ПУТИН ТЪРСИ ВЕРДЕН

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ИЗТОЧНИК: НОВАЯ ГАЗЕТА. ЕВРОПА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Защо руската армия спря в Северодонецк, а случващото се на фронта не може да бъде наречено позиционна война.

Военните експерти, а след тях и журналистите, вече нарекоха войната в Донбас „позиционна война“. Казват, че Путин, след като не успя да превземе Украйна с един замах, е променил концепцията си и е съумял да наложи на украинската армия позиционна война по образец на Първата световна. Война, при която Украйна се намира в очевидно неизгодно положение, защото има по-малко жива сила, техника и снаряди.

Ще възразя. Това не е позиционна война и не е война за изтощаване в класическия смисъл на думата – в този вид, в който се е водила при Ипр или на Гуадалканал, или край Ржев.

Позиционната война предполага няколко условия. А именно: безграничен мобилизационен ресурс поне от едната страна. Масиран огън по площи. И пълна или частична неосведоменост на двете страни какво става на линията на съприкосновение с противника: къде са разположени неговите складове, как е организирана отбранителната линия. Между другото, второто и третото условие са тясно свързани. Затова се стреля по площи, защото не се знаят целите.

Да видим сега какво става в Донбас непосредствено на бойното поле. И да започнем със Северодонецк, който двете армии си оспорват вече цял месец.

Северодонецк

За страничния наблюдател това прилича на „замръзнала битка“. Но в действителност оперативната обстановка и, което е по-важно, характерът на боевете се променят с всяка седмица.

Отначало – докато не беше дошло западното въоръжение – руските войски смилаха успешно Северодонецк по образец на Мариупол.

Тактиката беше следната. В изоставена пететажна сграда (градът е евакуиран, останали са само най-упоритите, които чакат „руския свят“) седят украински бойци. Виждат противника.

Обикновено това е мобилизирано „пушечно месо“ от ДНР, което руските контрактници (войници по договор за разлика от тези на срочна служба – бел. П. Н.) гонят пред себе си. Понякога е пушечно месо, което контрактниците гонят пред себе си, които пък вагнеровците гонят пред себе си. Украинците започваха да стрелят. Защо?

„Защото е страшно – обясняваше ми честно един от воюващите в Северодонецк, - страхуваш се да не бъдеш обкръжен. Страхуваш се, че ще дойдат по-близо и ще те видят. Но най-вече войниците стрелят, защото е страшно, а в ръцете си имаш оръжие и искаш да направиш нещо“.

След това „пушечното месо“ се оттегля, а контрактниците извикват танк. Танкът идва, показва дулото си из-зад ъгъла и от пететажната сграда не остава нищо. Защо сега се крият в промишлената част? Защото там, както в „Азовстал“, прикритията ще издържат не само танк, но и ядрен взрив.

Танкът – ако в него има обучен екипаж – действа грамотно, не се излага на вражия огън. „Руснаците се научиха да воюват в градски условия – констатира моят събеседник, - с помощта на NLAW и даже на „Джавелин“ такъв танк (показал се за малко из-зад ъгъла) не може да бъде унищожен“.

Така беше до идването на натовската артилерия: гаубиците М777, „Цезарите“ и други.

След като се появи новата артилерия, картината в Северодонецк се промени съществено.

Какво започна да се случва? Много просто. За седящите в пететажната сграда танкът отново е неуязвим. Но над бойната поле виси квадрокоптер, който предава данни на новата артилерия. Тя стреля и от танка не остава нищо. Освен това, новата артилерия стреля по танковете още при приближаването им към града.

Освен това тя позволява да се води огън по противника на разстояние до 40 километра от линията на непосредственото съприкосновение. Освен това обстрелва военните складове в Донецк. А в добавка след появата на новата артилерия украинците престанаха да пестят снарядите за старата, съветската артилерия.

Именно след като край Лисичанск на другия бряг на Сиверский Донец дойде новата артилерия, ЗСУ (Въоръжени сили на Украйна – бел. П. Н.) прехвърлиха в Северодонецк елитни части – чуждестранния легион, ССО (Сили за специални операции – бел. П. Н.) и сили на ГУР (Главно разузнавателно управление – бел. П. Н.).

Лисичанск

След това ситуацията се промени още един път и сега в града няма изобщо никакви танкове и големи подразделения. Защо? „Защото щом в града се появи голяма цел, обстрелва я или едната, или другата страна“ – обяснява полковникът от запаса и военен летец Роман Свитан.

В града влизат малки, по 5-6 души, групи от вагнеровци или кадировци, от руска страна, и също така малки украински групи от промишлената градска част. Още един път: единственият начин за придвижване по улиците на Северодонецк сега е да си в състава на група, която е прекалено незначителна, за да се хабят за нея снаряди.

