Стигнахме ги динозаврите!

България е на 61-во място по човешко развитие.

А къде сме по умствено развитие?

Ако се съди по това, че пловдивският кмет Славчо Атанасов забрани на Давид Черни да участва в художествената експозиция "Европейското изкуство 20 години след желязната завеса", трябва да бъдем отнесени някъде не към времето преди желязната завеса, а към ерата на динозаврите.

Учените казват, че въпреки големия си ръст, динозаврите имали мозък колкото яйце на кокошка. С такава характеристика, какво друго ти остава, освен да изпъчиш космати гърди и да се биеш в тях, ревейки: „Булгар! Булгар!” За ужас на европейците.

Изречения

Учебник по български език за VI клас. Урокът е „Вметнати думи и изрази”. Задачата – „Какво изразяват подчертаните думи в изреченията?” Едно от изреченията е (другите са от същия сорт):

„Душата изобщо е наистина едно метафизическо понятие, без което обаче не е възможно никакво разглеждане и разбиране на модерната поезия” (Гео Милев)

Излишно е да се убеждаваме, че едно дете в шести клас не може да се справи с поставената задача? Не защото децата в шести клас са без мозък, а защото са без мозък авторите на учебници. Ако и аз съм без мозък, сигурно ще хукна да обяснявам на шестокласниците какво е „метафизическо понятие”. Не го правя, разбира се. Давам на децата друго изречение, извън учебника, чието съдържание е достъпно за тях. По принцип не харесвам от край време примерите, които се дават в учебниците. Ако ще не от Гео Милев, ами и от самия Господ Бог да са. Не ми вършат работа.

Едно „разказче” на Аркадий Северни

Аркадий Северни (истинско име Аркадий Звездин, 1939-1980) е руски изпълнител на песни от градския фолклор, на непреминали през цензурата авторски песни, на романси и стилизации. Изключително популярен, но изпълненията му се разпространяват единствено като магнетофонен "самиздат" (първото изпълнение на А.С. чух през 1977 година и не схванах половината от текста – дотолкова беше обезобразен от презаписването).

Записите му се правят в непрофесионални студия в домовете на негови приятели или по време на ресторантски концерти. За медиите и критиката певецът Аркадий Северни не съществува. Едва пет години след смъртта му, с началото на Перестройката, започва да се говори официално за него.

Аркадий Северни предхожда много от своите песни с кратки „разказчета”. Обикновено това са текстове от градската фолклорна проза, в които обаче често намесва като герой себе си, без да обръща внимание на факта, че понякога говори за събития, станали преди да бъде роден. Любимото ми от тях е „разказчето” за „маман Беси (Беся)”, възпята също така в много песни на одеския градски фолклор. Ето го:

„…А маман Беси? А аз и нейното незаконно синче Моня... Нали за тях разказвах в онова предаване, как вървях веднъж още преди революцията... Годината май беше… Ами приблизително… Почакайте малко, само да запаля една цигара… Годината беше приблизително, дай ми, Боже, да си спомня… Някъде към хиляда осемстотин деветдесет и трета. И там, на „Дерибасовска”, в дом номер шестнадесет, имаше публичен дом. И какво мислите? Влизам аз в публичния дом… А жена ми току-що ми беше прибрала парите, които си бях заделил. И ми останаха само пет рубли. Влизам вътре: там седи една такава съдържателка на публичния дом - маман Беся… Думи нямам! Такава едрогърда и ми казва: „Ето ви албумчето”. Е, разтварям аз това албумче, гледам: негърката струва двадесет рубли, американката – петнадесет, полякинята – червонец (10 рубли – бел. П.Н.)… Изобщо, нещо такова… Не ми стигат парите. Приближавам се до съдържателката и казвам: „Виж какво, Беся! Аз също искам да се позабавлявам, но имам само пет рубли”. Тя казва: „Моля! За пет рубли – само с мене”. Ами добре… Позабавлявахме се хубаво с нея и какво мислите? Ето че вървя аз през разцвета на НЕП-а. Вървя пак по „Дерибасовска”. Гледам: номер шестнадесет. И какво мислите? Вместо публичния дом там стои шивашка работилница. Влизам в шивашката работилница, гледам: там седят клиентките и шият за нашата доблестна армия долни гащи. А зад касата седи нашата маман Беся. Отивам при нея и казвам: „Виж какво, маман Беся! Помниш ли как с тебе тогава през осемстотин деветдесет и трета година се позабавлявахме?” Тя казва: „Господи, Боже мой! Какъв разговор след осем обиска! Разбира се – казва, - помня всичко прекрасно…” Тя казва… Вика по цялата работилница: „Ей, Моня!” В това време излиза един такъв як кретен, идва към мене… Тя му казва: „Виж тези очи и познай баща си!” Той започва дълго и досадно да ме бие. Би ме десет минути – аз мълча. Петнадесет минути – също… На двадесетата викам: „Виж какво, Моня! Какъв тъпанар си само! Ами нали ако тогава имах двадесет рубли, сега щеше да бъдеш негър!..”

Ето и "разказчето" в оригинал заедно с песента "В далечната южна страна" ("В стране далекой юга"):

Есен

Есента дойде. Хладно е. Небето над града е мрачно. Покривите на къщите са мокри от току-що падналия дъжд.

