Батальонът на смъртта

Не мога да кажа, че филмът „Батальон“ („Батальонъ“, 2015 г.) е нещо много забележително като филмово произведение, но поне има това достойнство, че представя един много интересен епизод от Първата световна война, който иначе човек може и да пропусне.

Събитийната рамка във филма следва точно историческата.

През 1917 година, след Февруарската революция в Русия, правителството на Керенски, за да повдигне бойния дух на войниците, отказващи масово по това време да се сражават на фронта, решава да създаде женски батальони, която идея се посреща с изключително недоверие от Върховното командване.

Но господа офицерите изобщо не знаят какъв човек се е заел с делото, а това е старши унтерофицер Мария Бочкарьова.

Още през 1914 година - в началото на войната - Мария Бочкарьова прави опит да постъпи в армията наред с мъжете войници, но ѝ отказват – уставите не разрешават и тя може да отиде на фронта само като милосърдна сестра.

Тогава амбициозната жена пише писмо лично до Николай II и получава неговото височайшо разрешение – Николай е Върховен главнокомандващ - да бъде записана като редови войник в руската армия.

До 1917 година Мария Бочкарьова вече има подофицерски чин (по-късно е произведена в поручик) и три медала и един Георгиевски кръст за храброст.

Казват дори, че идеята за женските батальони е нейна, а не на Керенски и неговите министри - последните само приемат нейното предложение, помагайки то да бъде осъществено.

И от няколкото сформирани женски батальона само този, който е под командването на Мария Бочкарьова, преминава успешно военната подготовка, попада на фронта и участва в бойни действия.

Дисциплината в батальона е сурова, обучението изобщо не е съобразено с етикета „нежен пол“, много от жените напускат, част от тях си отиват по домовете, а една част – няма го във филма – сформира отделен женски батальон, същият, който по време на Октомврийския метеж е в Зимния дворец заедно с едно малко подразделение юнкери и предава двореца без бой, макар че болшевишката историография ни рисуваше някакъв драматичен щурм и сблъсък на живот и смърт.

Останалите жени доброволки (от най-различни съсловия и националности, даже имало една англичанка) издържат изпитанията и са готови да заминат за фронта, а батальонът им получава бойкото название (изписано и на батальонното бойно знаме) „Първа женска военна команда на смъртта на Мария Бочкарьова“ (по-късно се закрепва по-краткото и по-популярно „батальон на смъртта“).

Попаднал вече в полето на бойните действия, батальонът на Мария Бочкарьова още в самото начало показва, че ще воюва по всички правила на войната, която не прави разлика между мъже и жени – на фронта всички са войници и този, който не играе по „правилника“, се прощава бързо с живота си.

Изключителна храброст батальонът на смъртта проявява в сраженията край Смаргон (Беларус), когато отблъсква цели четиринадесет немски атаки и осъществява няколко контраатаки, изтласквайки немците от завзетите позиции.

Ето какво пише в рапорта си намиращия се по това време там полковник В. И. Закржевский: „Отрядът на Бочкарьова се държа по време на боя геройски, през цялото време на предната линия… При атака на немците по свой начин всички до един преминаваха в контраатака… командата на смъртта даваше пример за храброст, мъжество и спокойствие, повдигаше духа на войниците и доказваше, че всяка от тези жени герои е достойна за званието войн от руската революционна армия“.

Скоро обаче, след Октомврийския метеж, по заповед на новото болшевишко правителство женският батальон на смъртта е разпуснат и останалите живи бойци от него са изпратени по домовете им.

А по-нататъшната съдба на Мария Бочкарьова е изключително динамична и интересна, до разстрела ѝ от болшевиките през 1920 година (недоказан със сигурност).

Но филмът не разказва за това, така че и този разказ ще завърши тук.

Който се интересува повече, има достатъчно материали в интернет…

П.П. Мария Бочкарьова се появява като персонаж в още един филм - "Адмирал" ("Адмиралъ", 2009 г.), както и в романа на Борис Акунин "Батальонът на ангелите".