В резултат от това ситуацията е абсурдна: градът и е превзет, и не е превзет. Украинците го напуснаха, руснаците не са го заели. Това не ви е Сталинград, където боевете се водят за всеки дом. И даже не е Мариупол.

Това, което отличава Северодонецк от Мариупол е, разбира се, близостта на украинската артилерия, която стреля край съседния Лесичанск, разположен много близо до Северодонецк на другия, стръмния бряг на Сиверский Донец. Освен това южната част на Северодонецк се намира все още под контрола на Украйна и оттам може са се отстъпва към Золоте – силно укрепено място, част от ешалонираната отбранителна линия, която ЗСУ изградиха от 2014 година натам край границите на ОРДЛО (Окупирани райони на Донецката и Луганската област – бел. П. Н.).

За да превземе Северодонецк, руската армия трябва да превземе Лисичанск. Така беше замислено най-напред. Затова в началото на настъплението в Домбас руските войски щурмуваха Попасна, от една страна, а о от друга – се опитаха да преминат през Сиверский Донец в района на Билогоривка. Форсирането на реката не успя. Край Билогоривка бяха разгромени две батальонно-тактически групи.

Руските войски превзеха Попасна. Това беше главният им успех, защото Попасна е един от ключовите отбранителни райони по линията Золоте-Попасна-Углегорск. На това място линията на украинската отбрана беше пробита. Попасна беше превзета от вагнеровците. Които действат много умело.

„Главната им особеност беше в това, че имаха своя артилерия и настъпваха веднага след огнената вълна. Завършва артилерийската подготовка и тутакси настъпват вагнеровците“ – разказваше ми един от участниците в тези боеве. Той изгубил много бойни другари, а самият бил контузен.

Освен това край Попасна се използвала вече познатата ни тактика: вагнеровците гонят пред себе си пушечното месо от ДНР, търсейки слабите места на отбраната на противника – там, където се намира териториалната отбрана, а не ЗСУ, или има допирни точки на части, между които няма добро бойно взаимодействие. Измъчените украински войски, които не бяха сменяни на това място от два месеца, а натовската артилерия тогава още я нямаше, отстъпиха.

Така Северодонецк не беше обкръжен от другата страна на реката и трябваше да бъде щурмуван фронтално. Сега, за да постигнат някакъв успех, руските войски изтриват от лицето на земята Лисичанск и щурмуват Золоте.

Золоте щурмуват по същия принцип като Попасна, с тази разлика, че ролята на „вагнеровци“ изпълнява донецкото „пушечно месо“. „Артилерийска подготовка и веднага към позициите тръгва пушечното месо – казва Роман Свитан. – Посрещат пушечното месо с картечници, а артилерията стреля по тези, които току-що излизат от Попасна“.

„Пушечното месо“, за разлика от вагнеровците, не умее да воюва и засега Золоте не е превзето.

А къде са вагнеровците? – ще попитате вие. Вече ти няма. Прекалено много от тях бяха смлени, именно защото украинската артилерия има очи квадрокоптери и умее да обстрелва точно целите.

И елитни руски дивизии вече няма. „Това вече не е елитна войска – казва съветникът на офиса на президента Алексей Арестович, - това са вчерашните резервисти, на които са предложили 300 хиляди рубли“.

А новите вагнеровци са вчерашните резервисти, на които са предложили 500 хиляди. Не стига и пушечното месо. В Луганск и Донец са го омели до чисто.

И така: руското настъпление на Донбас се задъха още преди да започне. ЗСУ, както стояха на 8 километра от Донецк в Маринка, така си стоят там (а както помните, най-напред искаха да изтласкат тях). Край Херсон ЗСУ бавно, но непреклонно разширяват два плацдарма. Целта на тези плацдарми е напълно ясна: те трябва да обстрелват с артилерия Антоновския мост, когато по него тръгнат отстъпващите руски войски, и армията на Руската федерация, както и да се опитва, не може да направи нищо с това: позициите на ЗСУ се укрепват преди всичко благодарине на силите на ССО, които се придвижват нощно време.

Всички атаки към Словянск се задавиха, а нали това, между другото, беше главната цел на руското настъпление в Донбас. Нито Попасна, нито Золоте, нито Лисичанск, нито Северодонецк – нищо от това не беше даже близка цел.

Цел на руското настъпление беше гигантската система за водоснабдяване на целия Донбас с вода от Сиверский Донец, с четири помпени станции, пет водохранилища и 26 километра тръбни мостове над падини, железопътни линии и даже реки. Без тази система, построена по времето на индустриализацията, Донбас е необитаем. Без нея той ще се превърне отново в безлюдна степ. В хода на руското настъпление тази система: а) беше тотално разрушена и б) превземането ѝ изглежда невъзможно.