Листата на лозите съхнат.

Градината е пуста, тъжна и мокра.

Тиквите са обрани.

Само няколко зелки се перчат още, но и техният край е близо.

Навън определено не е за мъже. Затова с Шаро-Клепоушко сме се скрили вътре на топло и четем „Последното изкушение на Христос”.

Ловецът на мишки

Една мишка изтича откъм хладилника, пресече кухнята и се скри зад фризера.

- Трябва да я хванем – казва Румяна.

- Котка, котка трябва – залавям се за една стара моя идея.

Румяна не ще и да чуе за котка. Харесва котките, но само на снимка, иначе не обича да ѝ се мотаят из краката. За разлика от мене. Аз на село спя с котарака.

Така че опираме до стария ловец на мишки – капана. Малко се е поразвалил и се налага да го пооправя. Клещи и тел като има, българинът може да пооправи и космически кораб.

Та ето го най-сетне ловецът, пооправен и в момент на изпитание, невероятно съчетан с компютъра, хоумбокса и полско-руския речник.

На слука!

Поезия

- Какви хубави детски стихотворения имаше някога – въздъхва една жена във влака, когато разбира, че съм учител, - а сега какво пишат за децата? Разни глупости!

Вярно говори жената. Не само хубави стихотворения имаше някога за деца. Имаше цели поеми. Като например:

„Геро мислеше да рита

цял ден топка до насита,

но в градината на кмета

скочи топката проклета”.

Прескача наш Геро в кметската градина да си вземе топката, но попада в полезрението на стопанката.

„- Тичайте бре, мъжо, дъще,

дръжте го крадеца, дръжте! –

от балкона зла и гневна

булката на кмета ревна.”

Работата става напечена.

„Рипна кметът Салабаш

със чифте и патрондаш.

- Стой, ще станеш на решето! -

вдигна Салабаш чифтето.”

Само че…

„… за радост на юнака

шмайзер в този миг изтрака

и за зла беда на кмета

слезе партизанска чета.”

Кметът хуква и се скрива в кочината при шопара, но народните закрилници го откриват и… следва поучителен край.

С една дума, чудесно произведение за деца. Такива сега наистина няма.

На борба с Рогатия

Да сте забелязали, че неща, които са ставали в цивилизования свят и отдавна са отмрели като несериозни, се появяват със закъснение от няколко десетилетия и започват да се пробутват у нас? Примери много.

Но нека първо да се върнем назад. През 1980 година в САЩ избухва масова истерия, свързана с така наречената „сатанинска ритуална злоупотреба” (Satanic Ritual Abuse), характеризираща се уж с извършване на ритуални човешки жертвоприношения. Паниката е толкова голяма, че с въпроса се заемат полицията и ФБР. Разследване от няколко години доказва категорично, че разказите за агресивни сатанисти, които принасят човешки жертви по гробища и безлюдни места, са най-обикновени градски легенди (вид съвременен фолклор) и нямат нищо общо с действителността.

А сега у нас. Годината е 2009-та. „…ние виждаме много … вероизповедания, които – макар и прикрити зад хрисими имена – се занимават със сатанински ритуали…” – заявява госпожа Цвета от „Атака” в предаването „Булевард България” на RE:TV. Госпожата не уточнява нито колко „много” са тези вероизповедания, нито какви са тези „сатанински ритуали”. Важното е вероизповеданията да са „много”, а ритуалите да са „сатанински”. Идеална стръв за шарани, които гледат до припадък треторазрядно кино (пълно с кървав сатанизъм) и четат до припадък жълти вестници.

Истерията в САЩ, за която стана дума по-горе, започва с няколко невинни на пръв поглед телевизионни проповеди. Дали госпожа Цвета не върви по същия път? Не зная. Но зная, че ако госпожа Цвета представи истината за така наречените сатанисти, ще стане ясно, че всъщност иде реч за едни съвсем безобидни ексценрици, които нито са направили някому нещо лошо, нито ще направят.

- Ама как така?! – чувам да надават вой някои. – Че те са противници на нашата вяра, на нашата религия, на нашата църква!

И нещата ще си дойдат на мястото. Никакви кървави ритуали, никакъв демонизъм няма; просто онези там, другите, не мислят като нас и затова трябва да ги смачкаме. Колкото повече от тях смачкаме, толкова по-голяма слава за нашия Бог, за нашата църква! Източното православие е единствената правилна религия (какво ли щяха да твърдят същите тези, ако се бяха родили в Саудитска Арабия?), тя е спасила българина през вековете! Да-а-а, ама други твърдят, че бобът е спасил българина през вековете. Аз пък от своя страна смятам, че го е спасил прагматизмът, концентриран в поговорката „Бог дава, но в кошара не вкарва”, в която има толкова религиозна вяра, колкото у котарака Спас, който се подвизава на вакарелската гара.

- Онези с боба и такива като тебе са просто злобни материалисти, в които няма капчица духовност – ще възразят на това последователите на госпожа Цвета, разбира се. Е, така да е. Пожелавам им успешна борба с Рогатия. Не обичам да ходя на цирк, но този ще го гледам с най-голямо удоволствие.