Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 20

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19.

20.

Това беше първата по пътя ни наистина европейска страна, неразрушена от войната, с многобройни белези на довоенно благополучие. Късно есента в дъжд и киша вървим, случва се, през унгарски градчета и селища и гледаме жадно техните красиви, с керемиди, къщички, кокетни порти, телени огради. Белите стени на селските къщи още отдалече сияят с червенината на връзките окачен пипер, знаменитата унгарска паприка... Населението ни посрещаше в общи линии дружелюбно, дори гостоприемно, макар че унгарската армия по това време все още воюваше с нас, наистина без устрема на немците. Във всеки дом имаше хляб, шунка, колбаси, буркани с конфитюр от всякакви плодове. Реколтата е преработена, подготвена за зимата, поставена в мазетата. По мазетата, разбира се, ние се завирахме постоянно. Защото и боеве да има, и да бомбардират, най-надеждното скривалище, ако си в село, е мазето. Там има и отлично унгарско вино. Чак не ти се иска да излизаш - под огъня - при кръвта и смъртта. В Унгария войската премина на самозадоволяване, това, което се вареше в полевите кухни, престана да бъде търсено. Вървим, случваше се, в колона през някое село и войниците, като мишки, се шмугват по дворовете. После догонват своя строй - под мишницата с пушен бут, торбата на противогаза пълна с бурканчета конфитюр, на щика бял самун, а в ръката малка кофа или котелка с вино. Командирите гледаха на това снизходително, и те получаваха по нещо. Понеже Унгария беше съюзник на Хитлер, там се позволяваха много неща.

Късно есента форсирахме Дунава. Помня, че се бихме три дни и все неуспешно. А Дунавът там е много широк, може би колкото Волга. От единия бряг едва се вижда другият. Форсираме през нощта. Разбира се, най-напред артилерийска подготовка - доста слаба, със средствата на щатната артилерия. Дадох няколко изстрела от брега на пределно разстояние и тича някой от командира на батальона: "Спри стрелбата - с какво ще стреляш на другия бряг?" В смисъл, когато си изстреляш на този боеприпасите. Има право, спираме стрелбата. След известно време притичва началникът на артилерията - защо спряхте артилерийската подготовка? Веднага огън! Разбира се, той отговаря за артилерийската подготовка, а другият бряг засега не го вълнува. Така две или три нощи. Предните роти тръгват със салове и лодки по нощния Дунав и никой не се връща. Единствено на сутринта да се появи отдолу по течението някой мокър войник, който разказва, треперейки, как са ги посрещнали немците. Така беше, докато по Дунава не се появиха бронирани катери с танкови кули на палубите, някои даже имаха "катюши". Те ни взеха на борда си и ни стовариха на другия бряг. Конете са все още на отвъдния, но в първото унгарско село моят Закиров намери пълен комплект коне. Така от Дунава започнахме настъпление право към Балатон. Бяха жестоки боеве всеки ден и всяка нощ.

Помня, че когато командирът на батальона даваше заповед, винаги се чудехме дали пред нас има немци, или унгарци. Ако са унгарци, те не се съпротивляваха много, при натиск отстъпваха. А немците, разбира се, както винаги се отбраняваха толкова, колкото искаха. Да се отблъснат лесно от заетите позиции беше невъзможно, докато те сами не ги напускаха.

Беше късна есен, студ, киша, дъждове... Най-напред от Дунава нататък се простираха гористи хълмове, а след това се ширнаха блатисти долинки, напоителни канали. Там нямаше как да се окопаваме, бойното поле се прострелваше цялото. Веднъж през целия ден валя дъжд, късно вечерта завзехме някакво село, батальонът се разпръсна по къщите, началството също. Страшна умора, студено. Не даваха на никого да спи, ако имаше възможност, дремвахме някоя и друга минута, където може и който може. Най-вече когато командирите изчезнеха нанякъде. Избутахме в едни двор оръдията и веднага полегнахме в къщата.

Струва ми се, че едва задрямах, а ето че вече се съмва и зад селото в гората се води бой. Батальонът е отишъл там на разсъмване, а нас не са ни извикали. Гледам, че работата е лоша... Защото трябва да съм там с оръдията. А съм проспал момента. И войниците ми го проспаха. Така че препуснахме натам през полето, колкото сили имаха конете. Стигнахме до гората, а там ето ти го командирът на батальона, веднага към мене с пистолета: за отклонение от боя... Като че ли искаше моментално да ме ликвидира, защото батальонът лежи, а немците бият с осколочни снаряди, яростно тракат скорострелните им МГ-та. Но постепенно се успокоява и заповядва: да се унищожат картечниците! За двадесет минути време. Нагласяме бързо оръдието и тогава разбираме: няма снаряди. Въпросът е, че за да сме в готовност, слагахме винаги снарядите на станините, а когато препускахме под огъня през полето, те бяха изпопадали и се бяха разпръснали. Къде да ги търся сега?

