Омраза към целия свят обзема руснаците

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

В Таджикистан няколко години поред нашият археологически отряд отсядаше в малкия кишлак Дагана, у леля Роза. Тя ни посрещаше ласкаво, както можеше ни изпираше, хранеше, черпеше ни с току-що издоено прясно мляко. Леля Роза е унгарка от град Кечкемет, като бежанка по времето на Втората световна война се озовала в киевски детски дом. Един млад войник от Таджикистан видял завършващата училището десетокласничка, влюбил се в нея и я отвел със себе си. Леля Роза живяла там повече от четиридесет години. Когато нейните съселяни я наричали „бежанка“, се обиждала и се карала с тях. И все пак ги обичала – те ѝ помогнали да научи езика, научили я на своите традиции.

Ако „прелистим“ историята на СССР и Русия, можем да открием десетки ситуации, при които в бежанци са се превръщали милиони хора. Например гражданската война през 1917-1921 година, когато болшевиките, опитвайки се да запазят своята власт, унищожават стотици хиляди души, разрушават икономиката и селското стопанство, създадени между другото не от тях, а от омразния им „царски режим“. Болшевиките превръщат Русия в руини. Заради липса на гориво и суровини спират заводите. Работниците са принудени да напускат градовете и да отиват на село. Нивото на промишлеността пада пет пъти. Селскостопанското производство се свива с 40%.

Най-незаменими загуби били човешките. Почти цялата имперска интелигенция била унищожена, останалите живи емигрирали, докато имало възможност – отплавали с кораби от черноморските и балтийските пристанища. По време на гражданската война от глад, болести, терор и по време на боевете загинали към 13 милиона души. От страната емигрирали около 2 милиона души. Увеличил се броят на безпризорните деца, които през 1922 година наброявали 7 милиона. Бежанци, емигрирали от Русия, станали над 2 милиона души. Само на Галиполския полуостров до Истанбул намерили приют около 150 хиляди души. Още няколко десетки хиляди, сред които офицери от царската армия, останали на Кримския полуостров и били разстреляни от настъпващите болшевики.

Срещал съм потомци на тези бежанци в много страни – в Швеция и Финландия, във Франция и Уругвай. Доста необикновена група бежанци срещнах в Иран. Старци и старици живееха през 90-те години в приюта към Свято-Николската църква в центъра на Техеран. Мнозина от тях – дворяни, деца на офицери или на чиновници, живеещи в Персия от времето на руската интервенция в началото на 20 век. След като болшевиките завзели властта, те вече нямали възможност да се върнат в родината си.

Тези, които повярвали на болшевиките, били репресирани. Оживелите станали бежанци – невъзвращенци. Колко са били, не ми е известно, но в средата на 90-те години петнадесетина старци и старици доживяваха живота си под наблюдението на православната община в техеранския приют. В годините на съветската власт по волята на Сталин и на други вождове огромно количество хора били премествани насилствено на хиляди километри. Едни депортирали, други заточвали, трети изпращали с комсомолско поръчение, което било по-скоро заточение отколкото доброволно решение.

Така попаднала в Таджикистан моята майка. Други мои роднини докарали 80-90 години по-рано: по време на царизма към Централна Азия насочвали преселници от Русия и Украйна. И тогава не доброволно, насилствено – да прокарват границите на „руския свят“. През 1939 година в Централна Азия били откарани всички съветски корейци от Сахалин, а след това – всички чеченци и ингушети, балкарци и кримски татари. Те били бежанци под дулото на автомата и надзора на НКВД. Съветската власт превръщала във вътрешни бежанци милиони хора, осакатявала техния живот.

Не дай боже да преживеят същото сега тези руснаци, които се смеят на сирийските бежанци, те не знаят или са забравили да попитат своите роднини какво е това евакуация. Не само депортация, когато властта преселвала насилствено и когато половината чеченци и кримски татари измрели по пътя, а евакуация, когато хората бягат от бомбите и автоматичните откоси, от глада и пожарите. Мнозина тогава са се спасявали от войната с това, с което са изскочили от горящата си къща – без бельо за смяна, без обувки и зимни дрехи. Точно така, както са днес сирийските бежанци. А преди това – грузинските и азербайджанските, депортираните чеченци и кримски татари.

През цялата Втора световна война (според руската интерпретация – Велика отечествена война) от централните и южните райони на СССР били евакуирани повече от 25 милиона души, само за половината 1941-ва – 17 милиона. Евакуираните разселвали по Урал, в Сибир и в републиките на Централна Азия. Само в Казахстан от август 1941 до януари 1942 година идват почти милион и половина души, като броят на местното население на републиката по данни от 1939 година е 6 милиона и 82 хиляди души. В Узбекистан карали деца сирачета: до края на 1932 година били регистрирани 47 хиляди деца, които се нуждаели от грижа.