За мозъчните клетки и алкохола

Ровейки из интернет (благословен и проклет да е!) в търсене на интересни четива, не пропускам случай да надникна в профила на Евгения Лешчинская.

Там има много любопитни миниатюри (къде истински, къде измислени), които плачат да бъдат прочетени, даже мисля, че преди време преведох нещо оттам за блога.

Ето още една миниатюра, скорошна.

Мой приятел, между другото кандидат на физическите науки, ми изпрати свое изследване, посветено на вечната тема „алкохолът и човекът“. Понеже вярвам само в научните обяснения на световния ред, за основен в изследването смятам един факт, чист и неразреден. Споделям го.

„Една чаша алкохол убива в мозъка ни 1000-2000 клетки. Загиналите мозъчни клетки не се възстановяват.

Ще анализирам ситуацията от гледната точка на човек, който има познания по математика.

В мозъка на човек има около 3 милиарда клетки. От тях работят около 10%. Следователно 2.7 милиарда са излишни. Една чаша = 1000 клетки. Следователно човек може да употреби без да си навреди 2 700 000 чаши. Сметнато във водка, 2.5 чаши (водни, по руски обичай – П.Н.) = 1 бутилка, следователно 2 700 000/2.5 = 1 080 000. Значи, ако вземем предвид, че максималната възраст на алкохолика е 55 години, а той започне да пие, да речем, от 15 години, стажът му ще бъде около 40 години. Преведено в дни: 40*365=14 600. Делим дозата на дните: 1 080 000814 600 =~ 74 бутилки водка ежедневно.

Извод: смърт от недостиг на клетки може да настъпи, ако се пият по 4 бутилки водка на закуска, 40 на обяд и 30 на вечеря. Което трябваше и да се докаже“.

Интересно, не ще и дума…

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 10

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9.

10.

Живяхме там до пролетта, а после, струва ми се през април, в колхоза дойде разпореждане за разпределение на младежите - отново във ФЗО. Разбира се, беше им жал за местните, посочиха нас, а на нас само това ни трябваше. И ето че с Льошка се озовахме пак във ФЗО, този път наблизо, в Аткарск... Не е излишно да добавя между другото, че на мнозина от преднаборните младежи тези ФЗО-ФЗН дадоха временен, но необходим хляб и приют, станаха за тях, така да се изразя, професионални академии, нерядко последни в техния кратък живот. Защото скоро след това - призовка, на фронта и край на всичко. И това са спомените, които остават от цивилния живот - малка група връстници, самотно учещи във ФЗО...

В Аткарск имаше железопътно училище, учех там за железопътен работник: ремонт на пътя, укрепване на траверсите, подравняване... И това през първата половина от лятото на 42-ра година. Прекалено горещо, по моя край такива горещини май нямаше. Беше трудно, мазоли по ръцете от чука и лопатата. Затова пък ни хранеха, което по това време беше важно.

Занятията на железопътното училище в Аткарск през това жарко лято се провеждаха по железопътната линия, състояха се в работа, до която се добирахме пеша, по траверсите. Понякога минавахме към десет километра, оттам - на обяд, а вечерта у дома. Край река Медведица под храстите чухме писък на морзова азбука - тренираха се девойки свързочнички. Край тях се разхождаха техните учители - офицери.

През август за армията ме изпрати една млада жена, която работеше в училището. Тя ме жалеше много. Каза, че през есента изпратила брат си, такъв като мене, и само един месец след това получила "пахаронка" (известие за убит войник - бел. прев.) - от околностите на Сталинград. Нямах домашен адрес и тя ми каза да си запиша адреса ѝ в Аткарск. Обещах... А след това си помислих: защо? Не ѝ ли стига братовата "пахаронка"?

