Първите материални средства, организиране на терористите и доставка на оръжие

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

До м. август 1895 г. централният комитет не събираше пари от никого. Разноските бяха нищожни и се посрещаха от личните средства на членовете на централния комитет. Към края на същия месец в Бошнак хан при мене дойде Ване Яков от Кукуш и ми подаде една кесия пълна с турски лири. Каза, че парите били събрани от организираните кукушани. Подир малко Даме пристигна и като касиер прибра кесията с парите. Оказаха се 320 лири турски, сума голяма за това време. Това беше първата парична помощ на организацията. Ентусиазмът сред организираните кукушани бе висок и когато към началото на 1896 г. населението от града бе почти изцяло организирано, преди Великден с. г. изпратиха делегация при централния комитет да им разреши на светлия Христов празник публично да манифестират своя патриотизъм. По понятни причини централният комитет не се съгласи да стане манифестацията.

Към края на 1895 г. създадохме терористически групи за наказване на уличени шпиони. През същото време бе привлечен в организацията Гьорче Петров, който в продължение на година и половина беше неин противник. Той бе въведен в работите на централния комитет и бе зачислен за негов член.

През м. юни 1896 г. в Солун се откри българско консулство и за генерален консул беше назначен бившият секретар при Екзархията и личен мой познат Ат. Шопов. Още на другия ден след пристигането му в Солун той се яви в книжарницата ми и се заведе следния разговор:

— Добър ден, г-н х. Николов!

— Добър ден, г-н Шопов! Честита ви нова длъжност!

— Благодаря. Ами как отива организацията?

— Коя [организация?

— Революционната.

— Не знам нищо за тая организация.

— Че как тъй!? Вие сте член на централния комитет на тая организация.

— Нито съм член на някакъв централен комитет, нито знам нещо за някаква революционна организация.

— Има си хас да не знаем кои са членове на централния комитет на организацията. Вие сте един от членовете на централния комитет, — каза той решително.

— Вие можете да твърдите, че е така, но аз ви казвам, че не е така.

— Значи, вие не искате да ми кажете. Добре, сбогом! — и си отиде. Последните думи той каза наскърбено.

Вечерта съобщих разговора ми с Шопов и другарите одобриха поведението ми.

В началото на 1897 година решихме да организираме всички солунски учители с изключение на познатите кариеристи и страхливци, които после влезнаха като членове в революционното братство. Разделихме всички учители на три групи и ги разпределихме така, че една група 6е дадена на Д. Груев, друга — на Гьорче Петров, и трета — на мене. В групата на Гьорче влизаха Ив. Гарванов и Неделко Колушев. Дамян и аз свършихме работата си благополучно. Гьорче също, но в лицето на Ив. Гарванов срещнал съпротива и отказ. Последният му казал: „Късно е вече за мене да стана редник.“ Гьорче на това му отговорил: „Ако искаш да работиш, скоро ще можеш да влезеш и в централния комитет, защото в организацията няма шефове и редници, а работници; който работи, той и ще стои начело“ - и за пример привел себе си. Гарванов отказа да влезе в революционната организация, за да застане начело на братството и да поведе по-късно борба с нас. Братството бе в непосредствен допир с А. Шопов, секретар на който бе капитан Стаматов, услужващ ни често. Но през 1897 г. последният бе уволнен и на негово място бе назначен Нед. Колушев, който също беше против нас.

До средата на 1897 г. организацията бе направила големи успехи: много от учителите бяха посветени и организирани. Откриването и залавянето на първата пратка бомби и достойното държане на преносвача (щипянеца Дине Антов Тошев) като че освети организацията и ѝ предаде ореол на твърдост и секретност. Всички почнаха да виждат, че тук се върши нещо сериозно. Противниците се сепнаха. Авторитетът на организацията порасна. Числото на покръстените почна бързо да расте. Почнахме да събираме и пари от по-заможните граждани и търговци срещу организационни разписки.

Винишката афера през 1897 година обаче ни причини голяма вреда. Не беше ли тя умишлено устроена от някои софийски патриоти с цел да се напакости на организацията ? Който обаче и да устрои тази афера, той за македонското освободително движение е велик престъпник. Защото от тая афера пострада целият скопски окръг така силно, че не можа вече да се съвземе ред години. Поради тази афера мнозина добри работници избягаха в България, мнозина бяха арестувани и малтретирани в местните затвори, а десет души бидоха изпратени на заточение в Подрум кале, Мала-Азия, дето престояха пет години и бяха освободени поради обявената амнистия. Заточените в Подрум кале бяха: Петър п. Арсов, Мише Развигоров, Йосиф Даскалов, Димитър Миразчиев, Александър Антонов (Икономов), Ал. Беличев, игуменът на Лесковския манастир отец Козма и трима селяни, имената на които не помня. В другите окръзи обаче революционната организация с всеки ден се засилваше.

Предишни части от записките на Иван х. Николов: 1. Младежки революционни копнежи; 2. Дейността ми до 1893 година; 3. Основаването на ВМРО; 4. Мерки за засилване на революционната организация; 5. За нашите солунски книжарници; 6. Становището на Централния комитет спрямо Върховния македонски комитет в България.

Становището на Централния комитет спрямо Върховния македонски комитет в България

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

През м. март 1895 г: узнахме, че в София се основал Македонски комитет, начело на който стоял Трайко Китанчев. Членовете на Централния комитет бяха недоволни от инициативата на македонските емигранти в София.

Решихме да замина аз за София, както винаги на свои средства, да се срещна с Китанчев и да му предам решението ни, което се състоеше в следното: не могат и не требва да съществуват два комитета, а един и то солунският — Централен.

Софийският да съществува като спомагателен със специалната задача да подпомага Централния материално и морално, да изпраща подготвени работници, но не да управлява и да решава какво да се прави. На Китанчев изложих това становище на Централния комитет, и той обеща да слуша нас, да не върши нищо без наше знание и съгласие.

До средата на 1895 година Централният комитет успя да основе малки кръжоци почти във всички градове и по-главни нахийски центрове в Македония. Ние не бързахме да засилим организацията в едни места, когато в съседните нямаше още такива. При това искахме да видим как ще погледне народът на революционната организация и след това да се основат кръжоци и в селата. Изобщо, действахме бавно чрез сигурни и верни хора, за да не изложим делото на опасност още в самото начало.

Но през м. юли 1895 г. чухме, че от България са навлезли чети в пиринския край, превзели Мелник, нападнали са помашки доспатски селища и пр. Всичко това ни хвърли в тревога, защото чрез това нахлуване се откриваха очите на турците за съществуването на революционната организация, която до организирането на цялото македонско население и подготовката му за едно въстание, требваше да бъде неизвестна за турското правителство. Станалият вече факт не мо¬жеше да се скрива от народа и ние решихме да го използваме за агитационно средство, казвайки на съмишлениците и народа: „Виждате ли? Нашите братя от България с готови да ни дойдат на помощ, когато въстанем. Поради това по-скоро да се приготвим за въстание.“ Всеки пристигнал в Солун интелигент и учител се посветяваше в делото и покръстваше. През същото лято бе покръстен и Хр. Матов. Беше 25 август 1895 г. — петъчен ден. Аз и Даме отидохме в Бошнак хан, дето беше се настанил Хр. Матов. Поканихме го да дойде в моята квартира, където разговаряхме цели два часа върху революционната организация. Накрая Матов се съгласи да влезе в организацията и Даме го закле. Той замина за местоназначението с инструкции да засили и разшири организацията в окръга.