И да не говорим за това, че първоначалният план, както помним, не беше да се превземе за два месеца с кървави боеве (непревзетата, недостижимата и напълно разрушената) система за водоснабдяване на Донбас.

Първоначалният план беше да се превземе Киев за две денонощия.

Но да се върнем сега към това, с което започнахме, и да констатираме: не, битката в Донбас не може да се нарече „позиционна война“.

Позиционната война е идея, която генералите са продали на Путин, също както преди това му продадоха идеята да се превземе Киив за два часа. Първата идея не е по-състоятелна от втората..

След като се оказа, че в една своя част руските „кутийки“ (руски военен жаргон – бронирана техника – бел. П. Н.) се трошат още преди сблъскването с противника, че танковите колони задръстват пътищата, че размерите им ги правят прекрасна мишена, че руските войници добре грабят, но воюват лошо – генералите продадоха на Путин идеята, че ей сега ще съкратят периметъра на снабдяване, ще скрият комуникациите в тила, а на фронта ще започнат „позиционна война“, както в старата добра 1943 година, и ще смажат противника със своята маса.

Северодонецк

Този прекрасен план има три проблема.

Първият – забравиха да известят за него украинската армия. Ако вашият противник има система „Кропива“ („Коприва“, уникална украинска система за наблюдение с най-обикновени квадрокоптери – бел. П. Н.), навици за мрежово-центрична война, опит в самостоятелното вземане на решения и натовска артилерия, която с помощта на висящ над фронта цивилен квадрокоптер бомбардира вашите складове, тилове и движещите се към фронта съединения, никаква „позиционна война“ в пълния смисъл на думата няма да ви се получи.

В „позиционната война“ размерът на армията е еднозначно предимство. В тази война размерът на руската армия е също недостатък. Той беше недостатък, когато руската армия задръстваше пътищата и стоеше без гориво, недостатък е и сега, когато украинската артилерия бомбардира гигантските ѝ складове, неизбежни при „позиционна война“ и стрелба по площи.

При което да обстрелва в отговор подобни гигантски украински складове руската артилерия не може по една проста причина – такива складове няма. Украинската армия води друга война. Не могат руските ракети да ударят и прословутите „складове, където преди изпращането на фронта се съсредоточава западното въоръжение“. „Нашата логистика е такава, че западното оръжие не се съсредоточава никъде и отива веднага на фронта“ – казва военният експерт и бивша сътрудник на ЗСУ, полковникът от запаса Олег Жданов.

Вторият проблем се състои в това, че стратегията на руската масова армия е предназначена за друга демографска и политическа ситуация. Путин воюва като Жуков през 1942 година. Щурмувайте фронтално, тези, които отстъпят, ще бъдат разстреляни от заградотрядите („заградителни отряди“, специални подразделения на НКВД, които стоят в тила на атакуващите руснаци по време на Втората световна война и разстрелват с картечници тези, които отстъпват – бел. П. Н.), а жените ще родят други (фраза, приписвана на Жуков – бел. П. Н.). Но жените няма да родят повече. Руската армия е почти колкото размера на сталинската, действаща в същата Украйна. А ако бъдат мобилизирани всички, електоратът на Путин ще се превърне в колективен Шкребец (матрос, загинал на крайцера „Москва“ – бел. ред.).

Проблемът за мобилизиране на пушечно месо беше решен за известно време с помощта на набиране на хора от така наречените ДНР/ЛНР. Оттам на фронта подкарваха наистина всички.

При което това набиране на хора си имаше своето НКВД, което подкарваше хората. Това са ченгетата от ДНР. Същите, които стреляха на Майдана и които всъщност, като се върнаха в Донецк, направиха ДНР от страх. Те са около десет хиляди души и самите те не отиват на фронта. Те само ловят и изпращат другите. Това е всичко, което трябва да знаете за това колко са дълбоки убежденията на основателите на донецкия „руски свят“. Путин няма демографски ресурси да води войната така, както я води.

И, накрая, третото.

Тактиката на Путиновите войски при настъпването в един град е също аналогична на сталинската. Разрушете всичко с огнена вълна, след войната ще го построим отново. Но тази тактика също не съответства на ресурсите, с които разполага Путин.