Виждал съм тези възпитаници от многонационални семейства, които говорят на узбекски и таджикски език не по-лошо от своите „туземни“ връстници. Вероятно и сега ще се намерят привърженици на „руския свят“, които ще се възмутят от загубата на корените и духовните връзки, но също като бившия военнопленник, когото срещнах в Афганистан и когото бяха приютили таджики край Кабул, евакуираните няма да забравят кой ги е отгледал и им е помогнал.

Не мога да разбера руснаците, които се надсмиват над сирийците и европейците. Руснаците не искат да знаят за милионите руснаци, които са бягали от болшевиките, не искат да си спомнят за 25-те милиона евакуирани, които получили от узбеките, казахите и таджиките покрив и късче хляб, често откъснато от собственото дете. Някакво странно озверяване се разпълзява по цялата огромна страна, запълвайки главите на хората с омраза. Аргументите на омразата са един от друг по-чудовищни – „сред бежанците има много мъже – да воюват“, „Европа е заплашена от ислямизация“. Това го пишат кабинетни герои, които ги е домързяло да погледнат в справочника и да разберат, че в Сирия 14 процента от населението не е мюсюлманско. Какво да ги правим? Готов съм да повярвам на руснаците, че Европа е заплашена от исляма, ако ми кажат наизуст 10-те божи заповеди или ми издекламират „Отче наш“.

Със сирийците и европейците всичко ще се нареди. В Швеция, Германия и Франция се проведоха масови митинги в подкрепа на бежанците. А руснаците традиционно мълчат или ръмжат: те мълчаха, когато убиваха децата в Беслан, мълчаха по време на спектакъла „Норд-Ост“, пет пари не дават за десетките хиляди убити от руската армия чеченски деца, пет пари не дават и за собствените си деца, в които ще възпитат същата омраза към целия свят.

Ах, война, какво ти, подла, направи…

Автор: Евгений Кисельов

Превод от руски: Павел Николов

Военните песни на Булат Окуджава, филмите „Летят жерави“ и „Белоруската гара“, великите романи на Виктор Астафев и Василий Гросман, най-сетне, живите спомени на бащите и майките са формирали у хората от моята възраст този трагичен патос, с който обикновено говорим за Втората световна война.

На 1 септември се изпълни поредната – некръгла - годишнина от нейното начало – 75 години, а на 2 септември целият свят отбеляза, напротив, даже една много кръглата дата – 70 години от капитулацията на Япония, дата, която е приета да се смята за ден на окончателния край на Втората световна война.

Не ме съдете строго, но при поредното кръстосване на тази две дати ще се осмеля да погледна на мястото и ролята на тази война в историята на човечеството от друга, ако така желаете, неполиткоректна гледна точка.

Помните ли суровата формула на Маркс за насилието като акушерка на историята? А сега нека си помислим: не заради това ли, че Хитлер започна войната и я загуби, светът получи възможността за грандиозно обновление, което иначе би могло и да не се случи?

А така се оформи нов, без съмнение по-добър, дори и да не е съвършен, световен ред. Появи се Организацията на обединените нации. Америка стана най-ефективния лидер на Запада за цялата история. А героят от войната, лейтенантът от военноморските сили на САЩ Джон Кенеди скоро оглави нацията и завинаги промени в много отношения страната.

Претърпелите във войната поражение Германия и Япония бяха принудени да осъществят за броени години мащабни реформи. Болезнени и даже унизителни, под диктовката на победителите окупатори, но като резултат преобразили като по чудо страните в най-успешните икономически и демократични държави.

Представете си за минута, че през 1939 година Англия и Франция бяха успели да умиротворят Хитлер и той не беше нападнал Полша, а след това Съветския съюз? Колко дълго още щеше да страда Германия под гнета на нацистите? Колко още щеше да остане на власт фашисткият режим на Мусолини в Италия? Колко време щяха да се задържат авторитарните режими в другите европейски страни? Колко щяха да просъществуват колониалните империи? А така Великобритания, Франция, Холандия и Белгия, отслабени от войната, макар и да се опитват да се борят за своите задморски владения, в крайна сметка не се оказват в състояние да ги задържат. Нещо повече, накрая започват сами да демонтират своите империи.

Като забравят своите мечти за величие, като изоставят борбата за сфери на влияние, водещите европейски държави се съсредоточават върху изграждането на мирен благополучен живот. Обзети са от идеите за сътрудничество, за спазване на правата и свободите на гражданите, за разрушаване на митническите граници и като резултат създават единна Европа. Толкова привлекателна даже в кризисни времена, че натам, рискувайки живота си, се устремяват нелегални имигранти.

Втората световна война, убеден съм, приближи по парадоксален начин края на победилия в нея съветски комунистически режим.

Помислете си: ако Хитлер не беше нападнал СССР, не е изключено и до ден днешен наследниците на Сталин, оградили се от останалия свят със стените на съветската тоталитарна държава, да управляваха в Кремъл. Подобно на династията Ким в Северна Корея, краят на чието управление не се вижда. Шегата си е шега, но само след някакви си седем години КНДР ще влезе в книгата на рекордите на Гинес като страна, в която комунистическият режим е останал на власт най-дълго в историята.