Предишни части от записките на Иван х. Николов: 1. Младежки революционни копнежи; 2. Дейността ми до 1893 година; 3. Основаването на ВМРО; 4. Мерки за засилване на революционната организация; 5. За нашите солунски книжарници.

За нашите солунски книжарници

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Сега да се повърна малко назад върху моята книжарница. Отварянето на моята книжарница се указа една необходимост. От много учители получих писма със съдържание: „Много добре направихте, че отворихте книжарница, за да се избавим от нетърпимия Самарджиев монопол. Този човек праща учебници и други ученически и канцеларски потреби, когато иска, колкото и по каквато цена иска. Много пъти изпраща стоките през януари и февруари, макар, че е получил парите още в м. септември.

Макар и късно да бях получил учебници от Д. В. Манчов, все пак през м. ноември и декември 2-3 училища взеха от мене учебници, бидейки уморени да чакат такива от К. Г. Самарджиев & Сие. Това озадачило К. Г. Самарджиев и прати човек да ми каже, че ако затворя книжарницата, той (К. Г. Самарджиев) щял да накара Екзархията да ме назначи за учител пак в Солун и то със заплата не 110 лири турски, каквито получавах по-рано, а със 150 л. т. Аз, разбира се, отказах. Други пък лица дохождаха да ме убеждават да съм отишъл някъде в провинцията да стана книжар, защото в Солун, при наличността на една Самарджиева книжарница, която е завладяла щелия пазар на Македония, не щял съм да мога да успея и щял съм да бъда унищожен. Аз им отговарях, че ако в Солун, като интернационален и търговски град, не успея, в провинцията хич няма да успея.

През ваканцията на 1894 г., напечатих приготвените вече учебници за първоначалните училища. Всички почти мои бивши ученици от Солунската гимназия, пръснати сега по цяла Македония като учители и директори, станаха мои клиенти, понеже учебниците ми бяха по-евтини. Така, Самарджиевата читанка за II отделение беше 7 гроша, а моята 3 гр.; читанката му за III отделение беше 8 гр., а моята 5 гр. и т. н. Сравнявайки цените на моите учебници с тия на Самарджиевите, хората видяха голямата експлоатация, която е вършил Самарджиев в продължение на толкова години, когато той е бил единствен книжар издател. Всичко това озлоби К. Г. Самарджиев и неговия автор Анастас Наумов и те почнаха да гледат в моето лице своя смъртен враг. И гоненията и клеветите против мене и против организацията почнаха без граница и безспир.

Успехът на моята книжарница, завземането от нас на солунската община и проникването на революционната идея между интелигенцията в Македония стреснало не само опозицията с К. Г. Самарджиев начело в Солун, но и самата Екзархия. И Екзархията натоварила К. Г. Самарджиева 1895 пролетта да тръгне по агитация в Македония против революционната организация. К. Г. Самарджиев обиколил по-голямата част от Македония и всякъде говорил против организацията, а най-много против мене, като казвал, че аз съмъ бил изпъден от Екзархията учител, че съм бил вагабонтин и че, за да съм си създал партия в Македония, хвърлил съм страната в огън. Когато през ваканцията учителите, пред които Самарджиев е говорил, ми съобщаваха тези негови думи, отговарях им: „Така говори против мене, защото му е мъчно, че и аз съм книжар; ако аз не бях книжар, нямаше да говори така против мен“.

Предишни части от записките на Иван х. Николов: 1. Младежки революционни копнежи; 2. Дейността ми до 1893 година; 3. Основаването на ВМРО; 4. Мерки за засилване на революционната организация.

Мерки за засилване на революционната организация

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Второто заседание на шестимата стана през м. януари 1894 г. Аз предложих да разширим революционната организация между интелигенцията в цяла Македония и, за да узнаем манталитета ѝ и настроението ѝ към освободителното дело, при среща да се повдига въпроса за политиката на Екзархията, както постъпих аз при избора на първите си другари, та ония, които се обявят благоприятно за екзархийската централистична политика да се считат за неблагонадеждни, а ония които бъдат за децентрализацията на църковно-училищното ни дело в Македония —за благонадеждни и да се посветят в революционната идея, като им се възложи всеки в района си да образува кръжок от изпитани и бойни другари. Предложението ми се прие и се възложи на П. п. Арсов да напише брошура под заглавие „Стамболовщината в Македония“. Брошурата отпечатах през ваканцията в София и, като се получи в Солун, бе пръсната до познати в цяла Македония. Резултатът от брошурата бе насърчителен. Много от учителите споделяха нашето гледище и такива биваха посвещавани в революционното дело и покръствани.

В едно следващо заседание решихме да основем в Солун неделно училище уж за неграмотни и малограмотни, където ще имаме възможности да изпитваме духа и гледищата на членовете и после да бъдат посветени в делото, та по тоя начин да се разшири солунския кръжок. За учители ръководители на неделното училище определихме Дамян Груев и Лазар Димитров. Този последният и Тане Мурджев бяха първите наши последователи в Солун. Програмата на неделното училище бе: малко четене и смятане, а повече четене и разказване за френската революция, за италианското обединение, за Гарибалди и пр. — въобще говорене върху въстания и революции. След като се уверихме, че сред солунското гражданство има почва за революционната идея, след двумесечно функциониране, неделното училище закрихме.

В същото заседание за председател на централния комитети избрахме д-р Хр. Татарчев, а за касиер — Дамян Груев. При избора на касиера всички настояваха такъв да бъда аз, но аз отказах, като им обясних, че като търговец книжар всички противници на революционната организация, каквито утре неминуемо ще се явят, ще почнати да ме обвиняват, че с комитетски пари върша търговия и чрез това ще искат да компрометират и мени лично, и организацията. Затова касиерството да е далеч от мене и подобни на мене търговци. Другарите ми схванаха добре доводите ми и касиерството се възложи на Д. Груев. За постоянно присъствие избрахме: д-р Хр. Татарчев, Д. Груев и аз. Но д-р Татарчев по това време беше си дали оставката от длъжността училищен лекар и беше останали в Солун на свободна практика, и, понеже отначало той нямаше достатъчна клиентела, то аз и Даме го освободихме от всеки дневни работи, за да може да тича по пациенти и си създаде по-голяма клиентела, та да може да остане в Солун и, следователно, в централния комитет. Главната работа на двамата ни беше да водим шифрованата кореспонденция с провинцията и да правим срещи с идващите от провинцията в Солун наши хора.