„Те използват сталинската тактика на огнената вълна и заличаването на градовете в условия, когато градското население и градската икономика доминират – напомня военният експерт Павел Лузин. – Руините, които създаваше сталинската армия, можеха да бъдат възстановени за сметка на селските околности и останалите в градските квартали заводи, доста семпли по днешните мерки. А сегашното заличаване на градовете оставя просто пустиня, която не подлежи на възстановяване в рамките на руския социално-икономически модел; селски околности, откъдето могат да бъдат докарани хора, за да възстановят градовете и работата на заводите, също няма“.

По времето на Сталин страната получава огромна западна помощ и репарации във вид на изцяло пренесени немски заводи. Администраторите на Путин, по силата на дългогодишен подбор, не могат по принцип да възстановяват нищо, те могат само да крадат. И без да говорим пак за това, че и Донецк, и Мариупол, и цялото пространство между тях без водоснабдяване ще се превърне в безводна степ, а водоснабдяване, както вече отбелязахме, няма да има.

Така че това, което става в Донбас, не е „позиционна война“. На Путин му се иска да е „позиционна война“. Но „позиционната война“ стана трудна в момента, когато Украйна получи все пак някакво западно въоръжение, и ще стане съвсем невъзможна, когато лендлизът заработи с пълна сила. Путиновият метод за водене на война не съответства на ресурсите, с които разполага. Да, на украинската армия ѝ е много трудно – тя е по-малка, тя се отбранява и има по-малко ресурси, - но по време на война въпросът не е в това на една армия да ѝ е трудно, а на друга – лесно. Въпросът е в това на кого му е по-трудно.

Доставянето на западна артилерия и навиците за мрежово-центрична война ще направят позиционната война от миналия век в този вид, в който е замислена от Путин, невъзможна и ще превърнат руската армия, също като при първата фаза на руското настъпление, в голяма и непохватна мишена.

При западната помощ Русия ще претърпи в Донбас още по-унизително поражение от поражението край Киив и именно това е главното полесрежение сега – не Северодонецк, а Рамщайн, Елисейския дворец и Белия дом.

НАЙ-ГОЛЯМАТА ПУРА В СВЕТА, 1924 ГОДИНА

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Тази стара снимка показва Марджъри Евънс (шотландска художничка – бел П. Н.), висока 6 фута (1.83 метра) и тежаща 250 паунда (93,31 kg), която пуши най-голямата пура в света на Националното тютюнево изложение (National Tobacco Exposition) през 1924 година в Ню Йорк.

По това време употребата на пури е страстна, като американците изпушват около 4 милиона тона пури годишно. Но и с показаната тук пура от 5 фута (1,52 m) и 40 паунда (14,93 kg), която пуши жена, пушенето на пури остава чисто мъжко занимание.

Но по-старият, мъжкият образ на пурата, не може да се конкурира с модерната и често женска мистика на цигарите. Насочвайки се към жените, производителите на цигари отбелязват почти удвояване на употребата им от 1924 до 1939 година, докато консумацията на пури на глава от населението намалява с почти 35 процента за същия период.

ТРИ ПЕСНИ ОТ ФИЛМА "ЦЫПЛЕНОК ЖАРЕННЫЙ"

ИЗСЛЕДВАНЕ: КОЛКОТО ПО-ДОБРЕ СЕ ОТНАСЯ СТОПЪНИНЪТ КЪМ КОТКАТА СИ, ТОЛКОВА ПО МУ ДРАСКА МЕБЕЛИТЕ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Бразилски учени са анализирали връзката между близостта на хората и техните домашни котки с това колко по-често котките повреждат мебелите. Оказало се, че има пряка корелация – колкото повече обичаме котките, толкова по-често те драскат и гризат диваните.

Изследването е публикувано в „Journal of Veterinary Behaviour“. Учените са анализирали данните от петстотин стопани на котки и стигнали до извода, че по всяка вероятност здравата емоционална връзка на стопаните и животните види до това, че котките започват да се държан неприлично – драскат мебелите и стените:

“Това, че котките драскат мебелите у дома или развалят други предмети, е по-скоро свързано с близостта на животните и техните стопани. Причината не е в агресията на домашния любимец или в неговия характер. Учените предполагат, че тази причина може да се крие в обикновената разглезеност, но засега не правят някакви фундаментални изводи.

От друга страна, изследователите отделят още един любопитен момент – високата агресивност на котките, ходенето по нужда извън котешката тоалетна и прекомерното мяукане не зависят изобщо от разглезеността.

ВИБРАТОР ЗА ОТСЛАБВАНЕ, 1960 ГОДИНА

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

Който ме следи отдавна тук и по социалките, знае много добре, че обичам да се ровя из стари снимки, стари плакати и стари реклами, особено ако са за някакви причудливи неща.

Ето една такава реклама, която представя системата “Body Beautiful System 5 Minute Shaper”, която обещава бързо сваляне на килограмите.

