Продължаваме да разказваме за руската литература на XX век и сега ще поговорим за една пиеса от 1935 година, пиеса на Владимир Киршон, поставена година по-късно, която се казвала „Големият ден“.

Сама по себе си пиесата не би заслужавала отделен разговор, защото всичко, което е оцеляло от нея до днешната дата, е песента „Попитах ясена“ („Я спросил у ясеня“), която се пее там на рождения ден на главната героиня. Там, според сюжета, тя е влюбена в двама летци, не може да избере между тях, и ето че командирът на ескадрилата пее тази песничка. А из интернет се разпространява нашироко информацията, че била написана за някаква пиеса „Рожден ден“. Киршон няма никаква пиеса „Рожден ден“, а има пиеса „Големият ден“. И аз, между другото, съм разговарял с Тихон Хренников, тогавашен и доживотен, според мене, ръководител на Съюза на композиторите, правих с него интервю за тази пиеса и за тази песен. Той е бил първият композитор, първият, който създал музикален вариант за нея. Беше забравил напълно своята песен, твърдеше само, че у Таривердиев се е получила меланхолична, докато неговата била весела и едва ли не трапезна. Съдържанието на пиесата беше, естествено, забравил, защото тя живяла много кратко време.

Тя била поставена през 1936 г., през 1937 г. Киршон бил вече арестуван, а през 1938 г., доколкото си спомням, договорът бил вече сключен. Иначе казано, пиесата за бъдеща война с фашизма се оказва ненужна по две причини: авторът бил арестуван и скоро след това разстрелян, а с главния враг бил сключен договор и цялата антифашистка пропаганда, поне през 1939–1940 г., затихнала напълно. Затова след ареста на Киршон и разстрела му пиесата загинала поради първата причина, а една година по-късно и поради втората. Междувременно пиесата, която практически не се преиздавала и която е достъпна днес само в едно миниатюрно издание от 1936 година, малка книжчица за репертоарен театър, била доста интересен пример. Ето защо предпочитам да поговоря за нея, когато разглеждам литературата от 1935 година. През 1935 година в литературата не се е случило като цяло нищо особено ярко. Но за националната хипноза, за националната невроза и за военния изход от това си струва вероятно да поговорим.

Владимир Киршон, роден в Налчик през 1904 година, е доста интересна фигура. Казват (във всеки случай, както разбирате, по време на това присъствали малцина, а Киршон разказвал неохотно тази история), че присъдата му е произнесена всъщност през 1931 година, на една от многобройните тогава сталински срещи с писатели. Това се е случило във вилата на Горкий в Горки, там писателите се срещали със Сталин и получавали творчески указания. На една от тези срещи била произнесена присъдата на Бабел. Бабел не разказвал защо, а само повтарял мрачно: „Не му харесах“. Тогава и Киршон се приближил до Сталин и попитал: „Другарю Сталин, знам, че вчера сте били в Московския художествен театър и сте гледали моята пиеса „Хляб“. Бих искал да науча какви са впечатленията ви“. Сталин го измерил с поглед, Киршон бил по-нисък и от него, и отвърнал: „Не помня“. – „Но нали бяхте там вчера!“ – „Не помня. Ето, „Коварство и любов“ гледах на 11 години и помня. А вашата пиеса я гледах вчера и не помня.“ Това е хубав отговор, но според мене е измислен, защото Сталин изобщо не бил особено остроумен. По онова време обаче му приписвали много сполучливи остроумия, като например прочутия отговор на раболепния въпрос на Василий Иванович Качалов: „Йосиф Висарионович, не бих искал да ходя на почивка в чужбина, иска ми се да почивам някъде в СССР. Какво бихте ме посъветвали?“. Сталин казал: „Моят опит ми подсказва Туруханския край“. Това е наистина е прекрасен отговор, още повече че Сталин прекарал там доста време в изгнание, но смятам, че Сталин не бил чак толкова остроумен, за да отвърне по този начин на един сервилен артист.