През Великденската ваканция на 1894 год. управлението на Солунската мъжка гимназия устрои увеселителен влак до гр. Сер. Двамата с Диме решихме да отидем в Сер, да се срещнем с Хр. Матов, тогава директор на Серското педагогическо училище, да го привлечем в редовете на революционната организация. След пристигането ни в Сер, в училищната канцелария Даме ме запозна с Матов и веднага почнахме разговор за революционната организация с предложение да влезе в нея и той. Дълго говорихме върху тая тема, но Матов не се съгласи да влезе в организацията, за да остане, навярно, верен на себе си, който при всяка първа среща даваше неизменния си отговор: „ще си помисля“. По-късно ние спечелихме за организацията в Сер учителя Благой Калейчев и книжаря Ат. Ников, та и в тоя гръцки център успяхме да създадем органи на организацията. Общо може да се каже, че още през 1894 год. ние имахме ядки и кръжоци почти във всички градове в Македония.

През м. август 1894 год. предстоеше да се освети новопостроената черква в гр. Ресен. Ние решихме да използваме тоя случай за организацията. Като наши представители за Ресен заминаха д-р Хр. Татарчев и Д. Груев, родом от Битолския вилает. Наредихме тържеството да бъде посетено от учители и интелигентни хора — посветени и непосветени в делото от съседните на Ресен градове (Битоля, Охрид, Прилеп и др.), като, след освещаването на черквата, нашите представители да свикат всички поканени учители и интелигентни гости на събрание, в което, като че за първи път да им се постави въпроса: време ли е да се заработи за освобождението на Македония и как да се работи в това направление. Посветените да кажат „да“, за да се повлияе на непосветените. В състоялото се събрание грамадното мнозинство от присъстващите се изказали, че е време да се заработи за освобождението на Македония и да се основе съответна организация. На противно мнение са били Н. Наумов и неколцина други. Събранието в Ресен имаше характер на сбирка на посветени и непосветени и не може да се таксува като събор конгрес.

Преди Великден 1894 г. предстоеше да се избере нов църковно-училищен казалийски (Солунски) общински съвет. Имайки предвид, че общината е важен център, отдето ще може да се действа чрез учителите, свещениците и първенците в селата за разширението на организацията, решихме да се кандидатираме. Нашата листа начело с д-р Хр. Татарчев получи 90% гласове. Опозицията оспори избора пред Екзархията, която утвърждаваше изборите, мотивирайки се, че ние спечелихме избора благодарение на голямата агитация, която сме проявили, и моли тоя избор да не бъде утвърден. Като последица на тая контестация новоизбраният съвет не бе утвърден в продължение на 10 месеци. След 10 месечно чакане вместо утвърждение от Екзархията се получи нов правилник, по силата на който требва да стават изборите за църковно-училищни казалийски съветници. Правилникът предвиждаше изборите да стават не чрез пряко гласоподаване, а чрез подгласници. Станалият и по новия правилник избор бе спечелен от нашата листа, начело на която стоеше д-р Хр. Татарчев. Това озлоби противниците на така наречената Екзархийска партия против нас.

В същите предвеликденски заседания на 1894 г. се реши да се обикаля провинцията и се влезе в непосредствен контакт с познати хора за разширение на организацията. Разпределихме си районите така: д-р Хр. Татарчев да пътува по линията Солун— Кукуш—Дойран; Даме Груев — по линията Солун—Воден—Битоля, а аз — Солун—Криволак—Градско—Велес—Скопие и то всеки на свои разноски. Д-р Хр. Татарчев и Д. Груев направиха няколко маршрути, а аз продължих до 1900 година. Обиколките ни дадоха отлични резултати. Посветените интелигентни сили разшириха кръжоците и почнаха да се основават такива и в по-малките градове и селата, отдето граждани търговци, пристигащи в Солун, почнаха да ме питат действително ли влизам в революционната организация. Така търговецът Янчев от Гевгели един ден през 1895 г. дойде при мен и ми казва: „Нашите учители ми казват за една работа, в която сте били и вие с д-р Татарчев. Истина ли е?“ Аз му отвърнах: „За революционната ли организация ме питаш?“ — Да! — отговори ми той. — Да! Вътре съм и аз“. Други път при мене идва кумановския търговец Сечков и ми задава същи въпроси, на когото отговорих също така и пр. Честите запитвания и задавания на разни въпроси ни накараха най-после да решим да се напише вътрешен правилник, какъвто през 1895 г. бе възложено на мене да го приготвя и изпратим в препис в по-важните центрове.

Предишни части от записките на Иван х. Николов: 1. Младежки революционни копнежи; 2. Дейността ми до 1893 година; 3. Основаването на ВМРО.

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 13

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12.

13.

В къщата, където събраха ранените, срещнах един мой съученик. Също ранен. Уговорихме се на сутринта да се измъкнем заедно. Имаше там и една санитарна инструкторка, бойко момиче като моята Катя. През нощта даже пийнахме малко - намери се у някого. После момчетата откриха под печката зайци и хайде да ги колят. Макар че са ранени, иска им се да похапнат. Преди да падне нощта, кракът започна да ме боли и аз легнах на пейката. В полунощ някой ме буди - отварям очи, а това е нашият батальонен командир Смирнов, пита: "Ранен ли си? Можеш ли да ходиш?" Казвам: не. Малко да стъпвам можех, но казах, че не мога. Той каза: "Събирам батальона...". Запали цигара, постопли се и си тръгна. Задрямах отново и се събудих от това, че всичко наоколо се тресеше, ужасен обстрел. По селото бият минохвъргачки, чува се, че стрелят и танкови оръдия - звукът им е един такъв особен, кратък.

Няма никакво укритие, намираме се в своя тил. Ранените се разтревожиха и започнаха един по един да се измъкват на улицата. А по нея вече препускат каруци, спасяват се. Моят съученик, младши лейтенант, казва: "Да вървим към църквата, там през полето са нашите".

Излязохме някак си от нашата къща, но не стигнахме до църквата, обстреляха ни. Казах: "Там няма да минем" - и се върнах, той продължи сам. А след известно време вратата се отваря и ето го че пада на прага с два куршума в гърлото. Кървава пяна от устата и раната. Иска да ми каже нещо, но само хърка. Умря бързо в ръцете ми. След още един час в къщата останаха само тези, които не можеха да ходят, останалите се разбягаха. Танковете вече влязоха в селото. Виждам, че не трябва да стоя тук. Кракът ми през нощта се е подул и боли повече отколкото в началото. Вече не мога да стъпя. Тогава изпълзях. На двора някакъв възрастен войник ми подава от мазето кутия с патрони за автомат и отново - кумулативна граната. Не взех патроните - в пистолета си имах патрони. А гранатата взех. Отвинтих дръжката, погледнах дали има взривател. Взривателят си беше на мястото. Въоръжих се така и си мисля: "Може би това е краят ми, финита ла комедия". И изпълзях на пътя. А нашите като че ли вече са опразнили улицата, няма никого. Танковете продължават да стрелят, особено на другия край на селото. И изведнъж се появява каруца с два коня, а на нея петима войници. Аха, мисля си, стой! Викам им и махам с гранатата. Ако не спрат, минава ми през ума, ще я хвърля по тях. Но те изобщо не намалиха - профучаха покрай мене. Не ми стигна решителност да хвърля гранатата. А и все пак там се намери добра душа, каруцата спря. Скача един с полушубка, тича към мене и ме хваща под мишниците. Така се озовах на каруцата. И като избягахме от селото в полето, се измъкнахме, може така да се каже, изпод танковете. А те не бързат да ни догонят - стрелят с оръдията, повече над главите ни по тези, които са далече напред. Във въздуха само свирят танковите снаряди. Държа се с две ръце за нещо в каруцата и гледам назад, към селото. Край църквата до малката мазана къща виждам нашата санитарна част. Единият от танковете спира внезапно и стреля два пъти от улицата към къщата, която изчезва в облаци от прах. И толкова. Може би тези, които останаха там, бяха стреляли по него или бяха хвърлили граната, затова и танкът се разправи с тях. По всяка вероятност това беше видял отнякъде и моят батальонен командир, който беше наминал при нас, преди да отиде да събира батальона. И, разбира се, е решил, че там е останал и Биков. Така са ме записали при убитите, защото повече не се върнах в полка.