Рекламата е за жени и никъде в нея не се посочва точно как се прилага тази “Body Beautiful System“.

Затова от „VINTAGE EVERYDAY“, къде на сериозно, къде на шега, предполагат, че става дума за вибратор, който сваля килограми чрез оргазъм (“weight loss via orgasm”).

ЕНИЧАРИТЕ НА ШОЙГУ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ИЗТОЧНИК: НОВАЯ ГАЗЕТА. ЕВРОПА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Как Русия повтаря съдбата на Османската империя и защо ѝ трябва демилитаризация?

По бойните полета на Украйна руската армия се оказа крайно неефективна.

Но как така? Свикнали сме, че ако на пазара има две стоки – едната скъпа и лоша, а другата евтина и добра, - добрата и евтината ще измести скъпата и лошата. Свикнали сме, че в хода на революцията побеждава най-приспособения. А ако някой стопанин започне да отглежда особено плодовито зърнено растение, неговия пример следват всичките му останали съседи.

Как тогава една армия, която плаща, за да успее, с най-скъпото у човека, иначе казано – с човешкия живот, може да бъде толкова неефективна?

Парадоксално е, но историята на неефективните армии обхваща не едно столетие. Поразителна некомпетентност сред военните се среща в историята на културите по-често, отколкото бихме могли да предположим. Друго нещо е, че за това трябва да анализираме историята на култури, изчезнали от лицето на земята или силно намалили своето влияние.

ГИБЕЛТА НА БАРУТНАТА ДЪРЖАВА

Тук ще разгледаме само един, но затова пък много показателен случай – Османската империя.

Този случай е показателен още повече с това, че Турция израсла от дребно княжество до най-голяма световна държава именно заради своето по-ранно военно съвършенство. Турция била една от „барутните империи“, иначе казано – държави, които започват да употребяват най-рано артилерия и направили от това важни и далече достигащи изводи.

Турците превзели Константинопол именно заради своите оръдия. Още в средата на XV век те се научили да правят гигантски мортири и тези мортири разрушили стените на Константинопол, които до това време не успели да превземат нито персите, нито арабите, нито българите, нито руснаците.

Но станало така, че след това тези гигантски оръдия се запазили в същото състояние до XIX век. През 1807 година – иначе казано, триста и петдесет години след щурма на Константинопол – турците се опитали да използват срещу английската ескадра в Босфора не подобни, а същите оръдия, които превземали града. Тези мастодонти били направени от бронз и се зареждали с каменни гюллета.

Аналог на османско оръдие, отлято от бронз през 1464 г.

Цяла Европа преминала на лека мобилна полева артилерия, а турците все така смятали, че оръдията трябвало да бъдат обсадни. Те трябвало да бъдат бронзови, да стрелят с каменни гюллета и да бъдат големи.

По време на руско-турската през 1768-1774 година отбраната на Дарданелите ръководел френският офицер барон Дьо Тот. В своите мемоари той описва красноречиво личния бомбардировач на Негово височество: едно-единствено оръдие, което било толкова тежко и неудобно, че в случай на истинска обсада от него можело да се изстреля само един път гигантско мраморно гюлле. За зареждане на оръдието били необходими 330 фунта барут.

Пашата бил уверен, че един път ще бъде достатъчен чудовищното оръдие „да унищожи самостоятелно целия флот“, но когато баронът поискал да бъде възпроизведен този изстрел, гарнизонът се нахвърлил срещу него с упреци: всички в града били убедени, че силата на изстрела ще бъде такава, че откатът ще разруши и града, и форта. „Никога досега нито едно оръдие не е имало такава грамадна репутация – и приятели, и врагове, всички трябваше да пострадат от него“ – пише Дьо Тот.

Турците по принцип нямали концепция за полевата, маневрената артилерия, която променила европейската война.

Освен това, вече по времето на обсадата на Малта от турците – иначе казано, през 1565 г. - в Европа настъпила фортификационна революция. Предишните каменни стени – такива като в Константинопол – били заменени със звездообразни фортове със земни укрепления, редути, равелини и многобройни издадени напред бастиони, които е неефективно да бъдат обстрелвани с гигантски оръдия.

Още по-поразителен пример са еничарите. Еничарите били корпус, в който започнали да набират състав от края на XIV век и на който турците дължели главните си военни успехи. Еничарите били християнски момчета: вземали ги от семействата и ги възпитавали при двора на султана като негова лична гвардия. Момчетата били вземани един път на пет години, по едно момче на всеки четиридесет семейства. Еничарят не можел да има нито семейство, нито деца, той се подчинявал лично на султана и, най-главното, еничарите били първата в света редовна войска, въоръжена с огнестрелно оръжие.