А така Съветският съюз, като установи господство над половин Европа, а след това като се опитва да го разшири над половината свят от Виетнам до Куба, стовари върху плещите си непосилно бреме. Предварително изгубеното състезание с Америка (да я настигне и изпревари на всяка цена), което СССР подхвана, се оказа в крайна сметка несъвместимо с живота.

Накратко казано, в историята няма зло без добро. И когато няма щастие – помага нещастието.

Ето това и в най-новата история на Украйна: ако не бяха скорошните трагични събития от жестокото разгонване на студентския Майдан до гибелта на Небесната сотня, от загубата на Крим до войната на изток, страната щеше да бъде друга. Щеше вероятно да живее днес в началото на втория президентски мандат на Янукович, в орбитата на неоимперското влияние на Русия.

И в Русия ще настъпят промени, но се страхувам, че това ще стане едва след жестоки сътресения. Като тези сътресения ще се случат най-вероятно когато хибридната война, започната от путиновия режим срещу Украйна, рикошира в него. Като през 80-те години, когато в Съветския съюз се върна бумерангът на войната в Афганистан.

Историята се повтаря. Отново, като тогава, западни санкции, отново падат цените на нефта, отново системна икономическа криза. Отново военен посттравматичен синдром в обществото – тогава афгански, сега донбаски.

Докато Путин и Медведев се упражняват на тренажори, пекат шашлици и се чукат с чаши чай в Сочи, бумерънгът отново лети назад – много пъти по-стремително – и ще удари болезнено. Но вероятно само срещу такава цена Русия ще може в крайна сметка да се върне на пътя на цивилизованото развитие.

БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА: Заглавието е стих от песен на Булат Окуджава: „Ах, война, что ты сделала, подлая…“.

Да се пие или да не се пие, това е въпросът… Отговорът не подлежи на съмнение…

Автор: Михаил Осокин

Превод от руски: Павел Николов

Руснаците искат да се върнат изтрезвителните заведения, с тях било по-весело. Публикувани данни от анкета: 80% приветстват идеята за възстановяване на въпросната система, мнозина с приповдигнати чувства си спомнят карикатурите в „Крокодил“ и сюжетите в периодичното киноиздание „Фитил“ за гостите на изтрезвителните заведения. Анкетата беше обвързана с ежегодния Ден на трезвеността (11 септември – бел. прев.), когато в църквите произнасят традиционно „молитви за страдащите от болестта на винопиенето“, а вестниците сочат все нови и нови примери за тази болест. Един ден преди Деня на трезвеността в Урал задържаха за шофиране в нетрезво състояние свещеник: настоятелят на Святотроицката обител се опитал да се скрие от полицаите, но те го настигнали на територията на обителта. В началото на учебната година бъдещите актьори от московския Институт за съвременно изкуство изпили масово един таз водка и шестима души се озовали в болницата. Представители на ръководството на института заявили, че това не е алкохолизъм, а просто актьорска традиция: „Същността на обреда не е бил в пиенето, а в произнасянето на клетва за вярност на театралното изкуство над книга със съчинения на Станиславски“. Но Станиславски едва ли би повярвал: основен елемент на обреда като че ли не е била книгата, а тазът, в който излели един кашон водка.

Денят на трезвеността е свързан с деня на отсичането на главата на Йоан Кръстител. Въпросът е в това, че Йоан бил обезглавен именно по времето на пиянски пир. В съветски времена тази история беше обрасла със своя символика: в деня на отсичането на главата на Йоан някои енориаши слагаха в църковните поменни книги не обикновени банкноти от три лева, а от десет лева с главата на Ленин (в овал, като на блюдо) – това беше особен шик.

В различни страни са се опитвали да се борят с алкохола с всички възможни средства. Например в САЩ въвели сух режим. Но така и не постигнали победа. Победили пиещите – и снимката припомня как те отпразнували отмяната на закона.

Политиците постоянно се мъчат да измислят поне нещо за борба с алкохолизма. Сред многобройните законодателни инициативи дори се появи предложение да се забрани филма „Ирония на съдбата“, защото неговите герои „пият прекалено често“. Но на основата на този принцип ще трябва да се забранят доста много неща. Алкохолът в съвременния свят е навсякъде. А в един доклад на австрийски учени за влиянието на алкохола върху взаимоотношенията между половете, публикуван в списание „Drug and Alcohol Review“, пише, че „за една жена е достатъчно да седне до бутилка бира и тя вече ще изглежда по-сексуална от мъжка гледна точка“.

БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА: Заглавието е мое.

