Резултати от балотажите в община Ихтиман

Село Вакарел

Село Живково

Село Стамболово

Младежки революционни копнежи

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Бях на около 10 годишна възраст, когато за първи път почнах да уча българската история по учебника на Д. В. Манчов. При изучаването на тая история аз си казвах: „значи ние сме имали царство и турците са ни го взели". От същата история узнах, че и Тесалия някога е била населена с българи, които гърците са ги погърчили. И тогава пак си казах: „Значи и гърците са наши неприятели. Тогава, защо нашите бащи не въстават да си вземат царството от турците и да си повърнат погърчената Тесалия? Всред българските земи се простира Стара планина, където могат да се съберат всички въстанали българи и оттам да тръгнат към Цариград, Солун и Тесалия“. От Битиписанието пък научих, че Мойсей, като видял, че един египтянин да бие един израилитянин, отървал израилитянина и убил египтянина. И тогава си казах: „ако видя някой инородец или иноверец да бие българин, последния ще защита, а първия ще набия“. И наистина, случи се да приложа това скоро. Един път виждам две турчета в нашата махала да бият едно българче. Спуснах се, набих турчетата и отървах българчето. Оттогава тия турчета не закачваха българчетата в махалата ни.

Свърших класното училище в града ни, което тогава беше двукласно, и останах да помагам на баща си във фурната (баща ми беше хлебар). Пораснал и движещ се в чаршията, можах да схвана лошите обноски на възрастните турци, на административните и съдебни чиновници, както и на деребеите турци към българите, които много пъти невинни страдаха. Всички тия впечатления втълпяваха се в паметта и душата ми и лека полека в мене зрееше идеята за бунт против потисниците — турците, и когато през м. април 1875 год. прочетох във в. „Зорница“, че в Босна и Херцеговина избухнало въстание против турците, развълнуван, пък си казах: Ха, сега е време да въстанат всички българи и заедно с въстаналите бошнаци и херцеговинци да изпъдят турците от Старопланинския полуостров и да образуват отново своето царство, което да граничи до трите морета: Черно, Бело и Адриатическо“. Заседнала вече тази мисъл в душата и съзнанието ми, аз почнах да мисля, как ние от Кукуш можем да въстанем и, най-сетне, дойдох до ясна представа за онова, което требва да вършим, а именно, че требва да се основе една революционна организация, която да подготви населението за въстание. Но как да се почне? На кого най-напред да поверя тайната си? След дълги размишления най-сетне реших да поверя тайната си на бившия мой съученик Гоце Вангелов — гърбавия, 3-4 години по-възрастен от мене. Беше м. септември 1975 г., когато се реших да отида при него и му предложа да основем революционен комитет, който да подготви българите да въстанат против турците и освободят България. Той се съгласи с мене и решихме да посветим на същата идея другарите си, бивши наши съученици: Ичо Вълчев, Вано Дупков, Кольо Тодоров и др., които един по един бяха посветени в къщата на Гоце Вангелов. До края на 1875 година посветените наброявахме вече 8 души. В началото на 1876 год. почнахме да посветяваме наши другари извън града — от селата. До Великден успяхме да привлечем още 4-ма души, между които беше Дине Занков, братовчед на Гоце Гърбов и по-възрастен от него с 2—3 години. Като по-възрастен и по-опитен той често се присмиваше на нашите смели планове и ни коригираше, но винаги се съгласяваше с нас. Така, един ден след Великден на 1876 год. всички бяхме се събрали в къщата на Гоце Гърбов. Аз предложих следния смел план за организиране и въстание: всеки един от нас да привлече по 2—3-ма свои роднини или познати от всяко село, които да бъдат посветени от града и селата, наброй до 3,000 души, преоблечени и със скрити пушки, да се съберат в Солун и тук, разпределени на три групи, да завземат Топхането, Еди-куле и казармата. Станали господари на града, с турските топове няма да се допусне пристигането на каквито и да са параходи, а с пушките на обезоръжените турски войници да бъдат въоръжени всички българи от Солун. Също и желаещите евреи, но по никой начин гърците. Дине Занков със свойственото си опозиционерство пак зададе неизменните си въпроси: „Ами ако не се съберат 3,000 души? Ами ако не успеят да завземат Топхането и да обезоръжат войската? . . .“ В края на краищата всички събрали се на съвещание 12 души съзаклятници възприеха и одобриха моя план. Това бе през м. септември 1875 г.

