ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 12

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

На 15 януаре 1953 година, започвайки втората част на своята книга, Флобер пише на Луиз Коле: „Пет дена седях над една страница. <...> Много съм обезпокоен, че в книгата има малко занимателни неща. Не достига действие, а аз съм на мнение, че идеите са действие. Наистина, те по-трудно предизвикват интерес, зная това; но тук е виновен стилът. В цели петнадесет страници няма нито едно събитие; разгръща се непрекъсната картина на еснафско съществуване и бездействена любов, толкова по-трудно поддаваща се на описание, тъй като тази любов е плаха и в същото време дълбока; но, уви, тя е лишена от вътрешно горене, защото моят герой има доста умерен темперамент. Още в първата част на моя роман има редица аналогии: съпруг обича своята жена с почти същата любов, с каквато и любовникът, двамата са посредствени, двамата принадлежат към една и съща среда и въпреки това трябва да се различават помежду си. Това е картина, в която боите са положени една върху друга, без рязка граница в нюансите (което е още по-трудно). Ако постигна това, ще се получи изглежда много добре“. Всичко е в стила, казва Флобер, или – по-точно – в особеното разгръщане и ракурса на това, което се вижда.

Смътната надежда за щастие, предизвикана от чувствата към Леон, води по невинен начин до Льорьо (буквално – „щастливия“; име, подбрано иронично за дяволското оръдие на съдбата). Льорьо, търговец на платове и лихвар, се появява, за да предложи амунициите на щастието. И веднага доверява на Ема, че дава пари на заем; пита за здравето на собственика на кафене Телие, за когото знае, че е лекуван от мъжа на Ема, и казва, че някога ще трябва да се посъветва с лекаря за болките в гърба си. От гледна точка на композицията това са предчувствия. По плана на Флобер Льорьо ще заема пари на Ема, както е заемал на Телие, и ще я разори, както разорява умиращия Телие – нещо повече, за своите болежки ще каже на знаменития лекар, когото повикват с отчаяна надежда да спасят Ема, когато взема отровата. Ето един план на истинско произведение на изкуството.

„Делничността на обикновения семеен живот“ тласка измъчената от любов към Леон Ема „към мечтания за разкош, съпружеската нежност — към прелюбодеяние“. Спомняйки си за манастирския пансион, тя се чувства „отпаднала и съвсем изоставена, като птиче перце, завъртяно от буря; и така, без сама да съзнава, се запъти към църквата, готова на всякакъв обет, стига да можеше да стопи душата си и цялото ѝ съществуване да изчезне в него“. За сцената с кюрето Флобер пише на Луиз Коле в средата на април 1853 година: „Най-сетне започвам да разбирам проклетия диалог със свещеника <...> Искам да покажа следното положение: моята героиня е обзета от религиозен плам, тя отива в църквата и среща на входа свещеника. <...> Той вижда много глупости, пошлости, безсмислици и мръсотии... Моят свещеник е много порядъчен, даже превъзходен човек, но той е загрижен изключително за физическата страна на живота - страданието на бедните, липсата на хляб или дърва за огрев и не е в състояние да отгатне моралната слабост, неясния мистичен порив; той е много целомъдрен и изпълнява всичките си задължения. Това трябва да заеме не повече от шест-седем страници, никакви разсъждения, никакъв анализ (само непосредствен диалог)“. Следва да отбележим, че този епизод е построен по метода на контрапункта – кюрето отговаря на това, което чува от думите на Ема, или по-скоро на въображаемите стандартни въпроси при рутинен разговор с енориаш, без да забележи звучащата в думите ѝ жалба, при което в църквата лудуват деца, отвличайки добрия свещеник от малкото, което може да ѝ каже.

