Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 25

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24.

25.

А след това дойде още войска, започна планомерно настъпление и боеве. Но вече в планинска местност. Чувстваше се бързият край войната, духът беше бодър. Помня, че цял ден се бихме за някакво село, не можахме да го превземем, когато от някакъв друг участък прехвърлиха един самоходен полк. 75-милиметрови самоходни оръдия, които по време на войната също наричаха "сбогом, родино". Ето че минават край нас, на едното отзад (отзад са открити) стои командир с храбър вид, мустакат с танков шлем и ни вика: "Напред, топчии, стига сте орали с корем земята!" Какво пък, давай напред, като си толкова чевръст. Превзехме селото, пехотата стигна до другия му край, ние след нея. До мостчето, гледам, стои опожарено самоходно оръдие и от него виси към веригата обгорял човек. По недоизгорелите мустаци познаваме онзи оптимист.

Помня още неприятни, но и комични случки. Както вече казах, в Румъния се разболях за първи път от малария. Доста противна болест, още повече че болничното лечение не помага. През зимата имаше кратка пауза, а през пролетта започнаха пристъпите. С определена закономерност - надвечер или когато видя вода... Няма значение дали отдалече, или отблизо. Внезапно потръпвам и започва треска за няколко часа. Веднъж заехме огнева позиция за право мерене в полето. Малко по-далече и встрани от нея растяха дръвчета, някакви храсти. Не стреляхме, но немците бяха наблизо. Внезапно ме втресе и аз отидох до дръвчетата. Беше топло, вече се показваше зелена тревичка. Като легнах, един войник ме зави с някакви трофейни одеяла и немски шинели - да се сгрея. След това, когато ме отпусна малко, заспах. Като се събудих, се учудих, че наоколо е много тихо. Показах главата си изпод завивките - вече е тъмно. Но къде е оръдието? Моето оръдие го няма на огнената позиция, стоят някакви хора и нещо гледат не натам, накъдето винаги гледат на фронта - по посока на противника. Тези гледат назад. Вгледах се още един път и се ослушах - това са немци! Разбира се, изплаших се, макар че нямаше нищо чудно. При пехотата такива, негероични, случки имаше предостатъчно. Но за това е написано малко. Защото от пехотата, освен В. Кондратев, не дойде в литературата никой. Може би не бяха останали. Всичко добро, което е написано за войната от участвалите в нея, принадлежи на артилерията. Може би според традицията, чието начало е поставил артилеристът Л. Толстой. А там, докато съм треперел под вехториите, нашите хукнали назад, командирът на батареята заповядал да издърпат оръдието долу в селото, а за мене ме забравили. Войникът, който ме зави, изпратили за камиона, а останалите не ме видели... И ето че гледам чуждите силуети - единият с каска, а другият, помня, с фуражка... И пълзешком, приклекнал се измъкнах оттам. Намерих своите, командирът на батареята пита къде съм бил. При немците, казвам, бях. Посмяхме се... Все пак беше четиридесет и пета година, до победата оставаше последен месец. А ако се беше случило това една година или половин година по-рано, нямаше да ни бъде до смях. Както с нашия командир на взвода за управление, който ранен се побратими с немците. В Унгария, по време на боя за едно село, немските самолети бомбардираха много, лейтенантът, ранен в крака, се мушнал в зимника в двора на една селска къща. Тъкмо се мръкнало и в зимника се пъхнал още някой, също ранен. Тогава бомбардировката престанала, изобщо боят свършил. И ето че двамата седят, но в тъмнината не се виждат един друг и не знаят кой е редом - свой или чужд. Затова мълчат. А най-вече - не знаят кой е завзел селото, нашите или немците. Никой не иска да се разкрие първи. Така минала нощта. И едва когато започнало да се разсъмва, лейтенантът видял, че пред него е немец, хауптман от медицинската служба. Но никой от тях не се хваща за пистолета, защото все още не знаят кои са отгоре. Първи не издържал немецът, също ранен, излязъл някак си, а лейтенантът не можел да излезе сам. Седи и чака кога ще дойдат немците и ще го пленят. Или ще го разстрелят в ямата. И немците дошли. Но на развален руски език му обяснили, че няма да стрелят, а ще му окажат арцлихер беистанд (медицинска помощ). И измъкнали лейтенанта, занесли го в един медицински пункт, където същият негов другар по нощувка му превързал крака и го попитал какво иска: при своите или в плен?

Разбира се, лейтенантът поискал да отиде при своите. Тогава през нощта двама немци го сложили на една палатка и го довлекли близо до нашите окопи на края на селото. След половин час той паднал вътре. Е, откарали го в санитарния батальон, лежи там лейтенантът, превързват го, но са му много любопитни преживените приключения. И през нощта ги разказал тихо на своя съсед - какво се е случило с него там през тези три дена.

Любопитно им било за малко и на двамата. А след един дошъл непознат офицер и казал да приготвят бързо лейтенанта за евакуация. Само него. Повече никой не го видя в полка. И никакви слухове даже не се чуха.

