Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 19

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18.

19.

В Румъния влязохме с боеве, но по-нататък немците се съпротивляваха все по-слабо. В едно село войниците изтъркаляха на улицата една бъчва, наобиколиха я с канчетата, а се страхуваха да пият. Преди настъплението имаше много разговори и приказки, че минаваме границата с капиталистите, трябва да се очакват различни провокации. Храна от румънците да не се взема, вино да не се пие - всичко е отровено. Тогава извикаха: фелдшерът да дойде! Притича младши лейтенант Фьодарков, санитарен инструктор на батальона (по-късно загина в Унгария), а войниците му викат: провери, може да има отрова. Той гребна с канчето, отпи здраво - всичко е наред, няма отрова, давай до дъно! И пиха до дъно. Каквото остана, го изляха на пътя, да не остане за врага.

По заповед на крал Михай (после награден от Сталин с ордена на Победата) румънците капитулираха дружно. Или се разбягаха по домовете си. Те имаха много коне и ние често правехме размяна - направо на пътя нашите кранти срещу техни или немски тежковози. Имахме даже резервни. Защото на фронта конете загиваха не по-малко от хората и артилерията винаги имаше проблем с впрегатната сила. Но ето че веднъж връщат дивизията, а и цялата армия от фронта на някаква тилова гара, започва товарене във вагони, прехвърлят ни някъде. Вагоните не стигат. Пехотата натъпкват в товарните вагони, артилерията качват на открити платформи. Там са и артилеристите. Срещу дъжда и вятъра - все същите палатки.

Тук се разболях - съвсем глупаво, по пътя за новото преформиране, защото както каза моят приятел, взводният Егоров, кой се разболява, когато отива в тила. Но да, именно когато отивах в тила. Отначало беше малария, тресеше ме още от крайречните маларийни мочурливи ливади, след това се включи още нещо. На платформата под палатката стана непоносимо, плюс това заваляха есенните дъждове. И ме пренесоха в товарния вагон на санитарната част. Но като че ли нашите лекари се бяха научили по време на войната само да режат, а за всякакви други болести изобщо бяха забравили. Лежах в студения вагон през целия път до украинския Луцк, по-добре не ми стана. Стоварихме се в гората, започнахме да се устройваме - землянки, колиби, коневръзи... И тогава аз съвсем отпаднах. Отново ме настаниха в санитарната част - изоставена къща без прозорци, без врати.

Лежа сам на сламата в ъгъла, треперя, температурата ми се качва, дават ми някакви хапчета, които помагат слабо. По едно време почувствах, че ако не стана веднага и не си тръгна оттам, там ще си умра. И аз събрах всичката си воля, всичките си слаби сили и като се ловях за иглестите клони, се добрах до моите момчета. Там ми дадоха половин литър спирт, от който веднага заспах. След това бавно се оправих.

Веднага започнаха занятия - полеви и строеви, с песен (че как иначе - желязна традиция от времето на пруската армия), съвещания, политически занятия (също традиция, но съветска). По едно време след вечеря идва в колибата нашият полкови смершовец, започва разговор: колко са убитите в миналите боеве, колко са ранените... А Мокиш, пита, също ли е убит? Да, казвам, също. Край Серет. А дали сме видели това с очите си? Тук аз се обезпокоих малко, защото този Мокиш изчезна някъде по време на една бомбардировка, може да го е разкъсала бомба. Боят беше много напрегнат и никой не видя къде се дяна. За да не си създавам излишни грижи, когато започнаха да пишат сведенията за безвъзвратните загуби (убитите) и възвратимите (ранените), записах Мокиш при убитите. Значи, казва смершовецът, прикривате дезертьор. Вашият Мокиш е задържан от комендантски патрул в Белци. С каква цел сте дали фалшиви сведения?

Ето ти беда, дявол да я вземе и нея, и този Мокиш, бял ден да не види. Ама и аз съм една овца! Но кой да предположи, че ще хукне към къщи? Наложи ми се отново да пиша, да се оправдавам, смершовецът дойде още два-три пъти. След това не се появи.

Получихме попълнение в жива сила и мене ме преместиха от батареята в ПТО на 2-ри батальон. Командирът на батальона (и той капитан Смирнов) веднага ме смъмри, когато дойдох да се представя - за лош ред на коновръза и непочистени коне. (Боже, колко ядове ми създаваха тези коне! По време на войната и след това. Чистенето им и чистенето на хамутите, безкрайните разхождания - живи рецидиви от старата кавалерийска традиция, която не искаше да си отиде и в новото време. Наистина, всяка армия се подготвя въз основа на миналата война, а бъдещата идва неочаквана.) Така или иначе, строг беше нашият командир на батальона Смирнов, бивш учител. Той не ми спести доста неща и по време на боевете на унгарска земя. Но аз не му се сърдя, защото в много случаи си го бях заслужил.

Но преформирането завърши бързо, получихме попълнение и се подготвихме за качване на влака. Преди това обаче станах свидетел на страшна сцена с разстрел на двама войници - за обир и убийство на украинско семейство от един близък хутор. Съди ги военен съд и ги осъди на смърт. На сутринта строиха полка на поляната във вид на буквата П, в средата изкопаха яма. Поставиха осъдените без колани и пагони до ямата, прочетоха присъдата. След това комендантският взвод даде залп и двамата паднаха вътре. Как ги закопават там, не видяхме, настроението на всички беше потиснато. Разбира се, беше ни ясно, че двамата заслужаваха това, което получиха, но... Все пак ни беше противно от това публично наказание. С омерзение в душата полкът отиде на гара Луцк - да се натовари в ешелона.

Качихме се и тръгнахме, този път товарните вагони бяха с печки и нарове. В отделен вагон - конете (конският състав, според военната терминология). Във взвода си имах четири огромни немски тежковоза, които теглеха добре оръдието със снарядите, но винаги крачейки. В тръс не можеха. И им трябваше много храна. А нямаме сено, овес не дават. Ако се обърнеш към началството, ще получиш само отказ: намерете. Намерете и ги нахранете! Разбрано? Изпълнявайте! Моите войници "изпълниха" - някъде на гарата довлякоха от един открит вагон цвекло и ги нахраниха, а след ден една кобила умря. Какво да правим? Скоро ще се товарим, как да теглим оръдието? Стигна до началството, до политическия апарат, те вдигнаха шум: загуба на боеспособността, виновният да отговаря. А кой е виновен? Разбира се, командирът, лейтенант Биков. Отново заведоха дело... А по това време мой командир на оръдието (същото, което нямаше прицел) беше старши сержант Закиров, башкирец по националност, голям специалист по конете. Той каза: не се безпокой, лейтенанте, ще се оправим - ще намерим кон. Още по-добър.

И наистина намери. Даже не един. Дори и аз получих отличен породист кон, удоволствие беше да го яздиш. Лошото е, че беше много висок, за да се качи човек на него, трябваше да стъпи на нещо - ограда или пън. От земята стремето не можеше да се достигне. Затова пък по пътя - не кон, а наслада. С марш през Трансилвания и партизанската Воеводина настигнахме Трети Украински фронт. Там немците се отбраняваха слабо, повече отстъпваха и ние бързо влязохме в Унгария.

(Следва)