Леон е уплашен от външната добродетелност на Ема, затова със заминаването му за Париж е отворен пътят за по-настойчив любовник. Преходът ще стане от унинието на Ема след неговото заминаване към срещата с Родолф и слде това към сцената със селскостопанския събор. Тяхната среща е първокласен образец на структурен преход и за нейната постройка Флобер отделя много време. Той иска да въведе в повествованието Рудолф Буланже, местен земевладелец, по същество същия пошъл човек като неговия предшественик , но с крещящо, грубо обаяние. Преходът е изграден така: Шарл вика в Йонвил майка си, за да решат какво да правят с Ема, която вехне. Майката идва и решава, че Ема чете прекалено много книги, вредни романи и се заема да прекрати абонамента на Ема в библиотеката, когато мине през Руан за в къщи. Тя заминава в сряда, когато е пазарният ден в Йонвил. Като се облакътява на прозореца, за да погледа пазарната тълпа, Ема вижда един господин със зелен кадифен редингот (зелено кадифе Шарл ще избере и за неин покров в ковчега), който се насочва към дома на Бовари с някакъв момък от село, желаещ да му бъде пусната кръв. Когато пациентът припада в кабинета, Шарл вика Ема. (Трябва да кажем, че Шарл изпълнява последователно своята служебна – в истинския съдбоносен смисъл на думата – функция, ту запознавайки Ема с бъдещия ѝ любовник, ту помагайки за по-нататъшните им срещи). Следващата мила сцена е наблюдавана от Родолф (заедно с читателя): „Мадам Бовари почна да измъква връзката му. Шнурът на ризата беше вързан на възел; няколко минути нейните леки пръсти досягаха шията на юношата; сетне тя намокри батистената си кърпичка с оцет и наквасваше слепите му очи бързо и често, като духаше лекичко отгоре. Коларят се съвзе. <...>

Мадам Бовари взе легенчето, за да го сложи под масата; при движението, за да се наведе, роклята ѝ (беше лятна рокля с четири волана, жълта, с дълга талия и широка пола) се разстла около нея върху плочките на залата; и понеже, както беше наведена, се полюляваше малко с разперени ръце, платът се издуваше тук и там според движенията на корсажа ѝ“.

Епизодът със селскостопанския събор е необходим, за да свърже Ема с Родолф. На 15 юли 1853 година Флобер пише: „Днес вечерта нахвърлих голямата сцена със селскостопанския събор. Епизодът ще бъде поразителен и ще ми отнеме тридесет страници. На първи план в повествованието за това селско общинско празненство, където се появяват, говорят и действат всичките второстепенни герои от книгата, сред детайлите като червена нишка трябва да преминава непрекъснат диалог на господина, който разпалва дамата. Освен това в средата предвиждам тържествена реч на съветника от префектурата, а накрая – вестникарската статия на аптекаря, написана във философски, поетичен и прогресивен стил, в която той прави отчет за празника“. За тридесетте страници потрябвали три месеца. В друго писмо, от 7 септември, Флобер пише: „Много е трудно. <...> Главата ми тежи. В диалога и в действието вместих всичките герои от книгата и... всички те са обрамчени от широк пейзаж. Ако се получи, ще стане нещо много симфонично“. 12 октомври: „Ако може да се представи в книгата симфония, тук несъмнено ще я има. Всичко трябва да се слее в общия шум, трябва едновременно да се чува мучене на бикове, любовни въздишки, думите на началството; всичко е осветено от слънце, огромни женски шапки се поклащат от поривите на вятъра. <...> Драматизмът се постига в случая само от преплитане на диалога с контрастите“.

Все едно организирайки парад за новата любов, Флобер събира на събора всичките герои заради демонстрацията на стил, в общи линии заради това е написана и главата. Двойката, Родолф (символ на фалшивата страст) и Ема (нейната жертва), е свързана с Оме (фалшивия пазач на отровата, от която тя умира), Льорьо (отговорен за разорението и позора, които ще я тласнат към чашата с отрова) и също така Шарл (брачния уют).

Събирайки героите в началото на събора, съвсем различно нещо Флобер прави по отношение на търгуващия с платове лихвар Льорьо и Ема. Да си спомним, че малко преди това, предлагайки на Ема своите услуги, платове, а ако е необходимо и пари, Льорьо се интересува и от здравето на Телие, собственика на кафенето срещу странноприемницата. И ето че сега съдържателката не без злорадство съобщава на Оме, че отсрещното кафене затваря врати. Льорьо, очевидно научил, че собственикът на кафенето е все по-зле, е решил, че е време да потърси огромните си дългове, в резултат от което нещастният Телие се разорява. „Каква ужасна катастрофа!“ – възкликва Оме, който според насмешливата забележка на Флобер, има подходящи изрази за всички възможни случаи. „А, вижте... Той [Льорьо] поздравява госпожа Бовари, която е със зелена шапка. Тя дори върви под ръка с господин Буланже“. Красотата на тази структурна линия е в това, че Льорьо, който разорява стопанина на кафенето, не се появява случайно пред Ема, за чиято гибел ще бъде виновен не по-малко от нейните любовници и смъртта ѝ наистина ще стане „ужасна катастрофа“. Иронията и патетизмът в романа на Флобер са забележително преплетени.