Така или иначе, Киршон не пострадал толкова заради лошата си драматургия, ако Сталин беше разстрелвал за лоши пиеси, щеше да е донякъде поне обяснимо, докато всъщност терорът бил напълно лишен от логика. Това също щяло да бъде ужасно, както му казал Пастернак в един разговор, не бива хората да бъдат пращани в затвора нито за лоши, нито за хубави стихове, но въпреки това липсвала дори подобна логика. Киршон бил ликвидиран заради принадлежността си към РАПП (Руската асоциация на пролетарските писатели – бел. ред.) и след ареста му, когато е трябвало да се проведе публичен процес срещу него, Елена Сергеевна Булгакова отбелязва в дневника си: „Все пак има Бог“. А Булгаков не пише нищо подобно, не се радва, когато се разправят с враговете му, разбира, че това се върши от хора, които са дори по-лоши от враговете му. Именно в това се крие ужасът.

Киршон бил, разбира се, доста противен човек, каквото и да си говорим. Работата не е само в тухления му врат, както всички си спомнят, и в тухленото му лице, не само в миналото му на началник на криминалната милиция, не само в неговия раповски подход към литературата, а РАПП, както се досещате, била наричана не без основание „РАПП-ство“ (игра на думи, РАПП-ство звучи близо до рабство ʼробствоʼ – бел. ред.). Защото това е не просто тясно социален подход към литературата, не просто вулгарно класов, това е и един образцов нюх за всичко хубаво, всичко хубаво се обявява за класово чуждо, а всичко лошо за свое, родно. Това е особено смешно, като се има предвид, че ръководителят на РАПП, Леополд Авербах, изобщо не е бил пролетарий, бил е син на дребен търговец и в общи линии бил по своя мироглед същият дребен търговец, без абсолютно никакви героични заслуги в миналото си. Бил гениален организатор на кампании за публично очерняне и преследване на другите, ето това не може да му го отреченикой . Горкий, между другото, харесвал много Авербах и се е изказвал ласкаво за него. Похвалвал и Киршон.

По онова време, в края на двадесетте години, Киршон бил знаме на съветската драматургия. „Релсите тракат“, „Чудесната сплав“ и „Хляб“ са репертоарни пиеси, изградени върху роден материал, които противопоставят на „булгаковщината“. Не Маяковский, не Вишневский, а именно Киршон, автор на примитивни, жизнерадостни „комедии“ главно за това как новите хора завладяват нови пространства. Това може да са физици, а може да са студенти или строители на железници. Но „Хляб“, във всеки случай най-известната му пиеса, демонстрира такова пълно пренебрегване на законите на драматургията, такава липса на елементарен психологизъм, че просто няма какво да се говори. Когато през шестдесетте години започнали да преиздават Киршон като репресиран автор, никой вече не го поставял в театрите. Защото тази драматургия разкрива пълната си безжизненост. Виж, Бабел започнали да го поставят навсякъде, защото „Залез“ е гениално сценична пиеса, докато Киршон, макар че бил също реабилитиран, останал да събира прах по рафтовете и се превърнал единствено в обект за театроведски изследвания.

Не искам да кажа, че всички раповци били бездарни, нещо повече, раповец като например Афиногенов, авторът на „Страх“, е безспорно забележителен драматург. Но той, между другото, бил пощаден по някакво странно съвпадение от Сталин. И отново, не защото Сталин имал вкус, а може би защото Афиногенов бил лош раповец, не особено жесток, не особено последователен. А ето че Киршон е боец. И точно когато започват разправите с бойците, най-идейните загиват първи. Когато системата, в стремежа си да създаде терор, да създаде ужас в страната, поставя началото на масово унищожение, започва от своите, за да могат екзекуциите да придобият легитимност в очите на народа. Не започва от спътниците [1], а от раповците, така че всички наоколо да въздъхнат с облекчение и да кажат: „Крайно време беше! Точно тези просто си го просеха!“. Ето това е естествената реакция на масите спрямо унищожението. Винаги се започва от лошите, а след това идват и за добрите, и блазе на онези добри, които не са изпитали радост от унищожаването на лошите.