Така през август 1942 година призоваха младежите, родени през 1924 година и веднага - в запасния полк край Татишчево. Запасният полк край Татишчево приличаше на мравуняк и беше под земята. Хиляди войници живееха в землянки, обучаваха се наблизо в полето. Дисциплината беше желязна, командирите - още от тимошенковско-ворошиловската школа, от сержантите до полковниците. Подготовката обикновено протичаше за всички заедно: маршировка, пълзене, окопаване. И постоянно викане по име, проверки - за да не дезертираме. Но имаше и такива, които изчезваха - вчера ги е имало, а днес ги няма. И никой не знае къде са отишли. Пушки така и не ни дадоха, имаше само учебни, които се учехме да разглобяваме и сглобяваме. Да се оплакваме от условията не се разрешаваше, от своеволията на командирите също. Политическите ръководители следяха за дисциплината и ни четяха политически информации за обстановката по фронтовете. Особено на Дон, където фронтът вече беше разкъсан и немците напираха към Сталинград.

Там имаше много местни, земляци, саратовчани. Само ние с Льоша се чувствахме чужди. Но бързо ни разделиха: аз - в Саратов, Льошка - във Волск. Повече не го видях. И не чух нищо за него. По всяка вероятност причината е все същият Сталинград. Аз се задържах в Саратов, а Льошка във Волск - едва ли.

Това градче е известно на мнозина от ветераните, мнозина получиха там първото си войнско обучение, което ще помнят дълго. Полкът там като че ли не се запази до края на войната, но тогава подготвяше кадри, войнишки и сержантски - за победата.

Наистина, случи ми се да бъда там за известно време, но в началото на септември ме изпратиха в Саратовското пехотно училище. Започнаха военни делници. Едва там изпитах това, което не ми се беше случвало да изпитам никъде и никога. Всеки ден по десет часа занятия - рядко в учебните стаи, повече на плаца и в полето, в пек, дъжд и студ, с нашите класически, тънки до немай къде шинели. Освен това, работа по отбраната край града - немците вече бяха наближили Саратов и го бомбардираха всяка нощ. Основно се целеха в завода за комбайни, който по това време правеше самолети, и в нефтопреработвателните съоръжения. През нощта ни пращаха на дежурства - да гасим пожари, когато се подпалваше заводът, защото работата в него продължаваше и под бомбите. Това ставаше така: щом само се мръкне, обявяват тревога. Появяват се самолети, като провесват в небето своите осветителни бомби. Над земята от тях - все едно свети слънце, а в небето не се вижда нищо. И започват да се сипят бомби. Всичко наоколо се тресе. Но това се търпеше, седим си в укритията, когато нещо се запали, гасим го, изблъскваме навън самолетите. Макар че имаше жертви и сред нас. Но това беше нищо в сравнение със съдбата на нашите курсанти при крекинговите установки с техните големи запаси от нефт. Там всичко гори, не стихва нито през деня, нито през нощта. И момчетата изгарят, не остава нищо за погребение. Цели отделения, цели взводове не се връщаха от това огнено море. И така почти до зимата. През зимата, когато немците обкръжиха Сталинград, всичко това престана.

Веднъж, пак през есента на 1942 година, нашият батальон беше изпратен край Сталинград. Стигнахме пеш до Камишин. В Камишин обаче ни разделиха: половината от всяка рота оставиха, а половината изпратиха да помага на Сталинград. Останалите се върнаха в Саратов. Сред тях и аз. А моят приятел от Беларус Коля Иванов замина за Сталинград и, разбира се, загина. След войната се опитах да намеря неговите близки. Но... у нас са толкова много Иванови. След това имаше още много случаи, когато вдигаха през нощта нашата рота по тревога, строяваха ни и четяха имената на тези, които трябваше веднага да заминат за гарата, в ротите за отправяне на фронта. Сега от висотата на военния опит и на преживените години не мога да не се чудя на какво и как ни учеха там. Както е отдавна в руската войска, главна като че ли беше строевата подготовка - военна наука на плаца, според която се оценяваше всичко останало. Всичко останало се равняваше по нея. Дори тактиката с нейните строго регламентирани параметри за отбрана и настъпление. По време на бойни действия никой не се придържаше към това, защото не беше потребно. По време на бойни действия се оказваше, че успява най-много този командир, който забрави по-бързо от другите довоенната наука и експериментира творчески, подхождайки по различен начин към всеки отделен бой. Може да се каже, че войната дължеше своите успехи на дилетантите. Някогашните професионалисти банкрутираха още в самото ѝ начало. Но за да разбере човек това, трябваше да придобие известен опит, а ние бяхме толкова зелени...