По време на земеделския събор отново е използвано паралелното прекъсване, или методът на контрапункта. Родолф премества три табуретки като пейка и заедно с Ема сядат на балкона на кметството, за да гледат представленията на естрадата и да слушат ораторите, започвайки игрив разговор. Формално те все още не са любовници. В първата част на контрапункта говори съветникът, безмилостно смесвайки метафорите и противоречейки си поради чисто словесен автоматизъм:

„— Господа, нека ми бъде позволено първо (преди да ви занимая с предмета на днешното събрание и това мое чувство, уверен съм, ще бъде споделено от всички ви), нека ми бъде позволено, казвам, да отдам справедливост на върховната власт, на правителството, на монарха, господа, на нашия владетел, на тоя любим крал, за когото никой клон на общото или частно благо не е чужд и който управлява едновременно с такава твърда и такава мъдра ръка колесницата на държавата, сред непрестанните опасности на бурното море, знаейки обаче да наложи зачитането на мира, както и на войната, на индустрията, на търговията, на земеделието и на изкуството.“

По време на този първи стадий на речта разговорът на Родолф и Ема се редува с откъси от официалното изказване:

„— Би трябвало да се дръпна малко назад — каза Родолф.

— Защо? — попита Ема.

Но в тоя миг гласът на съветника се издигна до необикновено висок тон. Той декламираше:

— Мина вече времето, господа, когато гражданските раздори окървавяваха нашите обществени площади, когато собственикът, търговецът, дори работникът, заспивайки вечер мирен сън, трепереха, че могат да бъдат събудени неочаквано от тревожните камбани, когато най-разрушителните начала дръзко подравяха основите…

— Защото могат да ме видят отдолу — поде Родолф. — После ще трябва две седмици да се извинявам и каквото лошо име имам…

— О, вие сам се клеветите — каза Ема.

— Не, не, отвратително е, кълна ви се.

— Но, господа — продължи съветникът, — ако, отблъсквайки от спомена си тия мрачни картини, обърна очи към днешното състояние на нашето хубаво отечество, какво виждам?“

Флобер събира всичките възможни клишета от вестникарския и политическия език; но трябва да разберем, че ако официалните речи се произнасят на щампован вестникарски жаргон, романтичният разговор на Родолф и Ема протича на щампован романтичен жаргон. Цялата красота на епизода е в това, че не се прекъсват един друг доброто и злото, а един вид зло се смесва с друго. Флобер, както казва в писмото си, полага една боя върху друга.

Втората част започва, когато съветникът Лийовен сяда и започва да говори господин Дерозрей: „Неговото слово не бе може би толкова цветисто както речта на съветника, но се отличаваше с по-положителен характер на стила, т.е. с по-специални познания и по-високи съображения. Затова похвалите към правителството заемаха в него по-малко място, а повече религията и земеделието. Тая реч изтъкваше връзката между едното и другото и как те винаги са сътрудничили на цивилизацията. Родолф приказваше с госпожа Бовари за мечти, за предчувствия, за магнетизъм“. За разлика от предишната част, и разговорът на двамата, и речта от естрадата са дадени в преразказ, а пряката реч се появява отново в третата част и донасяните от вятъра откъслечните викове за наградите бързо, без описания и авторова реч, се редуват с репликите на Родолф и Ема: „От магнетизма Родолф постепенно мина към родството на душите и докато г. председателят споменаваше за Цинцинат и неговия плуг, за Диоклетиан, който сеел зеле, и за китайските императори, които започвали годината със засяване, младият човек обясняваше на младата жена, че това неотразимо привличане води началото си от някое предишно съществуване.

— Ето на, ние — казваше той — защо се запознахме? Коя случайност пожела това? То е, защото несъмнено през отдалечението нашите особени склонности са ни тласкали един към друг като две реки, които текат, за да се слеят.

И той хвана ръката й; тя не я отдръпна.

— „За добра обща земеделска работа!“ — извика председателят.

— Неотдавна например, когато дойдох у вас…

— „На господин Бизе от Кенкампоа.“

— Знаех ли, че ще ви придружа?

— „Седемдесет франка!“

— Сто пъти исках да се отделя, а вървях с вас, останах.

— „Торове.“

— Както ще остана довечера, утре, другиден, през целия си живот!

— „На господин Бизе от Кенкампоа.“

— Защото никога не съм срещал в обществото някого с толкова съвършен чар.

— „На господин Бен от Живри-Сен-Мартен!“

— И аз ще запазя спомен за вас.

