ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 13

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

“Днес... бях (мислено – Вл. Н.) едновременно мъж и жена, любовник и любовница и яздех в гората през есенен ден сред пожълтелите листа: бях и конете, и листата, и вятъра, и думите, които произнасят влюбените, и руменото слънце“. Така на 23 декември 1853 година Флобер пише на Луиз Коле за знаменитата девета глава от втората част, в която Родолф съблазнява Ема. В общата схема и рамка на романите от XIX век подобни сцени се отбелязват под рубриката „падение на жената“, „падение на добродетелта“. По време на тази прекрасно написана сцена си струва да отбележим отделно поведението на синия дълъг воал на Ема – самостоятелен персонаж в своя извиващ се като змия вид. Като спират конете, те вървят пеша. „След стотина крачки тя отново спря; и през воала, който падаше полегато от мъжката ѝ шапка към бедрата, се долавяше лицето ѝ в някаква синкава прозрачност, сякаш тя плуваше под лазурни вълни“. Като се връща у дома, Ема потъва в спомените за случилото се: „Но когато се видя в огледалото, тя се учуди от лицето си. Никога очите ѝ не бяха изглеждали тъй големи, тъй черни, нито с такава дълбочина. Нещо неуловимо тънко, разляно по цялото ѝ лице, я преобразяваше“.

„Тя си повтаряше: „Имам любовник, любовник!“, наслаждавайки се от тая мисъл, също както би се наслаждавала от мисълта, че преживява ново съзряване. Значи, ще изпита най-сетне тия любовни радости, тая треска на щастие, които беше се отчаяла да чака. Тя навлизаше в нещо чудесно, дето всичко щеше да бъде страст, унес, опиянение; някаква синкава безкрайност я обграждаше, високите върхове на чувствата искряха под мислите ѝ и делничното ѝ съществуване се мяркаше само далеч, съвсем долу, в мрака, в интервалите между тия висоти“.

Да не забравяме нито за синьото шишенце с арсеник, нито за синкавата мъгла над покривите по време на нейното погребение.

Далото повод за спомени събитие е описано кратко, но с един съществен детайл: „Платът на роклята й се закачи за кадифето на неговата дреха. Тя отметна назад бялата си шия, напрегната от въздишки, и цяла в сълзи, изнемогнала, като потрепери дълго и закри лице, тя се отдаде.

Сенките на вечерта се спускаха; слязло на хоризонта, слънцето проникваше между клоните и ослепяваше очите ѝ. Тук-там наоколо ѝ в листата или на земята трептяха светли петна, като че ли прелитащи колибри бяха разпилели перата си. Тихо бе навсякъде; от дървесата сякаш се излъчваше някаква нежност; тя усещаше сърцето си, което бе почнало отново да бие, ѝ кръвта си, която минаваше през тялото ѝ като млечен поток. Тогава съвсем далеко, отвъд гората, от други хълмове, чу някакъв неясен и продължителен вик, някакъв глас, който се носеше провлачено, и тя мълчаливо слушаше как той се прелива като музика в последните трепети на развълнуваните ѝ нерви. Родолф с пура между зъбите поправяше с джобното си ножче единия от двата повода, който беше скъсан“.

Когато Ема се съвзема от страстната забрава, нейде от тихата гора се чува неясен звук, далечен напевен стон, така че бъдете добри да го запомните, защото вълшебното му звучене е само хрипливата песен на уродливия бродяга, преобразена от ехото. И Ема, и Родолф се връщат от ездата, съпроводени с усмивка на лицето на автора. Защото след по-малко от пет години хрипливата песен в Руан ще се слее отвратително с предсмъртните хрипове на Ема.

(Следва)