Иван х. Николов

В началото на 1876 г. бяхме готови със списъците на другарите ни от селата, които требваше да бъдат посветени в съзаклятничеството. След Великден се пристъпи към посветяването им, като се повикваха в града един по един или се отиваше в техните села.

През същата 1876 година на 24 април в Солун бидоха убити от фанатизираната турска тълпа френският и германският консул. Това злодеяние ни обнадежди, предполагайки, че французи и немци ще изгонят турците от Македония и ще ни освободят. И наистина, скоро научихме, че в Солунското пристанище са пристигнали много военни параходи. Ние, младите, тържествувахме, но след една седмица настъпи разочарование: след като турското правителство обеси един арапин, който уж убил консулите, военните параходи на великите сили напуснаха солунското пристанище. На 2 май — летни св. Атанас, аз заминах за с. Дурсанлий, час и половина далеч от Кукуш. Там живееше един бивш мой съученик на име Димитър Дурсанлийски, когато подпомагах в решаването на задачите по аритметика, та поради това той и баща му бяха ми благодарни. Смятах да го посветя в нашата идея, а след това той да привлече свои другари от същото село. Но той не беше в селото — бе отишъл на гости в съседно село, та се върнах обратно в града. Както на отиване, така и на връщане по пътя не срещнах никакъв човек. Когато се прибрах вкъщи, родителите ми почнаха да ми се карат, задето съм отсъствал от къщи. Аз им казах истината, а те ми казват: „Нас тук турците искат да ни колят, а ти си тръгнал да ходиш по друмища и села. Как не са те заклали турците по пътя?" После те ми разказаха, че в България имало въстание, поради което турците от града били много наежени и искали да избият всички българи. За тази цел първенците турци дошли в къщата на кадията, съседна на нашата, да искат неговото съгласие. Кадията, обаче, не се съгласил. Новината ме изплаши, но в душата си се радвах, че българите от Средногорието и Стара планина са въстанали. По-късно узнахме, как е било потушено въстанието и какви жертви дадоха българите. Униние и чувства на отмъщение в едно и също време ме обхванаха.

Поради станалите събития 12-те души решихме Да не ходим за известно време в селата, а да се ограничим с агитационна работа само в града. През това време аз завеждах касата на фурната ни и ми се падна да прочета историята на о. Паисий, второ издание, печатано в Будим в 1842 г. На края на книгата забелязах, че има изобразен лъв и надпис: „свобода или смърт“. По образеца на това изображение реших да се извезе знаме за организацията ни. Купих плат и разноцветни конци и в продължение на един месец извезах знамето. Когато на Петровен се събрахме в къщата на Гоце Гърбов, извадих знамето, заковах го на върлина и дълго марширувахме в стаята, пеейки бунтовническата песен „Вятър ечи, балкан стене“. Знамето остана в къщата на Гоце на съхранение.

След Петровден почна да се говори, че Сърбия и Черна гора ще обявят война на Турция. Тия новини ни зарадваха и обнадеждиха, смитайки, че вече ще бъдем освободени. Свиканите турци доброволци от околията се събраха в града и се отдадоха на грабеж по чаршията и къщите. През м. септември доброволците заминаха на север. Когато по-късно узнахме, че турците победиха сърбите, униние отново ни обхвана. Почнахме да се сърдим на Русия, че не помогна на своите сестри, толкоз повече, че Турция след войната е доста отслабнала.