Има още една версия за произхода на моята "пахаронка". Въпросът е в това, че нашият полк не се появи отново в полето край Северинка, началството насочи остатъците от него в друга посока. Убитите останаха в степта. Снегът ги затрупа. И едва когато през пролетта снегът се стопил, започнали да се появяват труповете, а селяните ги влачели с куки към шейните и ги карали в Северинка. У един от тях явно са намерили моята полева чанта с някакви документи и са сметнали, че "човекът изпод снега" е Биков.

После направили на братската могила край Северинка паметник с някои от фамилиите на загиналите, сред които се е оказала и моята.

След това ми се случиха още няколко дни приключения, точно такива, каквито са описани в "Мъртвите не ги боли". Между другото, това не е единствената ми автобиографична повест, в която всичко или почти всичко е истина. Но именно това, което беше истина, стана неприемливо за социалистическия реализъм. Може да се каже, че основен враг на този прословут метод беше истината. За нея следеше целият държавно-партиен институт на издателите, редакторите, рецензентите и критиците. В същото време, когато владетелите на нашите мисли не преставаха да агитират провокативно: пишете истината! Колко наши братя, писатели, изгоряха именно заради истината... А с лъжи, напротив, правеха кариера.

По-нататък нас, ранените, ни караха неизвестно накъде върху бронята на наши танкове. Беше нощ, светла, зимна. И един път след друг ни бомбардираха немски самолети. По време на бомбардировките танковете спираха и танкистите се криеха под тях, за да могат, ако се запалят, да избягат. А аз не можех нито да сляза, нито да избягам и лежах под бомбите отгоре. Само се държах здраво, за да не ме пометат взривовете. Но след една особено люта бомбардировка, когато на една селска улица изгоряха две машини, не издържах и скочих долу. Не успях да се изкатеря обратно и запълзях към една къща. Танковете продължиха нататък. Къде? - не знаех, а и самите танкисти не знаеха. Научаваха после. Така че влязох пълзешком в къщата, някой ми помогна да се кача на леглото. Тъмно, нощ. На масата има нещо, някакво гърне. Бръкнах в него, напипах още топло цвекло и започнах да го ям. До мене на леглото лежеше още някой, ръката ми все докосваше нещо мокро на сламата, но не ми беше до това. Заспах веднага. А като се събудих и вече беше започнало да се съмва, поглеждам към съседа си, а той - немец, оберлейтенант. Но вече мъртъв, вече студен и дори вкочанен. А изглежда беше жив, когато легнах до него.

Сутринта започна бой, вече за това село. Помня, че слънцето изгря и ярко освети всичко. На улицата някакви викове, някой нанякъде бяга, а аз явно бях вдигнал температура и престанах да разбирам какво става. И поради тази неприятност, и поради недоспиване. Във всеки случай вече не зная кой се намира в селото - нашите или немците. Защото стрелбата се чува в единия край, после в другия, носят се неразбираеми викове, след това всичко стихна. Мисля си - като лежа тук, какво ще дочакам? Допълзях до вътрешната веранда. Край вратата - заграден с дъски отсек с картофи, дребни някакви, може би за храна на животните. Прилегнах върху картофите, извадих пистолета и лежа. Чувам, тичат по улицата, по дворовете, но говорът им като че ли не е наш, значи са немци. Вратата е затворена, но ако я отворят, аз съм точно срещу нея, може би малко встрани. И ето туп-туп по двора. Вратата се отваря - немец! С едната си ръка държи вратата, с другата - автомат. А аз с пистолета го гледам. Разбира се, можех да стрелям всяка секунда, а той, за да го направи, трябваше да прехвърли автомата в дясната си ръка. И ето че аз не стрелях, а той пусна вратата и се върна обратно...

Лежах там още известно време. После, както би могло да се предположи, немците се оттеглиха. По улиците започнаха да минават наши камиони. Наистина, откъде и за къде - не можеше да се разбере. Но аз вече бях изпълзял на двора и стоях до оградата. Идва един бензиновоз, започнах да му махам с ръка, но той не спря. Стоя и гледам след него. Излезе от селото, върви по полския път, а там разклонение. Кривна вляво, към едно малко дере, а от дерето към пътя - трасиращи куршуми. Бензиновозът лумна като факел.

След това все пак ме взе един камион и ме закара до един железопътен прелез. Там имаше наши мотоциклетисти от някакъв разузнавателен батальон и още някакви бойци. Влязохме в една железопътна барака - може би е била железопътно общежитие. И в него са живели работници. А там - пълен ужас. Лежат убити на пода петнадесет души от нашите... Оказва се, че вчера танкисти донесли там свои ранени, а по железопътната линия се движел немски брониран влак - и тава в тила им. На разсъмване в общежитието влезли немци от влака и застреляли всички ранени. Един възрастен работник каза: "Спасявайте се, момчета, скоро пак ще дойдат!" И ние си тръгнахме. Но накъде? Зад нас е железопътната линия с бронирания влак, отляво се вижда как зад един овраг немците копаят нещо, по нататък - шосе, по което се движат нагъсто немски камиони, вероятно идват от Кировоград. А пред нас - минно поле, още указателите не са прибрани, по пътя има табелки с "Minen". Но нямаме друг път, а зад полето поне има копи, все някакво скривалище. И старши лейтенантът, който беше сред нас, каза: "Хайне, напред! Кой е първи?" Няколко негови подчинени са с бели маскировъчни халати. Но той не изпраща тях, иска да изпрати някого от чуждите. И изпрати един ранен в главата пехотинец. Той се взриви първи. След това тръгна друг пехотинец, но този път не се взриви той, а един "свой" с бял халат, който, струва ми се, вървеше четвърти. Макар че се движехме по следите на първия. Аз накуцвах пети. Най-сетне се добрахме до копите...

Заравяме се в копите, седим. Наблюдаваме. Наистина, след известно време минава брониран влак, спира на прелеза. От него излизат петима души немци, вървят към нас. А там в полето има два изоставени камиона, мислехме, че също са се взривили на мини. Но не. Немците стигнаха до камионите, занимаваха се с нещо там (може би ги минираха) и се върнаха обратно при железопътната линия. Минава време, ние чакаме.