За командирите мога да разказвам много - бяха различни. Командир на нашата рота беше старши лейтенант Гриб, не много млад вече човек, беларус, някъде от гомелско. Може би благодарение на него успях да завърша училището. Някак си незабелязано, като земляк, той се грижеше за мене. А може би защото се учех добре, затова завърших училището с "отличен". Както биха казали сега - с червена диплома (специална студентска диплома за отличници, наречена така заради цвета си - бел. прев.). Но тогава само сложиха снимката ми на таблото за курсанти, завършили с отличен успех... Спомням си оттам нашия интелигентен преподавател по топография, за когото понякога рисувах схеми на карти - Ромественски, по това време вече инвалид от войната. Командир на батальона беше майор Антипас, грък. Известно е, че гърците не ги пращаха на фронта, използваха ги в тила, но тази беше добър командир, с традициите на стар царски офицер. Което не може да се каже за множеството по-млади кресльовци, възпитаници на Ворошилов и Тимошенко (бог да ги съди). Те обучаваха момчетата, предимно осемнадесетгодишни, глупаво и сурово, за да оцелеят най-напред самите те от войната, да останат в тила. Съвсем не всички обаче постигнаха това. Идваше им времето също да ги изпратят под унищожителния огън и мнозина от тях загинаха там. Което малко ги извинява...

(Следва)

„Руско-арабският свят“ на майор Путин

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Различни аналитици и експерти ще обсъждат още дълго поредното безумие на Путин, но още сега се вижда едно – руският вожд се опитва да се спаси с поредната война. Преди петнадесет години той започна качването си на престола с война – отначало в Дагестан, след това в Чечня, с война ще дойде и краят му. Учудва не толкова неумението на този човек да води политика, колкото неговата кръвожадност и неговата дебелащина, които той демонстрира през всичките тези петнадесет години.

Бих дал много да науча точния брой на руснаците, които знаят какво представлява „братската на Русия“ Сирия и особено – 50-годишният сирийски диктатор Башар Хафез ал Асад, лекар офталмолог по образование, удостоен със званието маршал на сирийската армия. Семейство ал Асад (истинска фамилия – ал Вахш) е типична за Изтока династия, дошла на власт преди 45 години след преврат и с подкрепата на Съветския съюз. За Кремъл от онова време това е подарък за антиизраелската политика: палестинците не са достатъчни, за да се противопоставят на Тел Авив, а сирийците идват точно на място. Леонид Млечин, историк и журналист, свидетелства, че министърът на отбраната на Съветския съюз Дмитрий Устинов, в отговор на постоянните молби на Хафез Асад за помощ, му е напомнил, че за годините на сътрудничество със Сирия Дамаск е получил съветско въоръжение за 8,5 милиарда рубли, което за онова време е огромна сума.

Идеологическата партия „Баас“, чийто сирийски отдел се ръководеше от Хафез Асад, беше близка до Комунистическата партия на Съветския съюз. Панарабската партия, със свои подразделения в Палестина, Ирак, Сирия, Йемен, Судан и даже Йордания, беше любима в Москва, въпреки че всъщност се основаваше на източна деспотична идеология, маскирана като социализъм. Други партии съветските ръководители не познаваха и не искаха да познават – за тях беше важно да имат под ръка врагове на техните врагове, а в програмата на „Баас“ антиамериканизмът изпъкваше като водеща идеологическа точка. Лозунгът на партията „Баас“ беше също толкова глупав, колкото и на Комунистическата партия на Съветския съюз – „Единство, свобода, социализъм“. За социализъм при феодален строй може да се говори само с насмешка.