Войната още не бе свършена и почнаха да се носят слухове, че ще се свикат представители от великите сили на конференция в Цариград, която да изработи реформи за Европейска Турция и специално за България. Вестниците почнаха да пишат за работата ѝ и ние с интерес следихме работата на конференцията. Същевременно почнаха да се носят слухове, че Русия се готви за война с Турция и си казахме: „Щом Русия обяви война, свършено ще е с Турция“. Тревожихме се от обстоятелството, че обявяването на войната се бавеше. Най-после, през април 1877 г. чухме, че Русия обявила вече война на Турция и почувствахме облекчение. Подир малко разнесе се новината, че русите са стигнали балкана и настъпили в Тракийското поле. Всички се радвахме на руските успехи, защото уверени бяхме, че ще се освободим от турците, но при неуспехите в военните действия, обхващаше ни униние и страх. До падането на Плевен времето прекарахме изобщо тревожно — смесено с надежди. След пленяването на Осман паша се успокоихме и възрадвахме, а след пленяването на Вейсел паша и падането на Одрин без бой, ние съвършено се успокоихме и освобождаването ни считахме за осигурено. Вече почнахме да се готвим за посрещането на руските войски, които трябваше да дойдат в Македония и да я освободят. Известието за сключването на Санстефанския мир ни увери, че освобождението ни е напълно осигурено, но тревожеше ни обстоятелството, че руските окупационни войски още ги нямаше в Македония.

Но ето че се заговори, какво великите сили искали да ревизират Санстефанския мир! Почнахме да негодуваме и да казваме: „Що работа имат тия велики сили в този въпрос? Дали воюваха те и жертви дадоха, та си присвояват това право?“ Една сянка от съмнение ни налегна. Недохождането на руските войски да окупират Македония още повече засили съмнението ни, но след като се заговори за Берлинския конгрес се утешавахме от мисълта, че Санстефанския мир требва да се санкционира от великите сили. А когато узнахме резултата от Берлинския конгрес, гръм ни порази! Разочарованието и отчаянието ни нямаха край. Плаках безутешно като дете. Нямаше какво да се прави, требваше да се примирим с положението. И какво да се прави сега? Един ден свиках в училището 12-те души другари, съобщих им решението на Берлинския конгрес и в края им казах: „Каквито въстания и да правим сега, няма да ни помогнат. Едно изменение решенията на Берлинския конгрес може да стане най-рано подир 20 години, когато интересите и отношенията на военните сили се изменят, та при едно наше въстание някои от тия сили да вземат нашата страна. Но запомнете, че докато Македония не стане втори Батак, т. е. докато не въстане, няма да се освободи“. Разотидохме се и турихме точка на нашата революционна организация.

Youb tvoiy mat

Из профила на Yevgeniya Leshchinskaya

Превод: Павел Николов

На сайта „История цивилизаций“ („История на цивилизациите“) прочетох един любопитен факт. Пишат, че в архивите на вестник „Таймс“ има сканирана страница на брой от 1904 година, в който е публикувана бележка на кореспондента на вестника от Порт Артур. Превод на част от бележката:

„С яростни викове „youb tvoiy mat“ руските войници отблъснаха поредната атака на японците. След боя попитах един руски офицер какво означават тези думи. Доблестният войн отвърна гордо: „Да умрем за царя и отечеството“.

Разгромът на Сърбия 1915 г. (100 години от влизането на България в Първата световна война)

Автор: Радослав Тодоров (в списание „Българска наука“, брой 82)

Трансформирал от PDF формат и оформил: Павел Николов

Прелюдия към войната

През октомври месец отбелязваме 100-годишнина в нашата, а и в световната история. На 14 октомври 1915 г. (1 окт. стар стил) България влиза в Първата световна война.

Нейното включване във войната тогава е от огромно значение, поради стратегическото й местоположение и солидния й мобилизационен потенциал, в момент, в който балансът на силите между враждуващите групировки все още се колебае.

За да пропуснем сложните дипломатически маневри, протичащи още много години преди конфликта да ескалира, ще отбележим само генералните причини и крайните резултати от тях. А те са, че Антантата не е в състояние да предложи много на България, а и дори за това, което предлага не може да даде никакви сигурни гаранции, понеже в противен случай рискува да загуби останалите си съюзници на Балканите, против всеки от които България има претенции в резултат на все още неотшумялата Втора Балканска война (1913 г.)

От друга страна блокът на Централните сили обещава при победа във войната да даде на България абсолютно всичко, за което тя настоява – т.е. гарантира така желаното от нея национално обединение.

