Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 23

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22.

23.

През февруари нашият полк излезе със свой ход на фронта и зае позиции зад пехотата. Там беше противотанковият отбранителен район по посока на предполагаемото направление на немските танкове. Тази вероятност някой беше определил с дяволска точност, защото скоро полкът беше унищожен целият само за едно утро. Не остана почти нищо: нито оръдия, нито нашите влекачи - "студебейкърите". И това три месеца преди края на войната, а толкова много танкове. (Откъде се вземаха, може да се прочете в наскоро преведените спомени на Алберт Шпеер, райхмиинстърът по въоръжаването. Там той разказва как е поставил немското производство на военни релси. В това число и производството на танкове, на самолети и на всичко друго, което им стигаше до края на войната.)

Що се отнася до Унгария, там немците громяха през цялата зима двата украински фронта - на Малиновски и на Толбухин. Страшно неприятно положение, но то остана почти неизвестно в Съюза, покрито с мълчание от съветските средства за масова информация. Едва когато бяха публикувани мемоарите на маршал Малиновски, се видя, че обстановката в Унгария по това време е била катастрофална. Немците разгромиха няколко наши армии (особено си изпати 3-ти Украински фронт на маршал Толбухин) и излязоха на Дунава. Ако се съди по всичко, Сталин не е знаел как се развива фронтът и според свидетелствата на Малиновски е дал право на него и на Толбухин да решат: да оставят фронта на десния бряг или да го евакуират на левия. А какво означава да се евакуира един фронт? Това е маса войска, техника, също така - тилови части.

Переправите бяха само две - понтонни през Дунава. И Малиновски пише, че с Толбухин решили да евакуират фронта, за да го спасят. Точно тогава обаче по Дунава тръгна лед, на големи и малки парчета, и отнесе двете плаващи переправи. Ето защо фронтът трябваше да се спасява сам. Много хора загинаха там, а ние се спасихме. От предишната ми дивизия останаха малко хора. Днес правят срещи на фронтоваците и аз всеки път питам кой е от 924-ти полк? Няколко тиловаци, един доктор от санитарната част и такива като мене, ранени през декември. Та ето че воювам в артилерийския противотанков полк. Изобщо, не е много приятно да се озовеш сред непознати хора като новак, когото всички оглеждат, за да го проверят. Знаех това от предварителен опит и се стараех да не се изложа. Това, което обикновено се прощаваше на своя човек, на този, с когото са свикнали, едва ли биха простили на новопристигналия. Което в различна степен се отнасяше както за началството, така и за подчинените, равни едни на друг. Този, който е отдавна там, може и да се уплаши, да се прикрие, без да е необходимо, но новакът няма такова право.

А ако трябва някой да бъде пожертван или някой да рискува, новакът е тъкмо за тази работа. Но и това не е просто нещо, като всичко по време на война. Най-напред се оказва, че нашите 76-милиметрови оръдия не са много полезни срещу танковете. Тези оръдия изобщо не са противотанкови, просто ги използваха в това им качество. Защото други няма. Техният прав изстрел не е далечен, пробойната сила на снаряда е малка. Прицелната вероятност не е добра - по-лоша е от тази на четиридесет и петицата. В общи линии, качеството на оръжието е винаги нашият най-злбодневен въпрос. В болницата или някъде по време на затишие най-много говорим за това - какви боклуци са нашите автомати, картечници, оръдия, че и танкове. Но на политическите занятия това не може да се каже, защото във всички вестници пише, че нашето оръжие е по-добро от немското, че немците имат само негодни неща и сурогати. И хлябът им е такъв, и сапунът, и кафето. Плюс смърдящия прах, с който посипват всичко в блиндажите срещу вредни насекоми. Колко по-лесно е при нас да си варим въшките във варели. Понякога ни четат заповеди от случаи, когато някои офицери са осъдени от военния съд за похвала на немското оръжие. Още повече на немската тактика. Нашата тактика е също по-добра от немската, чуваме ние и само някои от нас се усмихват криво при тези думи. Но мълчат. Тогава също заехме противотанков отбранителен район, което ще рече, че се разположихме на небезопасно от танковете направление, с право мерене. До предния край имаше може би два километра. Стоим там, види се, една седмица. В общи линии е спокойно, тревожи ни само немската авиация. Но тя къде ли не ни тревожи? През пътя от моите оръдия се намира огневата позиция на моя приятел лейтенант Бережни, който обичаше много книгите и все четеше нещо. Един път взех от него "Сестра Кери" на Драйзър, но не успях да я прочета, вечерта той дойде за книгата. Помолих да ми даде още малко време и Бережни отстъпи. А на сутринта се събудих в землянката (която бяхме построили набързо). Събудих се с предчувствието, че нещо се е случило. Отначало не можах да разбера какво. Страшен рев, дим и огън. Изскачам от землянката и все още не мога да разбера нищо. Нищо не се вижда, димът разяжда очите.