Боевете гърмят около нас, по целия хоризонт. Навсякъде нещо гори, трещи. А тук, където сме ние, тишина, освен нас няма никого. Немците не ни виждат. И внезапно право над копите се спуска немска "рама" (разузнавателен самолет "Фоке-Вулф" - бел. прев.), пробягва известно разстояние по снега и спира. Излиза един летец, вдига капака и започва да човърка нещо вътре. И едни от разузнавачите казва на старши лейтенанта: "Хайде да пленим "рамата". Аз съм авиомеханик, мога да излетя". Странно в общи линии намерение, но какво да правим? Закъсали сме много, не се знае дали ще устискаме поне до нощта. Накратко казано, трима тръгнаха към самолета. С бели халати, не можеш да познаеш веднага какви са. Не стигнаха като че ли и на петнадесет метра. Немците извикаха нещо и нашите спряха нерешително, някой хвана автомата. И в същия миг се завърта картечната кула, големокалибрени куршуми политат срещу разузнавачите... Самолетът запали, засили се малко и се издигна в небето.

Оттам се измъкнахме през нощта. Светеше луна, по снега се виждаше надалече, натърпяхме на страх.. Този път старши лейтенантът изпрати първо мене и аз закуцах, опирайки се на нечия пушка. Но в края на краищата преминахме през шосето и в някакво село се добрахме до своите. "Юнкерси" обаче бомбардират селото, сипят касетни бомби.

В къщата, където лежат ранените и чакат да бъдат откарани, се разпорежда девойка с пагони, пише "талоните от предната линия" и ръководи товаренето. Но транспорт няма, ранените се нервират. Идва и моят ред, пита ме: от коя част си? Казвам си дивизията, а тя казва: това не е наша част, няма да ти дам талон. Какво да правя? Без талон няма да ме приемат в болница. Чакам. Тогава връхлита поредната група пикировачи - взривове, стъклата на прозорците се пръскат. И девойката, като изтръсква от себе си мазилката, ми подписва набързо талона. Мога да ходя в тила. Но с какво? С един ранен в ръката сержант излизаме на улицата. Бомбардировката престана, но навън е пусто. И изведнъж отнякъде се появява "вилис" с офицер и моят приятел вика: "Коля!". Шофьорът е негов познат. С "вилиса" пристигнах преди свечеряване в армейската болница в Александрия. Ето как най-сетне ми провървя.

(Следва)

Основаването на ВМРО

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

В Солун заварих гражданите първенци, разделени на две партии. Едни — като Насте Стоянов, К. Г. Самарджиев, Ничо Попов, Саздо Ризов, Т. Мацанов, Д. Кондов и др., които имаха материални връзки с учебното дело в Солун, като доставчици на дрехи, обуща, книги, провизии, превеждане на суми за пансионите, учениците и ученичките в града,— минаваха за „екзархисти“, т. е. проводници на официалната българска политика и други,— като Никола п. Стефанов, Дамян Петров — синове, Саздо Дерменджиев, Тодор х. Мишев и др., които се възмущаваха от спекулативните похвати на първите, протестираха в Екзархията по някои нередовности в пансионите и учебното дело,—минаващи за хора с по-самостойно схващане по църковно-училищните въпроси в Македония. С тъй наречената „екзархийска“ партия държаха всички учители, дошли от България и учителите прилепчани.

За директор на гимназията заварих Н. А. Начов, някогаж околийски началник в Ихтиман при битността ми на учител в Костенец, а за главен надзирател в пансиона беше Д. х. Иванов. Колеги в гимназията ми бяха: В. Кънчев, Петко Машев, Андрей Тошев, Хр. Мангъров, Дим. Матов, Благой Димитров, Дим. Цонев и др.

Пансиона заварих в анархия. Учениците не се покоряваха на надзирателите си, не харесваха храната, чупеха чинии, вилици, ножове, катанци на спалните стаи, за да влизат в тях, когато желаят и пр. Въодушевявах се от амбицията да въведа разумна дисциплина, но нямах подкрепата на главния надзирател Д. х. Иванов. Така, в първия още ден на моето дежурство в трапезарията 10 души ученици дигат ръка и заявяват, че порциите им са малки. Проверих и се оказа, че на 9 души порциите им бяха малки. Наредих да им се сменят, но на 10-тия не. След това почнаха да ядат всички. В това време дига се един ученик от съседната маса и ми казва: „Г-н надзирателю, требваше да смените порцията и на десетия наш другар, защото, ако порцията му беше добра, нямаше да заявява“. Отговорих му, че няма нужда от адвокат; всеки ученик отговаря за себе си. Ученикът се почувства сконфузен и седна на мястото си, без да възразява повече. Той беше бъдещият ми другар-съидейник Д. Груев.

Дамян Груев

Един празничен ден през м. октомври, седмокласните ученици ми заявиха, че не желаят да дойдат на черква. Това съобщих на главния надзирател, който ми каза да не ги заставам силом да дойдат, но след черква на тях закуска (чай) да не им се даде. Постъпих, както нареди моят колега, но когато след черква учениците влязоха в трапезарията да закусват, заедно с тях влезнаха и седмокласниците, които, като видеха, че на тяхната маса не е сервирана закуска, настаниха се по масите на другите ученици. Почна се скарване и сборичкване между тях, усилията ми да въдворя ред и тишина бяха напразни. Тогава се отправих към стаята на главния надзирател да му докладвам и той да вземе мерки за въдворяване на реда. Но вместо да ми помогне, той, още като бе чул шума в трапезарията, бе се приготвил да излезе от пансиона и на излизане от стаята си ми каза да отбележа имената на провинилите се ученици и си излезе. Това държание на главния надзирател ме възмути и още същия ден си подадох оставката от надзирателството. Директорът в продължение на три дни идваше при мене и ме молеше да си оттегля заявлението и да продължа работата си в пансиона, защото, иначе ще стане въпрос за постъпката на главния надзирател Д. х. Иванов. Оттеглих си заявлението и продължих работата си в пансиона.

Към м. ноември учителите, родом от България, подадоха заявление до директора да им се позволи да се хранят в пансиона, като си плащат храната. Разреши им се. Хранейки се заедно, аз бях свидетел на постоянните им подмятания по адрес на македонските българи, клеймейки ги в слаб патриотизъм — „ке ми дайш пари, ке се чинам бугарин“ и тем подобни. Аз им изтъквах борбата на македонските българи с чуждите пропаганди, която борба е по-интензивна и по-голяма, отколкото борбата на българите от другите български географски области — Добруджа, Мизия и Тракия, но те все продължаваха да осмиват своите югозападни сънародници, децата на които бяха призвани да обучават и възпитават.

Един ден бяхме излезли край морето да пием кафе в кафене „Бел вю“. В. Кънчев беше много словоохотлив и между другото в приказките си каза, че той е дошъл учител в Солун да побългари Македония. Много и силно казано. Възразих му, че така не требва да се говори и себе си да надценява, тъй като Македония отдавна е българска и че македонските българи отдавна водят борба с рутината; ней й трябва просвета, каквато всички учители н духовници понастоящем требва да пръскат. Кънчев се почувства засегнат и оттогава почна да ме мрази, докато след 5-годишно съучителстване в солунската гимназия ме принуди да се откажа от надзирателството, а после ме представи в Екзархията за преместване в гр. Сер, за където не заминах и напуснах учителството.