В раклата имахме само бронебойни и подкалибрени (които не се взривяват, а пробиват танковата броня със силата на удара - бел. прев.), с каквито тогава не стреляхме. Картечниците косят, само клони се сипят. Командирът на батальона вика: "Биков, огън". А с какво огън? Това беше, разбира се, ужасно и тогава ми се искаше да ме убият колкото се може по-скоро. Все пак изпратих каруцата в полето, насъбраха в буренака снарядите, започнахме да стреляме. С една дума, пердашиха ни в гората яко, а какво им направихме ние с нашия огън, не се знае. Може и да ги избихме, а може и с настъпването на вечерта сами да се бяха оттеглили. Както вече споменах, другото ми оръдие беше без прицел, а без прицел каква стрелба? По такъв начин, освен оръдието, имахме в запас още двойка коне и шестима души войници. Държах ги в тила - какво да правят на предната линия? На предната линия са отличните момчета Свинцов и Пронин, командир и мерач - добър мерач. А старши сержант Закиров, специалистът по конете, ни е нещо като интендант.

Докато ние се мъчим под огъня, влачим насам-натам нашето оръдие, разбира се, в студ и глад, те там някъде в близкото село се стараят за нас. И ето, когато вечерта всичко утихне, потъмнее, виждаме, че Закиров и войниците пълзят. Носят ни в кофичка месо или пилешко, два самуна бял хляб в мешката и вино в термос или бидон. И тогава започваме да пируваме - между станините, зад щита на оръдието.

След високия кон, оставен на другия бряг, Закиров ми намери една млада кобилка, която два пъти ми спаси живота. Един път, когато настъплението започва малко да боксува, ме вика командирът на батальона. Беше вечерта, мъгла, вали дребен дъждец. Непознати места, озовахме се тук едва вечерта, но на мене неизвестно защо ми се стори, че КП-то (КП - команден пунк - бел. прев.) е близо, зад хълма. И тръгнах. Наблизо не се стреля и аз яздех, яздех и по едно време не зная накъде яздя. Чувам някакви гласове, свърнах към тях, гледам: на склона лозе и на края му нещо копаят. Приближавам се тихо по-наблизо, ослушваме се - немци! Завих на другата страна, яздех, яздех, стигнах някакъв път, а там вървят немски камиони...

Бях без автомат, с пистолет, защото автоматът още в пехотата ми беше омръзнал. А и неудобен беше с този диск. По-добре нещо по-леко. Немски "шмайзер" например. Но за немския са необходими патрони, каквито не винаги се намираха. Струваше ми се тогава, че ще заобикаля един хълм и ще намеря там КП-то. А тук няма нито хълм, нито КП. Вече не зная какво да правя. И съвсем естествено, защото бях отишъл при немците. Но чувствам, че моята кобилка все се дърпа нанакъде встрани и си мисля: нека тя решава. Отпуснах поводите и кобилката тръгна. Някак си делово тръгна. През един хълм, след това по края на една гора, насам-натам и ме доведе до един овраг. А там пасат конете на нашия комендантски взвод. Откъдето беше близко и КП-то на командира на батальона.

А след това я убиха, под мене, макар че ме спаси. Това по-късно. Помня, че пехотата завзе някакво голямо унгарско село или може би градче дори, ние бързаме към покрайнините му, където се води бай, но се появяват двама майори и викат: "Бързо натам, надясно! Немски танкове! Трябва да се задържат". И там се чува стрелба. Препуснах надясно, но се оказа, че сведенията за танковете са закъснели, те бяха вече навлезли в улицата. И ето че на един завой (улицата извиваше под формата на буквата Г) попаднах под картечен откос, от един танк шибнаха по моята кобилка и тя рухна до една ограда. Полетяха само от нея кървави парчета, опръска ме с кръвта си. Но кобилката, падайки, ме хвърли зад оградата, в градината... Когато след един ден войниците свалиха седлото, цялото беше надупчено от куршуми. А аз оттам изпълзях през градините. С оръдието бяха влезли в друга улица, добре, че не ме беше последвало...

След това, между другото, вече нямах кон, нямаше как да се язди. Настъплението ни се забави - от село до село повече с пълзене. В полето навсякъде канали, канавки, а боеве всеки ден и всяка нощ. Капвахме така, че не ни се искаше да ядем, само да легнем на земята и да лежим. Но къде да легнеш? Трябва да се окопаваме, а няма как. Копнеш с лопатата на дълбочина един щик, а там вода. И в тази кал се настаняваш и лежиш под огъня - все пак искаш да живееш. А времето е отвратително, всеки ден мокрота, дъжд. Ако се появят танкове, веднага ти става горещо, веднага се обливаш в пот.

Веднъж спряхме в едно графско имение, влязохме в бараката, където бяха жилищата на тамошните работници. Графът, разбира се, не беше там, работниците бяха останали и се отнесоха съчувствено към нашите войници, черпеха ги с вино и разказваха за своя неволен живот. Нашите ги слушаха учудени: колко пари са получавали, хляб и даже вино. Като разказаха за себе си, те попитаха: е, как е във вашите колхози? И някой от нашите, като помисли, започна да лъже - и за парите, и за хляба, стараеше се да ги изкара повече от тези на унгарците. Останалите мълчаха мрачно.

(Следва)