнасяха своите присъди - и за произведенията, и за техните автори. И го правеха не окупатори, не хора от друга нация или религия, а свои - колеги, другари, дори приятели. Партията не можеше (а може би и не искаше) да върши тази неблагодарна в общи линии работа със собствените си ръце, с ръцете на своите щатни функционери, всичките тези секретари-главлитовци-цензори, чекисти в униформа и цивилни, активисти на идеологическите комисии, затова използваше широко самите писатели. Както ги наричаха тогава - литературните полицаи, и това определение беше много точно. Всички редактори на литературни (а и на останалите) вестници и списания, завеждащите отделите и редакциите, едва ли не всички членове на редакционните колегии и особено доверените рецензенти бяха от писателските среди, членове на СП, самите те пишеха и печатаха в същите издания като останалите. Именно там те извиваха ръцете на всички останали, които не попадаха в техните ръководни, все едно поставени над литературата среди. Някои правеха това с твърдото болшевишко убеждение, че така трябва, че това е в интерес на партията и народа. Иван Пташникау, през чиито ръце премина през тези години едва ли не цялата беларуска проза, имаше изключително значение за литературата, защото никой от нейните ръководители - нито Шамякин, нито Танк, нито множеството парторзи (партийни организатори - бел. прев.) - нямаше такава възможност да приема, отхвърля, реже и променя като завеждащия отдела за проза на списание "Полымя". Странно е, че това почти не оказваше влияние върху качеството на собствените му произведения, които излизаха изпод неговото перо не съвсем лоши. Но както често става, към собственото творчество се предявяваха други, специални изисквания. Други от редакторите като че ли разбираха своето идиотско положение, но всеки имаше семейство, децата им имаха нужда от хляб. И плюс това беше разпространено юдиното съображение - а кой вместо мене? Ето на, вместо нас ще сложат още по-лоши, така че по-добре е да сме ние. Рядко някой от тях намираше у себе си сили и решителност да каже: не! Няма да съм аз. Това е неморално. Да режеш произведението на писателя е все едно да режеш детето му. Извинете, подавам заявление и напускам. Известен е само един такъв пример - с руския писател от Менск Фьодор Ефимов. Той изрази несъгласие със задушаването на Чехословашката пролет, заради което беше изключен от партията. До известна степен "Сотников" се превърна в литературна реакция на тогавашната действителност, макар че събитията там се развиват в различна обстановка и през различно време. Както винаги, след написването на повестта се появи проблемът с печатането - къде да я занеса? Вече ми беше неудобно да карам "Маладосць" да прави това, може би нямаше да ми откажат и този път, но нямаше и да ми се зарадват много. Плюс това отношенията на главния редактор, милия Пимен, с началството бяха станали доста обтегнати. И в не малка степен заради Бикау. Като помислих и се поколебах малко, отнесох ръкописа в "Полымя". Все пак това списание беше по-авторитетно, с големи заслуги пред партията, значи и с по-големи пробивни възможности, което тогава беше най-ценно. Наистина, "Полымя" не бързаше да печата Бикау, но и аз не подканях списанието, преведох малко по малко повестта на руски език, Ирина я препечата и понеже имаше лека ръка, я занесе в "Новый мир". Там я прочетоха удивително бързо, позвъни ми самият Александр Трифонович - ще я печатаме. Кога? Още не е решено, но няма да протакаме дълго. Обнадежден, започнах да чакам.

(Следва)

Хляб и зрелища

Ако пиян шофьор блъсне и убие детето ви, ще отидете ли да му ръкопляскате, защото е възхитителен (сложете тук каквото пожелаете - артист, спортист, музикант...)?

На този хипотетичен въпрос (не дай, боже, да стане наистина!) всеки ще отговори с категорично отрицание и ще допълни, че на въпросния шофьор мястото му е в затвора, а пък, „ако имаше смъртно наказание, дето напразно го премахнаха“... и така нататък, и все подобни...

Не се лъжете обаче и не правете основни заключения от този отговор.

Добрият българин иска справедливост, законност и правосъдие само тогава, когато ситуациите опират лично до него, в останалите случаи не му дреме на фара нито за справедливостта, нито за законността, нито за правосъдието.

Ето защо една зала, претъпкана с добри българи, ръкопляскала неистово на престъпника убиец Максим Стависки, вместо да го освирка и да го замеря с гнили домати, както му се полага - фееричен бил, прекрасен бил, незаменим бил (казват мои познати, които са били там).

Не се лъжете наистина в желанията на добрия българин.

За него е много важно да има преди всичко хляб и зрелища.

А само да беше обърнал поглед назад в историята, не за да въздиша по времето, “гат фафлата беше по пет ст`инки“, а за да съзре нещо полезно, та да не се препъва втори път в един и същи камък, щеше да съзре, че в общества, които се градят на принципа „хляб и зрелища“, мекото на хляба го ядат тези, които предлагат зрелищата, а тези, които ги гледат, дъвчат сухи корички.

Престъпниците от своя, вместо да са в затвора, се разхождат на свобода.