В Русия отново без секс

Автор: Вадим Рутковский

Превод от руски: Павел Николов

Поредният филм, забранен за прожектиране в Русия, е нежното лирично порно на Гаспар Ное (роден в Аржентина, но живеещ във Франция, поради което различни източници го сочат ту като аржентински, ту като френски режисьор – бел. прев.) „Любов“, хит на кинофестивалите в Кан и Москва. Странно е, че някой все още се учудва на тази забрана.

Сцена от филма „Любов“ на Гаспар Ное.

Можем само да се дивим (и да съчувстваме) на наивността на компанията Premium Film, разчитаща да пусне в Русия филма „Любов“. Да бяха си спомнили съдбата на „Клип“ (дебютен филм на сръбската режисьорка Мая Милош, който руското министерство на културата забрани за прожектиране в Русия – бел. прев.) или нещастното кученце, което самите разпространители изрязаха от една детска комедия (става дума за френския филм „Sur la piste du Marsupilami „/„По следите на Марсупилами“ – бел. прев.), за да не смущава чиновниците от Министерството на културата. Само погледнете тези чиновници: какъв секс? Те потръпват от всичко живо, било то от първата жертва на неконституционната цензура – псувнята, било от някои анатомични органи (много по-привлекателни между другото от постните министерски физиономии).

Сцената с кученцето във филма „По следите на Марсупилами“,
която руските зрители не могат да видят в кината.

Дал съм обет да не споменавам по възможност станалото вече почти нарицателно име на днешния министър на културата, чийто непрофесионализъм и чието тотално неразбиране на каквато и да е култура, освен бюрократичната, са най-малкото уморителни. Аз от него в края на краищата няма да прося пари и няма да си кръщаваме с него децата, а това, че го търпят – псуват го, но го търпят - нашите понякога напълно заслужаващи уважение дейци на културата, си е техен проблем (миналата пролет драснах тук един текст за конфликта между едно наистина прекрасно издание и Министерството на културата, след което веднага започнаха телефонни обаждания с молба да махна текста и изобщо не ми звъняха от крайно неприятното ведомство, а ми звъняха хората, които така наивно исках да подкрепя).

Още една сцена от филма „Любов“.

Народът също мълчи; разбирам, че народ е абстрактно понятие, но нещо не чух нито в един случай възмущение от забраната. Нали уж възрастните хора (в Русия, ще припомня, най-абсурдните и най-непостижимите критерии за възрастови ограничения се проявяват тогава, когато етикетът „18+“ се лепи върху всеки втори афиш) трябва сами да избират какво да гледат и какво да слушат, а те се примиряват с това, че властите, избавили се дори от лицемерната съветска маска „слуги на народа“, се отнасят към гражданите като към глупави момченца (даже да са на 18 или дори на 60 години) и решават, че, ето, не са дорасли за филма на Ное, там има някакви цици-мици, които са още по-лоши от забранения в Русия „Десен сектор“ и от забранените псувни, не дай си боже човек да ги види.

А филмът е изумителен и между другото по настроение е трогателно старомоден, нито намек за подривни и провокационни действия, само тъга и красота. Сега остава само тъгата. Любовта е забранена.

БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА: Докато правех този превод, изтече новината, че филмът на Гаспар Ное "Любов" е свален от програмата на петербургския кинофестивал "Послание к человеку" ("Послание към човека"); прожекциите на филми, за които руското културно министерство не е дало съответното разрешение за киноразпространение, не са забранени за филмовите фестивали в Русия, но организаторите на "Послание към човека" явно са решили да не дърпат дявола за опашката.

Лвов – център на „руската земя“

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод: Павел Николов

Всеки съвременен справочник за руския произход ще ви разясни, че първото писмено споменаване на термина от гръцки произход „Росия“ (с едно „с“) е някъде от средата на 10 век. Във византийските съчинения на император Константин Порфирогенет е написано именно така – „Руси“ (на руски език думата „Русия“ днес е „Россия“ – бел. прев.) На кирилица този топоним е употребен за първи през 1387 година. В руската Уикипедия е написано, че „през XV—XVI век названието „Рос(с)ия“ се е свързало с руските земи, които не са влезли в състава на Полша и Литва и са били обединени в една държава под предводителството на Московската княжество“. Там също пише, че „след коронясването на Иван IV за цар през 1547 година държавата започнала да се нарича Руско царство, а по времето на Пьотр Първи през 1721 година е провъзгласена Руската империя“. Странно нещо, но до 1772 година в Европа вече е съществувало Руско кралство.

Изглежда, че отдавна трябваше да свикнем с фалшифицирането и манипулирането на руската история, но всеки път на човек му става неудобно да задава риторични въпроси неизвестно на кого и неизвестно защо. Понякога като че ли руската история се съчинява от всеки, когото не го мързи, често това се прави прибързано, авторите не съгласуват помежду си фактите, преиначавайки биографии и събития. Загадка остава историята с употребата на названието „Россия“ и производното прилагателно „русский“ („руски“ – бел. прев.), което се използва според гледната точка, както си поиска поредният историк или политик. Идеята да се нарича Московското княжество Руско царство изглежда принадлежи на потомъка на Мамай от монголското племе кият (по майчина линия – бел. прев.), известен като Иван IV Василевич с прозвище Грозний (Страшния – бел. прев.). Използваните обозначения „Древноруска държава“ и „Руски княжества“ за времето преди това са изсмукани от пръсти. Етнонимът „руский“ – под формата на прилагателно име за означаване на съответния народ – е също нелепа лъжа.