Що се отнася до самата пиеса, тя разрушава представата ни, че тридесетте години са били време на едно непрекъснато насилствено ликуване. Това е, разбира се, жизнерадостна пиеса, но в основата си е едно тревожно и дълбоко в същността си доста мрачно произведение. „Големият ден“ се състои от две действия (и всъщност тук е открит бъдещият принцип на филма „Екипаж“), в първото действие тече нормален живот, има едно нормално военно поделение със своите страсти, със своите конфликти и, ако щете, със своето влюбване на двама летци в една красавица. А паралелно протича страшно нагнетяване на напрежение, фашистите са готови да извършат провокация във всеки един момент. По-късно същото това става тема и на романа на Шпанов „Първият удар“, който също бил незабавно иззет от обращение. Обърнете внимание, че и филмът „Ако утре има война“, строго погледнато, не излиза също на екран, защото през 1938, 1939 и 1940 година не е прието вече да се говори, че ако утре избухне война, ще я отхвърлим като провокация. Но не бива да забравяме и това, че тридесетте години преминали като време на една голяма невроза, не просто на голям терор, а на страшна невротизация на населението, на постоянна мания за присъствието на враг. Философия на обсадената крепост, врагът е готов да нападне във всяка една минута, ние, разбира се, ще победим, ние, разбира се, ще го смажем, но той е вече съвсем близо, ето го, вече е при нас.

И трябва да кажем, че Киршон издал подсъзнателно главната тайна. Защото Сталин смятал – и тук, между другото, съм напълно солидарен с трактовката на Суворов [2], – че ще има някаква провокация на границата, реална или инициирана от Сталин, която той ще обърне след това в своя полза, успявайки да нападне пръв. Наистина мисля, че червеният плик, който трябвало да бъде разпечатан в часа „Ч“, е съдържал по всяка вероятност инструкции в случай на такава провокация.

Но наистина, и у Шпанов, и у Киршон всичко се развива по един и същи сюжет. Първо – провокация на границата. После нашите летци отговарят незабавно. След това въстава германският пролетариат, после към него се присъединява световният, и големият ден е денят на нашата победа. Каква е простата поука от тази пиеса? Да, днес сме хора не без недостатъци, днес имаме и свои кариеристи, в пиесата има кариеристи, защото е писана преди теорията за безконфликтността [3], днес имаме може би и не чак толкова добри летци, днес имаме и любовни проблеми, лични проблеми. Но когато страната ни позове, днешното ни положение ще бъде моментално и завинаги изкупено, нашата невроза ще бъде разрешена. Ще влезем в Берлин. Големият ден е денят на победата на световния труд над световния фашизъм.

Защо тази пиеса била нужна, защо била толкова мегапопулярна? Защо практически всички големи съветски театри я поставили и я държали на сцена цяла година, а след това също толкова стремително изчезнала? По две причини. Първо, населението се е нуждаело от оптимизъм, защото, както се досещате, военната невроза не може да бъде тотално убедителна. Някои хора все пак осъзнават, че войната означава и кръв, и огромни жертви, и че може би трябва да се направи всичко възможно да бъде избегната. И въпреки това войната, колкото и ужасно да е, била единствената легитимация на сталинския режим. Без терор няма да има подчинение, а без война няма да има терор. Абсолютно необходимо ни е да знаем, че сме последният опора на хуманизма в Европа. Ние сме последният остров, нека да е червен остров, но е последният остров на здравомислието сред света, който придобива стремително кафява окраска. В Америка са убедени в това, там върлуват Голямата депресия и кризата, всички идват при нас, за да изграждат нашата индустриализация. В това са убедени и в Европа, върху която фашизмът вече лежи като клеймо, и цяла Франция скоро ще се окаже под същия ботуш, а цяла Италия е под него още от двадесетте години, а цяла Германия е забравила изобщо, че е родината на Хайне. И когато погледнем света през 1935 година, наистина разбираме, да, пиесата на Киршон отразява картината, която съществувала в умовете на мнозинството. Единственото прилично нещо, останало в света, е Съветският съюз. Войната ще оправдае всичко.

