ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ:

СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА :

ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС ;

КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ

“Евангелието от Марк“, отбелязва Шмид, може да се раздели на смислови части: разкази за изцеляване, разкази за екзорцизъм, сборник с поучения и така нататък. В единно цяло ги свързва повествователната основа на събитията: Исус отива от някъде до някъде и когато идва в някакъв град се случва нещо. Но основата на събитията, както доказва Шмид в своята книга, е създадена от евангелистите.

Ако Марк обаче е създал повествователната основа на разказите, откъде са се взели те? Критиката на формите доказва: те не са записани от думите на апостолите или на слушателите на апостолите, а са заимствани от доевангелските устни предания. Евангелистите – всичките, а не само Марк – са фиксирали писмено материали, които се предавали преди тях с години от уста на уста. Следователно те не представяли напълно свои измислици, но и не възпроизвеждали разкази на очевидци. Те сплели в едно историите, известни отдавна в християнските общини. Мартин Дибелиус виждал в това основната заслуга на евангелистите. Евангелските истории са „перли, нанизани на нишка“. Авторите изтъкали нишката, но перлите вече имали в наличност.

Учените като Дибелиус и Бултман се интересували повече от перлите, отколкото от нишката. Те искали да научат за устните предания на християнските църкви. Сега тези предания са достъпни само в писмен вид, чрез евангелията. Но ако се анализират евангелските разкази, може да се разбере откъде са се взели и защо са получили тази форма, която са получили.

Дибелиус и Бултман осъществявали своя анализ различно, но в крайна сметка си поставяли еднакви задачи. Движейки се от текста на евангелията към по-ранни предания, те изучавали най-вече две страни на тези предания: формите (оттук и терминът „критика на формите“) и „мястото в живота“ (нем. Sitz im Leben), иначе казано – жизнените ситуации, които ги оформили.

Що се отнася до формите, става ясно, че евангелските материали са многообразни. Има различни видове разкази и всеки има своя форма. Макар че всеки разказ има своя уникална специфика, разказите от един вид следват една и съща форма. Да речем, разказите за изцеляване са построени така:

♦ съобщава се за болестта на някакъв човек;

♦ той отива при Исус;

♦ моли за изцеление;

♦ Исус казва нещо в отговор, а след това изцелява с думи или докосване;

♦ очевидците се изумяват.

Тази базова основа на събитията срещаме отново и отново. Варират само детайлите: кой е болен, от какво е болен, какво казва Исус и така нататък.

Има и разкази за спорове:

♦ Исус или някой от апостолите прави нещо (да речем, в събота);

♦ еврейските вождове са недоволни;

♦ в отговор Исус им посочва, че грешат;

♦ Исус прокарва точно основната си мисъл, поставяйки своите опоненти на място.

Тази основа на събитията се повтаря отново и отново.

Мартин Дибелиус и Рудолф Бултман класифицират различно разказите, но се съгласяват, че формата е определена от устните разкази преразкази в хода на устното предаване.

Разсъждавайки за „мястото в живота“, тези учени мислели повече не за конкретните разкази, а за жанровете/формите. Какви събития са подтикнали християнските общини да предават притчи, разкази за изцеления и спорове? Защо са характеризирали твърдо преданията с едни или други особености? Като намерят отговорите на тези въпроси, изследователите разчитали да пресъздадат историята на тези значими години на християнството, които предшествали написването на евангелията и от които почти не са останали писмени източници (с изключение на посланията на Павел, които не описват историята на християнството, а решават проблемите на конкретни общини).

Да вземем един пример. При какви ситуации вярващите са създали разказите за конфликтите на Исус с фарисеите, завършващи с точно премерени фрази? Очевидно при такива ситуации, когато евреите нехристияни ги упреквали в нарушаване на еврейските съботни устави и така нататък. Разказите показвали как Исус отговарял на подобни обвинения и легитимирали това, което християните правели десетилетия по-късно.

А в какъв контекст са възникнали преданията за изцеляването от Исус на болни и за възкресяването на мъртви? Очевидно в ситуации, когато християните доказвали, че Исус е Божи син, явил се да изпълни пророчеството за Месията целител. С други думи, тези разкази говорят повече за християнските общини, отколкото за Исус.

Ако помните, в глава 1 отбелязахме, че нашите спомени не ни говорят по-малко за настоящето, отколкото за миналото. Защото какво ни подтиква да се връщаме към миналото? Неговата актуалност. И макар че критиката на формите не поставя въпроса по такъв начин, това се отнася и за ранните християни, които предавали от уста на уста разказите за Исус. Те разказвали за миналото – за делата и думите на Исус – в светлината на своето настояще. И доста е възможно по време на това да са се появявали „изкривявания“ на спомените: както предполагала критиката на формите, не всички тези събития са се случили с историческия Исус. Но те били по свой начин ценни. А за хората, които ги споделяли, били не по-малко реални от спомените, вкоренени в живота на историческия Исус.

Както разбирате, и по време на разцвета на критиката на формите (20-те години на миналия век), и по-късно далеч не всички учени били съгласни с това. Как така! Често възразявали (и възразяват), че фактът колко е полезно едно или друго предание за християнската община, не означава неговата недостоверност. Много учени смятали, че критиката на формите е прекалено скептична по отношение на възможността да намерим зад устните предания за Исус реални исторически факти. И все пак със задна дата разбираме: критиката на формите е била права в това, че е приемала сериозно някой важен факт. Авторите на евангелията са писали 40-65 години след смъртта на Исус. И не са били негови спътници. И не са били даже негови съотечественици.

Никой в критичната библеистика не мислел, че евангелистите са измислили всичко. Но откъде са взели своите разкази? В по-голямата си част – от устната традиция. Защото още докато бил жив Исус, разказите за него се разпространявали и преразказвали от неговите ученици. И още повече след смъртта му. Така продължавало година след година и десетилетие след десетилетие, преди евангелистите да хванат перото. И трябва да признаем: представителите на критиката на формите осъзнали този факт, макар и техният път към устните традиции да се сблъскал с упреци.

Сега, почти столетие след изследванията на Шмид, Дибелиус и Бултман, ние се намираме в същата лодка (сам моторът ѝ е по-съвременен). Всеки, който се е интересувал сериозно от източниците за Исус или от раннохристиянските предания за него, трябва да се съобрази безусловно с един факт: достигналите до нас разкази за живота на Исус отразяват спомени, които са се предавали устно години наред.

(Следва)