Отделно и до към средата на 1915 г. войната се развива успешно за Централните сили – на Западния фронт германците са окупирали Белгия и Североизточна Франция и държат дефанзивна линия, на която всички опити на французите и англичаните да ги отместят от окопите им пропадат. Докато на Източния руснаците са разбити и в ръцете на немците падат цяла Полша, Литва и западните части на Украйна и Беларус, като настъплението продължава. Наскоро включилите се във войната италианци не постигат никакъв успех срещу австрийската отбрана в Алпите и не успяват да разклатят баланса на силите.

В този момент крайния успех на Централните сили изглежда реален. Никой не предполага, че на страната на Антантата ще се включат САЩ и Япония, другите балкански страни, англофренските колонии и че войната ще стане световна и ще продължи с години.

При това положение и при положение, че Сърбия, към която са основните териториални претенции, вече воюва на страната на Антантата, за България не остава друг логичен ход освен да й обяви война и със сила да вземе от нея това, което смята за свое.

Ситуацията в Сърбия до намесата на България

Именно покрай Сърбия и Сараевския атентат пламва искрата подпалила големия пожар на световната война. Подкрепени и подтикнати от съюзниците си, Австро-Унгария и Сърбия решително встъпват във война една срещу друга, като постепенно въвличат и всички останали Велики сили, както и по-малките европейски държави в нея.

Трябва да се признае, че първоначално сърбите самоотвержено и доста ефективно се отбраняват срещу настъплението на по-модерната австро-унгарска армия. Но е добре да се уточни и друго. Обикновено, подчертавайки своя героизъм, те изтъкват това, че Австро-Унгария имала в пъти по-голяма територия и население от Сърбия, както и доста по-мощна индустрия и възможности за снабдяване. Това е така, но трябва да се отчетат и другите също толкова важни фактори. Австро-Унгария се готви за война на Източния фронт срещу Русия, според първоначалния план именно тя трябва да изнесе тежестта на този фронт на свой гръб и съответно основните й сили се насочват натам. Отделно впоследствие се налага и към Румъния и Италия да се изпратят крупни сили.

Така че реално през кампания за 1914 г. по цялото протежение на Балканския фронт се бият сравнително съизмерими сили, вариращи между 200-300 000 войници и от двете страни.

Колкото до ресурсите на храни и боеприпаси, действително сръбските са далеч по-скромни, но през ноември 1914 г. от Солун започват да им идват доставките, пратени от Антантата, което дава възможност на изтощената им армия да удържи и дори да започне контраофанзива.

Освен, че мотивацията за бой не е като сръбската и етническия състав на австро-унгарската войска е прекалено пъстър. Голяма част от войниците дори не говорят немски или унгарски, като част от тези със славянски произход симпатизират повече на сърбите отколкото на Австро-Унгария, поради което и дезертьорствата не са рядкост.

Първата офанзива на австроунгарците е успешно задържана и отбита от сърбите. При втората през р. Дрин австроунгарците изтласкват сърбите, напредват в дълбочина, превземат и Белград. Но главнокомандващият ген. Потйорек се подвежда, че отстъпилите от столицата си сръбски войски бягат и са изтощени до крайност, поради което хвърля армията си в незабавно преследване, за да ги доразбие, без да държи сметка за оголващите й се флангове.

Сърбите обаче отстъпват смятайки да се прегрупират за ответен удар и за тяхно щастие точно тогава от юг пристигат жизненоважните за тях доставки (главно от Русия и Франция), които буквално спасяват на прага на идващата зима гладната, дрипава и останала без муниции сръбска армия.

Непредвиденият от австрийците приток на ресурси и успешното прегрупиране на врага водят до контраофанзива на сърбите, които успешно ги изтласкват, макар и на свой ред да пропускат възможността за преследване и доразвиване на успеха си. Така че в крайна сметка войските се връщат на изходните си позиции от началото на войната и фронта затихва в този вид към края на 1914 г.

След тези неуспешни акции австро-унгарците се отказват от по нататъшни опити за атака на този фронт. Източният и новоткритият Италиански фронт ги принуждават да изтеглят войските натам, така че срещу сърбите те оставят само 2 армейски корпуса, заемащи дефанзивни позиции.

Обявяването на мобилизацията в Плевен, 1915 г.