От 1888 год. сръбската пропаганда в Македония засили своята дейност и почна да атакува даже и солунската гимназия. С пари и големи обещания сръбските агитатори успеха да заблудят около 40 души ученици от гимназията и да ги изпратят в Белград, които след едногодишно престояване тук, избягаха в София. Същата пропаганда пилееше лудешки пари, за да открива сръбски училища навсякъде из Македония, подкупвайки по няколко продажни хора от всяко населено място. Турското правителство и цариградската патриаршия бяха в нейна услуга. Знаейки, че в Македония няма сърби, тая дейност на сръбските агенти ме много възмущаваше. И в търсенето на средство за противодействие на тая пропаганда, дойдох до заключението, че само една тайна революционна организация ще може да пресече пътя на чуждите пропаганди в Македония и че тя ще е най-сигурната опора за запазването на българщината в Македония, както и ще подпомогне за духовното и стопанско засилване на населението й. В размишленията си за основаването на революционна организация аз предвиждах, че ще срещна спънки от хората на Екзархията и от самата нея, която в църковно-училищното дело прокарваше централистична политика: тя назначаваше и уволняваше учителите и архиерейските наместници. Поради това аз почнах да търся съмишленици из средата на учителството и гражданството, които изповядваха децентралистични възгледи в нашето църковно-училищно дело. Такива намерих на първо време в лицето на Петър п. Арсов и Дим. Цонев, а по-късно и д-р Хр. Татарчев, училищен лекар. На други колеги, родом от Македония, не разчитах, познавайки гледищата и характерите им.

Доктор Христо Татарчев в работния си кабинет

През м. май 1892 год. ме настигна на улицата председателят на солунската община свещ. Иван Маджаров, който ми каза: „Идвам от конака; бях отишъл при валията да го моля повторно да разпореди да се отвори черквата в с. Ново село (Солунско), в която да се черкуват екзархисти и патриаршисти, макар последните да са само две къщи. На това валията ми отговори : „Аман от тия ваши църкви и училища. Знай попе, че още 1—2 години ще се мъчим с вас. Подир две години ще ви оставим да се хванете за гуша с гърците и сърбите, а ние ще гледаме сеир“. Циничният израз на валията Зехни паша ме възмути и реших час по-скоро да се заема с основаването на революционна организация. На разположение вече имах четирима съмишленици: П. п. Арсов, Д-р Хр. Татарчев, Дим. Цонев и Хр. Батаджиев. Но смятах, че сме малцина. При това, аз исках в нашата среда да има един по-авторитетен и по-вещ в конспиративното дело човек, какъвто не виждах между интелигенцията в Солун, и въобще, в Македония. Затова реших през ваканцията да замина за София и тук сред емиграцията да намеря такъв човек.

През м. юли 1892 год. заминах за София. Тук се срещнах с К. Шахов и му открих плана си, който за подходящ и авторитетен човек той ми посочи Гоце Делчев, още юнкер. Шахов определи среща в неговата печатница през идния неделен ден, когато само юнкерите могли да излизат от училището. При срещата ни обрисувах положението на националното ни дело в Македония, заканата на солунския валия и успехите на сръбската пропаганда и поставих и на двамата въпроса: не е ли време да се основе революционна организация в Македония? И двамата ми отговориха утвърдително, но поискаха да им изложа, какви ще са, според мене, основите на тая тайна организация. На зададения ми въпрос отговорих следното:

1) Революционната организация да се основе вжтре в Македония и там да действа, за да не би гърците и сърбите я таксуват като оръдие на българското правителство;

2) Основателите ѝ да са местни жители и живущи в Македония;

3) Политическият лозунг на организацията да е автономия на Македония;

4) Организацията да е тайна и самостойна, без да влиза във връзка с правителствата на съседните свободни държави

и 5) От македонската емиграция в България и от българското общество да се иска само морална и материална подкрепа за борбата на македонските революционери.

Върху изтъкнатите пет основни положения говорихме цели четири часа и напълно се споразумяхме. По въпроса за авторитетното лице, след размяна на мисли между мене и К. Шахов, Гоце каза: „Слушай, господин х. Николов, толкова време се мина, нека мине още една година. Догодина аз свършвам военното училище и нямам намерение да остана офицер в българската армия. Ще се върна в Македония. Тогава ще дойда в Солун, ще говорим по тоя въпрос и, ако има условия, ще основем организацията“. Разделихме се с Гоцето, като си пожелахме идното лято да се видим в Солун.

Ваканцията на учебната 1892/93 год. прекарах в Нюшател (Швейцария), за да попълня познанията си. Върнах се в София на 30 август и веднага отидох в гимназията да узная положе¬нието си, тъй като Екзархията ежегодно преназначаваше учителите. От канцеларията ми се съобщи, че съм преместен в Сер, по доклад на директора В. Кънчев. Отказах да замина за Сер и се заех с частна работа - книжарство. Аз трябваше да остана в Солун, защото, както бяхме се уговорили, требваше да чакам да пристигне тук Гоце Делчев. Известно време бях зает с извършването на формалностите по откриването на книжарницата: искане и получаване позволително от меарифа, наемане магазин и правене поръчки на книги и канцеларски материали. На 11 септември 1893 год. вече отворих книжарницата, като Хр. Г. Данов и Д. В. Манчов ми изпратиха учебници да продавам на консигнация.

Мина месец септември, но Гоце още го нямаше. На 21 октомври 1893 год., разхождайки се край морето, срещнаха ме Анд. Димитров и Дамян Груев. Спряха ме и помежду ни почна следния разговор:

— Абе Хаджи, ти какво мислиш за освобождението на Македония? — запита ме Анд. Димитров.

— По тоя въпрос мисля от преди 15 години и докато в Македония не стане един втори Батак, тя няма да се освободи. А за да се въстане, требва да се основе революционна организация.

— Хайде, тогава, ние тримата да основем такава организация.

— Ние тримата сме малко. Требва да влязат повече и по-авторитетни хора.

— Че кои смяташ да влязат?

— Например, Д. Кондов, К. Самарджиев и др., които имат връзки с цяла Македония. (Това аз казах, защото Даме Груев работеше в печатницата на К. Самарджиев като коректор).

— Остави ги ти гях — отвърна Д. Груев. - Те не са за такава работа. Те знаят само да се бъркат в работи, дето е касата на Екзархията и другите субсидии.

— Други, други кои имаш предвид? — каза А. Димитровъ.

— Абе, аз имам предвид и други хора, но не зная дали ще се съгласят да влязат в организацията. Такива са например: П. п. Арсов, д-р Хр. Татарчев и Хр. Батанджиев (Д. Цонев вече не беше учител в Солун).

— Добре, те тримата и ние трима ставаме вече шестима. Нека се срещнем шестимата, да разменим мисли всички заедно.

— Добре! — отговорих и определих място и време за обща среща на шестимата ни.