Често дори са и в светлините на прожекторите.

Защото са се сортачили с продавачите на зрелища по въпроса за мекото на хляба...

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 67

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66.

67. ГОЛГОТАТА НА КАРПЮК

Карпюк разказа на мене и на Клейн, че са му предявили такива обвинения, че могат да го разстрелят без съд и присъда. Струва ми се, че бяха седем, и сред тях: сътрудничество с фашистите в концлагера Щутхоф срещу заплащане; дезертьорство от партизанската бригада; внедряване в съветска разузнавателна група на гестаповски агент; връзка с агент на полицията; самозвано представяне за командир на отряд и нещо по-дребно. Разбира се, Карпюк веднага се втурна да ги опровергава. Най-напред отиде в Менск, в архива на партизанското движение, където обаче не намери нито един документ за своя отряд. Нямало го даже отчета, който написал собственоръчно през лятото на 44-та след освобождението на Беларус. Тогава той написа на всички свои познати партизани, за да свидетелстват, че е бил командир. И не получи никакъв отговор. Затова пък след известно време му показаха в горкома около двадесет техни свидетелства и всичките срещу него, бившия им началник. Там, към делото, бил подшит и лист от някогашния комбриг Вайцяхоуски, който пишел, че никога не е назначавал за командир гражданина Карпюк и изобщо не знае за такъв отряд. Това вече можеше да извади от равновесие всекиго. Карпюк хукна към Ленинград, където живееше пенсионираният комбриг. Той го приел ласкаво и казал: "Льоша, какво искаш? Написах това, което ми казаха. Мога да ти напиша друго, истината". И написал друго, истината, с която Карпюк дотича обратно и се понесе към горкома. Магилницки прочел листа хартия и заявил: "Ние имаме друг документ от Вайцяхоуски, заверен с печат, а това е празна драсканица". И хвърлил "драсканицата" на Карпюк.

За внедряването на немския агент в наша разузнавателна група вече знаех нещо - пак от разговорите на Карпюк с Вайцяхоуски. Нещата бяха такива. През лятото на 44-та след освобождението Карпюк заедно с други партизански командири бил извикан в Менск, за да напише отчет за дейността на отряда. Веднъж с приятеля си Андреев, също партизански командир, вървял покрай една телена ограда, зад която се тълпели немски военнопленници. И изведнъж Карпюк видял там един познат немец от концлагера, в който лежал. Немецът също го познал. Не бил лош немец, отнасял се добре със съветските пленници, черпел ги с цигари. Андреев се учудил и Карпюк му разказал откъде е тяхното познанство. Тогава Андреев рекъл: "Трябва да кажем на охраната, нека го освободят". Така и направили. Отишли при охраната и Карпюк разказал за военнопленника. След това вече не видял немеца. Едва после станало известно, че го завербували и го включили като преводач в наша разузнавателна група, която пуснали с парашути в чешките Татри. Но там групата намерила гибелта си и вината за това паднала върху преводача. А сега падна и върху Карпюк. Така ловко нагодиха всичко.

Това, което майор Хамин беше формулирал като дезертьорство на Карпюк от партизанската бригада, било всъщност бягството му от една бригада в друга. Случило се така, че в първата бригада, където Карпюк притичал от лагера, не му повярвали, заподозрели го и искали да го разстрелят. След като бил избягал от цял концлагер, Карпюк избягал лесно от несериозната землянка и отишъл в друга бригада, чийто командир бил Вайцяхоуски. Вайцяхоуски повярвал на младежа, изпробвал го в боевете и след това го назначил за командир на отряд в бригадата си. (Тогава му повярвал, а сега помагаше да затегнат примката около шията на някогашния свой подчинен.) Примерно такива изсмукани от пръсти бяха и обвиненията за връзките на Карпюк с агент на полицията. Този агент бил местният горски, който веднага щом полицията го завербувала, побързал да отиде в бригадата и казал: "Вземете ме в отряда, защото не мога да остана там". А комбригът му казва: ""От какво се страхуваш? Работи, информирай ни". Той така и правел - работел на два фронта, а връзка с бригадата държал чрез отряда на Карпюк. Наистина, както винаги, двойната игра свършила зле - след войната арестували двойния играч. А сега заради него искаха да арестуват и командира на отряда.

С Клейн смятахме, че ако се заемем както трябва, тези обвинение могат да бъдат опровергани. Оставаше обаче най-важното: платеното сътрудничество на Карпюк с фашистите в Щутхоф. За да докаже това, Хамен беше подготвил документ - страница от финансова ведомост, където се вижда подписът на Карпюк. Карпюк сам ни разказа за това и каза: "Не мога да се начудя откъде е този подпис. Но подписът е мой". Това вече беше лошо. Веднъж в Менск, като улучих подходящ момент по време на някакво съвещание, разказах на Кузмин за фалшификациите срещу Карпюк. Той ме изслуша мълчаливо и каза: "Главното е, че се е подписал там за марки. А немците напразно пари не плащат".

Трудно беше да не се съглася с това.

(Следва)