”Турски патрул“. Картина на Александър-Габриел Декан, 1831 г.

През XV-XVI в., когато европейските монарси продължавали да използват наемни войски, кондатиери, войници на късмета, въоръжени в по-голямата си част с пики, султанът бил първият владетел в света, който имал редовна войска от нов образец. Именно наличието на тази войска позволило на Отоманската порта да стане през XVII век най-голямата европейска държава и през 1683 година да обсажда Виена.

Но по-нататък се случило нещо фантастично. В същото време, когато в Европа започнала Военна революция и бързо влезли в употреба полевата артилерия, новите фортификационни принципи, новия ред за построяване и, най-вече, кремъчното оръжие с щик, еничарите продължавали да бъдат мускетари.

Две изобретения – кремъчният механизъм и новият вид щик, който заменил байонета, пъхащ се в дулото на пушката – променили радикално хода на боя. Въоръженият с огнестрелно оръжие човек можел вече да се защити от конна атака. Той може и да стреля, и да мушка.

Но Отоманската порта оставала равнодушна към тези промени. Еничарите продължават да използват до XIX век де факто мускети, иначе казано – тежки пушки без щик, с които се стреляло като се пали с фитил насипан барут. Турция не произвеждала ново оръжие. Нещо повече, след убийството през 1808 година на султан Селим III, който се опитал да проведе военна реформа, еничарите заставили религиозните дейци да издадат фетва, забраняваща подобни реформи като несъвместими с духовността и традициите.

Султан Селим III. Картина на Константин Капидагли, 1789-1807 г.

В резултат от това, като се започне от 1683 година – от неуспешната обсада на Виена – Отоманската империя започнала да търпи поражение след поражение.

Нейната територия започнала да намалява. Но еничарите, които били прекалено слаби, за да се противопоставят на европейските войници, били достатъчно силни, за да се противопоставят на всякакви опити за реформи.

Реформаторите, които се опитвали да преобразят армията, били изпращани в оставка. Султан Селим III бил убит.

Самите еничари започнали да се разлагат. Хората, на които било забранено да имат бизнес и семейство, придобивали магазини и жени, а статута си започнали да предават по наследство. Еничарите сменяли султаните и тероризирали местния бизнес.

Практиката да се получава заплата за отдавна починали войници станала повсеместна. Удостоверенията за принадлежност към еничарите се превърнали в ценни книжа, на основата на които можело да се получават пари от хазната. Те се продавали на пазара и били втората отоманска валута. Към края на XVIII век такива книжа притежавали 400 000 души, а реалният размер на корпуса бил от 20 до 50 хиляди – даже не знаем колко точно.

Ще кажете – как е могло да стане това?

Как страната, в която всичко отивало за армията, която създала най-ранната в историята на Европа регулярна армия и най-ефективна артилерия, за няколко столетия се превърнала в жестоко, страшно, но неефективно военно чудовище?

Отговорът е в това, че еничарите били много могъщи. Те назначавали и сменяли султаните, можели да тероризират всяка част на страната, включително столицата, и там нямало никакви други социални институти, които били способни да се противопоставят ефективно. По-специално, нямало това гражданско общество, което в Европа се развивало благодарение на могъщите феодали и на самоуправляващите се градове. Като всеки могъщ институт, еничарите мислели на първо място за самосъхранението си и за умножаване на своите привилегии.

Именно поради силата на огромната си социална тежест еничарите все по-рядко ходели на война – неизгодно е и опасно. И все повече се занимавали с това, което е изгодно, иначе казано – с бизнес и политика, и предавали привилегиите си по наследство.

НАСЛЕДСТВОТО НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ

Ако в този смисъл се погледне на еволюцията на руската армия, ще видим много сходна картина.

Съветският съюз, също като Отоманската порта, беше прекалено милитаризирана страна. Промишлеността му работеше за армията, а армията беше създадена за завоюване на света и постигна големи успехи, като покори цяла Източна Европа и по един или друг начин се сражаваше в Африка, Азия и Латинска Америка.

Сталин си представял прекрасно опасността от еничаризация на страната и затова имал още една силова структура - НКВД.

Можем да разглеждаме Големия терор на Сталин и като начин да се ограничи могъществото на армията в страна, където 90% от промишлеността работи за нейните нужди.

След смъртта на Сталин съветската армия продължила да увеличава своята икономическа власт и при нея се появили явни признаци на еничаризация: иначе казано – когато едни или други решения се вземали не според реалните военни интереси, а според интересите на армията като структура, засилваща непрекъснато своето могъщество.