Нацията отново се изправя на бойна нога

През 1915 г. Българското царство обхваща територия от 114 хиляди кв.км. и население от 4.9 милиона души. Въпреки наскоро преживяната национална катастрофа от 1913 г. икономиката е вече напълно възстановена и износът на стоки превишава с 1/3 размера на вноса. Макар и без Добруджа производството в селскостопанския сектор позволява изхранването на до половин милионна армия без това да задъхва икономиката. Мирновременния състав на армията до преди мобилизацията включва 10 пехотни дивизии, в състав от 23 пехотни и конни бригади, или 70 полка (пехотни, конни и артилерийски) от общо 120 дружини, всичко – ок. 90 000 души. До началото на войната екипирането и модернизацията на армията, както и изграждането на инфраструктура в новопридобитите земи, още не са изпълнени докрай. Но бурният развой на събитията налага мобилизацията да започне в този момент.

Фелдмаршал Август фон Макензен,
под чието главно командване се намират войските на 1-а Българска армия.

Въпреки провала на австро-унгарската акция през 1914 г., на следваща- та година германците организират нова (под ръководството на ген. Макензен), твърдо решени да установят пряка връзка с Османската империя. На 7 окт. 1915 г. германската 11-а армия (в състав 7 германски дивизии, главнокомандващ - ген. фон Галвиц) и австроунгарската 3-а армия (3 австро-унгарски и 3 германски дивизии, ген. Кьовеш) форсират Дунав и Сава под прикритието на мощен артилерийски огън и за 2 дни овладяват Белград.

Стоящите срещу тях 1-а Сръбска (3 пехотни и 1 кавалерийска дивизия, ген. Бойович) и 3-а Сръбска (2 пехотни дивизии, ген. Юришич-Щурм) армия започват отстъпление на юг, стремейки се да изтеглят поетапно фронта на по-задни позиции, в очакване откъм Солун да пристигнат обещаните й от Антантата подкрепления. По западните граници са Ужишката армия (ген. Божанович, 1 пехотна дивизия и 1 бригада) и Черногорската армия (ок. 40 000 души) оставени за прикритие от очакваното австроунгарско нападение откъм Сараево.

Българските войски нападат Сърбия на 14 окт. 1915 г. в две основни направления по фронта, представляващ цялата тогавашна българо-сръбска граница – от Тимок до Струмица (близо 400 км).

1-а Българска армия на ген. Бояджиев (4 пехотни дивизии) започва офанзива в сектора между Трън и р. Дунав. Тази армия влиза в състава на групата армии „Макензен” и тяхното върховно командване. Останалите войски са подчинени пряко на българското командване (главнокомандващ на въоръжените сили – ген. Жеков, началник на генщаба – ген. Жостов) с главна квартира в Кюстендил.

2-а армия на ген. Тодоров (2 пехотни и 1 кавалерийска дивизия) южно от района на Босилеград до Струмица в Македония.

3-а армия на ген. Тошев (2 пехотни дивизии) е оставена за охрана на румънската граница.

Като общ стратегически резерв в тила остават все още не напълно сформираната 11-а Македонска дивизия, 2-а Тракийска дивизия – около гръцката граница, и 10-а Беломорска дивизия – за охрана на беломорското крайбрежие.

Общият баланс на силите, воюващи в Сърбия през 1915 г.

Ето така френско-сръбската пропаганда изобразява ситуацията през 1915 г. Сам срещу двама, смелият сърбин се отбранява, докато в същото време подлият българин му забива нож в гърба, а гърка гледа безучастно отстрани, стъпил предателски върху съюзния им договор. Дясната част на картината е тактично изрязвана след войната, когато в крайна сметка и Гърция влиза на тяхна страна и наново заедно се награбват с български територии.

Така се създава илюзията, че съотношението е било поне 3:1 в полза на Централните сили, а вероятно и по-вече като се има предвид потенциала на Германия и Австро-Унгария и че сърбите били съвсем сами срещу всички.

Истината, разбира се, е съвсем друга. Пропуска се тук, че гърците все пак пускат силите на Антантата да акостират в Солун и те все пак идват да се бият в помощ на сърбите още през 1915 г., на тяхна страна се бият и черногорците, а косвено и руснаците и италианците, които отвличат от Сърбия австрийски войски към своите фронтове.

Така че всъщност към октомври 1915 г. силите на воюващите страни на Балканите са общо взето равни:

От страна на Антантата:

4 Сръбски армии – 300 000 д.