Вторият неизвестен на руснаците детайл е подкрепата за семейството ал Асад. Хафез Асад участва в два военни преврата в родината си, а след успешния – през 1970 година – стана диктатор. След смъртта му диктаторския пост беше зает от сина му Башар, който на втория ден след смъртта на баща си получи званието генерал-лейтенант и длъжността върховен главнокомандващ. Сирийският парламент промени Конституцията, за да може 34-годишният Башар да стане президент, а през юни с референдум той беше избран за ръководител на страната с резултат 97,29 процента. Той беше единственият кандидат и на следващия референдум през 2007 година, като постигна по-добър резултат от предишния – 97,62 процента. Повече референдуми нямаше, най-вече защото не бяха необходими.

За да разберем на какво се крепи диктатурата, трябва да знаем, че населението на Сирия е малко повече от 22 милиона, от което арабите са 90 процента, вторият по численост народ са кюрдите. На трето място са сирийските туркмени, те са около 100 хиляди. От националните малцинства най много са черкезите, арменците и асирийците. Около 86 процента от населението на Сирия са мюсюлмани, 10 процента са християни – католици, православни и енориаши на Арменската апостолическа църква. От мюсюлманското население 82 процента са сунити, останалите са шиити – алауити и исмаилити. Семейство ал Асад е алауитско, Хафез произхожда от алауитското племе калбия, майката на Башар е от друго алауитско племе – хададин. Малцинството държи страната в страх цели 45 години.

Сега, когато руските политици, а също така и Руската православна църква, започнаха да пълнят информационното пространство с разяснения, че Сирия е братска страна и затова, че е родина на християнството, в Кремъл просто си кривят неграмотните души. Сирийското християнство е по-близко до християнството на народите от Кавказ, отколкото до руското православие, приело византийството не само като имперска идеология за властта на кесаря, но и като православие на златото и на прочее сърмени украшения, които толкова се харесват на йерарсите от Руската православна църква. Според изследвания на международната благотворителна християнска организация „Open Doors“ за 2015 година Сирия заема 4 място в списъка на страните, където най-често се нарушават правата на християните. Но и тук Кремъл и Руската православна църква обясняват, че това не е дело на ал Асад, а на неговата въоръжена опозиция.

Махалото на руската пропаганда и залюляно и сега Руската православна църква нарича участието на руската армия в Сирия „свещена война“. Това при десет процента християнско население изглежда не просто кощунствено, но и опасно. След древногръцкия Херсон сега наричат „сакрална“ и Сирия. Директорът на руския Център за изучаване на Близкия Изток и Централна Азия Семьон Багдасаров заяви, че „територията на Сирия е мястото, откъдето православието е дошло в Русия“. Полковникът от съветската армия Багдасаров съвсем явно, както и много руски политици, не чете книги и няма никакво намерение да обяснява защо класифицира руското православие към древноизточното, към Сиро-яковитската (Сирийската) православна църква.

Объркаността на руската пропаганда може да се обясни с поредния неуспех на Путин в Украйна. Сега Кремъл изпитва същите неприятности, които вече се случиха преди 30 години на Съветския съюз – агресията в Афганистан през 1979 година, последвалите след проведената Олимпиада през 1980-та санкции, катастрофално падналите цени на нефта. И даже „Боинг“ имаше тогава – южнокорейски, свален през 1983 година. Кремълските неуспехи се повтарят с чудовищна последователност всеки 20-30 години, но нито съветското ръководство, нито сега руското си правят изводи и настойчиво продължават да настъпват една и съща мотика. Когато преди година и половина аналитиците писаха за „кримския капан“, те се опитваха да отгатнат докъде ще доведе злобата и неграмотността на майора от КГБ Путин. Сега той попадна в „сирийския капан“ и както отбеляза историкът и писателят Виктор Суворов, „Грузия им беше малко, Украйна им беше малко, та навлязоха и в Сирия. Всичко това няма да свърши добре. В Афганистан поне имаше обща граница, можеха да се извозват ранените, да се доставят боеприпаси. А в Сирия как ще го правите? Това е безумие, това е агония на режима“.