После този случай ми послужи до известна степен, когато писах "Една нощ" (разказ, написан от Бикау през 1961 година - бел. прев.). Макар че там фонът и времето са други, обществото, а най-вече нашите редактори не бяха готови да приемат подобни теми, от които се носеше дъх на неприемлив за тях пацифизъм. Тогавашния редактор на "Полымя" (списание "Пламък", издание на Съюза на беларуските писатели - бел. прев.) Максим Танк отказа на автора публикацията поради "неизразеност", както написа, на идеята. Мисля, че идеята беше точно изразена, както точно изразени бяха и партийните директиви по отношение на нея.

Ах тези партийни кагебистки отношения!

Боевете по това време отслабнаха, немците не се отбраняваха много, но и ние много не се навирахме. Пехотата ходеше по домовете, по дворовете. Необходими бяха трофеи. По това време отгоре дойде разрешение да се изпращат колети в родината. Затова шареха из изоставените под огъня къщи, отваряха шкафовете, вземаха някакви дрехи, обувки. Заедно с това и продоволствия. Макар че с продоволствията в Австрия беше къде по-зле отколкото в Унгария - австрийците се хранеха с купони. Дисциплината във войската се разколеба, понякога войниците изчезваха някъде по лични дела. Пиеха обаче не по-малко, както винаги. Подпийналият командир на трета батарея капитан Кохан се връщаше през нощта на своя наблюдателен пункт от съседната батарея и го застреля собственият му часовой. Един месец преди края на войната. Погребаха го в Източна Австрия.

Веднъж стигнахме до едно малко селище и спряхме. Нощта мина спокойно, спокойна беше и сутринта. Пехотата завзе градчето, ние - след нея. Наблизо до окопа - манастир. Дремнах малко през нощта, а на разсъмване се събудих и влязох през вратата в зданието на манастира - любопитно ми беше да погледам, у нас манастири нямаше отдавна. Манастирът беше изоставен, по коридорите му вече се мотаеха войници. Навсякъде се търкаляха богослужебни книги, някакви вещи...

И внезапно се започна - в покрайнината на градчето влязоха танкове и обърнаха в бяг нашата пехота. Когато всички, които бяхме в манастира, изскочихме оттам, я видяхме да тича, разпръсквайки се по цялото поле; отнякъде, иззад стените и оградите на градските постройки стрелят танкове. От нашата позиция не можехме да стреляме по тях, пречеха крайпътните растения, а и този участък не беше наш. И за да се спасят, останали без прикритието на пехотата, моите момчета окачиха оръдието за студебейкъра и се понесоха към пътя. Може би това беше правилно, но защо побягна пехотата? И къде са в крайна сметка пехотните командири? И къде са нашите славни политически работници, които вдъхновяват бойците за победа над злия враг? Нима също се бяха пръснали по интересни за гледане места?

Това крещях долу-горе, като тичах под куршумите по голото поле. Чу ме един капитан, който също се беше оказал в положението на изоставен под огъня. Този капитан беше пълномощник на контраразузнаването смерш и само мълчеше. Аз крещях от ярост, защото нашите шансове да преминем широкото бранувано поле под ураганния огън от танковете не бяха големи. А много несправедливо беше да загина заради нечия глупост преди края на войната. Може би и заради моята страхливост. Но добре беше, че напуснах предната линия (защото едва ли бих се осмелил в тази ситуация да напусна бойното поле), без мене момчетата спасиха оръдието, а най-вече - спасиха себе си. Ние имахме късмета да се доберем живи до едно укритие, а танковете не ни последваха. После се оправихме някак си.

Но аз се вглеждах дълго, когато виждах, че на огневата позиция идва страничен човек: не е ли онзи капитан? Той не дойде. Струва ми се, че в известен смисъл не беше лош смершовец, за което свидетелстваше и предишният случай с оръдията на лейтенант Бережни. Вече бях готов да повярвам в това.

Тогава в едно австрийско градче срещнах прототипа на моята бъдеща Джулия. В градчето, както впрочем в много други австрийски градчета, имаше много докарани от изток (а и от запад също) хора, които работеха в австрийските военни заводи.Те живееха в огромни дълги бараки, а когато градът беше завзет от Червената армия, се разбягаха кой където му видят очите. Разбира се, тръгвайки най-напред за родината си, ако това беше възможно. Нашата колона от камиони с оръдия спря на една от градските улици, чакахме докато началството отпред реши нещо. И тогава край камионите се появи пъргава чернокоса девойка с раирани дрехи, която питаше нещо войниците, които седяха в каросериите. Оказа се, че пита за някой си Иван. Разбира се, почти от всяка каросерия ѝ се обаждаше някакъв Иван, но девойката въртеше глава - не. Така тя обходи колоната и не намери този, когото търсеше. Тогава се приближих до нея и я попитах кого търси. На смесица от немски, руски и италиански думи тя ми разказа, че се казва Джулия, че е италианка и че търси един руски пленник Иван, с когото избягали заедно през миналата година от концлагера. В планината ги хванала полиция, нея я върнали обратно в концлагера, а какво е станало с Иван, не знае. Сега се надява да го намери сред червеноармейците. Това, разбира се, беше празна надежда.

Но аз запомних тази кратка история, за да я превърна след двадесет години в "Алпийска балада".

(Следва)