Черногорска армия – 40 000 д.

Англо-френска армия – 80 000 д

Общо: 420 000 д.

От страна на Централните сили:

2 Български армии – 215 000 д.

2 Германо-австрийски армии – 200 000 д.

Общо: 415 000 д.

В хода на кампанията Антантата продължава да стоварва с кораби нови подкрепления от юг, а България да подсилва 2-а армия с резервите си, за да спре настъплението им. Но въпреки временните колебания като цяло баланса на силите не се изменя съществено до края на Сръбската кампания.

А и не на последно място трябва да се отбележи, че поне в нашия участък на страната на сърбите са лошите атмосферни условия – есенни дъждове, студ и прелели реки, над които те събарят мостовете след изтеглянето си. Както и пресечения планински терен и удобните подсилени с фортове укрепления около Пирот и Ниш. Все фактори, затрудняващи българското настъпление и подпомагащи сръбската отбрана.

Разположение и придвижване на войските през Сърбия, 1915 г.

БЕЛЕЖКА: Очаквайте продължение (след излизане в следващия брой на списанието).

Общинският съвет на община Ихтиман

Ето следващият резултат от местните избори в община Ихтиман, най-важният според мене.

Това е разпределението на мандатите в Общинския съвет:

ПП „ГЕРБ” – 8 съветници

„БЪЛГАРСКА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ” – 3 съветници

СЪЮЗ НА ДЕСНИТЕ СИЛИ – 2 съветници

„НАРОДЕН СЪЮЗ” – 2 съветници

„ЕВРОРОМА-ДПС” – 2 съветници

Общинската избирателна комисия е обявила за избрани следните общински съветници (дадени са по азбучен ред; в последствие могат да настъпят някои промени поради заемане на длъжности, несъвместими с длъжността общински съветник, както и поради отказване на някои от избраните да заемат съответната длъжност):

ПП „ГЕРБ”

1. Даниела Георгиева Митева

2. Димитър Станев Янков

3. Иванка Георгиева Пелтекова

4. Илияна Ангелова Калковска

5. Любомир Ангелов Рудаков

6. Николай Лазаров Начев

7. Светослав Христов Пашунов

8. Тони Петров Кацаров

„БЪЛГАРСКА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ”

1. Даниел Кирилов Йорданов

2. Иван Бориславов Вуков

3. Маргарита Иванова Петкова

СЪЮЗ НА ДЕСНИТЕ СИЛИ

1. Иван Христов Милчев

2. Тодор Благовестов Андреев

„НАРОДЕН СЪЮЗ”

1. Борислав Илиев Чадаров

2. Стефан Ангелов Патъров

„ЕВРОРОМА-ДПС”

1. Борис Николаев Аргиров

2. Васил Бориславов Петров

Съответните резултати дават основание да се направят два съществени извода.

Първо, изваден е от местното управление „вечният“ господин Димитър Бонев, започнал преди време като кмет на общината и завършил като „златно пръстче“ в предишния Общински съвет.

Sic transit gloria mundi – това мога да кажа само и жив ще съм да видя следващите „вечни“ господа (върнете дванадесетина години назад и ще ги разпознаете), които след време също ще изпаднат от каруцата, защото нищо вечно няма, но те това не го знаят.

Второ, при по-предния мандат „Евророма“ имаше четирима общински съветници, при предния – трима, а сега са двама, което говори, че приказките как „след време ще ни управлява кмет-циганин“ са пълна глупост, което – между другото – винаги съм го подчертавал.

Би могло да има и трето, за БСП, но там нещата са видими и за слепите – бавно затихващи функции до пълна умирачка след петнадесетина години.

Извън всичко това се радвам много, че господин Стефан Патъров, за когото и за чийто екип гласувах, има представителство в Общинския съвет и се надявам, че няма да ме накара да съжалявам за гласуваното от моя страна доверие.

А аз като избирател не искам много: работа за хората (а не за "наши хора"), и – ужасно държа на това! – отчетност до ПЪЛНА ПРОЗРАЧНОСТ (а не празнодумни хвалби) по време на целия четиригодишен мандат, с посочване не само на успехите, но и на провалите.

