Върнах се наскоро към „История на двадесетилетието (1918–1939)“ на Павел Заремба, издадена от Гедройц през 1981 г. Това четиво съвпадна неволно с пътуването на Лепер до Русия [1]. Неговите уклончиви псевдообяснения, че не знаел нито при кого отива, нито с кого пътува, нито кой седи до него, нито какво изобщо означава всичко това взето заедно, ми припомниха един епизод от времето на Втората полска република, периода между Рапало и Локарно. Когато през 1922 г. Германия и Съветска Русия сключват договора в Рапало, държавен глава е все още Пилсудски, а министър на външните работи – Габриел Нарутович, който скоро след това става президент, а по-късно загива от ръката на Невядомски. В очите на Пилсудски установяването на търговски, а след това и на военни отношения от страна на Германия с Русия представлявало – както се изразил в кръга на своите генерали – смъртоносна заплаха за нашата независимост. Тази заплаха нараснала още повече след конференцията в Локарно през 1925 г., която, гарантирайки стабилността на границите на Германия с Франция и Белгия, не направила същото по отношение на Полша и Чехословакия.

Видях микроскопична следа от военното сътрудничество на Германия със Съветите – малко като да гледаш крак на слон през лупа – във Лвов през есента на 1941 г., когато работех като механик в немски работилници и ни караха с камиони до бившите територии на Източния панаир, където се намираше така нареченият Beutepark der Luftwaffe, иначе казано - складът за трофеи на германската авиация. Там, наред с другите неща, имаше съветски военни самолети и тяхно оборудване. Тъй като обичах да майсторя, демонтирах няколко мънички сачмени лагера, за да открия с изумление гравирания върху тях надпис „Made in Germany“...

Въпросът за германско-руското сътрудничество може би хвърля светлина върху поведението на маршал Пилсудски. Когато след разпускането на Сейма през 1930 г. изпратил значителен брой бивши депутати от опозицията в Брест, тези непарламентарни и противоконституционни методи предизвикали възмущение, но и изумление. Може обаче да се подозира, че брутализирането на действията и изказванията на Маршала по адрес на Сейма е било предизвикано от нарастващото чувство за външна заплаха и желанието да се сложи своеобразна сурдинка, иначе казано - заглушител, на опозицията, за да се успокои страната.

Поредните кабинети през тридесетте години се опитвали да смекчат по някакъв начин външната опасност и да доведат до сключването на по-широк международен съюз, който да ни спаси. При това винаги ме е озадачавало безразличието на полската държава към Чехословакия и обратното. Две славянски държави, общ противник и нито Масарик, нито Бенеш съзирали нарастващата германска заплаха, а поляците не искали да си сътрудничат с чехите.

Франция, силно отслабена от Първата световна война – загубила пет процента от населението си в кървавите позиционни битки! – била пропита от духа на пацифизма и се оказала несклонна да приеме отправяните от 1922 г. полски предложения за предприемане на превантивни действия срещу Германия. Когато вече хитлеристка Германия навлязла в демилитаризираната според Версайския договор Рейнска област, поляците се опитали да склонят французите към съвместни действия в рамките на полско-френски договор, но и тогава срещнали отказ. Двадесетилетието било време на сключване на безброй договори и от страна на все повече отслабващото Общество на народите, а Сталин и Хитлер решили да действат според принципа pacta sunt delenda, договорите трябва да бъдат стъпкани.

Междувременно над Европа надвисвало нещастие, първо Германия обезглавила частично Чехословакия, с което Западът се примирил, после я погълнала цялата и продължила нататък. Склонила Румъния да стане сателитна държава, но Полша устояла на това искане. Хитлер се опитвал да вбие клин между нас и Англия и Франция, но не успял. Французите обаче седели тихо зад Линията „Мажино“ дори след нашето поражение, затова е психологически разбираемо, че поляците изпитаха един вид мрачно удовлетворение, когато стана ясно за колко кратко време е паднала Франция и колко страшно е било поражението на англичаните при Дюнкерк. Днес впрочем знаем, че през септември нито Франция, нито още по-малко Англия са били подготвени да ни се притекат на помощ и да облекчат положението ни, нанасяйки удар от запад срещу Германия. Знаем също така, че германските войски при Дюнкерк са били спрени лично от Хитлер, за да даде на англичаните да разберат, че трябва да се споразумеят с него. Гонгът, поставящ началото на този кошмарен и кървав боксов мач, обаче прозвучал много по-рано, в Рапало и Локарно. Рапало остава символ и сигнал, че ако започнат някакви германско-руски споразумения над главите ни, поляците имат правото да надушат мириса на изгоряло. Не е толкова важно защо политик със значителна популярност според проучванията, какъвто е Лепер, отиде в Русия, важното е, че в Полша съществува изобщо някаква сила, която е готова да тръгне по този път. След московското пътуване на Лепер чух от най-близките си: е, сега „Самоотбрана“ ще се разпадне. Не виждам засега подобно нещо; наистина, рейтингът на Лепер спадна леко в обществото, но никой като че ли не напуска неговата партия. Книгата на Павел Заремба е чудесна, само че навярно нито Лепер, нито който и да било от „Самоотбрана“ е чел тази книга, нито пък знае какво означава Рапало в символичен и реален смисъл.

