Нобелови лауреати – 1960 година

Сен-Джон Перс (Saint-John Perse)

31 май 1887 г. – 20 септември 1975 г.

Нобелова награда за литература

(За възвишеността и образността, които със средствата на поезията отразяват условията на нашето време.)

Френският поет и дипломат Сен-Джон Перс (истинското му име е Мари Рьоне Алекси Сен-Леже) е роден на малък семеен остров близо до Гваделупа, Западна Индия. Баща му, Амади Сен-Леже, адвокат, е потомък на предци, изселили се от Бургундия в края на XVII в.; майка му, родена като Франсоаз Рьоне Дормоа, произхожда от семейство на плантатори и морски офицери, които се заселили на Антилските острови през XVII в. Единствено момче в семейството, Леже учи в училището в Пуент а Питр (Гваделупа), а през 1899 г. заедно със семейството си се завръща във Франция поради материални съображения и живее в По. Като завършва университета в Бордо, младият човек се готви за дипломатическа кариера и през 1914 г. взема съответните изпити.

Първият том стихотворения на поета „Еклоги“ („Eloges“) се появява през 1910 г. и привлича вниманието на авторитети като Андре Жид /1947/ и Жак Ривиер. Алекси Леже е професионален дипломат и пише под псевдонима Сен-Джон Перс. През 20-те години пише малко, но след произведенията му по това време е известната епическа поема „Анабазис“ („Anabase“, 1924 г.), преведена през 1930 г. на английски език от Т. С. Елиът /1948/. Поемата е написана по време на петгодишния престой на поета в Пекин, където работи във френското посолство. В Китай Сен-Джон Перс прекарва и отпуските си, плава по Южнокитайското море или пътува на кон по пустинята Гоби. Замислена в изоставен таоистки храм, разположен близо до Пекин, поемата, чието действие се развива в безкрайните пустини на Азия, разказва за самотата на човека (вожд на номадско племе) по време на неговите странствания и по далечни земи, и по потайните кътчета на човешката душа. Артюр Нолд, специалист по творчеството на Сен-Джон Перс, нарича „Анабазис“ „една от най-строгите и едновременно с това най-загадъчните поеми на Сен-Джон Перс“. В предговора към своя превод Елиът пише: „Нека читателят не се замисля първоначално за значението на потъналите в паметта му образи от поемата. Те могат да бъдат осмислени само взети заедно“.

След завръщането си в Париж през 1921 г. Сен-Джон Перс е изпратен веднага във Вашингтон на Международната конференция по разоръжаването, където се среща с министър-председателя на Франция и ръководител на френската делегация Аристид Бриан /1926/, с когото завързва тесни приятелски отношения. През 1933 г. Сен-Джон Перс е назначен за генерален секретар на Министерството на външните работи с ранг на посланик, в предвоенните години той се изказва срещу политиката на „умиротворение“ с Хитлер, с което предизвиква недоволството на десните политически кръгове, под влиянието на които Пол Рейно подписва през 1940 г., малко преди окупирането на Франция, заповед за уволнението му. През юни същата година поетът бяга в последния момент от Франция през Англия и Канада в Съединените щати, където живее в доброволно изгнание до самия край на войната. Правителството във Виши го лишава от гражданство, ранга на посланик и всичките му награди. Във Вашингтон Сен-Джон Перс заема скромната длъжност на консултант в библиотеката на Конгреса.

„Приятелството на принца“ („Amitié du Prince“, 1924 г.), единствената, ако не се смята „Анабазис“, голяма поема, написана в годините на дипломатическата служба, излиза по-късно в сборника „Еклоги и други поеми“. Ръкописите и черновите на поета са конфискувани и вероятно унищожени от гестапо, което обискира парижкото жилище на Сен-Джон Перс.