В уреченото време на 23 октомври 1893 год. в петък вечерта, всички шестима се събрахме в квартирата на Хр. Батанджиев. Аз обясних целта на срещата ни: време ли е да се основе революционна организация, каква требва да бъде нейната тактика и политическо верую, кои ще имат право да членуват в нея и отношенията й с македонската емиграция, която се намира извън територията на Македония и пр. Поставените въпроси бяха предмет на разискване от шестимата ни, но най-подробно и обширно се излагаше д-р Хр. Татарчев. На край дойдохме до следното разбиране: 1. Организацията требва да е тайна и революционна, 2. Нейната територия съставлява само Македония в нейните географски и етнографски граници, заряди това ще се нарича и вътрешна, 3. В нея ще членуват родени и живущи в Македония лица без разлика на вера и народности, 4. Политическото верую на организираните македонци е: автономия на Македония и 5. Да се пази самостойността на организацията, за да не падне под влияние на политиката на правителствата на съседните свободни държави.

Аз бях доволен, че всички присъстващи изказаха горните ясни мнения, които аз по-рано бях изказал пред К. Шахов и Г. Делчев в София, затова най-малко приказвах, но накрая казах: „Другари, ние основахме вече революционна организация, но при едно разкритие знаете ли какви могат да бъдат последиците за всеки един от нас? Всички ние можем да отидем на бесилка. За себе си, аз ви заявявам, че съм решен да отида до край. Вие какво ще кажете?“ Всички отговориха утвърдително, т. е. че и те са готови да отидат до край. С това се свърши формалността за основаването на революционната организация, идеята за която у всеки един от нас е зреела по-рано.

За разширението на кръжока и привличане на съмишленици накрая решихме всеки един от нас да посвещава в революционната идея най- близки свои хора в Солун и провинцията.

Предишни части от записките на Иван х. Николов: 1. Младежки революционни копнежи; 2. Дейността ми до 1893 година.

Дейността ми до 1893 година

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

След Берлинския конгрес всеки от младите съзаклятници за освобождението на Македония се предаде на частната си работа. А аз цяла година прекарах в колебание, незнаейки какво да предприема.

През лятото на 1879 г. получи се писмо от Петър Шапкаров, училищен инспектор в Дупница и Самоков. В писмото си той изтъкваше, че имал нужда от учители и канеше всички свършили Кукушкото класно училище да заминат за България и заемат учителски места в неговия учебен район. Подобни писма той бе изпратил и в Прилеп и в други македонски градове, в които той бе учителствал. Аз се реших да замина за България и на 2 октомври с. г. тръгнах с кираджии, като баща ми ме снабди с три наполеона пари. Пътувах през Велес, Св. Никола и Егри-Паланка. Когато стъпих в свободна българска земя, чувство на силно вълнение ме обзе и плаках от радост като дете, разкъсах феса си, хвърлих го настрана и паднах на колене, целувайки свободната българска земя. И сега като си спомнювам минаването на турско-българската граница, същото чувство на душевно вълнение ме обзима.

От Кюстендил заминах за Дупница и се представих на П. Шапкаров. Макар и с III-класно образование, той ме изпрати за главен учител в с. Рила. Селяните обаче не ме приеха, защо не знаех да пея в черква. После ме изпрати пак за гл. учител в с. Костенец, спадащ в Източна Румелия, дето учителствах две години.

За живота и дейността ми в с. Костенец ще кажа само следното. В Костенец пристигнах на 13. XI. 1872 г. и се представих на църковно-училищното настоятелство Николчо Лисицата и другарите му Маменов и Димо Кафеджията, на когото предадох писмото от П. Шапкаров Те ми заявиха, че не зависело от тях а трябвало да се съберат всички общинари и по-първи селяни и всички заедно да ме приемат и условят за учител. На другия ден сутринта отидох в една кръчма, в която се бяха събрали около 25—30 души селяни. Почнахме да се пазарим. Аз поисках 7000 гроша, а те ми дадоха отначало 3000 и се качиха до 4200 гроша за година, като съответната заплата за месеците юли, август, септем- ври, октомври и половината от ноември ми се удържи. Аз се съгласих. На другия ден отворих училището и почнах да записвам учениците, броят на които стигна 80. До моето идване обучението тук е било килийно и всеки ученик учил отделна църковна книга: псалтир, часослов, миней, апостол, Евангелие. Аз ги разделих на 4 отделения и понеже един не се съгласяваше да учи в IV отделение, записах го ученик в I клас. При дохождането си на училище всеки ученик донасяше на учителя подарък: кърпа, чорапи, риза, хранителни продукти. Аз това сметнах за рушвет и отказах да приемам подаръците им. След няколко дни доде в училището Никола Лисицата и ми казва: „Учителю, ти какво правиш, та връщаш подаръците на учениците си. Знаеш ли, че с това ти обиждаш родителите им? Това е обичай и требва да приемеш донасяните подаръци. Иначе недоволството сред селяните ще се увеличи, толкоз повече, че някои от чорбаджиите не са доволни от тебе, дето не знаеш да пееш в черква“.

Нямаше какво да се прави и почнах да приемам поднасяните подаръци. За храна всеки ученик по ред ми донасяше обед и вечеря, разбира се, винаги празнична гозба. При ръководството на четири отделения и един класен ученик аз работех от сутрин до вечер, а през неделните и празничните дни четях в черква проповеди от „Софронието“. Открих и неделно училище за възрастните неграмотни и им държах сказки против пиянството и др. човешки пороци. Претрупан от много работа, аз на няколко пъти поисках да ми се назначи помощник. Най-после молбата ми 6е уважена и за мой помощник назначиха един писар от някое учреждение в град Татар Пазарджик със заплата 8500 лв. - двойно по-голяма от моята. Тоя мой помощник излезе негоден в скоро бе уволнен и до края на учебната година останах сам. След свършването на учебната година при мене се яви цялото настоятелство. Председателят изрази задоволството на селяните от положения ми труд, а касиерът ми брои заплатата за цялата година и още 10 лири подарък, като ми каза, че ако се съглася да остана за идната 1880/81 уч. година учител, ще ми се плати 7500 гроша и ме натовари да си намеря помощник със заплата до 5000 гроша. Съгласих се и заминах за София да търся своевременно свой помощник В София пристигнах, когато разтуряха турския конак, за да се построи дворецът за княза. На улица „Търговска“ случайно срещам Стефан Карчев, учител в с. Рила, от когото при тръгването ми за Костенец бях заел 30 гроша. Върнах му ги и му благодарих за услугата и го попитах защо е дошъл в София. Отговори ми: понеже училищното настоятелство отказало да му увеличи заплатата от 2000 гр. на 2500 гр., той решил да търси учителско място другаде. Казах му, че аз търся учител помощник и, ако е съгласен, да дойде с мен в Костенец; ще получава годишна заплата 5000 гроша. Съгласи се и още на другия ден заминахме за селото, дето той остана, а аз заминах за манастира „Св. Петър“ близо до Пазарджик да мина устроения тук летен педагогически курс.

В началото на м. септември отворихме училището. Карчев взе да ръководи I и II, а аз — III и IV отделение. Учениците пак почнаха да носят подаръци и събрахме 1000 кг. царевица, 300 кг. Фасул, един сандък яйца, едно каче сирене и др., които си разделихме. Учебната година завършихме благополучно и, като се видех с пари, реших да следвам в Пловдивската гимназия. Преди напускането на селото, събрах учениците, казах им напътствени думи и им подчертах, че никога не трябва да забравят останалите поробени български земи, за които требва да милеят, тъй както милеят за свободна България.