— „За мериносов овен…“

— Но вие ще ме забравите, аз ще отмина като сянка.

— „На господин Бело от Нотр-Дам…“

— О, нали ще остана мъничко във вашите мисли, във вашия живот?

— „Свинска порода, равни награди: на господа Лерис Кюламбур шестдесет франка!“

Родолф стискаше нейната ръка, усещаше, че е съвсем гореща и че трепери като хваната гургулица, която се опитваше да хвръкне отново; но дали защото искаше да я дръпне, или защото отговори на това стискане, тя мръдна пръстите си; той възкликна:

— О, благодаря! Вие не ме отблъсвате! Вие сте добра! Вие разбирате, че съм ваш! Позволете да ви гледам, да ви съзерцавам!

Вятърът, който нахлу през прозореца, набръчка покривката на масата, а долу по площада всички големи шапчици на селянките се повдигаха като крила на бели пеперуди, които се размърдват.

— Употреба на кюспе от маслодайни семена“ — продължаваше председателят.

Той бързаше:

— Фламандски тор, отглеждане на лен, отводняване, дългосрочни договори за наем, ратайски труд.“

Четвъртата част започва, когато двамата млъкват и думите от естрадата, където се връчва специалната награда, се чуват изцяло и с авторско обяснение: „Родолф вече не говореше. Те се гледаха. Пресъхналите им устни тръпнеха от върховно желание; и пръстите им отпаднало, без усилие се сплетоха.

— „Катрин-Никес-Елизабет Льору от Састола-Гериер за петдесет и четири годишна служба в един и същ чифлик сребърен медал, награда двадесет и пет франка!“ <...>

Тогава на естрадата излезе дребна стара жена, която се държеше боязливо и сякаш се бе свила в своето облекло. <...> В израза на лицето й имаше някаква монашеска строгост. Никаква тъга или разнеженост не смекчаваше тоя безцветен поглед. От общуването си с животните тя бе усвоила тяхната мълчаливост и спокойствие. <...> Тъй бе застанало пред тия цъфтящи буржоа това половинвековно робуване. <...>

— Елате по-близо, елате по-близо!

— Глуха ли сте? — каза Тюваш, като скочи от креслото си.

И закрещя на ухото ѝ:

— Петдесет и четири годишна служба! Сребърен медал! Двадесет и пет франка! Това е за вас.

Сетне, когато получи медала, тя го погледна. Тогава по лицето й се разля блажена усмивка и като си отиваше, чуха я как промълви:

— Ще го дам на нашия кюре, за да ми чете молитви.

— Какъв фанатизъм! — провикна се аптекарят, като се наведе към нотариуса“.

Апотеоз на тази великолепна контрапунктна глава е отчетът на Оме за угощението и празника, публикуван в руанския вестник: „„За какво бяха тия украшения, тия цветя, тия гирлянди? За къде бързаше тая тълпа като вълни от побесняло море под пороя на тропическото слънце, което изливаше горещината си върху нашите угари?“ <...>

Той споменаваше себе си измежду първите членове на журито и дори напомняше в една бележка, че аптекарят г. Оме беше пратил на времето си до земеделското дружество едно изложение за сидъра. Когато стигаше до раздаването на наградите, той описваше с дитирамбични изрази радостта на наградените. „Баща прегръщаше сина си, брат брат си, съпруг съпругата си. Не един показваше с гордост скромния си медал и завърнал се в къщи при добрата си стопанка, той без друго със сълзи на очи го е окачил на скромната стена на своята колиба.

Към шест часа по-важните лица от присъстващите на празненството бяха събрани на угощение, уредено в ливадата на г. Лиежар. Тук през всичкото време царуваше най-голяма сърдечност. Произнесени бяха разни наздравици: г. Лийовен пи за монарха, г. Тюваш — за префекта, г. Оме — за промишлеността и изкуството, които са две сестри, г. Леплишей — за мелиорациите! Вечерта въздухът изведнъж бе озарен от бляскав фойерверк. Човек би казал, че е същински калейдоскоп, истински оперен декор и за миг нашето малко селище можеше да помисли, че е пренесено в някой сън от „Хиляда и една нощ“.

Близнаците промишленост и изкуство са своеобразен символ, свеждащи свнарите съм нежната двойка до някакъв фарсов синтез. Това е забележителна глава. Тя оказва огромно въздействие върху Джеймс Джойс; и аз не мисля, че извън повърхностните си нововъведения Джойс е стигнал по-далече от Флобер.

(Следва)