Озовавайки се в САЩ, Сен-Джон Перс започва отново да пише много. По време на войната и в следвоенните години под перото му излизат поемите „Изгнание“ („Exil“, 1942 г.), „Ветрове“ („Vents“, 1946 г.), „Горчивини“ („Amers“, 1957 г.), „Хроника“ („Chronique“, 1959 г.), „Птици“ („Oiseaux“, 1962 г.). Много от написаното през годините от престоя му на дипломатическа служба остава непубликувано, затова цялото литературно наследство на Сен-Джон Перс се събира в седем малки книги.

След войната са върнати гражданството и всичките награди на поета и през 1057 г. той идва в родината си. Макар че Сен-Джон Перс продължава да живее постоянно във Вашингтон, част от годината прекарва задължително във Франция, във вилата си в Женева, заедно със своята съпруга – американката Дороти Ръсел, за която се жени през 1958 г. Поетът е награден с Ордена на Почетния легион, с ордена Бани и с Големия кръст на Британската империя.

Сен-Джон Перс се отнася към тези най-оригинални поети от началото на ХХ в., които се отличават с дръзка и в същото време иносказателна образност. „Неговата поетическа стъпка – пише Артюр Нодл – е бавна и церемониална, езикът му е силно литературен и се отличава много от езика на всекидневното общуване… През цялото време се чувства, че не само иска да изрази добре поетическата си мисъл, но и да я изрази колкото се може по-добре“.

Сен-Джон Перс, отъждествяващ поета със силите на природата, не веднъж е сравняван с Уолт Уитман, но неговата артистична поетика няма нищо общо с поетиката на Уитмън. Рецензирайки „Ветрове“, английският поет и критик Стивън Спендър нарича произведението „велика поема за Америка“, а самия Сен-Джон Перс – „грандиозен поет, старозаветен разказвач, пишещ на съвременни теми…“. „В неговото поетично видение са дадени обобщените образи на природата, морала и религията в тяхната историческа перспектива“.

През 20-те години Сен-Джон Перс е част от литературната група на Пол Валери, Пол Клодел и други писатели, обединени около „Ново френско периодично списание“ („Nouvelle Revue Française“). След смъртта на Клодел той продължава с по-голям успех от всеки друг традицията на прозаичната поема.

„Сен-Джон Перс е поет с необичайна сила на своето майсторство“ – пише Филип Тойнби, а мексиканският поет Октавио Пас отбелязва, че „в образите [на съвременните поети] има повече истина, отколкото в така наречените исторически документи. Всеки, който иска да разбере какво е станало през първата половина на нашия век, най-добре е да не прелиства старите вестници, а да се обърне към водещите поети… Един от тези поети може да бъде Сен-Джон Перс… Неговият език, неизчерпаем източник на образи, звучната и точната му ритмика са безподобни…“

Но съвсем не всички критици оценяват творчеството на Сен-Джон Перс толкова високо. Американският поет и критик Хауърд Немеров отбелязва: „Горчивини не само не е велика, но не е и добра поема“. В друга рецензия за „Горчивини“ Джон Сярди пише: „Перс има, безусловно, потресаващ музикален слух, но аз се съмнявам, че тази поема ще ентусиазира английския читател и в оригинал, и в превод. Перс е прекалено статичен… действа прекалено провлачено“. Сярди се позовава на рецензията на У. Х. Одън, в която английският поет твърди, че Сен-Джон Перс заслужава напълно Нобеловата награда. „Одън също отбелязва статичността на Перс – продължава Сярди, - но не смята това за нещо значително. Той може би е прав. Аз не зная също така какво може да се съкрати у Перс, но на човек му се иска много да съкрати нещо“.

В рецензията на Одън, появила се в „New York Times Book Review“ на 27 юли 1958 г., има следната оценка за творчеството на Сен-Джон Перс като цяло: „Когато прелистваш поемите на Сен-Джон Перс, стигаш до убеждението, че всяка от тях е част от някакво огромно поетическо платно. Той е един от тези щастливи поети, които са открили рано за себе си своята муза и своя поетичен език“.

Превод от руски: Павел Б. Николов