В Пловдив се срещнах с Гоно Миндов, ученик от V клас, мой познат още от Кукуш. Запознах се и с Благой Димитров, Хр. Иванов Попов и др. сънародници. Заедно с тях прекарах ваканцията в Станимашкия манастир „Св. Петка“, дето се подготвих за приемния изпит, който издържах успешно и постъпих в IV кл. След свършването на IV клас ваканцията прекарах в Самоков, отдето изпратих дописка във в. „Марица“ (бр. 409 от 3 август) върху учебното дело в областта (Изт. Румелия). Дописката ми бе коментирана благоприятно от редакцията.

Свършил парите си, аз трябваше отново да се предам на учителско поприще. Тъкмо в това време, когато водех преговори да се условя учител в Клисура, от Цариград пристигна Кузман Шапкаров, бивш мой учител в Кукуш и, като ме срещна, каза ми, че той е дошъл от страна на Екзархията да търси учители за Солунските български училища, и настоя силно непременно да съм приел да стана главен учител в Солунското първоначално училище. С удоволствие приех предложението му и заедно с Ал. Битраков, ангажиран за учител в същото училище, заминах за Цариград, а оттам заедно с Трайко Ки- танчев, Божил Райнов, К. Стателов и др., ангажирани за учители в Солунската гимназия, заминах за Солун.

В Солун останах до м. декември 1882 г., когато по мое искане бях преместен в гр. Водени. Из живота ми в тоя град запечатана е в паметта ми срещата и разговора ми с видния гъркоман х. Бинчев. Един ден той ме повика в къщата му и ми каза, че внук му, свършил медицина в Атина, иска да практикува в Кукуш, поради което ме помоли да му дам препоръка до кукушките граждани да го приемат благосклонно. Такава препоръка му приготвих, но на хаджията устно му казах, че надали внукът му ще има успех в града ни, тъй като всички кукушани са екзархисти и не обичат гъркоманите, поради което той требва да се обяви за екзархист. „Пък и Вие требва да се осъзнаете и да станете екзархист, тъй като в Воден няма гърци“. На това той ми отговори: „Да, ние признаваме, че сме българи, но имаме предвид следното: гръцкият владика и всички видни гърци, които са дохождали и дохождат тук и с които съм имал сношение, заявяват категорично, че каквото изменение на политическите граници и да стане в бъдеще, Воден ще остане в пределите на Гърция. При това положение няма смисъл да ставаме сега екзархисти, когато утре ще требва да станем пак гъркомани“. Аз, разбира се, му възразих че няма никакви изгледи Воден да влезе в границите на гръцкото кралство, но това не го разколеба, изтъквайки ми, че гръцките държавници приемствено воят една национална политика, която в края на краищата ще възтържествува, въпреки временните ѝ неуспехи.

През 1883/84 и 1884/85 години бях учител в Кукуш, където църковно-училищното ни дело бе затвърдено и имаше вече свои традиции.

През 1885—1886 г. бях назначен учител в Лерин. Гъркоманите в тоя град бяха доста силни. На 6 януари 1886 г. дойдоха на гости у хазаина ми около 20 души младежи гъркомани, начело с техния водач, някой си Иванчо. Хазайката ме помоли да ги приема в моята стая и аз се съгласих. Още с влизането си те почнаха да пеят български песни. След като изпяха няколко песни, Иванчо се обърна към мене и ми каза:

— Г-н учителю, както виждаш и ние сме българи.

— Каква полза от това, че признавате, че сте българи, когато отивате в гръцката черква, в която слушате да се чете апостола и евангелието на гръцки, без да разбирате нещо, а не дохождате в нашата, за да разберете всичко.

— Ами, ако искам, аз мога да чета апостола на български и в гръцката черква.

— Няма да ви позволят.

— Как няма да ми позволят Аз ще кажа, че искам за моя имен ден да прочета апостола на български и туй то.

— Ще ти кажат, че ако искаш да четеш апостола на български, иди в българската черква и там го чети. Тук е гръцка черква.

— Ако и да не ми позволят, но аз ще го прочета и туй то.

— Аз пък ви казвам, ако прочетете в гръцката черква апостола на български, на всички ви, които сте тук, ще дам една богата вечеря; иначе, вие ще дадете вечеря пък на всинца ни.

— Бъдете спокоен, г-н учителю, няма да кажа, че вие сте ме накарали да сторя това. Ще кажа, че аз сам съм искал да го прочета и туй то.

След тоя разговор ние се разделихме. На другия ден — Ивановден, очаквах новината, че в гръцката черква апостолът ще се чете на български. Обаче, още след обед, разговорът и басът ни станал известен на гръцката митрополия, в която бил повикан младежа Иванчо и му се внушило, че ако той си позволи да прочете апостола на български, въоръжени младежи ще му се противопоставят и, за да се избегне кръвопролитие, помолен бил да се откаже от намерението си. Вечерта идва при мен Иванчо и ми съобщава горното и ме помоли да разваля баса. На това аз му отговорих:

— Аз нали ви казах че няма да ви позволят? Сега аз не развалям баса. Ако искате, развалете го вие.

— Щом вие не го разваляте и аз няма да го разваля. Ще въоръжа и аз десетина души от другарите ми, пък каквото ще да става !

На Ивановден при службата, когато дошло време да се чете апостола, Иванчо се качил на владишкия престол и почнал да чете апостола на български. Веднага върху му се нахвърлили десетина младежи да го свалят от трона. Замесват се и неговите другари, за да го бранят, но той бил изтласкан от черквата. След службата гръцкият владика свикал заседание от епархийските съветници. В заседанието довеждат и Иванчо и го увещават да заяви, че той бил подмамен от българския учител да прочете апостола на български. Иванчо, обаче, отричал до край и с това ме избави от беля.

След тая случка стоенето ми в Лерин бе невъзможно. Требваше да се преместя другаде. Но желанието ми да продължа образованието си бе непреодолимо, та до приключването на учебната година реших да се приготвя, за да постъпя в някое търговско училище. Случаят за това ми помогна. Поради съединението на Южна България със Северна Антон Търпенов, ученик в Свищовското търговско училище, не можа да замине за България. Използвах неговите учебници и записки и, след приключването на учебната година, заминах за Свищов, дето се явих на приемен изпит за I курс и се записах във втория.

През това време стана детронирането на княз Батенберг, а през февруари 1877 г., след пристигането на Каулбарс, стана русенският бунт, в който бе замесен и директорът на търговското училище, руснака Красилников, който избяга и училището се разстрои. Тогава аз реших да замина за Виена, да следвам в тамошната търговска академия. Обаче, вместо да остана във Виена, реших да следвам в Линц, дето имаше подобно учебно заведение. След като се приготвих, издържах изпит за втори курс, а през 1888 г. издържах и III курс с много добър успех.

След свършването на Линцката търговска академия подадох заявление в Екзархията за учителско място и бях назначен учител в Солунската гимназия по аритметика в долните класове и счетоводство в IV, V и VI клас. Даде ми се и надзирателска длъжност в пансиона.

Предишната част от записките на Иван х. Николов: Младежки революционни копнежи.