ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Всички спорове между България и Сърбия до войната от 1913 година изникваха преди всичко поради въпроса, кому в края на краищата да принадлежи по право Македония, — на Сърбия или на България. Първата, считайки себе си онеправдана поради факта, че политическото ѝ обединение с неосвободените ѝ сънародници от Босна и Херцеговина не бе постигнато на 1912. г, помисли, че в неин интерес ще бъде да попречи и на националното обединение на своята съседка и съюзница България. С тая цел и за запазване на един овехтял принцип, а именно равновесието на Балканите, Сърбия влезна в тайно споразумение с Гърция, в сила на което заетата от Турция територия се задържваше и разпределяше между двете контрактуващи страни и в ущърб на България. С това не само се нарушаваше сключеният сръбско-български договор, с който Сърбия признаваше покрай една безспорно българска част от Македония и една спорна зона, но едновременно с това туряше се кръст на идеята за споразумение между балканските народи; а частно между Сърбия и България се отваряше една рана, която не се изцери нито с междусъюзнишката война и нейния резултат, Букурешкия договор от 1913 г. и която не е затворена и днес, след като България подписа Солунското примирие и Сърбия се постави в положение да реализира своето обединение. И взаимните обвинения продължават . . . До сега по-силният се е считал обикновено по-прав. По-силната Сърбия, в съюз с другите балкански държави, се считаше по-права в 1913 год. от усамотена България. В 1918 г. Сърбия пред прага на обединението си е още по-силна, имайки за съюзници великите сили от Съглашението, а България е още по-уединена отколкото в 1913 г. Но за добра чест, человечеството днес се напътва по една нова посока. Ако в 1913 год., въпреки виковете на по-силните, намери се человеколюбецътъ Карнеги, който, водим от безпристрастната истина, пожела да установи отговорностите на взаимнообвиняващите се балканци и резултатът бе еднакво изобличителен, за да не кажем по-тежък именно за по-силните, то сега, след като человечеството чу от устата на представителя на най-великата нация, че правдата е еднакво свята и когато тя е на страната на по-слабите, недопустимо е да се издава присъда макар и от най-висшите съдии на человечеството за сметка на която и да било нация, даже и когато тази последната е победена, преди да се е чул гласът на набедения.
Бях чел книгата за „Сръбския режим и революционната борба в Македония", издадена на 1917. г. Тя обхваща периода от края на 1912. г. до края на 1915. г. и в нейните шест глави се изброяват по околии, градове и села изстъпленията, вършени от органите на сръбските окупационни власти в Македония и борбата на местното население като реакция против сръбския режим. Като приложение към книгата прибавени са десетки ликове и снимки на жертвите на тоя режим и десетина подробни списъка с имената и месторождението на убитите, изтезавани или екстернирани българи, както и редица ограбвания, безчестия и опожарявания.
Сега, когато до откъснатата от целия свят България долитат далечните отгласи от нови и тежки обвинения срещу нея, когато светът е в предвечерието на съдбоносните решения, които великият ареопаг има да взима, няма нищо по-елементарно от защитата на охуленото отечество. България може да признае, че бе победена: правото винаги ли е тържествувало до днес? А какво друго освен своето право - националното си обединение, търсеше и търси тя ? Ако нейните велики победители разбират това, не им остава друго, освен да узнаят още какви са нейните хулители.
А чрез настоящето извлечение за сръбските жестокости в Македония, което правя от споменатата по-горе книга, рисуват се добре какви са хулителите на България.
К. Григоров
София, декември 1918
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.