Думата „руский“ може да се разбира само по един начин – като означаваща територия, а не народ, който по това време се дели на новгородци и псковичи, на суздалци, а след това и на московити. Като нисбата в източните имена, често означаваща мястото на раждане: ал Бухорои – от Бухара, или ал Хоразми – от Хорезъм. И самото обозначение „Руссия“ е било използвано със съвсем друго значение. Иван Грозний просто откраднал названието Рус, когато през 1547 година великият московски княз бил коронован за цар и приел пълната си титла: „Велик господар, с Божата милост цар и велик княз на цяла Рус, Владимирски, Московски, Новгородски, Псковски, Рязянски, Тверски, Югорски, Пермски, Вятцки, Бо(у)лгарски и друг“. Със завземането на нови земи се прибавяли и названията на окупираните територии – „цар Казански, цар Астрахански, цар Сибирски и на цялата Северна страна повелител“. Знаел ли е Иван Грозний, че в Жечпосполита съществува Руско кралство (воеводство)? Сигурно, не е можел да не знае: неговите западни съседи и процъфтяващата някогашна Киевска Рус не му давали покой.

През 1703 година друг руски диктатор, Пьотр I, построил върху блата нова столица, осъществил няколко успешни военни кампании и през 1721 година позволил да бъде наричан с титлата Всерусийски император и Баща на Отечеството. Оттогава „Россия“, „русское“ и российское“ нямали етническо, а държавническо обозначение. Наистина, каква според съвременното патриотично разбиране „рускиня“ е втората съпруга на Пьотр Първи Марта Самуиловна Скавронска-Крузе, майката на императрица Елизавета? А след това какъв „руски“ император е Karl Peter Ulrich von Schleswig-Holstein-Gottorf, иначе казано – Пьор III. После Екатерина II, родена като Sophie Auguste Friederike von Anhalt-Zerbst-Dornburg. Буквално до последния цар Николай II в кръвта на руския императорски дом имало повече немска отколкото митична „руска“ кръв.

Въпреки това руска държава съществувала още през 14 век и съвсем не на територията на съвременна Русия. През 1908-1913 година с подкрепата на барон Давид Гинцбург и доктор Лев Кацнелсон в Санкт Петербург издателството „Брокхауз и Ефрон“ печата в 16 тома Еврейската енциклопедия – превод на излязлата в Ню Йорк през 1901-1906 година „Jewish Encyclopedia“. В нея имало над 20 хиляди статии и както се отбелязвало в последния том, начинанието се осъществило „при неблагоприятни външни условия“. В съветско време енциклопедията не е преиздавана и едва по време на перестройката издателство „Терра“ я издаде сканирана. Именно в тази енциклопедия за първи път на руски език е публикувана справка за споменаването на „руска земя“, която няма никакво отношение към Русия.

Може само да се предполага защо освен в бележката в 13-ти том на Еврейската енциклопедия никъде на друго място не са публикувани сведения за „Руското воеводство“, съществувало от 14 век на територията, което е прието днес да наричаме Западна Украйна. В началото на 17 век Руското воеводство е било част от огромната полска държава Жечпосполита, граничеща с Московията на изток. В Еврейската енциклопедия се дава точното административно деление: „Руско воеводство – административна област в Жечпосполита, обхващаща 4 „земи“ и 3 повята (полска административно-териториална единица – бел. прев.): Лвовската земя с Жидачовския повят, Пшемишлската, Санорската и Галицката земя с Коломийския и Трембовелския повят. Воеводството заемало площта на почти цяла днешна Галиция до Ржешов (Жешув – бел. прев.) и било част от Малка Полша. До завземането на тази област от Кажимеж Велики (1340 година) там се намирали три отделни руски княжества (Лвов, Галич и Пшемишл), известни с общото название Grody Czerwieńskie (Червенските градове, по името град Червен – бел. прев.), откъдето произлиза названието Червонная Рус (Червена Рус – бел. прев.) - за да се направи разлика от Бяла Рус (Белорусия) и Черна Рус“.