В минохвъргачния цех, завод № 4, Красноярск

Един такъв ключов момент описва Виталий Шликов, заместник-началник на Главното разузнавателно управление към Генералния щаб, в статията си „Какво погуби Съветския съюз? Генералният щаб и икономиката“. Накратко: Главното разузнавателно управление дава съвсем безумни и нереалистични оценки за мобилизационните възможности на американската икономика. Ако един завод произвежда 100 трактора на ден, те пишели съвсем необосновано, че заводът в случай на война може да произвежда 10 хиляди танка на ден. Съветската икономика, принудена да се съревновава с този фантом, не издържала и банкрутирала.

Друг пример ми даде някога в личен разговор Виктор Суворов. Той отбеляза, че гигантският пръстен от противоракетна защита около Москва бил съвсем нефункционален. Той не изпълнявал и не можел да изпълнява съвсем нереализуемата по това време задача за защита от ядрен удар. Защо започнали да го изграждат? Много просто. Това строителство означавало отчуждаване на стотици хиляди хектари най-добра земя в полза на армията и нейните генерали.

Третият пример е много добре известен и неотдавна ми го припомни в разговор с мене Дмитрий Гордон. Става дума за програмата „Звездни войни“, обявена от Рейгън. Когато държавните ръководители се консултирали отначало за тази програма със съветските физици, те казали, че това е блъф. Това физически не може да съществува. Но скоро физиците позвънили в Централния комитет на комунистическата партия и казали, че са променили своето мнение. А в действителност първото им заявление било, разбира се, истина.

Ето какво ми написа любезно по този повод професор Иля Гинзбург: „Там имаше красиви идеи, но като цяло беше абсолютно ясно, че програмата [Звездни войни] е неосъществима. Това се потвърждава и от факта, че днес нищо от нея не работи. Това било основа за първото „заключение на физиците“, за което говори Гордон. Преразглеждането на заключението явно е било политическо решение“.

Гибелта на СССР е преди всичко следствие от метастазите, разпространени от армията и Военно-промишления комплекс.

Всички други обяснения – за неконкурентната планова икономика, за вечния стремеж свобода или за идеологически крах – са недостатъчни .

Именно най-вече от свободата homo sapiens се е отказвал с неимоверна страст през цялата човешка история. Северна Корея и Куба съществуват прекрасно и до ден днешен.

СССР просто се пресили, опитвайки се да достигне очевидно неизпълними цели, начертани от съветските военни. А тези цели военните чертаеха именно защото, като еничарите, бяха прекалено могъща социална структура, умножаваща неконтролируемо своето могъщество.

Тъй като подобни структури нямат централен мозък, а умножаването на могъществото става само за сметка на инстинктите, никой вътре в структурата не може да направи нищо. Дори тези хора, които разбирали, че безкрайното увеличаване на възможностите на потенциалния противник, с когото трябва да се равняват, е самодезинформация, която води до саморазрушение, не можели да направят нищо.

АРМИЯТА НА РУСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ КАТО НОВИ ЕНИЧАРИ

Ако погледнем сега от тази гледна точка на действията на руския Военно-промишлен комплекс, на руската армия и на руската Федерална служба за сигурност – иначе казано, от гледна точка на силовата съставна част на държавата, условните разширени еничари, които управляват Русия – ще видим много подобна картина.

Мнозина експерти приписват тази война само на личната воля на Путин. Това е така. Трудно е да се съди до каква степен Путин е адекватен.

Но е важна и другата съставна част. Можем да разглеждаме последните двадесет години на Русия като постепенен реванш на силовите структури: реванш на еничарите. Реванш на структурите, които през 1991 година изгубиха всичко, но останаха много могъщи вътре в Русия и които именно поради своето могъщество са неконкурентни и небоеспособни.

През 70-те и 80-те години на миналия век тези структури получаваха пари от нефта и ги изразходваха в общи линии непродуктивно.

При Путин те се реваншираха и започнаха да правят абсолютно същото. Те си научиха урока – урока, че чисто плановата икономика се руши под техния гнет – и преминаха към нов модел. Модел, при който в Русия има някакъв дял пазарна икономика, която позволява на обикновените хора да не умират от глад.

А останалото или е обложено в данъци, или отива в кюпа, където ври трупът на професор Вибегало. Трупът е заинтересован само от едно – от безкрайно размножаване. Това е раково заболяване. Раковото заболяване може само едно – да се размножава безкрайно.

Стратегическите ракетни комплекси РС-24 „Ярс“ на 54-а гвардейска ракетна дивизия по време на военен парад в Москва

Това раково заболяване прави две неща – плаши господаря с количеството на въображаеми врагове, за да получава пари за защита от тях, и изразходва предоставените пари максимално неефективно от гледна точка на фиктивната цел, но максимално ефективно от гледна точка на истинската: а именно – за умножаване на тежестта си вътре в системата на властта.

