Няколко снимки от напоследък

Две небета.

Сняг по пътя за гара Ихтиман.

Мариана и Спас на вакарелската гара.

Самият Спас.

Вместо дуел - песен

Възнамерявах тук да има един малък преведен текст от списание „Diletant“ за дуела на Пушкин и Дантес.

Досега все съм си мислел, че Пушкин е обявил дуела, по време на който получава смъртоносната рана.

В текста обаче видях друго: дуелът е обявен от Луи Хекерен, а фаталният изстрел е произведен от възпитаника му Жорж Дантес, който се дуелира от негово име.

Останах много учуден, но Албена каза, че това е широко известен факт.

И сигурно е така: по въпроса не съм се интересувал специално, чел съм все повърхностни източници, при това не много (Уикито например също казва: „…Александър Пушкин призовава на дуел… Жорж Дантес“).

Та се отказах от публикацията, а който иска да прочете не само за въпросния, но и за други знаменити дуели, да отиде ТУК.

И за да не ви оставя с празни ръце, вместо пистолети, стрелба и смъртоносни рани, ето ви една песен, която лично на мене ми дава много енергия да дупча с копието си ако ще даже и вятърни мелници.

Песента е на Александър Городницки (кой вика, че учените и професорите са сухари!), казва се „Антигалилей“ и е написана под впечатлението от ролята, която Владимир Висоцки изпълнява в спектакъла „Животът на Галилей“ (Брехт).

Ну кто в наши дни поет? - Ведь воздух от гари душен. И рвут мне железом рот, Окурками тычут в душу. Ломает меня палач На страх остальному люду. И мне говорят: "Заплачь!" А я говорю: "Не буду!" Пихнут меня в общий строй, Оденут меня солдатом, Навесят медаль - герой! - Покроют броней и матом. Мне водку дают, как чай, Чтоб храбрым я был повсюду. И мне говорят: "Стреляй!" А я говорю: "Не буду!" А мне говорят: "Ну что ж, Свою назови нам цену. Объявим, что ты хорош. Поставим тебя на сцену." Врачуют меня врачи, Кроят из меня Иуду. И мне говорят: "Молчи!" А я говорю: "Не буду!"

Кой в наши дни пее? - От изгорялото е задушно. И късат ми с желязо устата, фасове гасят в душата ми. Чупи костите ми палачът за страх на останалите хора. И ми казват: "Започвай да плачеш!" А аз казвам: "Не, няма!" Ще ме бутнат в общия строй, ще ме облекат като войник, ще ми окачат медал - герой! - ще ме покрият с ругатни и броня. Дават ми водка, като чай, за да бъда навсякъде храбър. И ми казват: "Стреляй!" А аз казвам: "Не, няма!" И казват ми: "Какво пък, кажи каква е цената ти. Ще обявим, че си добър. Ще те поставим на сцена". Лекари лекуват ме разни, кроят ме - да стана Юда. И ми казват: "Мълчи!" А аз казвам: "Не, няма!"

Още едно измерение на патриотизма

Досега знаех, че истинските патриоти искат България да е на три морета, а край Босфора да се вдига шум като в стихотворението на Дядо Вазов.

Че мразят из дън душа турците, циганите, гейовете, лесбийките и изобщо всички, които не са като тях и не мислят като тях.

Че са заклети православни вярващи и че могат да накълцат на кайма всеки в името на своята вяра.

Че не се съмняват в историческата мисия на българина, на когото обаче вътрешни и външни врагове все му пречат да заеме полагащото му се място в центъра на вселената.

Че…

Има още, но да не изреждам.

А от вчера към характеристиките на истинския патриот се прибави още една.

„Родоотстъпничество е Бойко Борисов да не бъде подкрепен на изборите догодина“ – викна един по Интернет и най-сетне постави точката над i.

Кратко, ясно и разбрано.

България е Бойко и Бойко е България.

Sieg Heil!..

„Кралска афера“

Някъде ми се мярна, че филмът „Кралска афера“ („En kongelig affaere“, 2012 г.) е романтичен.

Ама изобщо не е такъв.

Това е жесток филм за борбата на старото с новото, при което – уви! – ретроградността побеждава.

Фабулата на филма обхваща в общи линии двегодишен откъс от историята на Дания, в който главни действащи лица са (историческата истина е спазена почти дословно) младият крал Кристиян VII…

…кралица Каролине Матилде…

…и просветителят Йохан Щруензе.

Моят скромен съвет е: гледайте филма не като развлечение, а като история.

Доста поучителен е и за наше време…

Антихрист

Краят на света безспорно наближава.

Руски учени видяха небесни поличби.

Американци се снабдяват с комплекти за оцеляване, предоставяни им от предприемчиви фирми.

А някои се питат кога ще се появи Антихристът, преди да е настъпил свършекът на времената, както ни го обещава една стара книга.

Излишен въпрос, защото той отдавна се е появил.

И всички у нас го знаят кой е.

Даже бат Петьо, макар и със закъснение, прозря демоничната му същност…

Една разходка из София

Бавна и спокойна.

Защото обикновено препускам.

Или бързам от гарата, или бързам за гарата.

Но вчера не беше така: времето ми принадлежеше изцяло, да правя с него каквото си искам.

Есента се чувстваше навсякъде.

Улиците и тротоарите бяха влажни, валяло беше, но преди да дойда (получи се нещо като в онази стара песен: „Валяло е, но аз не съм усетила…“).

Небето беше облачно, но наполовина.

Не беше много оживено, макар че наближаваше единадесет.

Чувстваше се и празничното настроение, някъде типично по български (едната буква на неоновия надпис вече не светеше).

Пред министерския съвет – пожарен кран.

Пред президентството – няма. (Да беше Плевнелиев пожарникар, щяха да му турят.)

Малко по-нататък срещнах двама клепоушковци.

Единият усети, че стрелям само по тези, които ядат хора, и дойде при мене, размахвайки опашка.

Минах по цялата Витошка: старата…

…и новата.

А на гарата се прибирах с любимото ми вече метро.

До влака имаше много време.

Затова…

Кой как си отива

Покрай цирковете в СДС, организирани под мъдрото ръководство на Онзи-от-Карлово-как-му-беше-името и водещи към явния залез на синята партия, срещнах тук-там някои разсъждения, които могат да бъдат обобщени така: „Какво толкова, нали и в други страни си отидоха първите демократични организации?“

Вярно е, отидоха си.

Но си отидоха с чест, с достойнство.

В Полша до ден днешен говорят с почит за „Солидарност“.

И ще говорят с почит, докато Полша съществува.

Защото не е важно, че си отиваш.

Нищо вечно няма.

Много по-важно е как си отиваш.

А нашите как си отиват?

Осрани до ушите!

Така че не ми сравнявайте велосипед с космическа совалка…