Следващите ми четива са двете нови книги на Милош [2] – „Литературен килер“ и „За пътуванията във времето“. Тях ги няма, разбира се, в класациите на бестселърите; когато преглеждам подобни списъци, кръвта ми кипва, също както когато чета, че петдесет и два процента от поляците викат: „Комунизъм, върни се!“ и смятат, че най-добре е било по времето на Герек. Това, разбира се, може да се обясни, но амнезията, която е поразила моите сънародници, е ужасяващо явление. Да се върнем обаче към Милош: ще кажа само това, че бях възхитен от остротата на ума му, от необикновената му памет и от независимостта на неговото мислене. Не се занимава с въпросите на голямата политика, а се фокусира върху литературата и различни лични спомени, но въпреки това бих включил тези книги в списъка със задължителна литература за средните училища.

Погълнах също и книгата на Керски и Ковалчик за Богдан Осадчук [3], издадена в Полша през 2001 г., а сега изпратена ми на немски език от Германския институт за полски изследвания (Deutsches Polen-Institut) в Дармщат. При това имах налудничавото усещане, което ще обясня с едно сравнение. По време на американски изследвания върху сетивното възприятие слагали на очите на хората очила, които обръщали всичко с краката нагоре. Подложените на експеримента първоначално ходели замаяни. Аз преживях същото.

Възпитан съм в Лвов [4], имена като Бандера, Мелник или в по-малка степен Петлюра будехаи у мен ужас, а Осадчук, виден украински патриот и интелектуалец, при това приятел на поляците, показва всичко от противоположна страна. И подчертава, че единственият полски политик, който разбирал необходимостта от федеративно обединяване на Полша с Украйна, е Пилсудски. След краха на своите планове той казал на украинските офицери: „Господа, извинявам ви се много“, а провалената Киевска експедиция [5] била критичен момент в личната му кариера.

Пилсудски се тревожел и се страхувал за Полша, защото разбирал в колко тежко положение се намираме, приклещени в челюстите на мощно менгеме. Та нали Германия на Щреземан, иначе казано - предхитлеристка Германия, вече искала да отнеме на поляците Померанския коридор и Силезия. Точно по тази точка Хитлер продължи просто политиката на своите предшественици. Днес германското правителство се държи умерено, но пипалата, мустачките и ръцете на сепията, като Ерика Щайнбах и Центъра срещу прогонванията [6] дават, за съжаление, повод за размисъл. Какво ще се случи с външната политика на Русия е трудно да се каже, лично Путин не знае вероятно дали да тръгне към стария генералитет и бившите кагебисти, които биха искали да възстановят империята, или да се насочи по-скоро към сближаване със Запада.

Защо интересът към историята е у нас толкова слаб? Получавам „Wprost“, полския „Newsweek“ и „Der Spiegel“. „Der Spiegel“ има силен исторически отдел и почти във всеки брой помества обширен материал ту за войната, ту за политическата кариера на Бранд, докато в нашата разноцветна преса няма нищо подобно. Същото се отнася и за сериозните политически анализи. Донесоха ми от Москва едно периодично издание, озаглавено „Россия“, издавано, както чета, в съгласие и в сътрудничество с редакцията на „Foreign Affairs“. Къде има у нас такова списание?

Защо историческите науки се стичат по нас като вода по гърба на гъска? Защо Вишеградският триъгълник изобщо не съществува на практика? Защо чехите и поляците не искат да се защитават заедно срещу атаките на германските реваншисти? Има една поговорка, вложена в устата на Пилсудски: „Спрях за малко колелото на историята“...