Кремъл остана насаме със своята пропаганда – сам си измисля лъжи, сам си вярва в тях. Но ми се струва, че сега ще започне голямото „пречупване“ у значителна част от руснаците, които повярваха на Путин, че ще гради „руски свят“, включително и в Украйна, а пък днес в действителност изпраща войски да воюват за арабите, за мюсюлманите. Със съветската идеология беше по-просто да се обясни на населението – „братска помощ“, „интернационална помощ“, но през последното десетилетие голяма част от руснаците прихванаха вируса на пропагандата под названието „руски свят“. И даже на полковник Багдасаров ще му бъде трудно да обясни какъв е този „руски свят“ в една далечна арабска страна.

За настъпването на мотиките

Автор: Слава Рабинович

Превод от руски: Павел Николов

Моите поздравления. Благодарение лично на Владимир Путин, Николай Патрушев, Сергей Иванов и други забележителни КГБейци и „членове“ на Съвета за сигурност на Руската федерация, а също така и на лично припяващата (както винаги) Валентина Матвиенко и други изтъкнати „членове“ на Съвета на федерацията, Русия официално започна война на чужда територия.

Официалната версия е толкова бляскава и хитрогъза (нарочно не превеждам думата „хитрожопа“, добре е на български и като калка – бел. прев.), че звучи ето така: „…на територията на чужда държава, за да не проникне врагът у нас“. Разбира се, за говедонаселението това е много бляскаво и хитрогъзо. Като Америка, превърната в ядрена пепел. Като изгарянето на хранителни продукти. Като духовните връзки. Като Новорусия, защото държава Украйна не съществува. Като борбата с украинските фашисти, които приковават малки руски момченца по долни гащи към дъски за обяви. Направо така, както са си по долни гащи.

И така, Русия отвори втори фронт, след украинския. Всичките негативни фактори от свиването на руската икономика действат отдавна, но сега ще се усилят, както се усилва паренето на слънцето, ако вземем лупа и фокусираме слънчево петно на дланта си. Не, по добре е на челото си.

Срещу кого воюва Путин за режима на Асад от името на Руската федерация?

Днес в Сирия воюват „всички срещу всички“, като в детска игра, но опасна, защото я играят възрастни.

Турците воюват в Сирия срещу кюрдите, международната коалиция (без Русия) – срещу различните „ислямисти“ и Асад, „ислямистите“ – срещу Асад и коалицията, а саудитците – срещу Асад и Иран.

Съответно, от името на Руската федерация, Путин ще воюва в Сирия най-напред срещу саудитците.

А защо му трябва това на Путин и на неговата организирана престъпна групировка?

За да може тръбата в Европа да лежи спокойно. Наистина, тя вече почти не е нужна…

А през това време… През това време саудитците могат да поискат да свалят нефта до пода, както вече го направиха през 1986 година… по 10 долара за барел.

За разлика от Путин аз не съжалявам за краха на СССР. Но за разлика от Путин аз зная каква мотика е настъпил в момента. Забележителна е способността на кагебейците да повтарят настъпването на всички мотики при всяка крачка!

В Сирия всички воюват срещу всички, а Путин настъпва всички мотики. Подобното привлича подобното. Всички воюват. А той настъпва мотиките.

Там, където е ВЧК-ОГПУ-НКВД-КГБ-ФСБ – там има война, смърт, разруха, разпад и нищета.

Повторението на историята

Казват и пишат често, че историята се повтаря като фарс.

Това всъщност е цитат, но не е пълен.

Пълният му вид е следният: „Историята се повтаря първо като трагедия, а после като фарс“ (Карл Маркс, „Осемнадесети брюмер“).

И ето една история, която се повтаря и заплашва да се превърне в трагедия.

1985 Олимпиада Падащи цени на нефта Свален боинг Санкции Афганистан

2015 Олимпиада Падащи цени на нефта Свален боинг Санкции Сирия

Някои се зарадваха: обратното броене за Путин тече!