Отгоре нещо се срива, пада, вие. Като да са сирени.Оказва се, че пикират "месершмити". А ние на огневата позиция имахме сандък с ракети - обикновени за ракетен пистолет в случай на нощна стрелба. Самолетите бяха улучили и бяха запалили ракетите. Те горят и се взривяват. Осколки няма, но... Ракетите са осветителни, цветни, букетни, всичко това гори, свети и се пръска, а отгоре се носи рев.

Един самолет отмине, след него пикира друг и коси с картечниците. Вече не помня дали бяха отлетели или още пикираха, но ние започнахме да гасим пожара. И ето - достигна до слуха ни тогава приближаването на нещо по-лошо. Земята се разлюля, трепери и разбира се - познато бучене. Когато вятърът отнесе малко дима от запалените ракети, погледнах пътя, който се намираше встрани. А трябва да кажа, че полкът се беше разположил така: две батареи от тази страна, три от другата. Това се нарича да оседлаеш пътя. И ето че от другата страна на пътя зад насажденията се движи стадо танкове. Така ми се стори, че са именно стадо, вървят на плътни групи, като крави на водопой. Никакъв боен ред, само предните стрелят с оръдията. Ето по този начин, без да спират, минаха през половината от нашия полк, все едно го излизаха. Сякаш го е нямало - нито оръдия, нито камиони, нито хора. И тогава при мене дотича командирът на батареята, старши лейтенант Ахрин (живее в Николаев, понякога си пишем): "Измъквай оръдието, давай камионите!.. Изчезваме оттук!"

Дойдоха студебейкърите, изтеглиха оръдията и хайде някъде настрани. По радиостанцията командирът на полка заповяда - да се пресече пътя на танковете. Но точно тогава попаднахме в някакви заблатени храсталаци, камионите започнаха да потъват, после се промъквахме през хълмове, обрасли с дъбове. Ясно е, че се забавихме да заемем необходимата позиция и попаднахме под обстрела на танковете, точно на един склон в полето, който прострелваха безпогрешно от селото. Ние имахме двадесет камиона, оръдия по-малко - две батареи. И решихме, че трябва да се промъкваме камион по камион. Камионът се засилва и надува колкото се може по склона, а танковете стрелят. Така един ще мине, друг ще го запалят. Аз се измъкнах, не ме улучиха. В другите попаднаха и ги запалиха...

След един ден още ни остана само моето оръдие с камиона, една радиостанция и щабния автомобил. Другите оцелели тръгнаха в различни посоки, защото беше невъзможно да преминем всичките заедно. Но с нас беше командирът на полка полковник Парамонов, щабът, няколко тиловаци и автоматчици. Спряхме през нощта в една унгарска ферма - голяма къща с керемиди, конюшни, обори. Пред нас има широк напоителен канал, там се намира понтонна переправа и ние трябва да преминем от другата страна. Но переправата е вече завзета от немците, няма как да се придвижим по-нататък. Под храстите в края на двора поставихме оръдието. Пред нас е широк ров, а зад него - пътят към переправата. И по този път сутринта плъзна цялото танково множество. Във въздуха - рев, гръм, скърцане на вериги, даже отблизо не се чува нищо.

И в този момент идва при мене тичешком партийният организатор - командирът на полка заповядва да се открие огън. Какво пък, щом иска огън, да бъде огън. Но дълго ли ще продължи така стрелбата? Мерачът се прицели и стреля. Аз до него гледам - дали улучи? И виждам, че снарядът отиде високо в небето. Какво има? - викам на мерача и той регулира прицела на панорамата (перископичен прибор за оръдейна стрелба - бел. прев.). Отново стреля. Чакам кой танк ще спре, но къде ти! Снарядът удря встрани в земята. Тогава се хвърлям към оръдието... А то има един такъв механизъм - паралелограм, който свързва панорамата с дулото. Където дулото, там и прицелът - такава е идеята. Но като сме влачили оръдието по гори и хълмове, сме нарушили регулировката и сега панорамата и дулото не са паралелни. Трябва да се ремонтират.

Доложих на партийния организатор, той хукна да докладва на командира на полка. Разумен човек беше нашият полковник Парамонов, изпсува и махна с ръка. Защото какво можеше да се направи? И кой е виновен? Докато се суетяхме, танковете стъпиха на переправата и минаха оттатък. А нас по това време от височините зад канала започнаха да ни обстрелват нашите тежки минохвъргачки. Може би виждат, че сноват някакви хора, затова стрелят, само керемиди от покрива летят на различни страни. Тогава ме вика командирът на полка и, понеже се бях провинил, ми нарежда да се прехвърля през канала и да установя връзка с минохвъргачите. За целта ми дава петима артилеристи, някакви случайно дошли при нас сапьори и нашия батареен старшина Жарава.