Защото подготовката за следващите избори започва от края на тези…

Резултати от изборите в община Ихтиман

Започвам с най-големия победител в общината – референдума.

Резултати за кмет на община Ихтиман.

Резултати за кмет на село Полянци.

Резултати за кмет на село Мирово.

Резултати за кмет на село Веринско.

Резултати за кмет на село Живково.

Резултати за кмет на село Черньово.

Резултати за кмет на село Вакарел (тук не мога да пропусна и ще кажа, че стискам палци на Храбър Дойчев за втория тур).

Резултати за кмет на село Стамболово.

Резултати за общински съветници (ето къде е най-голямата интрига – да се види коя организация колко мандата ще получи - все още нямам данни - и дали ще има „златно пръстче“, защото през миналия "сезон" имаше).

БЕЛЕЖКА: Ще направя таблица на резултатите и по секции за всеки от кандидатите, но това е по-дълъг процес. Такава таблица ще бъде твърде интересна, защото може да даде известна яснота къде и колко "е инвестирано" за постигнатите резулатти.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 12

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11.

12.

Вечерта, когато се стъмни, минохвъргачният огън спря и командирът на батальона капитан Смирнов заповяда да се строим в походна колона, която поведе някъде в степта.

След огненото напрежение се отпуснахме малко, душите ни се поуспокоиха. И ето че вървим, в степта е достатъчно светло, макар че нямаше луна. Някаква полска пътечка, леко неравна. Вървя до другия наш взводен, който дойде неотдавна в ротата. Той е старши лейтенант, артилерист, но от попадналите в обкръжение и затова са го пратили в пехотата - да се превъзпита. Отпред върви командирът на батальона, по-нататък разузнавачите, а ние в средата на колоната. Можем да се отпуснем.

Боят гърми, но някъде отдалече и отстрани, а при нас е като че ли тихо. Изведнъж гледам - до царевичните стебла някакви хора. Едва ги съзрях и даже не успях да си помисля нещо, когато оттам плиснаха гъсти откоси - трасиращи куршуми по цялата колона. Дявол знае какво стана наоколо, такъв ураганен кинжален огън беше. По заповед на командира на батальона в случай на нападение нашата рота трябваше да се разгърне вляво от пътя, а другата - вдясно. Аз, разбира се, се втурнах встрани и паднах на снега. Имах автомат, но с него само един пълнител.

Защо един?

Преди настъплението получихме малко попълнение от тиловите подразделения. На нашата рота дадоха ръчна картечница и ни изпратиха батальонния писар. Писарят имаше автомат, но без патрони... Само че най-напред за картечницата. Започва да се оформя колоната, а от моите никой не иска да я вземе. Много хора са от Средна Азия - аз не разбира, аз не разбира. И другите отказват: не сме служили в армията, не знаем как да стреляме с нея. За да не хвърля картечницата, я дадох на един здрав чичо, да я носи поне. Не трябваше да я губим... А писарят стои без патрони и мърмори: какво да правя, само да ви се мотая из краката ли? Хитруваше вероятно, искаше да го махнем от ротата. Тогава ротният каза: Биков, дай му един диск, да не хленчи. И аз му дадох, защото други автомати във взвода нямаше, всичките бяха само с пушки. Останах с последния диск, който е на автомата.

Това беше, разбира се, грешка. А може би и спасение, както се оказа после.

Та, като паднах на снега, гледам, че работата ни е спукана. Първо, от царевицата идват танкове. Колко са, не може да се разбере, вероятно четири или пет. Или още повече. Изреваха моторите, танковете тръгнаха, картечниците им затракаха. А между танковете - автоматчици, и викат: рус, предай се! Винаги викаха така, когато ни вкарваха в някакъв капан. Започнах тогава да стрелям с автомата и като че ли ги загрях добре. Но ето че автоматът млъкна, значи патроните бяха свършили. Огледах се назад, а нашите вече бягат далече в полето. Край мене са останали само тези, които вече не се движат. И аз се колебая трескаво: да лежа или да хукна? Ако полежа още минута, ще ме хванат жив. Ако хукна, ще ме разкъсат с картечен откос. Кое е по-добре?

Но тогава немците прехвърлиха огъня върху тези, които бягаха нататък, вероятно не виждаха някаква близка цел. Огненият натиск като че ли отслабна. Аз скочих и хукнах с прибежки. Дори не с прибежки, а със скокове. Скачам и след три-пет крачки падам. След това отново скачам и отново падам. И така малко се откъснах от немците. Едновременно с това се научих да познавам кога стрелят по мене. Когато откосите започнат да святкат наоколо, падам. А когато се прехвърлят на другите, скачам на крака. И в един такъв момент, както тичах, нещо ме удари силно по прасеца като с тояга. Паднах. Ботушът ми отвътре веднага се затопли, течеше ми кръвта. Мисля си: кракът ми е счупен. Ако е така, това е всичко, свърши се с Биков... Но все пак след няколко секунди скочих, чакам, ще се огъне ли кракът ми, или не? Не, като че ли не се огъва. Само ме боли и в ботуша ми вече се чува мляскане. Автоматът е без патрони, но и без него съм окичен: полевата чанта, две гранати, едната противотанкова, комулативна - доста несериозно нещо. Първо, тежка е, не можеш да я хвърлиш надалече, второ, трябва да удари бронята с долния си край, само по такъв начин може да я пробие. А за да удари така, на дръжката си има стабилизатор - една платнена лента. Изобщо е много неудобна за хвърляне. И сама се забавя, а и този неин полет... Не я хвърлих както трябва. Явно не достигна целта и не се взриви. Или не улучих, и сега не зная какво се случи.

А от танка ме забелязаха и той бързо се обърна към мене... Е, това се разказва дълго, но иначе беше за секунди... И ето че се заизвивах като смок на снега, едва успях да издърпам изпод танка крака си, когато настъпи с веригата си полите на шинела ми и отмина нататък. Стори ми се, че вече съм се простил с живота. Но виждам: там, където е танкът, някой скача на крака и замахва широко с граната, така че полевата му чанта хвръква настрани. Полева чанта от нашите имаше само ротният, лейтенант Миргород. Взрив, танкът започна да пуши и скоро пламна върху снега. Там започна стрелба, но вече стреляха нашите, явно по танкистите. А аз от своето място по всички възможни начини - ту странично, ту на колене, започнах да се промъквам нататък под дима. И точно тогава наблизо се озова санитарният инструктор на нашата рота, оказа се, че е видял как са ме ранили. Той каза: не трябва натам, след всички, немците точно в тях се целят. Давай на тази страна, където е царевицата, там има малък овраг. И така, свърнахме встрани, където стърчаха някакви стебла, и изоставихме посоката, която бях поел към една копа. След това попаднахме на една пътечка. Там той събу ботуша ми и ми превърза крака.

Раната беше пробивна, куршумът беше преминал през пищяла, както се оказа после, беше отчупила част от костта. Затова кракът ми не се огъваше, но болката беше страшна, след това лежах в болницата през януари, февруари и март - почти три месеца. Не заздравяваше... Забравих още да кажа, че докато тичах, ни обстрелваха и с танкови оръдия. И ето че един снаряд се взриви точно пред мене, усетих силен удар в корема - в бързината ми се стори, че ме е улучила и осколка. Осколка в корема - много лошо нещо. Макар отначало болката да не е силна, с такава рана дълго не се живее. Вече бях виждал такива. Цялото ми тяло е мокро - не мога да разбера дали от пот, дали от кръв. Санитарният инструктор ме превърза и ме остави на пътя, трябваше да отиде при ротата. В нашата армия имаше заповед, която забраняваше на бойците да напускат бойното поле за съпровождане на ранените.

Край копите гърмеше бой, танковете тръгнаха към тях и там имаше нужда от моя санитарен инструктор. Където впрочем и загина. Там загинаха и командирът на ротата Миргород, и мнозина други. Копите горяха ярко в нощта и оттам по пътя се появи каруца с ранени. Но каруцата не беше на нашата, а на съседната част и в нея седеше една девойка санитарна инструкторка. Качиха ме и мене. След известно време се спуснахме от малък хълм, пред нас лежеше голямо село с църква. Там девойката попита някого къде е санитарната част, къде да откара ранените. (По-нататък е същото, което е описано в повестта "Мъртвите не ги боли". С абсолютна точност.)

(Следва)