Прибързана радост.

Обратното време за Хитлер някога започнало да тече с нападението на Полша.

И продължило няколко години с трагични последици за целия свят…

Марсианска вода срещу московска газирана

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Още в първите часове след изказването, което Путин направи пред Общото събрание на ООН, руският политологичен истаблишмънт преливаше от любов към своя вожд – коментарите се сипеха един след друг, от ласкателен към по-ласкателен. В тази част от атмосферата, която виси над Русия, проблясваха лъжи и просветваха неистини. Шехерезада със своите приказки е тъпа източна красавица, ако се сравнят нейните думи край ложето на цар Шахрияр с коментарите да речем на Вячеслав Никонов.

Докато Путин овладяваше невинността на Общото събрание, внукът на Молотов (едва не написах – и на Рибентроп) разказа най-увлекателната приказка – за марсианската вода. Ако съдим по съобщението на агенция ТАСС, Никонов е казал: „Не случайно САЩ проведоха една толкова съществена и безпрецедентна акция, организирайки паралелно с изказването на Путин пресконференция на NASA, на която беше обявено, че на Марс е открита вода“. Следователно, както твърди Никонов, американците са се опитали да затъмнят ярката реч на руския президент с някакво си нищожно откриване на вода на една далечна планета. А ако се вярва на протокола, Путин би трябвало да е закъснял специално за произнасянето на своята реч (с повече от един час – бел. прев.), за да може NASA да го затъмни.

Самото изказване на Путин Никонов нарече „съдържателна, сурова реч, която не се равнява по САЩ и техните съюзници и формулира принципи, по които се предлага да се изграждат международните отношения, като се набелязват конкретни стъпки за решаване на най-важните международни проблеми“. Никонов даже спомена, че Путин е защитил „международното право и ООН като ключов компонент от цялата система за международна сигурност“. Иначе казано – по отношение на Сирия Путин говори за международно право, а що се отнася до Украйна, Грузия, Молдова и Азербайджан – лично негова работа е да воюва ли там, или да не воюва.

Още няколко дена ще наблюдаваме фойерверките на коментарите, които за 15 години са се научили да говорят многобройните кремълски „експерти“ и „аналитици“. За това те получават заплати и хонорари, един през друг възхвалявайки гения на Путин, неговия блестящ ум, талант и мъдрост. Можем да вземем от лавицата книга с изказвания на номенклатурни мазници по време на многобройните комунистически конгреси от съветско време – никаква разлика. Все още са традиционни чиноподчинението, раболепието и любовта към царя.

Едва ли някой се съмнява, че ходенето на Путин до Ню Йорк и изказването му са от порядъка на вътрешните руски събития. Освен руснаците, разбира се: те продължават да смятат, че Русия е пъпът на земята и се вслушват в думите на Путин, проучват ги, анализират ги и правят изводи. За вътрешноруския информационен пазар, който се нарича пропаганда, Путин на трибуната на ООН е много важно събитие. Руснаците не видяха другите изказвания, на тях това изобщо не им е нужно, за 15 години пропагандата е превърнала населението в безволева маса, която не е способна нито да анализира, нито да мисли, а още повече да разсъждава.

Общото събрание на ООН е съвещателен, директивен и представителен орган на Организацията на обединените нации, който се събира всяка есен. За цялата история на Събранието, от 1946 година насам, на него ръководители на СССР и Русия са се изказвали само 11 пъти. Четири пъти за единадесет години като ръководител на СССР се е изказвал Никита Хрушчов. Толкова пъти Путин, Елцин се е изказвал два пъти, Медведев и Горбачов – по един път.