Защото на отворения пазар, за да спечелиш много, трябва да произвеждаш добър продукт. В системата на затворения и корумпирания пазар нещата стоят иначе. Там производството на добър продукт води до това, че ставаш лакома, но беззащитна мишена. В затворената непазарна властна система, за да умножиш социалната си тежест, трябва да крадеш много пари и част от откраднатото да раздаваш за защита.

Руската клептократична система за генериране на мними заплахи и усвояване заради тези заплахи на реални пари е идеално приспособена за кражби.

Неизправност в системата настъпи заради неадекватността на Путин, който в един момент прие за чиста истина мнимите неща, предназначени единствено за генериране на бюджетни потоци - също както пашата, отбраняващ Дарданелите, наистина решил, че ще съкруши предната линия с митичното си оръдие.

В този смисъл Русия ще получи скоро уникален исторически шанс. Силовите групировки и армията, създадени от комунистите, унищожиха в Русия изцяло гражданското общество, свободата и частната инициатива. За да се построи нова Русия, е необходима пълна демилитаризация и пълно освобождаване от структурите на Федералната служба за сигурност. Това, което трябва да се премахне напълно в Русия, не е нейната култура, а нейните силови структури.

Точно така Турция не успяла да стане съвременна държава, докато не разформирала напълно еничарския корпус, който не само не изпълнявал своите функции за военна защита на държавата, но точно обратното – влачел държавата към дъното.

МАДАМ РЕКАМИЕ: КРАСАВИЦАТА, ОТКАЗАЛА НА ПОХОТЛИВИЯ БОНАПАРТ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Първият консул почти винаги побеждавал и в битките, и в любовта. Той не търпял да му отказват. Но най-красивата парижанка не се побояла да направи за смях отмъстителния ухажор.

През 1793 година шестнадесетгодишната красавица Жули (Жулиет – бел. П. Н.) Бернар била дадена за съпруга на парижкия банкер Рекамие, който забогатял от доставки за революционната армия. Мъжът, който бил с двадесет и шест години по-възрастен от жена си, се отнасял към нея бащински. Той ѝ подарил разкошната къща на бившия министър на финансите, в която започнал да се събира каймакът на светското общество. Много бързо салонът на не за годините си умната мадам Рекамие станал привлекателен за художествените и политическите кръгове на Париж. Там, като пчели на мед, се лепели писатели, художници, политици и военноначалници, привлечени не само от това да научат последните новини и слухове, но и от красотата на младата стопанка. На Жули не ѝ липсвали поклонници. Ухажвали я писателите Шатобрион и Сент Бьоф, генерал Бернадот и представители на стари дворянски фамилии.

Политическата ситуация във Франция се меняла, на власт в страната дошъл Наполеон Бонапарт. Брат му Люсиен станал чест гост в салона на мадам Рекамие и разказал на Наполеон за прекрасната му стопанка. Първият консул, свикнал да покорява със своето величие сърцата и телата на представителките на нежния пол, започнал да ухажва Жули. Но се оказало, че тя не харесва нито консула, нито изградената от него система. Мадам Рекамие и най-добрата ѝ приятелка, писателката Жермен дьо Стал, се прославили по целия Париж със своите остроти по адрес на властолюбивия корсиканец. Едва ли не за първи път в живота си Наполеон претърпял поражение на личния фронт, ухажванията му били позорно отхвърлени. Над този неуспех тихо се смеело цялото висше общество.

Марка, издадена за стогодишнината от смъртта на мадам Рекамие

Отмъстителният Наполеон не забравил обидата. Първо била изгонена от Франция язвителната мадам Дьо Стал, а след това дошъл ред и на по-младата ѝ приятелка. През 1811 година на Жули Рекамие било предписано да напусне столицата и да не се връща в нея под заплахата да бъде арестувана. Наложило ѝ се няколко години да прекара в провинцията и в Италия, макар че благодарение на активната си кореспонденция остоволо в течение на всичките парижки събития.

В своята къща мадам Рекамие се върнала едва през 1816 година, когато нейният злополучен ухажор бил вече изгнаник на остров Света Елена. Тя започнала бурен роман с Август, принц на Прусия. Жули искала да се разведе с мъжа си, който не бил против да се разделят, но годежът ѝ с принца така и не се осъществил. През последните дни от живота си мадам Рекамие пишела мемоари, чието публикуване би предизвикало не малко скандали. Но през 1849 година бившата светска лъвица заболяла тежко от холера и преди смъртта си наредила ръкописът да бъде изгорен.