май 2004 г.

БЕЛЕЖКИ НА ДЖЕМИНИ И ЧАТ

1. Анджей Лепер (Andrzej Lepper, 1954–2011) е един от най-известните и противоречиви полски политици в годините след падането на комунизма. Основател и лидер на популистката аграрна партия „Самоотбрана“ (Samoobrona).

Става известен през 90-те години с организирането на радикални фермерски протести, блокиране на пътища и остър, често скандален език срещу политическия елит. Въпреки че дълго време е смятан за политически маргинал, популярността му нараства и в периода 2006–2007 г. той дори достига до поста вицепремиер и министър на земеделието в коалиционно правителство. (Умира през 2011 г., като официалната версия е самоубийство, макар че около смъртта му витаят конспиративни теории).

Като политик Лепер често демонстрира симпатии към Изтока – пътува до Беларус (където хвали режима на Лукашенко) и до Русия, което силно притеснява прозападно ориентирания полски политически елит.

В текста става въпрос за посещението му в в Москва през 2004 г. Тогава Лепер заминава за Русия, за среща с руски политици, съмнителни бизнесмени и националисти. Когато полските журналисти започват да му задават въпроси – кой е организирал посещението, кой го финансира, кои са хората в делегацията му и с кого точно преговаря – Лепер започва да дава абсурдни, уклончиви и комични отговори. Той се оправдава буквално, че е бил просто поканен и „не знае при кого отива, с кого пътува и кой седи до него“. В Полша това предизвиква едновременно подигравки за неговата политическа неадекватност и сериозни опасения, че той е използван като марионетка от руски лобисти или тайни служби.

2. Чеслав Милош (Czesław Miłosz, 1911–2004) – полски поет, есеист, писател и мислител на XX век, носител на Нобеловата награда за литература за 1980 г.

3. Базил Керски (Basil Kerski, роден 1969 г.) - известен полско-германски мениджър в областта на културата, политолог и есеист. В момента директор на престижния Европейски център за солидарност (Europejskie Centrum Solidarności) в Гданск.

Анджей Станислав Ковалчик (Andrzej Stanisław Kowalczyk, роден 1957 г.) - полски литературен историк, есеист и професор във Варшавския университет.

Богдан Осадчук (Bohdan Osadczuk, 1920–2011) - изтъкнат украински историк, публицист, журналист и учен, прекарал по-голямата част от живота си в емиграция в Германия (Берлин). Изключително важна фигура за полско-украинското помирение. В продължение на десетилетия си сътрудничи с прочутото полско емигрантско списание „Култура“ в Париж, водено от Йежи Гедройц.

4. По това време Лвов е полски град. (Бел. ред.)

5. Киевската експедиция (или Киевската операция) е мащабна военна офанзива, предприета през пролетта на 1920 г. от полската армия под командването на Юзеф Пилсудски, в съюз с украинските сили на Симон Петлюра, срещу болшевишка Русия. Завършва с неуспех и Украйна, за разлика от Полша, не получава независимост.

6. Ерика Щайнбах - германски консервативен политик (дългогодишен депутат от ХДС – партията на Ангела Меркел).

От 1998 до 2014 г. е председател на Съюза на прогонените (Bund der Vertriebenen) – мощна организация в Германия, която представлява интересите на германците, изселени от Източна Европа след войната.

В Полша Ерика Щайнбах е възприемана като изключително враждебна фигура и лице на германския исторически ревизионизъм. Поляците се страхуват, че нейната реторика цели да превърне германците от агресори във Втората световна война в жертви и да отвори вратата за имуществени претенции на германци към земи и имоти в днешна Западна Полша.

Центърът срещу прогонванията е най-спорният проект на Ерика Щайнбах. В началото на 2000-те години тя лансира идеята в Берлин да бъде създаден голям музей и мемориал, наречен „Център срещу прогонванията“ (Zentrum gegen Vertreibungen), който да документира страданията на германските изселници.

През 2017 г. Ерика Щайнбах напусна Християндемократическия съюз (партията на Ангела Меркел), разочарована от миграционната ѝ политика, и се сближи с крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ (AfD). По-късно става официално неин член и оглавява свързаната с партията фондация „Дезидериус Еразъм“ (Desiderius-Erasmus-Stiftung).