Какво пък, събрахме се група от дванадесет души и изтичахме приведени в полето. Но не стигнахме далече, гледам, че нищо няма да стане: тези зад канала веднага започнаха да ни обстрелват. Залегнахме, какво да правим? Двама вече са ранени, някого убиха.

Осколка се заби в задните части на старшината. А до канала има още път и път... Минохвъргачите, разбира се, бяха помислили, че сме немци. Така че реших да се върнем. Взехме двамата ранени, убитите оставихме и все така под огъня, между разривите стигнахме до фермата. Командирът на полка даже не изпсува, сам беше видял всичко.

Наистина, минохвъргачките скоро пренесоха огъня по-нататък, може би бяха решили, че с фермата е свършено. И ние някак си престояхме там до нощта. През нощта решихме да се промъкнем, защото друг изход нямаше. Изпратихме лейтенант Бормотов (сега полковник, живее в Кривой рог) да разузнае переправата - дали е цяла. Може би минохвъргачите са я унищожили вече. Оказа се, че переправата е цяла, разбира се, под охрана (до нея стоят два бронетранспортьора) и подходите към нея са преградени с бариери. Ние имаме едно оръдие, камион с радиостанция и още пет камиона. Пуснаха първи моя стедебейкър, след това останалите. Задачата е да съборим бариерата и да преминем на другата страна на канала. Но и на другия бряг също има немци, успели са вече да си осигурят плацдарм. Чува се, че там се бият, всичко грохоти и гърми. Двамата с командира на батареята стоим на стъпенките на кабината, в каросерията са войниците с приготвено за стрелба оръжие. Приближихме в здрача бариерата, насреща ни изскочи немец с червена палка, светна към нас, извика нещо... Студебейкърът е мощен камион, като се вряза в бариерата, тя отлетя. Преминахме през понтоните на другата страна, която започваше с каменна къща и извиваща улица. А отзад започна стрелба, но ние надухме по улицата, колкото го позволяваше полумракът. Мисля, че преминахме всички, улучиха само последния камион. Веднага след селището спряхме, защото започнаха вече да ни обстрелват своите, раниха двама войници в каросерията и пробиха гумите на моя студебейкър.

Веднага се появи началството и ние заехме отбранителни позиции под височините. Поставихме оръдието във веригата на пехотинците. Вече седмица се водеха боеве за тези височини, но танкове повече не се появяваха. Може би бяха изпълнили своята задача и бяха минали на друг участък. А тук се биеха помежду си пехотите, височините няколко пъти преминаваха от едни ръце в други. Окопах се с оръдието под една от тях и това може би и ни спаси. Защото немците разстрелваха от високото тези, които бяха назад, а нас под носа си не ни виждаха. Там загинаха нашият подполковник Овчаров, капитан Ковальов, двама взводни и много войници. Веднъж пехотата избяга, изостави моето оръдие, което не можахме да изтеглим. Но ни се размина - спаси ни мъглата. А изобщо оръдието ми го спасяваше една наша самоходка, която беше изгоряла предния ден и ни прикри отстрани по посока на канала, откъдето немците прострелваха нашия плацдарм. Плюс това ни бомбардираха и наши "кукурузници" (биплани - бел. прев.) - женския авиационен полк. Всяка вечер окачаха на небето фенери (осветителни ракети с парашути, които се задържат дълго във въздуха - бел. прев.) и започваха да хвърлят бомби. Добре е, че не се целеха - просто се разтоварваха... В интервалите между бомбардировките идваше заместник политическия командир майор Цквитария, разясняваше ни заповедите на Върховния главнокомандващ и обръщенията на Военния съвет, че не трябва да се отстъпва нито крачка назад. Когато започнеше бомбардировка, той се хвърляше в малкия изкоп, но беше дебел, непохватен, там за него нямаше достатъчно място. Тогава той викаше: "Аз съм заместник-командир на полка, заповядвам да ми освободите място..." Когато си заминеше набързо, от височината започваха да действат немските "звукови уредби". След като изсвиреха "Стенка Разин" или "Ямшчик", те ни обливаха с потоци от власовска пропаганда, че под ръководството на Хитлер е започнал прелом във войната, така че ако не днес, то утре ще бъдем окончателно унищожени, затова трябва да спасяваме живота си, а не да умираме за Сталин и за неговите евреи комисари. Но тази пропаганда вече не действаше на никого, ние разбирахме прекрасно, че часът на Хитлер е минал.

Някъде по това време получихме нови 57-миилметрои оръдия. Това вече бяха добри противотанкови оръдия - с дълго дуло и голяма пробивна сила на снаряда. Веднага ни харесаха. Сам ги пристрелях по свой начин - с помощта на бинокъл. Точността им също беше изключителна и ние съжалявахме само, че са се появили при нас толкова късно. Но и това беше добре. Скоро те ни послужиха така, както през цялата война не ни служеха другите оръдия.

(Следва)