Най-просташко е изказването на Хрушчов през октомври 1960 година, когато Първият секретар на ЦК на КПСС заедно със своята делегация тропа с крака и удря с юмруци по банката. Не с обувка – това е шега на един фотограф, който прави неотговарящ на истината монтаж, но в края на сесията на Общото събрание съветската делегация е глобена с 10 хиляди долара. Всичките останали изказвания на съветските и руските лидери са слабо забележими събития, включително речта на руския президент Дмитрий Медведев през септември 2009 година, когато той изтърси една фраза, от която мнозина изпаднаха в недоумение. Разказвайки за войната през 2008 година, Медведев изведнъж заяви: „Безотговорните режими не трябва да имат никакви възможности да скарват помежду им другите страни“. Двусмислицата беше очевидна – така по принцип като „безотговорен режим“ изглеждаше Русия, която е решила да скара грузинците и осетинците.

Първото изказване на Путин през 6 септември 2000 година беше съвсем незабележимо, той говореше за демилитаризацията на космоса и за отказа от използване в световната промишленост на обогатен уран и на чист плутоний. През септември 2003 година Путин произнесе великолепен тезис – „на съвременните заплахи за цивилизацията сме в правото си да противопоставяме само тези колективни отговори, чиято легитимност не предизвиква съмнения“. По това време Путин бомбардира Чечня, след пет години започна войната в Грузия, след единадесет – в Украйна. През 2005 година Путин отново летя до Ню Йорк и предложи на Общото събрание да се координират усилията за борба с тероризма, едновременно с това помагайки на диктаторски режим да разпространява тероризма по цял свят.

Изказването на Путин на 28 септември 2015 година беше съвсем обичайно. В своята реч той спомена 6 пъти Сирия и само четири пъти Украйна. Оказа се, че Путин се интересува повече от тероризма – 11 споменавания. Терминът „право“ – един път в контекста „права на човека“ и два пъти при споменаването на словосъчетанието „международно право“. За „правата на човека“ в Русия едва ли си струва да говоризм – за нарушенията, за потискането на свободата на словото, за извънсъдебните разправи и за политическите преследвания международните организации пишат цели петнадесет години, откакто ръководител на Русия стана Путин. А с „международното право“ Путин преигра. В точка четвърта на член 2-ри от Устава на ООН пише: „Всички членове на ООН се въздържат в международните си отношения от заплахи със сила или от използване на сила както срещу териториалната неприкосновеност или политическата независимост на която и да е държава, така и по какъвто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените нации“. През последните 7 години жертви на неспазването от страна на Русия на Устава на ООН станаха Грузия и Украйна.

Мисля, че няма смисъл да се анализира текста на изказването на Путин. Правех това през първите няколко години и винаги се поразявах от лицемерието на спийчрайтърите, пишещи волно думи за демокрация във всичките речи на един човек, който изобщо не разбира от демокрация. Участието на Путин на Общото събрание е необходимо за социологическите изследвания, за седящите пред телевизора милиони руснаци, винаги мечтаещи за „силна ръка“, но получили за ръководител един невзрачен човек. Мисля, че Путин отиде в Ню Йорк изключително заради спасението на своя имидж пред руснаците и за да отложи своя край, който изглежда неминуем в близко време. Говорейки за историята на създаването на ООН, Путин неизвестно защо не спомена, че през 1939 година СССР е изгонен позорно от състава на Обществото на народите, предшественика на ООН, заради предприетата от Сталин агресия срещу Финландия.

И, разбира се, речта на Путин е хранилка за „експертите“, те още дълго ще предъвкват нищо незначещите думи, ще им придават блясък и сияние. Например някой си „политолог“ Сергей Судаков заявил, че „Владимир Путин, макар да е постигнал победа, не е заспал на лаврите си за сметка на загубилата американска страна“. Неочаквано за изказването на Путин се обади бившият журналист Андрей Бабицкий, който написа в акаунта си във Фейсбук, че речта му е била „уникална“: „Той много внимателно засяга проблемите, свързани с Крим и Донбас, защото те предизвикват рефлекторна идиосинкразия у западния човек. А именно този човек седеше в аудиторията и да бъде отблъскван би било неразумно. Путин е добър политик“. Същият този Путин преди петнадесет години нарече Бабицкий предател. Сигурно се е пошегувал, както винаги.