Изпит по логика

Професорът: На борда на един самолет има 500 тухли. Една тухла пада от самолета. Колко тухли са останали?

Студентът: Това е лесно! 499!

Професорът: Правилно. Следващият въпрос: как можем да сложим слон в хладилник с три действия?

Студентът: 1. Отваряме хладилника. 2. Слагаме вътре слона. 3. Затваряме хладилника.

Професорът: По-нататък. Как можем да сложим елен в хладилник с четири действия?

Студентът: Отваряме хладилника. 2. Изваждаме слона. 3. Слагаме елена. 4. Затваряме хладилника.

Професорът: Отлично! Лъвът, царят на животните, има рожден ден. Дошли да го поздравят всички животни, освен едно. Защо?

Студентът: Защото еленът е все още в хладилника.

Професорът: Великолепно! Да продължим. Може ли бабичка да премине през блато с крокодили?

Студентът: Разбира се, че може! Нали всички крокодили са отишли да празнуват рождения ден на лъва.

Професорът: Добре! А сега последен въпрос. Бабичката преминала през блатото, но все пак умряла. Какво е станало с нея?

Студентът: Ами-и-и… Ами-и-и… Може би се е удавила?

Професорът: Не, извинете, ударена е била от тухлата, която паднала от самолета. НА ПОПРАВИТЕЛЕН!

Източник: ADME

Превод от руски: Павел Николов

Непознатият Айвазовский

Много отдавна, почти по времето на динозаврите, когато все още живеех в Силистра, в стаята ми на стената висеше една удивителна картина.

„Деветата вълна“ („Девятый вал“) на И. К. Айвазовский и до днес е за мене най-магнетично привличащото произведение на изобразителното изкуство, което изобщо съм виждал на света.

Имахме у дома и един голям албум с картини на художника, прелиствал съм го може би хиляда пъти, като се вторачвах всеки път във всяка една картина продължително и изключил се от всичко наоколо.

И дълги години мислех, че Айвазовский е рисувал само морето, морето, морето.

Нямаше някога никаква, ама никаква!, възможност да видя това.

Картината се казва „Раздаване на продоволствието“ („Раздача продовольствия“), нарисувана е от Айвазовский през 1892 година и е посветена на американската хуманитарна помощ, отпусната с решение на Конгреса на САЩ, за гладуващата по това време Русия.

Нарисуваното е толкова красноречиво, че няма нужда от никакъв коментар.

Във връзка със същото събитие художникът създава през същата година още едно платно – „Корабът с помощите“ („Корабль помощи“).

Двете картини са подарени лично от художника на Corcoran Gallery във Вашингтон през 1893 година, от 1961 до 1964 година са изложени в Белия дом по инициатива на Жаклин Кенеди, а през 2008 година са продадени на търг за 2,4 милиона долара и сега се намират в частна колекция.

Между другото, американците още няколко пъти са хранили руснаците в трудни моменти.

А както вървят нещата днес, след време ще ги хранят още един път…

Първата световна: Пощенски картички от фронта

Източник: интернет сайта на радио „Свобода“

Превод от руски: Павел Николов

По време на Първата световна война, която започна преди 101 години на 28 юли 1914 година, пощенската система на Австро-Унгария работи и позволява на войниците да си пишат със своите възлюбени, останали у дома. Запазилите се пощенски картички и писма разкриват личното отношение на воюващите към войната. Един от тях, Ярослав Бис от градчето Високе Мито в източна Бохемия, изпраща представените по-долу проникновени съобщения у дома по време на войната. Неговата съдба е печална, както на мнозина, които са се сражавали в окопите от 1914 до 1918 година. През 1916 година след един от боевете на Италианския фронт той е изпратен у дома, защото е ранен в главата и ослепява с едното си око. През 1920 година е настанен в психиатрична болница, където умира през 1937-ма. Според лекарите причина за смъртта е раняването му. Пощенските картички, които не са публикувани досега , са от частната колекция на чешко семейство, което ги предоставя на радио „Свобода“.

1. Обратната страна на една от пощенските картички, които Ярослав Бис изпраща на жена си Хелена Бисова във Високе Мито през 1915 година.

2. „Тук моето сърце се измъчва от любов по тебе. То предусеща този близък ден, когато ще бъдем пак щастливи да се срещнем“.

3. „Гранатите ни удариха тук!“ – пише Бис, като отбелязва на рисунката местата на покрива на къщата. Отдолу на рисунката е написал: „Нарисувах както го виждам“.

4. „Моя мила възлюбена. Такъв съм, какъвто съм бил винаги. Получих двата колета. Благодаря ти за тях с цялото си сърце“.

Ако се съди по всичко, това е за щъркелите: „При нас са цяла компания. Техният шум ни радва“.

6. „Мила моя жено! Изпращам целувки на тебе и на децата! С мене всичко е наред“.

7. „Кажете ми, камбанки, пази ли ме моята възлюбена в сърцето си? Кажете ми, иглики, мога ли сега да си отида у дома?“

8. „Хиляди целувки на тебе и децата. 31 май 1915 година“.

9. Твой предан и любещ Ярослав!“

Десет талантливи безумци, дали на света велики идеи

Източник: руският интернет сайт „ADME“

Превод: Павел Николов

Пациент № 1

Едгар Алън По

Американски писател, поет (1809-1849)

Диагноза: Душевно разстройство, точната диагноза не е установена.

Симптоми: Страх от тъмнината, празнини в паметта, мания за преследване, неадекватно поведение, халюцинации.

История на болестта: Още в края на 30-те години на XIX век Едгар По страда от чести депресии. Освен това злоупотребява с алкохол, което оказва влияние върху психиката му не по най-добрия начин: под въздействието на изпитото писателят понякога изпада в състояние на буйно умопомрачение. Към алкохола скоро се прибавя опиум. Съществено влошава душевното състояние на По тежката болест на младата му съпруга (той се жени за братовчедка си Вирджиния, когато тя е на тринадесет години; след седем години брак, през 1842 година, тя се разболява от туберкулоза, а след още пет години умира). След смъртта на Вирджиния – когато на самия него му остават още две години живот – Едгар По се влюбва още няколко пъти и прави два опита да се ожени. Първият се проваля заради отказа на избраницата, изплашена от поредния му срив, а втората – заради неявяване на жениха: малко преди сватбата По се напива жестоко и изпада в невменяемо състояние. Намират го след пет дена в евтина балтиморска кръчма. Настаняват писателя в клиника, където той умира след още пет дена, измъчван от страшни халюцинации. Един от най-големите кошмари на По – да умре самотен – се сбъдва: много хора е карал да му обещаят, че ще бъдат с него в последния му час, но в три часа през нощта на 7 октомври 1849 година никой от близките му не е до него. Преди смъртта си По отчаяно вика при себе си Джереми Рейнълдс, изследователя на Северния полюс.