През 15 век център на Руското воеводство бил град Лвов. Воеводството е образувано около 1434 година от тези земи на Галицко-Волинското княжество (Руското кралство), които били завзети през последната четвърт на 14 век. В Изследването на Наталия Яковенко „Нарис iсторії України з найдавнiших часiв до кiнця ХVІІІ ст.“ („Очерк за историята на Украйна от най-стари времена до ХVІІІ век“ – бел. прев.) се прави по-подробно описание на „Руската земя“. До завземането на тези земи от Кажимеж Велики (1340 година) там се намирали три отделни староруски княжества (Лвов, Галич и Пшемишл), които се обединили по-късно под названието Руско кралство или Руска земя. През 1254 година Даниил Галицкий приел в Дорохочина титлата „крал на Рус“ от Римския папа Инокентий IV, основавайки галицкия кралски дом. Потомците на Даниил Романович Галицкий носели титлата „Rex Russiae“ (по-често „Regis Rusie“) и „duces totius terrae Russiae, Galicie et Ladimirie („крал на Рус“ и „княз на цялата земя руска, галицка и владимирска“).

Руското кралство, или Województwo ruskie, както се наричало на полски, било през 17-18 век внушително – през 1770 година там живеели 1 495 000 души, на територията на воеводството имало около 3 090 села, също така 160 града и градчета. Най-многобройните етнически групи там били поляците, русините (да не се бъркат с руснаци, различен етнос е – бел. прев.), евреите, немците, арменците и власите. Руското воеводство било ликвидирано през 1772 година след анексирането на земите на Жечпосполита и когато Галиция влиза в състава на Австрийската империя. Част от воеводството, по-специално Холмский повят, влиза в състава на Руската империя.

Руските историци споменават рядко Руското кралство или воеводство, на тях им е по-удобно, включително и от политическа гледна точка, да говорят за Югозападна Рус или за Югозападна Русия. Така било по-сгодно да се превръщат новите земи, разрастващи се за сметка на завземането, в някаква нова политико-географска територия – Русия, Руска империя. За съществуването на „Руското кралство“ било изгодно да се мълчи. Но именно оттам произлиза родът Рюриковичи, без които историята на средновековна Русия би била пуста. И все пак това не е била Русия, а именно „Руско кралство“ - от 1254 година, когато Даниил Галицкий приел титлата „крал на Рус“.

Днес Киевска Рус се нарича в руските справочници и учебници със странното название „Древноруска държава“. Под названието Малорусия, като се започне от 17 век, се разбира обикновено днешната Черниговска и Полтавска област, макар че като название на територия Малорусия се появява през 14 век след разцеплението на Киевската метрополия и има по-скоро църковно обозначение, а не държавно, още повече – политическо. Преиначаването на историческите факти е старо руско увлечение. Като излъжеш един път, ти се налага да лъжеш постоянно, измисляйки си история, от която дъхът ти спира, но която предизвиква у околните смях и съжаление.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 8

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

8.

В едно ведро юнско утро пристигнахме в Украйна... Бели измазани къщи, тополи, непознат език по гарите, гоголевски асоциации ме пренасят в друг свят, романтичен и приказен. Не си мислех тогава, че много драматични и трагични неща ще ме свържат с тази страна. Не успях да се огледам, да опозная както трябва града и дори да намеря чичо си, когато избухна войната.

Да си призная, това отначало не уплаши много младите хора. Беше минало малко време от финландската война, преди нея - освободителният поход в Западна Беларус, всичко завърши с триумфа на победите. Ще победим и сега. Още повече, ако ни ръководи непобедимият Сталин. Но постепенно ставаше тревожно, а след това и страшно. Искаше ни се да си отидем у дома, по родните места. Но нямаше как. Когато немският вермахт завзе Минск и Гомел и настъпи към Киев, военкоматът ни мобилизира. Първо за отбранителни работи. Може би един месец копахме много дълги и дълбоки противотанкови ровове, струва ми се край Пирогивка, която след това изоставихме, защото немците вече затваряха своето обкръжение на киевския чувал...

Започна евакуация. Колони от хиляди 17-18-годишни юноши се проточиха по прашните пътища на изток. Беше обеден жар. В селата и градчетата, през които минавахме, ни изпращаха жени и девойки, даваха ни някаква храна, плодове, махаха ни с кърпи. Някои плачеха. Ние се държахме свободно, шегувахме се. Нас, шепата беларуси, никой не оплакваше, нашите оплаквачки бяха далече. Но и украинките ни жалеха и ни обичаха. На края на старинния Глухив една чернокоса украинка изтича и ме целуна - това беше първата вълнуваща моминска целувка в живота ми. Нощувахме обикновено в селскостопански постройки, в обори, във вече опразнени училища. Украинските младежи пееха много добре.

Колкото и да се уморяваха през деня, в тъмнината на лятната звездна нощ някъде на края на селото дълго се чуваше най-любимата и позната "Розпрягайте, хлопці, коней, та й лягайте спочивать, а я піду в сад зелений, в сад криниченьку копать." ("Раззпрягайте, момци, конете и лягайте да почивате, а аз ще отида в зелената градина кладенче да копая" - бел. прев.) Като се разсъмне - ставане и по знойния път, докато не се появят в небето немските ястреби.