И ето че първият, който усетил това, първият, който писал за това, бил Киршон. С поразителната интуиция, присъща на примитивните натури, защото сложните натури имат ум, докато примитивните имат само интуиция, само шаманство), с тази интуиция, присъща на примитивните, той усетил: да, една военна пиеса е абсолютно необходима в този момент. Защото невротизацията на населението е единственият залог, че то ще продължи спокойно да преглъща всичко: разстрелите, арестите, подозренията, изгнанията, чистките, заточенията – абсолютно всичко. Всичко това може да бъде оправдано единствено с войната.

И тъй като Киршон бил винаги утопист, като се започне от първата му пиеса, озаглавена „Как ще свършат те“ и написана по време на Гражданската война от 18-годишно момче, точно по същия начин остава утопист и през 1935 година, абсолютно уверен, че войната ще доведе до тържеството на комунизма в целия свят. Хората от тридесетте години, също както и хората от двадесетте, са глобални утописти и вярвали, свято вярвали, че някога доброто ще победи в общопланетарен мащаб. Вярват, че е възможна антропологична революция, и точно заради това Сталин ги мразел толкова много. Защото Киршон принадлежал в общи линии към ленинската гвардия, едно момче-идеалист, което през двадесетте години повярвало свято в новия свят. Точно от тези идеалисти, отвратителни, никой не спори, но все пак по-добри от циниците, от тези идеалисти светът бил избавен по време на голямата сталинска чистка. Защото за Сталин самата мисъл, че са възможни нови хора, е напълно неприемлива. За него хората са просто зъбчати колелца и винтчета, нищожества, част от стадото, класове в полето, мислеща тръстика, но в никакъв случай не са героите, които действат в „Чудесната сплав“, в „Големият ден“ и дори в „Релсите тракат“. Те не са господари на страната, те са нейни роби и именно затова Киршон му бил омразен. Ето защо, между другото казано, си мисля може би за него днес без омраза и без булгаковското презрение, а по-скоро, ако щете, със състрадание и снизхождение. Защото хората, унищожавани през тридесетте години, имали все пак една важна характеристика, отличавали са се по един основен признак. Това били хора, които вярвали в антропологичната революция. С това били опасни, но и с това били уязвими. Защото да оцелее можел само онзи, който гледал на света по сталински или по булгаковски, без особени илюзии.

Естествено, възниква въпросът защо всъщност Рязанов включил неочаквано във филма „Ирония на съдбата“ точно тази песничка на Киршон.

Разговарял съм няколко пъти с Рязанов и така и не успях да получа отговор от него. Познавах го изобщо добре, грях ми на душата да твърдя, че съм му бил приятел, разбира се, но все пак бях допускан в дома му, разговарял съм с него. Той казваше, че просто знаел тази песен, помнел я. Между другото, песента станала доста бързо популярна сред народа. Въпреки че пиесата вече я е нямало, песента се пеела. Той я помнел още като дете от края на тридесетте години, знаеше, че и през четиридесетте я припявали тук-там, общо взето, не била забравена. Това е песничката на Хренников, която тръгнала по този начин сред хората. Рязанов нямал никакви други подбуди да вземе точно този текст. Но сега си мисля, че това е наистина едно съвсем нелошо произведение. Знаете ли, като всички поети, които не се отнасят към своето творчество твърде сериозно, Киршон пишел добре. Той не се е смятал за поет, макар че във всяка негова пиеса имало песничка.