Идеи, дадени на света: Два от най-популярните съвременни жанра. Първият е романа (или разказа) на ужасите. Силно влияние върху Едгар По оказва Хофман, но По сгъстява хофмановия мрачен романтизъм до консистенцията на пълния кошмар – лепкав, безизходен и доста изострен („Сърцето разобличител“, „Падението на дома Ъшер“). Вторият жанр е криминалния. Именно мосю Огюст Дюпен, герой от разказите на Едгар По („Убийството на улица „Морг“, „Тайната на Мари Роже“) става родоначалник на дедуктивния метод и на своя апологет мистър Шерлок Холмс.

Пациент № 2

Фридрих Ницше

Немски философ (1844-1900)

Диагноза: Ядрена мозаечна шизофрения (по-литературен вариант, означен в повечето биографии – маниакалност).

Симптоми: Мания за величие (изпраща бележки с текст: „След два месеца ще стана най-големия човек на земята“, иска да свалят картините от стените, защото неговото жилище е „храм“); умопомрачения (прегръща се с кон на централния градски площад, като пречи на уличното движение); силни главоболия; неадекватно поведение. В медицинския картон на Ницше между другото се казва, че болният пие урината си от ботуш, издава нечленоразделни викове, смята болничния пазач за Бисмарк, опитва се да барикадира вратата с парчета от счупена чаша, спи на пода до леглото си, скача като козел, гримасничи и държи по-високо лявото си рамо.

История на болестта: Ницше преживява няколко инсулта; страда от психическо разстройство през последните 20 години от живота си (именно през този период се появява най-значимите му произведения – например „Така каза Заратустра“), 11 от които прекарва в психиатрични клиники, вкъщи за него се грижи майка му. Състоянието му постоянно се влошава – в края на живота си философът може да съставя само с най-прости изречения.

Идеи, дадени на света: Идеята за свръхчовека (колкото и парадоксално да е, именно този скачащ като козел и държащ по-високо лявото си рамо индивид се асоциира със свободната, надморалната, съвършената и съществуваща отвъд доброто и злото личност). Идеята за нов морал (морала на господарите вместо морала на робите): здравият морал трябва да прославя и да укрепва естествения стремеж на човека към властта. Всеки друг морал е болезнен и упадъчен. Идеологията на фашизма: болните и слабите трябва да загинат, най-силните – да победят („Блъсни падащия!“). Допускането „Бог е мъртъв“.

Пациент № 3

Ърнест Хемингуей

Американски писател (1899-1961)

Диагноза: остра депресия, умствено разстройство.

Симптоми: Суицидални наклонности, мания за преследване, нервни сривове.

История на болестта: През 1960 година Хемингуей се връща от Куба в САЩ. Измъчват го чести депресии, чувство на страх и неувереност, практически не може да пише, поради което се съгласява доброволно да се лекува в психиатрична клиника. Подложен е на 20 сеанса с електрошок, за които процедури се изказва така: „Лекарите, които ми прилагаха електрошок, не разбират писателите. Какъв смисъл имаше да разрушават мозъка ми, да изтриват паметта ми, която е моят капитал, за да ме изхвърлят в канавката на живота? Лечението беше блестящо, само че изгубиха пациента си“. След излизането от клиниката Хемингуей се убеждава, че все така не може да пише и прави първи опит за самоубийство, но близките му успяват да му попречат. По молба на жена си преминава през втори курс на лечение, но не променя намеренията си. Няколко дена след изписването стреля в главата си със своята любима двуцевка, като зарежда предварително двете цеви.

Идеи, които дава на света: Идеята за „изгубеното поколение“. Хемингуей, както и неговият другар по епоха Ремарк, има предвид конкретно поколение, смляно от воденичните камъни на конкретна война, но терминът се оказва много удобен – оттогава всяко поколение намира причина да се счита за изгубено. Новият литературен похват „метод на айсберга“, при който зад пестеливия, сбития текст се крие щедър, душераздирателен подтекст. Нов образец „мачизъм“, въплътен и в творчеството, и в живота му. Героят на Хемингуей е суров и немногословен борец, който разбира, че борбата е безполезна, но се бори до край. Най-безкомпромисният мачо на Хемингуей е може би рибарят Сантяго (“Старецът и морето“), в чиито уста Великият Хем влага изречението: „Човекът не е създаден, за да търпи поражение. Човекът може да бъде унищожен, но не и победен“. Самият Хемингуей – ловец, войник, спортист, моряк, рибар, пътешественик, нобелов лауреат, чието тяло е покрита цялото с белези – за огромно разочарование на мнозина не продължава борбата до край. „Мъжът не трябва да умира в леглото си – казва той. – Или в бой, или куршум в главата“.

Пациент № 4

Франц Кафка

Чешки писател (1883-1924)

Диагноза: Ярко изразена невроза, психастения от функционален характер, непериодични депресивни състояния.

Симптоми: Възбудимост, сменяща се с пристъпи на апатия, нарушен сън, преувеличени страхове, психосоматични трудности в интимната сфера.

История на болестта: Корените на дълбоките психически сривове на Кафка водят началото си от конфликта с баща му, трудните отношения със семейството и сложните заплетени любовни истории. Увлечението му да пише не се поощрява семейно и Кафка е принуден да се занимава с това скрито. „За мене това е ужасен двойствен живот – пише той в дневника си, - от който вероятно има само един изход – безумието“. Когато баща му започва да настоява след службата синът му да работи и в неговия магазин, а не да се занимава с глупости, Франц решава да се самоубие и пише прощално писмо до своя приятел Макс Брод. „В последния момент успях да се намеся съвсем безцеремонно, да го защитя от „любящите родители“ – пише Макс Брод в книгата си за Кафка. В психическото състояние на Кафка има периоди на дълбоко и равномерно спокойствие, сменяни от също така продължителни периоди на болезнено състояние. Ето редове от неговите „Дневници“, отразяващи нагледно вътрешната му борба: „Не мога да спя. Само видения, никакъв сън. Странна неустойчивост на цялата ми вътрешна същност. Чудовищен свят, който нося в главата си. Как да се освободя от него и да го освободя, без да го разруша?“ Писателят умира на 41 години от туберкулоза. Три месеца се намира в агония: разрушава се не само организмът, но и разумът му.