Ядем каквото където намерим. В повечето случаи по пътя. Имаше добра реколта от ябълки, зеленчуци. Влизаме в магазините край пътя, в които обаче няма почти нищо. Всичко са разграбили преди нас. В Белгород се опитах да купя плодов чай, който можеше и да се яде, но бях притиснат от тълпата пред щанда. Ето защо изостанах от колоната, а след това и я изгубих. Докато тичах по претъпканите с войски улици, настъпи нощ. Уморен, влязох в една полуразрушена от бомбите къщичка и заспах. Събудиха ме комендантските патрули. Отведоха ме в комендатурата. Там нощен разпит - кой съм, защо съм изостанал, с каква цел? Претърсиха ме, взеха ми документите. Намериха в куфарчето ми карта - откъснат от един учебник лист, на който аз, грамотният, бях нанесъл как се движи фронтът. Този лист едва не ме погуби. Лейтенантът със синя фуражка, който ме разпитваше, след първите думи ме зашлеви по едната страна, а след това с другата ръка по другата страна: "Защо се криеше?" Опитах се да му обясня, че съм изостанал от своята част, че вървя от Сумска област. А моят следовател ми отвърна: "Всички казват така, нескопосно работят вашите фашисти, по шаблон. Но ние ще те накараме да си признаеш, японский городовой (словосъчетание, което замества в руски език нецензурен израз - бел прев.)!" Тази особена псувня чух тогава за първи път и я запомних за цял живот.

Наистина, повече не ме биха и, като му ругаха още известно време, ме отведоха в една тясна килия в мазето. Там беше тъмно, чувстваше се присъствието на хора и аз седнах до входа. Но скоро доведоха още някого, светейки с фенерчета, и ме накараха да седна по-нататък. Притиснах се до стената и като че ли малко задрямах.

Когато започна да се съмва, се събудих. Килията стана малко по-светла. В нея седяха осем души и аз вгледах се в моите съседи. Единият лежеше на една страна, протегнал дълги крака с високо навити навуща. Другият седеше до него и имаше фуражка със звезда над козирката. Още един лежеше до мене, с бяла везана риза, а ръцете му бяха извити зад гърба. Не се сетих веднага, че са му вързани, и неволно след това посегнах да ги развържа. Но човекът се дръпна рязко и простена: "Не пипай, ще те разстрелят". И аз се извърнах. Странно беше, че до обяд не изведоха никого от килията, а доведоха още трима. Всички мълчаха, само един от доведените започна да плаче и му извикаха: "Тихо! Какво си се разкиснал..." Всички чакаха нещо и се вслушваха какво става навън. А там наистина ставаше нещо, бучаха камиони, чуваха се високи команди или нещо такова. На обяд градът беше бомбардиран ужасно, целият свод се тресеше така, че от тавана се сипеше мазилка. Някъде наблизо стреляха картечници, но зенитни оръдия нямаше, както отбеляза сдържано моят съсед с навущата.

Към вечерта изведоха няколко души и повече не ги върнаха обратно. В килията се освободи малко място, но отвън не стана по-тихо. Някъде, доста наблизо, стреляше артилерия. Отново задрямах за малко. Събудих се от това, че ме лъхна свеж въздух, на вратата стояха войници с плащпалатки. Събудиха с ботуши тези, които бяха по-наблизо, и им казаха да излязат. Много скоро от другия край на сградата се чуха изстрели. "Четири" - каза със страх някой от килията. Лицето на моя съсед с везаната риза стана съвсем бяло, като посипано с брашно. Вратата след това започна да се отваря често, явно започнаха да извеждат всички, по ред. Някъде, не толкова далече, започна стрелба, през която чухме няколко близки изстрела. За пореден път дойдоха двама - млад мъж със синя фуражка и възрастен мустакат червеноармеец с винтовка. Мустакатият ми кимна - излизай, и аз се изправих послушно.

Не помня как излязохме от мазето, през павирания двор завихме зад ъгъла на каменното здание към изпотъпканите лехи на една градина. И там до старата дъсчена ограда видях в копривата дългите нозе с високо навитите навуща. Не издържах - сълзите сами потекоха като ручей от очите ми. Червеноармеецът спря, сякаш удивен от моя безмълвен плач, и изведнъж каза: "Бягай, момче! Бързо!" И аз хукнах през картофените редове към близката пролука в оградата, очаквайки, че всеки момент ще стреля в мене. И той наистина стреля, но във въздуха, както разбрах, бягайки, макар че даже не се огледах.