Ето в какво е работата, има два поетични текста, които в този филм, „Ирония на съдбата“, са спасени от пълна забрава. Единият е „Балада за опушения вагон“, чийто автор бил напълно забравеният Александър Кочетков, макар че бил автор на прекрасната драма в стихове „Рембранд“, макар че има към стотина нелоши стихотворения. Но всеруски известна през тридесетте години, предавана от уста на уста още преди да съществува какъвто и да било самиздат, станала именно „Балада за опушения вагон“. Това е стихотворение за една голяма железопътна катастрофа през тридесетте години. „Нечовешка сила, смазвайки всички в една преса“, помните, нали, „и никого не защити далечната обещана среща, и никого не защити далечната помахала ръка“. Едно безкрайно тъжно стихотворение, много известно, дори влезе, колкото и да е странно, в „Библиотека на световната литература“, в тома за съветска поезия. То беше спасено, реанимирано от Рязанов, който го знаел. Преди това Кочетков бил напълно забравен. И ето че вторият такъв текст е песничката на Киршон, която също вече били напълно забравили. Но Рязанов имал една благородна мисъл – вярвал, че всеки филм трябва да има своята популярност. Рязанов мразел тази популярност, искало му се е да снима елитно кино, но всеки филм трябвало, след като така или иначе е популярно масово произведение, да спасява някого от забрава. Точно така извади например от забрава стиховете на Цветаева, които тогава знаеха, ами, към 5% от читателската аудитория. Така спаси от забрава едно много хубаво стихотворение на Ахмадулина, защото от Ахмадулина бяха известни само онези стихове, които бяха станали песни. Една от тях е прочутата „Не зная дали ви е известно“ от „Достояние на републиката“, „Закрилян съм от този град“, помните, нали? Този филм е също напълно забравен, макар че това е най-добрата роля на Миронов, а песента я знаят всички. По същия начин стои въпросът и с песничката от „Ирония на съдбата“, не най-добрата, „На моите приятели прекрасните лица“, която стана тема на всички ученически съчинения. Макар че всъщност Ахмадулина има много по-талантливи текстове. Ето така Рязанов просто спаси Киршон, защото, ако не беше Рязанов, това име щеше да бъде изобщо погълнато от мрака.

Естествено, може да попитате: нима е бил напълно бездарен драматург? И ако е така, защо го хвалил Немирович-Данченко? Немирович-Данченко, първо, бил човек с доста посредствен вкус. Той съвсем искрено смятал, че Чехов е прекрасен писател, разбира се, но че и Потапенко е прекрасен писател, и че изобщо като писател Чехов е просто един от многото забележителни белетристи, а виж, като драматург е вече е такъв, какъвто не е имало. Освен това, защо Немирович-Данченко да не похвали Киршон през двадесетте години, след като театърът трябвало да търси трескаво някакъв съвременен репертоар, а всичко останало било още по-лошо. Разбирате ли, трябва да прочетете пиесите, които се пишели през онези години. Ние съдим за равнище на тогавашната драматургия по Булгаков и най-много, може би, по „Бронирани влак 14-69“ на Иванов. Но ако погледнете средното ниво на тогавашната драматургия, например пиесата на Третяков „Искам дете“ или „Реви, Китай“, на този фон ще ви се стори, че Киршон е даже съвсем приличен. И между другото, много съвременни автори, които се хвърлят да изпълняват социални поръчки, сравнени с Киршон са също абсолютни бездарници. Защото Киршон – и в това е разликата при него, вярвал и писмата му до Сталин с молба да го спаси, да го реабилитира, тези писма са пропити с най-дълбока любов и най-дълбока мъка, и да се четат е направо мъчително. Ето защо смятам, че този човек трябва да бъде помнен и с презрение, и с благодарност, а в някакъв смисъл – и с най-дълбоко съжаление.

БЕЛЕЖКИ

1. Спътници (попутчики) – разпространен в СССР термин (въведен от Лев Троцкий), с който наричат писателите, които приемат революцията и си сътрудничат със съветската власт, но не са комунисти и не принадлежат към пролетарските писатели (РАПП). Такива били например Булгаков (в ранните си години), Илф и Петров, Пастернак и др.

2. Виктор Суворов – бивш съветски шпионин и писател, автор на книгата „Ледоразбивачът“, чиято основна теза е, че Сталин планирал да нападне първи Хитлерова Германия през лятото на 1941 г.

3. Теорията за безконфликтността (на руски: теория бесконфликтности) е официална догма в съветската литература, театър и кино, която се налага най-вече след Втората световна война (в края на 40-те и началото на 50-те години, по времето на т. нар. „ждановщина“).

Каква е нейната основната идея? Според съветските идеолози, тъй като в СССР социализмът е вече победил и класовият враг е унищожен, в съветското общество вече няма лоши хора. Затова в изкуството не може да има истински злодеи, дълбоки трагедии или сериозни обществени проблеми.