Идеи, дадени на света: Кафка не е известен приживе, печатат го малко, но след смъртта му творчеството на писателя покорява читателите с ново направление в литературата. Светът на Кафка, свят на отчаяние, ужас и безизходица, израства от личната драма на своя създател и се превръща в основа на новото естетическо направление „литература с диагноза“, много характерно за ХХ век, загубил Бога и получил в замяна абсурда на съществуването.

Пациент № 5

Джонатан Суифт

Ирландски писател (1667-1745)

Диагноза: Болест на Пик или болест на Алцхаймер – специалистите споят.

Симптоми: Световъртеж, дезориентация в пространството, загуби на паметта, неспособност да познава хората и околните предмети, да схваща смисъла на човешката реч.

История на болестта: Постепенно нарастване на симптомите до пълно слабоумие в края на живота.

Идеи, дадени на света: Нова форма на политическа сатира. „Пътешествието на Гъливер“ безусловно не е първият саркастичен поглед на просветения интелектуалец върху заобикалящата го действителност, но новаторството в случая не е във възгледа, а в оптиката. Докато другите присмехулници гледат на живота през лупа или през телескоп, деканът на катедралата „Св. Патрик“ създава за това леща с причудливо изкривено стъкло. По-късно тази леща ще използват с удоволствие Николай Гогол и Салтиков-Шчедрин.

Пациент № 6

Жан-Жак Русо

Френски писател и философ (1712-1778)

Диагноза: Параноя.

Симптоми: Мания за преследване.

История на болестта: В резултат от конфликта на писателя с църквата и правителството (началото на 60-години на ХVIII век, след излизането на книгата „Емил или За възпитанието“) първоначално характерната за Русо подозрителност придобива крайно болезнени форми. Навсякъде му се привиждат заговори, той води живот на скиталец и не се задържа за дълго никъде, смятайки, че всичките му приятели и познати кроят заговори срещу него или го подозират в нещо. Така веднъж Русо решава, че обитателите на замъка, в който гостува, го смятат за отровител на починалия слуга и поискал да бъде направена аутопсия на покойника.

Идеи, дадени на света: Педагогическа реформа. Съвременните начини за възпитание на децата повтарят по много неща „Емил“: вместо репресивния метод за възпитание Русо предлага метода на поощрението и ласката; той смята, че детето трябва да бъде освободено от механичното запомняне на сухи факти, всичко трябва да му се обяснява с живи примери и само тогава, когато детето бъде психическо готово за възприемане на нова информация; за задача на педагогиката Русо смята развитието на заложените от природата таланти, а не коригирането на личността. Нов тип литературен герой и нови литературни направления. Породеното от фантазията на Русо прекрасно по душа създание – мекосърдечен „дивак“, който се ръководи не от разума, а от чувството (но високонравственото чувство) – се развива по-нататък, расте и остарява в рамките на сантиментализма и романтизма. Идеята за нова демократична държава е пряко представена в съчинението „За обществения договор“. Идеята за революция (именно произведенията на Русо вдъхновяват борците за идеалите на Великата френска революция; самият Русо, колкото и да е парадоксално, никога не е бил привърженик на толкова радикални мерки).

Пациент № 7

Николай Гогол

Руски писател (1809-1852)

Диагноза: Шизофрения, периодична психоза.

Симптоми: Зрителни и слухови халюцинации; периоди на апатия и потиснатост (до пълна неподвижност и неспособност да реагира на външни дразнители), сменящи се с пристъпи на възбуда; хипохондрия в остра форма (великият писател е убеден, че органите в тялото му са леко изместени, а стомахът му е обърнат „нагоре с долната си част“); клаустрофобия.

История на болестта: Едни или други прояви на шизофрения съпровождат Гогол през целия му живот, но през последната година от него болестта му видимо прогресира. На 26 януари 1852 година умира от коремен тиф сестрата на негов близък приятел Екатерина Михайлова Хомякова и тази смърт предизвиква у писателя силен пристъп на хипохондрия. Гогол потъва в непрекъснати молитви, практически се отказва от храна, оплаква се от слабост и немощ и твърди, че е смъртно болен, макар че лекарите не установяват никакво заболяване освен слабо стомашно-чревно разстройство. През нощта на 11 и 12 февруари писателят изгаря всичките си ръкописи (на следващото утро обяснява постъпката си с козни на лукавия), по-нататък състоянието му постоянно се влошава. Лечението (впрочем, не много професионално: пиявици в ноздрите, завиване в студени чаршафи и потапяне на главата в ледена вода) не дава положителни резултати. На 21 февруари 1852 година писателят умира. Истинските причини за смъртта му така и си остават неясни. Но най-вероятно Гогол просто се е довел до пълно нервно и физическо изтощение – не е изключено съвременна помощ на психиатър да е можела да спаси живота му.

Идеи, дадени на света: Специфична любов към малкия човек, състояща се наполовина от отвращение, наполовина от съжаление. Цял букет от удивително точно намерени руски типажи. Гогол разработва няколко ролеви модела (най-ярки – героите от „Мъртви души“), които са напълно актуални и до днес.

Пациент № 8

Ги дьо Мопасан

Френски писател (1850-1893)

Диагноза: Прогресивен паралич на мозъка.

Симптоми: Хипохондрия, суицидални наклонности, буйстване, делириум, халюцинации.

История на болестта: През целия си живот Ги дьо Мопасан страда от хипохондрия: страхува се много да не се побърка. От 1884 година започва да получава чести нервни припадъци и халюцинации. В състояние на крайна нервна възбуда опитва два пъти да се самоубие (един път с револвер, втори път с нож за хартия, и двата пъти неуспешно). През 1891-ва писателят е настанен в клиниката на доктор Бланша в Париж – там прекарва в полусъзнателно състояние до смъртта си.

Идеи, дадени на света: Физиологизъм и натурализъм (включително еротичен) в литературата. Потребност непрестанно да се води борба с бездуховното общество на потреблението (своеобразни клонинги на „Бел ами“ усърдно създават днес френските писатели Мишел Уелбек и Фредерик Бегбеде, старае се да не изостава и нашия Сергей Минаев).

Пациент № 9

Вирджиния Уулф

Английска писателка (1882-1941)

Диагноза: Депресия, халюцинации, кошмари.

Симптоми: Намирайки се в дълбока депресия, Вирджиния се оплаква, че през цялото време „чува гласове на птици, пеещи по маслиновите дървета на Древна Гърция“. Често и дълго не може да работи заради безсъние и кошмари. От детските си години страда от суицидални наклонности.

История на болестта: Когато Вирджиния става на 13 години, преживява опит да бъде изнасилена от братовчедите си, които гостуват у тях. Това слага началото на непреодолима омраза към мъжете и към физическата страна на отношенията с тях, която продължава през целия живот на Вирджиния. Скоро след това майка ѝ умира скоропостижно от възпаление на белите дробове. Нервното и впечатлително момиче прави от отчаяние опит да се самоубие. Спасяват я, но дълбоките и продължителни депресии стават оттогава част от живота ѝ. Силен пристъп на психическо разстройство Вирджиния получава и след смъртта на баща си през 1904 година. Емоционално-откровените писма и произведения на Вирджиния Уулф дават основание за извод, че писателката има нетрадиционна сексуална ориентация. Но това съвсем не е така. Заради преживяната в детството трагедия и страхът, който изпитва от мъжете и тяхната компания, тя се влюбва в жени, но при това изпитва отвращение към всякакви форми на близост, включително и с тях, не понася прегръдките, не позволява дори ръкостискания. Омъжена на 29 години за Леоналд Уулф (при което този брак се смята за образцов от гледна точка на предаността и на емоционалната подкрепа, която съпрузите си оказват) писателката, според някои сведения, така и не успява да установи съпружески отношения със своя мъж. В началото на 1941 година нощна бомбардировка на Лондон разрушава дома на писателката, изгаря библиотеката ѝ, едва не загива любимият ѝ мъж – всичко това разстройва окончателно нервната ѝ система, лекарите настояват за лечение в психиатрична клиника. Като не желае мъжът ѝ да прекара остатъка от живота си в грижи, свързани с лудостта ѝ, на 8 март 1941 година тя прави това, което не един път е описвала в своите произведения и не един път се е опитвала да осъществи на практика – самоубива се, като се удавя в река Оус.

Идеи, дадени на света: Новаторство в начина, по който се представя преходната мирска суета, изобразяване на вътрешния свят на героите, описание на множество пътища, по които се пречупва съзнанието – произведенията на Вирджиния Уулф влизат в златния фонд на литературния модернизъм и се приемат с възторг от много нейни съвременници. Вярна ученичка на Толстой, тя разработва „вътрешния монолог“ и го довежда до съвършенство в английската проза.

Пациент № 10

Сергей Есенин

Руски поет (1895-1925)

Диагноза: Биполярно афективно разстройство (циклофрения).

Симптоми: Мания за преследване, внезапни изблици на ярост, неадекватно поведение (поетът пред други хора троши мебели, чупи огледала и съдове, крещи оскърбления). Няколко случаи на негови помрачения описва в спомените си Анатолий Мариенхоф.

История на болестта: Поради често повтарящите се пристъпи на циклофрения, предизвикани по правило от прекомерна употреба на алкохол, Есенин се лекува няколко пъти в психоневрологични клиники – във Франция и в Русия. Лечението за съжаление не оказва благотворно въздействие върху пациента: един месец след изписването от клиниката на професор Ганушкин поетът се самоубива, като се обесва на тръбата на парното отопление в ленинградския хотел „Англетер“.

Идеи, дадени на света: Нови интонации в поезията. Есенин превръща в стилистична норма, със сълзи и хлипане, любовта към селото и селските жители (преки негови последователи не в стилистичен, а в идеологически смисъл са „деревеншчиците“, от руската дума „деревня“ – „село“). Поетът работи много в жанра на градския хулигански романс и всъщност очертава канона на съвременния руски шансон.

Операция „Снежок“ [1]

Източник: руското интернет издание „Политолог“

Превод: Павел Николов

На 4 септември миналата година в Русия беше отбелязана 60-годишнината от трагичните събития на Тоцкий полигон. Това, което се е случило на 14 септември 1954 година в Оренбургска област, беше заобиколено дълги години с плътната завеса на секретността.

В 9 часа и 33 минути над степта прогърмява взривът на една от най-мощните по тези времена атомни бомби. След това – покрай горящите в атомния пожар гори и изтритите от лицето на земята села – настъпват в атака „източните“ войски.

Самолети, нанасяйки удар по наземни цели, пресичат крака на атомната гъба. На 10 километра от епицентъра на взрива в радиоктивния прах, сред разтопения пясък, се отбраняват „западняците“. Оказва се, че през този ден е раздадено повече бойно снаряжение, отколкото при щурма на Берлин през Втората световна война.

Всички участници в тези събития се подписват да не разгласяват държавната и военна тайна за срок от 25 години. Умирайки от ранни инфаркти, инсулти и рак, те се страхуват да разкажат дори на лекуващите ги лекари за станалото в този ден на Троицкий полигон. Малцина участници в Троицките учения са успели да доживеят до наши дни. След толкова години те разказват пред журналисти на „Московский комсомолец“ за онези страшни събития.

Подготовка за операция „Снежок“

„През целия край на лятото на малката гара Тоцкое от целия Съюз пристигаха военни ешелони. Никой от пристигащите – даже командването на войсковите части – не знаеше защо е докаран там. Жени и деца посрещаха на всяка гара нашия ешелон. Като ни даваха сметана и яйца, жените нареждаха: „Милички, сигурно в Китай отивате да се биете“ – разказва на журналистите от МК председателят на Комитета на ветераните от подразделенията с особен риск Владимир Бенцианов.

В началото на 50-те в Кремъл се готвят сериозно за трета световна война. След проведените изпитания от американските военни в СССР решават да научат какво е атомен взрив на открита местност. Мястото на ученията – в оренбургската степ – е избрано заради сходството на терена със Западна Европа.

„Отначало общовойсковите учения с реален атомен взрив се планираха да бъдат проведени на ракетния полигон Капустин яр, но през есента на 1954-та беше проведена оценка на Тоцикй полигон, той беше признат за най-добър откъм условия за осигурена безопасност“ – разказва на времето генерал-лейтенант Осин.

Участниците в Троцкото учение разказват нещо различно. Полето, където е планирано да бъде хвърлена атомната бомба , е равно като тепсия.

„За ученията от нашите поделения подбраха най-здравите момчета. Дадоха ни лично оръжие по списък – модернизирани автомати Калашников, скорострелни десетзарядни винтовки и радиостанции Р-9“ – спомня си участникът в събитията Николай Пилшчиков.

Палатковият лагер се разпростира на няколко десетки километра. На учението пристигат представители на двеста части – повече от 40 хиляди военнослужещи: 39 хиляди войници, сержанти и старшини, 6 хиляди офицери, генерали и маршали.

Приготовленията за военните учения под кодовото име „Снежок“ продължават три месеца. Към края на лятото огромното бойно поле е буквално обезобразено от десетки хиляди километри окопи, траншеи и противотанкови ровове. Построени са стотици дотове, дзотове и блиндажи. Няколко дена преди ученията на офицерите е прожектиран секретен филм за атомното оръжие. „За целта беше построен специален кинопавилион, в който пускаха само по списък и с удостоверяване на личността в присъствието на командира на полка и на представител от КГБ. Тогава чухме: „На вас ви се падна великата чест първи в света да действате в реални условия с използване на атомна бомба“. Стана ни ясно защо покривахме окопите и блиндажите с няколко пласта греди и мажехме прецизно показващите се дървени части с жълта глина. Не трябваше да се запалят от светлинното излъчване“ – спомня си участникът в събитията Иван Путивлский.

„Жителите от селата Богдановка и Фьодоровка, които се намираха на 5-6 километра от взрива, бяха подканени да се евакуират на 50 километра от мястото на учението. Извеждаха ги организирано войските, разрешаваше им се да вземат със себе си всичко. През целия период на учението евакуираните жители получаваха командировъчни“ – разказва Николай Пилшчиков.

„Подготовката за ученията протичаше под артилерийска канонада. Стотици самолети бомбардираха зададени участъци. Месец преди началото самолет Ту-4 пускаше в епицентъра макет на бомба с маса 250 килограма“ – спомня си участникът в ученията Путивлский.

Подполковник Даниленко си припомня, че в стара дъбова гора, заобиколена от смесена, бил начертан бял варов кръст с размер сто на сто метра. Нанесен бил за тренировка на летеца. Отклонението от целта не трябвало да надминава 500 метра. Наоколо се разполагали войски.

Тренирали се два екипажа: на майор Кутирчев и на капитан Лесников. До последния момент летците не знаели кой ще е основен, а кой дубльор. С предимство бил екипажът на Кутирчев, който вече имал летателен опит с атомна бомба на Семипалатинския полигон.

За предотвратяване на пораженията от ударната вълна върху войските, които се намирали на разстояние 5-7,5 километра от предполагаемия епицентър на взрива, било предписано да се намират в укрития, а отдалечените на повече от 7,6 километра – в траншеи в седнало или легнало положение.

„На едно от възвишенията, на 15 километра от планирания епицентър на взрива построиха правителствена трибуна за наблюдение на ученията – спомня си Иван Путивлский. – На предния ден я боядисаха със зелена и бяла блажна боя. На трибуната бяха поставени прибори за наблюдение. Отстрани до нея от железопътната гара по дълбоките пясъци прекараха асфалтиран път. Военната пътна инспекция не пускаше по него никакви странични автомобили“. „Три денонощия преди началото на ученията на полевото летище в района на Тоцк започнаха да идват висши военачалници: маршалите на Съветския съюз Василевский, Рокосовский, Конев, Малиновский – спомня си Пилшчиков. – Дойдоха даже министри на отбраната от страните с народна демокрация, генералите Мариан Спихалский и Лудвиг Свобода, маршалите Чжу Де и Пен Де Хуай. Всички те се настаниха в предварително построеното в района на лагера правителствено градче. Едно денонощия преди учението в Тоцк се появиха Хрушчов, Булганин и създателят на атомното оръжие Курчатов“.

Ръководител на учението бил маршал Жуков. Около епицентъра на взрива разположили бойна техника: танкове, самолети, бронетранспортьори, към които в окопите и на земята завързали „десант“: овце, кучета, коне и телета.

От осем хиляди метра бомбардировач Ту-4 пуска на полигона атомна бомба

В деня на учението двата екипажа на Ту-4 правят приготовления по пълна програма: на всеки от самолетите са закачени атомни бомби, летците включват едновременно двигателите, докладват за готовност да изпълнят поставената задача. Команда за излитане получава екипажът на Кутирчев, където бомбардировчик е капитан Кокорин, втори летец – Роменский, щурман – Бабец. Ту-4 е съпроводен от два изтребителя МиГ-17 и бомбардировач Ил-28, които трябва да следят времето, да снимат на кинолента и да охраняват носача по време на полета. „На 14 септември ни вдигнаха по тревога в четири часа сутринта. Беше ясно и тихо утро – спомня си Иван Путивлский. – На небосклона – нито облаче. Закараха ни с коли в подножието на правителствената трибуна. Седнахме плътно един до друга в оврага и се снимахме. Първият сигнал от високоговорителите на правителствената трибуна прозвуча 15 минути преди атомния взрив: „Ледът се пука!“ Десет минути преди взрива чухме втория сигнал: „Ледът се движи!“ Ние изскочихме от колите, както ни бяха инструктирали, и се спуснахме към предварително подготвените в оврага укрития, намиращи се встрани от трибуната. Легнахме по корем, с глава по посока на взрива, както ни учеха, със затворени очи, сложили под главите си длани и с отворена уста. Прозвуча последният, третият сигнал: „Мълния!“ В далечината се чу адски грохот. Часовниците сочеха 9:33“.

Самолетът носач хвърля атомната бомба от височина 8 хиляди метра след второ подхождане към целта. Мощността на плутониевата бомба „Татянка“ е четиридесет килотона тротилов еквивалент – няколко пъти повече от мощността на бомбата, взривена над Хирошима. Генерал-лейтенант Осин си спомня, че подобна бомба е изпитана предварително на Семипалатинския полигон през 1951 година. Тоцката „Татянка“ се взривява на височина 350 метра от земята. Отклонението от предначертания епицентър е 280 метра северозападно.

В последния момент вятърът променя посоката си: той отнася радиоактивния облак не в степта, както се разчита предварително, а направо към град Оренбург и по-нататък, по направление на град Красноярск.

Пет минути след атомния взрив започва артилерийска подготовка, след това бомбардировачи нанасят въздушен удар. Започват да стрелят различен калибър оръдия и минохвъргачки, „катюши“, самоходни артилерийски установки, танкове, закопани в земята, и всякаква друга бронирана техника. По-късно един командир на батальон също разказва, че плътността на огъня на километър площ е била по-голяма отколкото при превземането на Берлин.

„По време на взрива, въпреки закритите траншеи и блиндажи, където се намирахме, вътре проникна ярка светлина, след няколко секунди чухме звук като рязка гръмотевица по време на буря – спомня си Николай Пилшчиков. – След 3 часа беше получен сигнал за атака. Самолетите, които нанасяха удари по наземни цели 21-22 минути след ядрения взрив, пресичаха крака на атомната гъба – ствола на радиоактивния облак. Преминах със своя батальон с бронетранспортьор на 600 метра от епицентъра на взрива със скорост 16/18 километра в час. Видях изгорена от корена до върха гора, колони огъната техника, обгорели животни“. В самия епицентър – в радиус от 300 метра – не останал нито един столетен дъб, всичко изгоряло… Техниката на километър от взрива била натъпкана в земята…

„Долината на километър и половина от епицентъра на взрива пресякохме с противогази – разказва Казанов. – С ъгъла на окото си забелязах как горят самолети, автомобили и щабни коли, навсякъде се търкаляха останки от крави и овце. Земята приличаше на шлака и на някаква чудовищно разбъркана консистенция. Трудно беше да се познае местността след взрива: тревата пушеше, тичаха опърлени пъдпъдъци, храстите и горичките бяха изчезнали. Обкръжаваха ме голи, димящи хълмове. Издигаше се плътна черна стена от дим и прах, смрад и миризма на изгоряло. Гърлото ми съхнеше и дращеше, ушите ми звъняха и шумяха… Генерал-майорът ми заповяда да измеря с дозиметричен прибор равнището на радиация край един догарящ до нас огън. Притичах, отворих клапата на дъното на прибора и… стрелката удари в крайно положение. „В колата!“ – изкомандва генералът и ние се отдалечихме от това място, което се оказа близо до епицентъра на взрива…“

След няколко дни във вестник „Правда“ е напечатано съобщение на ТАСС: „В съответствие с плана за научно-изследователски и експериментални дейности през последните дни в Съветския съюз беше проведено изпитание на един от видовете атомно оръжие. Целта на изпитанието беше да се изучи въздействието на атомния взрив. При изпитанието са получени ценни резултати, които ще помогнат на съветските учени и инженери да решат успешно задачите за защита от атомно нападение“.

Жителите на околните села, две трети от къщите на които изгорели, дърво по дърво пренесли построените за тях нови къщи на старите – обичайни за тях и вече заразени – места, събирали в полетата радиоактивно зърно, запечени в земята картофи… И още дълго старите жители на Богдановка, Фьодоровка и село Сорочинско помнели странното светене на дървата. Цепениците от овъглените в района на взрива дървета светели в тъмнината със зеленикав пламък.

Дивите, домашните животни и даже насекомите, които се оказали в „зоната“, били подложени на внимателно изследване. „След ученията минахме само през дозиметричен контрол – разказва Николай Пилшчиков. – Много по-голямо внимание специалистите обърнаха на дадената ни в деня на ученията суха храна, завита в почти два сантиметра каучук… Веднага я взеха за изследване. На следващия ден всички войници и офицери бяха поставени на обикновената хранителна дажба. Деликатесите изчезнаха“.

Връщали се от Тоцкия полигон, както си спомня Станислав Иванович Казанов, не с товарен влак, както дошли, а в нормален пътнически вагон. При което влакът бил пропускан без всякакво задържане. Покрай тях прелитали гари: празен перон, на който стои самотен началникът на гарата и отдава чест. Причината била проста. Със същия влак, в специален вагон, се връщал от ученията Семьон Михайлович Будьони.

„В Москва на Казанската гара маршалът беше посрещнат тържествено – казва Казанов. – Нашите курсанти от сержантското училище не получиха нито отличителни знаци, нито специални удостоверения, нито награди… Благодарността, която ни обяви министърът на отбраната Булганин, също никъде след това не я получихме“.

На пилотите, които пуснали „Татянка“, дали по една лека кола „Победа“. Награден бил и командирът на екипажа Василий Кутирчев.

Резултатите и документите от ученията „Снежок“ били засекретени.

Трето поколение хора, преживели изпитанията на Тоцкия полигон, живее с предразположение към рак

Статутът на секретност не позволил да се правят никакви проверки и изследвания на участниците в експеримента. Загуби сред гражданското население досега не са известни. Архивите на Тоцката районна болница от 1954 да 1980 г. изобщо били унищожени. „В Сорочинския отдел за гражданско състояние направихме списък по диагнозите на починалите през последните 50 години хора. От 1952 година от онкологични заболявания в околните села са починали 3 209 души. Веднага след взрива – само два смъртни случая. И след това – два върха: единият след 5-7 години след взрива, вторият – от началото на 90-те години.

Беше проучена имунологията на децата: изследвахме внуците на хората, преживели взрива. Резултатите ни шокираха: у децата фактически не работи системата на интерфероните – защитата на организма от рак. Получава се така, че трето поколение хора, преживели атомния взрив, живее с предразположение към рак“ – разказва професорът от Оренбургската медицинска академия Михаил Скачков.

Участниците в ученията не получили никакви документи. Едва през 1990 година приравнили правата им с тези на пострадалите от чернобилската катастрофа. От 45 хиляди военни, участвали в Тоцките учения, днес са останали живи малко повече от 2 хиляди.

Половината от тях официално са признати за инвалиди от първа и втора група, 74,5% имат заболявания на сърдечно-съдовата система, включително хипертония и церебрална атеросклероза, 20,5% - заболяване на храносмилателните органи, 4,5% - злокачествени новообразувания и болести на кръвта. Преди десет години в Тоцк – в епицентъра на взрива – е поставен паметен знак: възпоменателна плоча с камбани. На 14 септември те ще звънят за всички пострадали от радиация на Тоцкия, Семипалатинския, Новоземелския, Капустин-Ярския и Ладожкия полигон.

БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА:

1. В превод от руски името на операцията означава „Снежец“.

Интелигенцията и властта

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Искам да поговоря не за отношенията на интелигенцията с властта, както навярно сте си помислили (по този въпрос всичко отдавна е дъвкано и предъвкано), а за това може ли интелигенцията, намирайки се на власт, да удържи властта.

Миналия път писах за един печален юбилей (120-годишнината от възцаряването на Николай II) и ето че една седмица след това се навърши още по-горчива годишнина. Не защото преди 97 години в Петроград победила една безжалостна и безчовечна сила (невиждана в нашата история), а защото в този ден рухнала и банкрутирала идеята за „интелигентска“ власт, каквато безусловно е било Временното правителство. Аз и днес възприемам това фиаско като лична загуба. Един-единствен път в руската история се опитало да управлява държавата идеологически и стилистично близко до мене съсловие – и се оказало неспособно за нищо.

Ще направя една уговорка, за да се подминат излишни дискусии, че правителството на Гайдар в началото на 90-те, което беше интелигентско, все пак имаше малко по-друг сюжет: не за интелигенцията на капитанския мостик, а за „евреина на губернатора“ [1]; тогавашните реформатори на пазара нямаха истинска власт и при първата възможност като мавъра, който си свършил работата [2], истинските властници ги хързулнаха без всякакви церемонии.

Друго нещо е правителството на Русия от февруари 1917 година. Нека си спомним тези министри:

Председателят на правителството Георгий Евгеневич Лвов. Филантроп, алтруист. Завършва живота си в емиграция, мизерства и се изхранва с физически труд.

Министърът на външните работи Павел Николаевич Милюков. Професор, автор на знаменитите „Очерци по история на руската култура“. Него прикрива от куршума на ултрадесен терорист бащата на Владимир Набоков.

Министърът на правосъдието Александр Фьодорович Керенский. Защитник по време на „политически“ съдебни процеси в годините на реакцията. Изключителен оратор. Преживява всичките, умира на деветдесет години в Америка.

Военният министър Александр Иванович Гучков. Човек легенда; рядък тип на интелигент мачо. Сражавал се за свободата на угнетените народи целия свят, бил се на дуели, притежавал изключителни организаторски способности. Умира в емиграция.

Министърът на транспорта и съобщенията Николай Висарионович Некрасов. Виден инженер. Останал в СССР. Естествено, разстрелян – за „вредителство“.

Министърът на търговията и промишлеността Александр Иванович Коновалов. Прогресивен фабрикант, борец за правата на работниците. Умира в емиграция.

Министърът на просветата Александр Аполонович Мануйлов. Ректор на Московския университет, който напуска поста си в знак на солидарност със студентите. Остава в Русия. Успява да умре преди Големия терор.

Министърът на финансите Михаил Иванович Терешченко. Производител на захар, фантастично богат човек. Като загубил в Русия всичко, натрупва в Европа ново състояние, не по-малко от предишното. Помага на нуждаещи се емигранти.

Министърът на земеделието (много важен за една селска страна портфейл) Андрей Иванович Шингарьов. Убит в болшевишки затвор.

Въпреки всичките им идейни и личностни разногласия всички те, дори „олигархът“ Терешченко, са несъмнено наши хора, в това съмнение няма. Ако живееха днес, щяха да се групират около „Эхо Москвы“, щяха да говорят по „Дождь“ [3] и щяха да имат хиляди последователи в туитъра, а Керенский направо милион.

При това те били хора силни, ярки, талантливи, смели, хора, които не се страхуват от отговорност. Защо тогава не са успели? Как така, толкова умни и прекрасни, са позволили на ленинската шайка да ги сдъвче?

Струва ми се, че причината не е в лични недостатъци и не е в преплитане на случайни съдбоносни фактори, а във видовата професионална непригодност. Тези хора, членове на различни партии и ръководещи се от единна съвкупност от основни ценности (опростено мажем да ги означим с термина „чувство за собствено достойнство“), са били вътрешно неспособни да се справят с тогавашната ситуация.

Ситуацията, да си припомним, е била следната:

1. Страна, в която три четвърти от населението е неграмотно, а в „грамотната четвърт“ деветдесет процента са слабо образовани и не смятат за особена ценност чувството за собствено достойнство, още не се е изпарил споменът за крепостното право.

2. Тежка война.

3. Предизвикана от войната разруха.

За да се удържи държавата от разпадане при такива условия била необходима не демокрация, защитаваща правата на личността, а нейната диаметрална противоположност – жесток военен режим, способен да осигури работа на аварийните механизми, дисциплина и ред. Това било по силите или на крайно дясна диктатура, или на крайно лява.

По средата на своето кратко управление Временното правителство се опитало да се преформатира в някакво подобие на мека диктатура и Керенский дори успял да се справи отначало с опит за ляв преврат (през юли), след това с опит за десен преврат (през август), но постъпил „интелигентно“ – не разстрелял нито Корнилов, нито Троцки и Ленин. (А ако ги беше разстрелял, Временното правителство щеше да изпадне от категорията „интилигентска власт"). В резултат се случило неизбежното. Красивите интилигентски принципи се разбили о грубите скали на руската реалност.

Интелигенцията се среща с реалността.

И оттогава ето цял век как всеки, когото не го мързи, навира носа на интелигенцията (съвременен синоним: „либералите“) в торната питка на Октомврийската революция: как така, видяхме до какво води вашата власт, знаем. Човек може да си помисли, че другата, арЕстократичната власт, никога не е ставала за резил.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА:

1. В широк смисъл изразът, които има реално битие в руската история, означава „слуга на властимащ“.

2. Става дума за епизод от пиесата на Шилер „Заговорът на Фиеско в Генуа“.

3. Радио „Эхо Москвы“ („Ехото на Москва“) и телевизия „Дождь“ („Дъжд“) са единствените опозиционни електронни средства за масова информация в днешна Русия.

Поливанов

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Живял на света един странен човек. Странен в този смисъл, че било трудно да се приложат към него обичайните параметри, според които се оценяват хората. За него мнозина си спомнят в своите мемоари – правел е ярко впечатление. На едни прекрасно, на други ужасно, но винаги силно. Във всеки случай изглежда, че е бил непоносим – като повечето от тези, които знаят добре колко струват. По-рано, само преди някакви си сто години, в страната ни имало много такива хора. Само те, както е известно, правят живота интересен.

Евгений Дмитриевич Поливанов бил не добър и не лош човек, с други думи – бил и добър, и лош. Може би изобщо не е обръщал внимание на нравствеността – с такова впечатление остава човек, когато прочете за неговите чудачества. Или пък си е имал своя собствена етика.

Изглежда лесно вземал чуждото. И също така лесно давал своето, понякога последното. Май обичал много жена си, но в същото време май имал още една, която също обичал много.

Виктор Шкловский, колекционер на ярки личности, нарича Поливанов „обикновен гений“. В известния роман на Вениамин Каверин „Скандалджията“ Поливанов е представен с името на преводача Драгоманов. „Лингвистичните му произведения с тънкостта на своите догадки са почти неразбираеми за човешкия ум – казват за Драгоманов колегите му. – На третия ден се яви по време на лекция, извинете, по дълги долни гащи. Подозират го – и не без основание, - че търгува тайно с опиум. Пазете се от него!“. Самият автор пише за Драгоманов-Поливанов: „Страхуваха се от него. Всички знаеха, че е наркоман, че има тъмно минало на неудачник, пътешественик и комарджия“.

Реалният Поливанов плюс това бил еднорък. Сложил китката си на релсите и влакът я отрязал. Или е искал да докаже нещо, или е бил под въздействието на някакви препарати. Може да е загубил ръката си и по някакъв друг начин, дявол го знае. Във всеки случай след това успявал да живее така, че никой не забелязвал липсата на едната му ръка.

Наркоман? Да, при това тежък. Отначало кокаинист, след това преминал твърдо на хероин. В бутирското медицинско заключение се казва: „Затворникът Поливанов, страдащ от наркомания, се нуждае ежедневно от двойна инжекция хероин“.

Но като че ли зависимостта не притъпявала неговия необичайно остър и могъщ интелект. Вероятно, като при Шерлок Холмс, само го изостряла.

През целия си живот Поливанов се интересувал от сложното и необикновеното. Знаел множество редки езици, точно колко не се знае. Едни пишат, че били осемнадесет, други – двадесет и осем.

С Поливанов съм близък по отношение на японския език. Той е един от тримата бащи основатели, тримата легендарни богатири на руската японистика. Когато започнах да се интересувам сериозно от Япония, от шестнадесет години натам, през цялото време се натъквах на тези трима чудни самураи: Поливано-Невский-Конрад, като Поливанов беше между тях нещо като Иля Муромец, най-могъщият. Тримата били почти на една възраст, всички учили в източния отдел на Петербургския университет малко преди световната война.

Евгений Поливанов бил гениален лингвист, специалист по диалектите. Като че ли мирна научна професия, но цялата му биография е едно непрестанно цунами. Казват, че живеел в японската дълбока провинция с някакви рибари, изучавал техния говор и теглел заедно с тях мрежите (с една ръка); че работел за царското разузнаване; след това изведнъж се оказал нелегален болшевик, заместник на първия народен комисар на външните работи другаря Троцки; някак си много равнодушно напуснал партията („отпаднал механично като пасивен“); през последните години от своя кратък живот бил в град Фрунзе професор в Института за киргизки език. Живеел (в съветските времена!) със слуга китаец. Е, за хероина вече разказах. Може би заради него се е преселил в Средна Азия.

В годините на Големия терор всички богатири на отечествената японистика били, разбира се, арестувани, един след друг.

Първи – ексцентричния Евгений Поливанов с неговата естонска жена. След това Николай Невский с неговата японска жена. Тихият Николай Конрад взел да възпитава тяхната дъщеря полуяпонка, но скоро се добрали и до Конрад.

Разбира се, обявили ги за шпиони. Разбира се, измъчвали ги. Поливанов и Невский били разстреляни (жените им също не пуснали живи). Николай Йосифович Конрад, след като излежал присъдата си, помъкнал по-нататък на сломените си рамене отечествената японистика почти сам. За малко не се срещнахме. Учих при негови ученици, млади японисти.

Господи, не сме имали у нас нито едни научен отрасъл, нито едно културно направление, даже нито един вид спорт, където чугунената, бездарната, тъпата, безсмислено жестоката сила да не е стъпкала с подкованите си ботуши всичко най-ярко и най-живо. Именно заради това мразя толкова тази отвратителна „арЕстокрация“, с каквато и абревиатура във всеки конкретен исторически момент да се е наричала. Заради това, че винаги е унищожавала хората, които знаят добре колко струват. И е била в добри отношения само с тези, които знаят малко своята стойност. Именно такава страна, с принизено, облъскано и свиващо устата се население, те са градили винаги.

Геният, наркоманът, чудакът и свръхчовекът Евгений Дмитриевич Поливанов в годините, когато знаел добре колко струва:

Същият, когато му обяснили, че не трябва да знаеш добре колко струваш:

Из заявлението на затворника Поливанов от 1 октомври 1937 г.: „Моля да бъдат прекратени тежките начини за разпит (с физическо насилие), защото те ме карат да лъжа и ще доведат само до объркване на следствието. Ще добавя, че ми остава малко да се побъркам“.

Понякога си мисля: би било добре, ако моите представи за Оня свят се окажат погрешни. Нека да има Страшен съд и Рай, и задължително Ад. Задължително.

За всеки случай, за да не може никой там, на Страшния съд, да се обърка: Поливанов е арестуван от лейтенанта от държавна сигурност Маргайтис. Ръководел е следствието и го е екзекутирал сержант (!!!) Малцев. На смърт са го осъдили дивизионният военен юрист Голяков, бригадният военен юрист Зарянов и военният юрист 1 ранг Кандибин.

А как се е казвал главният началник на всички палачи, и така се знае.