Тичах и зад оградата, през някакви градини, минах през едно телено заграждение, пребягах край един килнат малък обор и попаднах в една обрасла с репеи уличка. Добре, че там нямаше военни, само някаква лелка с ведро се показа иззад ъгъла, минах мълчаливо покрай нея и най-сетне се добрах до железопътната линия. Там се поколебах малко, като не знаех накъде да тръгна - надясно или наляво? Тръгнах наляво - нататък от водонапорната кула, която се издигаше близо над покривите. Скоро срещнах един възрастен железничар, който с метално куфарче в ръка отиваше някъде или идваше отнякъде. Попитах накъде е Харков и възрастният човек, като ме поогледа, махна мълчаливо с ръка - натам. И аз тръгнах на запад. Не беше лесно да се ходи, пътищата бяха претъпкани с войски, които отстъпваха, с бежанци - пеши и на каруци. Вървях бързо по железопътната линия към Волчанск - градче до Харков, където, както бях чул по-рано, се формираха запасните части. Частта, от която изостанах, отиваше именно натам. Но къде беше този Волчанск? Дали наистина до Харков, както ми посочи железничарят? Повече нямаше кого да попитам. А и се страхувах да питам.

В общи линии тогава ми провървя. Встрани от пътя в гората намерих своята част, която вече се беше строила за формиране. Зарадвах се много, почувствах се почти щастлив. Но нямах никакви документи, всичко остана в белгородската комендатура. Добре, че командирите не бяха толкова придирчиви - нямаше време, а и момчетата потвърдиха: наш човек е. И аз не за първи път почувствах радост от единството на колектива, от неговото благополучно предимство пред потиснатия от живота индивид. За своите драматични приключения в Белгород дълго не разказвах на никого, за документите след това написах, че са се изгубили по време на войната. Без всякакви подробности.

Сформираха от нас нова част, дадоха ни някаква втора ръка униформа, но вместо оръжие - лопати. Обявиха, че от този ден сме в състава на армейски инженерен батальон. Дойде някакво началство и отново ни поведоха да копаем окопи на север от Харков. След няколко дена ни дадоха винтовки - по една на десет души, и ние се почувствахме бойци от непобедимата Червена армия. Скоро настъпи суматоха. Фронтът се приближи, зачестиха бомбардировките. Пробиви на немски части, въздушни десанти, които трябваше да отблъскваме, но по-често бягахме от тях. Веднъж ни изпратиха да прикриваме наша кавалерийска контраатака. Там за първи път усетих целия ужас на тази война.

През нощта изкопахме в края на едно царевично поле малки окопи. Пред нас - нива с цвекло, а зад нея голямо украинско село. Предния ден минахме през него. А след нас вървеше кавалерия - много кавалерия. И до днес е пред очите ми: прашни, уморени коне и хора, наоколо прах, прах... В Украйна през лятото винаги има прах по пътищата. Кавалеристите явно идваха отдалече, през деня над тях висеше немската авиация, постоянно бомбардираше. Наоколо всичко гори... А тяхното въоръжение е винтовка на гърба, шашка, противогаз и преметната на седлото чанта... Не зная защо съм запомнил конските противогази... Голямата чанта на седлото, от нея излиза дебела гофрирана тръба, като черво, и маска - надява се на коня при газови атаки, каквито между другото по време на войната нямаше. На разсъмване конниците препуснаха в атака към селото, срещу немските танкове. Немците ги оставиха да се приближат съвсем и така започнаха да ги косят с картечниците, че да пази господ! След около десет минути всички се понесоха назад. И ето че препуска разпенен кон, без ездач или ездачът виси от седлото надолу с главата. Конят пада, мята се, вътрешностите му се изсипват от корема, а освен това се влачи и червото на противогаза... Всичко наоколо е разпердушинено от картечните откоси. Бързо хукнахме оттам - всички, пеши, конници - към горичката, атаката се провали и повече не я подновиха. Танковете продължиха нататък.

После имаше още много такива неща, неорганизирани и глупави. Направихме за маршал Будьони команден пункт, на който Семьон Михайлович едва не беше пленен. Отстъпвахме към Стари и Нови Оскол... Когато дойде есента, през октомври май, армията беше най-сетне изведена край Воронеж, тя вече беше небоеспособна, само остатъци.

(Следва)

„Темпл Грендин“

Филмът „Темпл Грендин“ („Temple Grandin“, 2010 г. – реж. Мик Джексън) разказва една удивителна история.

Но не това е най-ценното в него.

Бисерът в раковината на този филм е мисълта, че всеки човек може да намери своето място сред останалите хора.

Ако тези хора, разбира се, са готови да протегнат ръка и да помогнат.

Така че това е филм не само за историята на Темпл Грендин, която въпреки аутизма си успява да постигне забележителни резултати в своя живот (днес - професор по животновъдство, автор на няколко книги и неоценим помощник на хора с аутизъм), но и за обичта, за съчувствието, за разбирането на другия, който е различен от тебе.

Много полезен филм за българите (голяма част от които гледат на различните с недобро око и – в частност – смятат аутистите за луди!), но дали те ще го гледат, пренебрегнали заради него „Биг Брадър“?

Съмнявам се…

ДОБАВКА: TED лекцията на Темпл Грендин „Светът има нужда от най-различни умове“ (февруари, 2010 година) с български субтитри: