СЛУЖБОМЕР

вторник, юни 27, 2017

ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ – „МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН“ – Част девета: "Третият Рим"

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1. „УЧИТЕЛЯТ ЙОАН“; 2. „ДВАМАТА ИВАНОВЦИ“; 3. „ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ“; 4. „ПЪРВИЯТ ЦАР“; 5. „ПРЕОБРАЖЕНИЕ“; 6. „ЧАШАТА С КРЪВ“; 7. „СТРАШНИЯТ ИВАН“; 8. „ЕКЗЕКУТИРАНЕ НА СТРАНАТА“

۝۝۝۝۝۝۝۝۝


ТРЕТИЯТ РИМ

Той организирал удивителен пир за своите приближени (по-точно за тези, които все още са останали живи). Както винаги на разкошните му пирове, поразяващи въображението на чужденците, върху злато и сребро поднасяли до четиридесет различни ястия - агнешко, телешко, дивеч, гъски, патици... Както винаги, гостите били черпени с вино, донесено от чужбина.

Разнасящите ястията столници казвали според обичая на пируващите: "Това ти го изпраща царят". Получилият ястието ставал и благодарял на бащата Господар. По същия начин обикаляли около пируващите с виното: "Царят те дарява с тази чаша". И също така ставали гостите и благодарели на щедрия стопанин.

Но вино на този пир имало много повече от обикновеното. Безкрайно дарявал в този ден Иван на пируващите своите царски чаши, много часове наред поил гостите. Защото царят в този ден чакал кога ще се развържат болярските езици и наредил да се състави списък на пиянските приказки...

Съставили. Излязло, както пише летописецът, че: "С всякакви глуми се глумили болярите, песни срамни пели и срамни слова говорели..." Но нищо забранено така и не чул царят. От никого не чул, макар че на всекиго бил екзекутирал родственик или приятел.

Приказките били неразумни, но смирени.

И така, целта била постигната. Третият Рим, за който мечтаел, бил построен. Това, към което се стремели прадедите му - покорност на болярите и народа, - той успял да направи абсолютно. Вече нямало кой да противоречи на царя.

И той вече не бил просто цар. Той станал Богочовек - Иван Грозний.

Това е истинската цел на Опричнината, а не някаква си жалка мъст към някакъв си жалък княз... Сега му принадлежало всичко. Огромната страна станала негова вотчина, в която той се разпореждал като истински владелец. И закон там била само неговата воля.

Сега той можел да осъществява всякакви реформи - и веднага, а не така, както го съветвали жалките съветници от "Избраната рада". Някога не можал да застави Стоглавия събор да ограничи нарастването на манастирското земевладелчество - сега направил това мигновено. През 1580 година просто забранил на духовенството да купува занапред нови земи и на никого изобщо не му хрумнало да обсъжда царското решение.

А на следващата година направил още една крачка към окончателното прикрепване на селяните към земята: ограничил правото им да отиват от един собственик при друг на Юрев ден (26 ноември, когато селяните можели да сменят по свое желание помешчика, при когото да работят - бел. П. Н.). Сега многочислената класа от нови роби се трудела за неговите служители. Мирно, без всякакъв ропот поднесли селяните свободата си на страшния цар.

Безумно Мълчание...

Богочовек... В този облик той приемал чуждите посланици. В огромна зала, изписана с библейски сцени, на златно възвишение стоял неговият трон. Образът на Спасителя - отдясно, ликът на Богородица - точно над трона. Много придворни с дрехи от брокат, подплатени със самури, обсипани със скъпоценни камъни, се тълпели в залата...

И изведнъж настъпвала тишина, все едно целият дворец умирал. Неподвижно стояла стражата около трона - в атлаз и кадифе, със златни вериги на гърдите. Проблясвали, отразявайки множество свещи, брадвичките на пазачите.

Появявал се той - в златно одеяние с диамантни копчета. На главата му - свещената шапка на Мономах. В ръката му - златен жезъл.

Посланиците връчвали грамоти и веднага по негов знак придворните излизали, за да сменят облеклото си и да се явят в залата като бели ангели - в бели одежди, обшити с хермелин. Те се преобличали в царския гардероб, там оставяли предишните си разкошни облекла. Защото всичките тези блестящи одежди принадлежали на царя - както и животът на хората, които ги обличали.

Той показал на англичанина Флетчър своята съкровищница. До смъртта си не можал да забрави потресеният чужденец планините от бисери, изумруди, сапфири, рубини, златни и сребърни съдове... Там се намирало всичко, което натрупали пестеливите предци на Иван, всичко, което отнел от екзекутираните князе, всичко, награбено във Велики Новгород, който създавал векове наред своето богатство.

Той бил най-богатият Господар на най-бедните поданици.

Сега излизал, заобиколен от огромна свита, на коне с великолепна драгоценна сбруя. Напред препускали по трима князе и боляри. В охраната на царя имало до петстотин стрелци. Все същото явяване на Богочовека.

Нито едно дело вече не се решавало без него - той сам четял всичките челобитни и сам отсъждал. Стопанин на земята и холопи... Така възникнала Ивановата страна, където още по времето на баща му, както пише пътешественикът барон Херберщайн, "робството, несъвместимо с духовното благородство, беше всеобщо... защото самите велможи се наричаха холопи на Господаря". "Ние служим на Господаря не като вас" - казал на барона един от тези велможи холопи.

Размишлявайки над самодържавието в Русия, Карамзин се пита: "Не зная дали характерът на народа е изисквал за Русия такива самодържци, или самодържците са дали на народа такъв характер?"

"И едното и другото. Защото само абсолютното, Великото самодържавие е способно да създаде Велика Русия". Така отговорили те - отначало Иван, след това неговият Ученик. С всичките си дела отговорили!

Но абсолютната власт развращава абсолютно и тиранинът непременно се разболява от последиците на тиранията. Измисляйки престъпления, той постепенно сам започва да вярва в тях. Подозрителността като мания е задължително наказание за тиранина.

А съществуването на Богочовек непременно поражда болезнена самота...

Не минала една година от масовите екзекуции на Червения площад и навлязъл в Рус кримският хан Девлет Гирей. Царят излязъл срещу него с опричната войска и... неочаквано избягал от хана, уплашил се да влезе в бой. Като оставил Москва, той отвел войската в Коломна, оттам в Александрова слобода и по-нататък - в Ярославл. Беззащитната Москва била изоставена на произвола на съдбата.

Така се страхувал. Но не от хана! Страхувал се от изменници боляри, които могат да го предадат на хана. Повярвал... В собствените си басни повярвал!

Ханът стигнал до Москва и запалил предградията. Много страшни пожари познавала Москва, но като този огън още не знаела. Спасявайки се, хората се хвърляли в реката и там потъвали. А когато пожарът угаснал, нямало кой да погребва и оплаква мъртвите - не останали жители във великия град.

Девлет Герей гледал от Воробьови гори изчезналата в огъня Москва и разбрал, че вече няма какво да прави там. Градът повече не съществувал. И ханът се върнал в Крим, като подгонил натам хиляди руски пленници.

От Крим той изпратил посланици в опожарената Москва. И написал презрително на Иван: "Разграбих твоята земя и я изгорих... Ти не дойде да я защитиш, а се хвалиш при това, че си московски цар. Ако беше храбър и се срамуваше, нямаше да се криеш... Но аз не искам твоите богатства - върни ми Казан и Астрахан..."

В жалка черна одежда посрещнал царят актьор посланиците. Дълго им обяснявал, че не му е останало нищо: всичко татарите изгорили и разграбили. Така юродствал, а след това предложил да даде само Астрахан, за да постави там ханът своя син, но... до него да стои московски болярин. И данък на хана предложил да плаща.

Посланиците оставили на царя подарък - кинжал, с който преди мизерията и позора на бъдещата гибел да сложи край на живота си. Ханът обещал пак да дойде в Рус.

По това време на Иван сигурно му се е струвало, че сенките са оживели - случило се всичко, за което предупреждавала "Избраната рада". Швеция и Жечпосполита станали негови врагове. Войната с Ливония заплашвала да завърши безславно - да води война на два фронта той не можел...

На следващата година Девлет Гирей потеглил отново към Москва. Този път Рус и царят били спасени от воеводата Михаил Воротинский - намиращ се в опала, мразен от Иван горд болярин. Много години прекарал прославеният воин в тъмницата и на заточение, а сега Иван бил принуден да му връчи съдбата на страната. Нямал избор: всички знаменити воеводи вече оставили главите си на дръвника.

Воротинский не излъгал надеждите: на подстъпите към Москва, край Подолск, той срещнал войската на хана и я разбил. Ханът дал второ сражение, но и то завършило с кърваво поражение за кримците. Войската на Девлет Гирей престанала да съществува. Ханът вече нямал сили да повтаря набезите.

Както се полага на тиранин, Иван не простил на Воротинский победата над жалката му страхливост. Воеводата ще бъде обвинен в измяна и ще го подложат на любимото на царя изтезание - дълго ще държат тучния болярин над горящи въглени и след това ще го убият...

А Москва бързо била построена наново. Умирали от глад и непосилна работа, но я построили наново. Защото така заповядвал пресветлият Господар Йоан Василевич.

Царят актьор не забравя за играта: няколко години след като кримският хан изгаря Москва, Иван отново разделил държавата. Сега в Земщината той назначил... цар! И цар станал един... тиранин! Безвластният касимовски хан Симеон Бекбулатович, който бил коронясан в Успенската катедрала!

Цяла година, за изумление на бъдещите историци, Иван опиянено играел тази загадъчна игра. Той пишел унизителни челобитни на Симеон, величаел го с "Велик княз на цяла Рус", а себе си наричал само "Велик княз Московски". Симеон седял на златен трон, а царят заемал на пейката болярско място...

Но това не било мазохистко безумие. Това било политическо шоу, изпълнено със смисъл. Като се кланял на жалкия татарски хан, Иван сякаш напомнял на Рус кой е нейният освободител от татарското иго, кой е завзел Казан и Астрахан, кой е превърнал някогашните страшни ханове в жалко посмешище, предмет на царски разигравки.

На следващата година играта омръзнала и царят махнал от трона нищожния Симеон. Той си свършил работата: напомнил за великите подвизи на Иван.

В Ливония се разразила катастрофа. След смъртта на Сигизмунд сеймът избрал за крал Стефан Баторий - унгарски рицар, велик воин. Баторий нанесъл съкрушителни поражения на отслабената от терора на царя руска армия. Скоро цяла Ливония била напусната от Ивановата войска.

Баторий навлязъл в Рус, обсадил Полоцк. Царят с войската се намирал близо до града, но (за кой ли път!) избягал от боя. Полоцк паднал.

Бил обсаден и Псков, но гражданите се отбранявали героично и не позволили градът да бъде превзет...

Започнали трудни преговори за мир. Баторий искал да получи вече не само Ливония, но и руски градове.

Враждуващите страни си разменяли саркастични писма. Иван съобщил на Баторий, че той, Господар по рождение, е получил своя трон в наследство от прародителите си, с Божията воля, а не "по желание на многометежната тълпа". Така презрително той намеквал за избора на Баторий за крал. Но неговият противник също бил силен в сарказмите - отговарял на Иван, че не би следвало да се гордее с това и да забравя, че е син на дъщерята на полски беглец, изменник.

Така се препирали. Иван корял Баторий: значи, вместо да се договорят, продължава да пролива християнска кръв. А Баторий му отговарял, че знае начин да прекратят войната веднага: нека се срещнат с Иван очи в очи в рицарска битка, който спечели - той ще бъде победител. Иван не отговорил на призива.

Накрая сключили мир. Доблестта на защитниците на Псков спасила руските градове, но Иван загубил цялата Ливония, някога завоювана от него. Мирът с Швеция бил още по-унизителен: Иван се лишил от почти цялото крайбрежие на Финския залив, земи, принадлежащи на Велики Новгород. Такива били плодовете на кървавото самовластие, унищожило славните воеводи. Слабостта на грабителската и развратена опрична войска била доказана.

Личния живот на царя след смъртта на Анастасия отразяват собствените му думи в послание до Кирило-Белозерския манастир: "Горко на мене, окаяния!.. Горко на мене, грешния! В пиянство, в блудство и прелюбодейство живея..." Така с упоение, но без всякакво преувеличение заклеймява себе си царят.

Но "ако не сгрешиш - няма да се покаеш", и всичко продължавало... В преданията на Алаксандрова слобода останали и необичайни спомени за голи девици, в които "братята" опричници стреляли с лъкове, и разкази за по-привично използване на голите девици. Ако се съпостави всичко това с предишния му живот, царят имал право да се хвали на англичанина Горсей, че е "изнасилил хиляди девици".

През 1569 година умряла омръзналата му Мария Темрюковна, с която царят се скарал жестоко преди смъртта ѝ. Не била болна и изведнъж умряла. И кой знае защо след нея набързо бил екзекутиран и брат ѝ. Царят, естествено, обвинил болярите, че са отровили жена му.

През октомври 1571 година той се оженил за Марфа Собакина по произход от коломенските богати вотчинници, но само след три седмици тя умряла. Царят побързал за обяви, че е била много болна, макар че това било невероятно - царската невеста била прегледана от опитен лекар.

Да се ожени за четвърти път не можел по църковния устав, но йерарсите трябвало да се смирят - наложили на царя епитимия и позволили... И през април 1572 година той се оженил за Ана Колтовская. Не минала половин година и красавицата била изпратена в манастир.

През 1575 година петата му жена, Ана Василчикова, умряла само една година след сватбата и женолюбивият цар отново бил свободен. За шести път (вече без венчавка) Иван взел за жена Василиса Мелентиева, вдовица на дяк. Нея той скоро подстригал за монахиня, защото я забелязал "да гледа княз Иван Девтельов, когото екзекутирали". Василиса приела щафетата на смъртта от предишните жени - скоро умряла.

За седми път неуморимият цар се оженил за Мария Нагая. Шафери на сватбата били Борис Годунов и Василий Шуйский - бъдещите герои на Смутното време. Така призракът на бъдещото Смутно време се появил в двореца...

Към края на живота си той се превърнал в развалина. Антропологът Герасимов, който проучил скелета му, открил значителни солни наслоявания в гръбнака на царя, които би трябвало да са му причинявали много остри болки, предизвиквайки пристъпи на ярост. Лошите болести, постоянното преяждане и пиянството по време на пировете, неподвижността (той вече не можел да язди на кон) го довършили. Бил старец, когото понякога даже носели. Но все още страшен, кървав старец...

Сменяйки безкрайно руски жени, Иван не преставал да мечтае за династичен брак. След неуспешно сватосване с полска принцеса, решил да опита щастието си с шведска. Все същата мечта - да се сроди за съюз в Ливонската война.

Той поискал да се ожени... за жената на намиращия се в затвора шведски принц Юхан и водел преговори с изпратилия го там крал Ерик. За Стокхолм на сгледа вече заминали руски посланици, но по това време, за негово съжаление, принц Юхан не само излязъл от тъмницата, но и сам седнал на трона, сваляйки Ерик. Така че на Ивановите посланици се наложило да се обясняват с новия крал, да заявяват, че невинният им Господар е бил измамен...

Опитвал се да се сроди и с английската династия.

Всичко започнало от опитите на англичаните да обсебят търговията с Русия. В Лондон била основана Московска компания и макар че няколко нейни кораба потънали (два край бреговете на Шотландия и два в Бяло море), търговията започнала.

Царят решил да използва големия търговски интерес на англичаните. Обичащият да пише Иван започнал да бомбардира английската кралица Елизабет с послания предложения: "Отсега нататък Англия и Рус трябва да бъдат във всички дела заедно". Той предложил да бъде сключен договор: кралицата трябвало да забрани на своя народ да търгува с неговите врагове - поляците, да позволи да отидат в Московия корабни майстори "и да донесат със себе си в Рус оръдия и оръжие". И още една забележителна точка имало в договора: "Ако някой, Иван или Елизабет, по свое нещастие бъде принуден да остави своята земя, то ще може да живее в държавата на другия без страх от опасност, докато мине бедата и Бог промени делата му..."

Това бил все същият параноичен страх от възмездие...

От Англия в Рус пристигнали двама, на които било съдено да обърнат върху себе си вниманието на страшния цар.

Единият от тях е някой си Елисей Бомел (така го наричали в Москва). В действителност това бил вестфалецът Бомелиус, който учил медицина в Кеймбридж и се занимавал с астрология, при това толкова успешно, че лондонският архиепископ го изпратил в затвора като магьосник. Оттам го взел в Рус посланикът на Иван, като знаел любовта на Господаря към маговете.

В Ивановия дворец астрологът Елисей се развихрил. Той приготвял отрови, които избавили Иван от ненужните князе (и явно от някои от жените му). Станал царски любимец и съветник, от него се страхували и го мразели... Но сведущият в небесните дела вестфалец не разбирал колко опасна е любовта на владетеля на земните дела. За пореден път мъките на царската съвест поискали жертва - трябвало да се намери виновник за несправедливите екзекуции... За всичко бил обвинен Бомелиус - и за това, че погубвал хора с отрови, и за това, че "с влъхвуване внушавал на царя да убива добри хора"...

Летописецът пише: "Бил Елисей негов приближен любимец... искал да отвлече царя от православната вяра... подсторвал го да убива родове княжески и болярски..." и магьоснически внушавал на боголюбивия цар "да избяга в Английската земя, а останалите боляри да избие".

И любимецът на царя Бомелиус бил изгорен.

Другият пришелец от Англия бил много по-късметлия. Казвал се Антъни Дженкинсън и бил агент на Московската компания - един от онези англичани, които по-късно ще завоюват за своята страна целия свят.

Европа, Африка, Рус - това са маршрутите на този неуморим човек. От Москва отишъл в Азия: Бухара, Самарканд... Участвал в сражения, много пъти бил на косъм от гибелта, но оставал жив. На стотици камили, без охрана, карал своите стоки, като се разорявал и отново забогатявал. Само такъв живот ценял... В Лондон се появил с чернокоса красавица, която представил за дъщеря на хан и я подарил на кралица Елизабет.

Този човек избрал Иван за посредник при деликатното проучване. Елизабет била вече на четиридесет години (три години по-малка от Иван), но могъщата владетелка не била омъжена... Като не желаел да се изложи, гордият цар този път решил да избегне кореспонденцията и да изясни перспективите на брачния съюз чрез Дженкинсън.

Елизабет свикнала да отказва умело на тези, които искали ръката ѝ. Тя съобщила на поредния претендент, че е решила да остане девствена, защото се е венчала за своята нация. Пеликанът, който изтръгва от гърдите си късчета месо, за да нахрани гладните пиленца - ето символа на нейния живот в името на своя народ... Логиката на кралицата, която обичала да казва на своите поданиците си: "Може би ще имате много по-известен господар, но никога няма да имате по-обичащ ви", едва ли можела да бъде разбрана от Иван, който се разпореждал с живота и смъртта на своите поданици както намери за добре.

От "отказа на кралицата" Иван изпаднал в обичайната си ярост и изпратил послание, в което се постарал да ѝ обясни кого е отхвърлила! Той е Господар по рождение, владеещ хората като холопи, а "твоите боляри с моя посланик все за търговски дела говореха... нима вместо тебе твоите хора владеят държавата?" - саркастично питал царят и завършил писмото си със знаменитата фраза: "И стоиш си ти с девическото звание като обикновена девственица". В това изобличение на късната девственост на кралицата звучала наивната злоба на отхвърления жених.

Обиденият цар нанесъл ответен удар - всички привилегии на английските търговци били отнети. "Московската държава... и без английските стоки не беше бедна" - пише на Елизабет царят.

Умната кралица е можела да чете само с усмивка тези оскърбления - тя вече разбрала яростния характер на царя деспот. Но Иван мислел за себе си, а тя трябвало да мисли за английската търговия и за приходите на "възлюбеното Отечество". И скоро Иван получил миролюбиво писмо, в което тя написала: "Никакви търговци не управляват нашите дела, а ние сами се грижим за тях". И като укротява гордостта на Иван, съобщава колко сложно е да дружи с московския цар: "Много господари ни писаха, молейки ни да прекратим дружбата си с вас, но никакви писма не можаха да ни подтикнат да изпълним тяхната молба".

Като доказателство за своята дружба кралицата изпратила в Москва своя медик Робърт Якоби, а също аптекари и бръснари, които трябвало да се грижат за драгоценното здраве на царя. С медика Иван подел веднага любимия си разговор: няма ли за него в Англия подходяща невеста - вдовица или девица, родственица на Елизабет?

И Якоби лекомислено казал името на племенницата на кралицата - Мария Хастингс...

Иван тутакси се развълнувал и наредил на Афанасий Нагой, роден брат на жена му (!), да разпита подробно за възможната невеста, след което в Лондон веднага бил изпратен на сгледа царският посланик Фьодор Писемский. Той трябвало да донесе портрет на невестата и да съобщи подробно, дали е прилично едра, дали е бяла... На посланика били дадени инструкции: ако кажат, че Господарят е вече женен, да отговаря, че той е взел за жена дворянска дъщеря, не според царското си положение. И ако племенницата на кралицата е достатъчно едра и "достойна за великото дело", да обяви, че Господарят ще остави своята жена и ще се ожени за Мария Хастингс.

Елизабет, която се била наслушала за любовните подвизи на Иван, решила да спаси своята племенница. Тя казала на посланика: "Чух, че Господарят обича красавици, а моята племенница не е красива... Освен това, девицата лежи от едра шарка и не може да ѝ нарисуват портрет, защото сега е болна..."

Писемский се съгласил да чака, докато Мария оздравее.

Елизабет задала ехиден въпрос: "Вярно ли е, че жената на Господаря, както чухме, е родила син?" (Мария Нагая наистина родила - царския син Дмитрий).

Писемский отговорил според инструкцията: "На глупави приказки не вярвайте".

Опитвали се да отвлекат посланика с лов и всякакви съблазни, но той бил непреклонен - трябвало да види невестата и да занесе портрета, защото знаел с какво ще свърши неизпълнението на царските желания. Кралицата трябвало да покаже Мария на упорития руснак. "Висока, с тънко лице, сиви очи, руси коси" - написал възторжено Писемский на Иван.

Но Елизабет решила да прекрати комедията. Заедно с Писемский, който отнесъл желания портрет, в Москва бил изпратен английски посланик - да обясни на жениха, че Мария е недостойна за него, че тя "е много болна от греховете си, а и вярата си не иска да промени", поради което не може да приеме нито православието, нито предложенията на царя...

Велика трагедия изместила скоро матримониалните грижи. Иван убил сина си. По-страшно възмездие не можело да има.

Разказът за това как Иван в порив на гняв сразил любимия си син със смъртоносен удар на жезъла е легенда. Иван не просто го убил - той го бил до смърт... Боляринът Борис Годунов, който се опитал да се намеси, бил целият в рани, а царският син боледувал няколко дни след зверския побой и едва тогава умрял. Отварянето на ковчега потвърдило това: черепът на младият Иван бил така натрошен, че Герасимов не успял да възстанови лицето.

Зверският побой опровергава известната версия, че убийството станало заради глупав спор: царят направил забележка на жената на Иван заради неподходящ тоалет, синът се застъпил, а баща му в пристъп на ярост го ударил... За да се убие така, били необходими сериозни мотиви.

Впрочем, от онова смътно време до нас са достигнали и други версии - за тях са писали съвременниците. Постоянният маниакален страх, придобил власт над деспота, го карал да подозира дори сина си. Царят се плашел, че синът му прилича толкова много на него, че смее да осъжда предаването на Полоцк и да иска да оглави войската в Ливония. Той вече носел в тайниците на душата си ужасната мисъл: синът му крои планове срещу него... Затова един нищожен повод - караница заради жена - предизвикал бесен гняв.

Кръвта на покорно умиращия син върнала нещастния цар в реалността: безумието му оставило страната без наследник. Най-малкият му син Дмитрий лежал в люлката, а на трона при това положение трябвало да седне след него вторият му син Фьодор - жалко джудже със "семеен" крив нос...

Сега той виждал убития си син на сън, събуждал се с мисълта за него и плачел. Такова било Божето наказание.

Той обявил, че не иска повече да управлява и че ще се подстриже за монах. Но научените от предишните игри на царя актьор боляри не му повярвали. Умните придворни викали дружно: "Не, не - искаме тебе за цар!" И той останал...

В залеза на живота си, през 1583 година, той можал да чуе и нещо радостно: успял да преживее врага си - Курбский умрял една година преди неговата смърт. Княз Андрей живеел дълбоко опечален в Полша. Оженил се, но все не бил радостен: тъгувал за Русия... Както казва полският поет: "Родината е като здравето: когато я имаш, не я цениш".

През същата година отряд казаци под ръководството на атаманите Ермак Тимофеевич и Иван Колцо завзели столицата на сибирския хан Кучум. Към Московското царство се присъединил Сибир. Иван подарил на Ермак скъпа броня със златен орел, но като че ли бил проклет царският подарък - в тази тежка броня се удавил Ермак Тимофеевич...

През 1584 година дошла смъртта за Иван. Той изведнъж се подул целия и вътрешностите му започнали да гният. Но и на смъртния си одър царят продължавал своята актьорска игра, тези "карамазовски" номера... Не случайно Достоевски четял така внимателно историята на страшния цар.

В навечерието на смъртта му жалкият и много добър син Фьодор изпратил жена си да утешава баща му на смъртния одър. И летописецът ще разкаже: "Тя в ужас побягнала от царското сладострастие". Как се смеел гръмко Иван, представяйки си навъсеното лице на своя прекалено свят син, когото съжалявал... и мразел.

По това време над Москва се появила комета - вечната предвестница на смъртта на цезарите. И той разбрал: ще умре. Но продължавал да се лови здраво за горестния си живот. В двореца били събрани астролози, но и те предсказали смъртта на Господаря.

На 17 март обаче настъпило облекчение. Той се изкъпал във ваната и седнал да играе шах с верния си Богдан Велский. Царят вече мислел за екзекуцията на лъжливите астролози, когато внезапно получил удар...

Митрополитът извършил последния обред над изгубилия съзнание Иван. Според неговото желание грешният цар бил подстриган за монах.

Облекли тялото му в одеждите на схимник. В другия свят Иван Грозний се преселил като смирения монах Йона.

Но дори като виждали царя бездиханен, болярите все се бавели да обявят за смъртта му. Страхували се: ами ако изведнъж това е поредното изпитание, измислено от царя, ако изведнъж отново ги "зарадва" със своето възкресение? И започне разправа...

Той бил Грозний (Страшен - бел. П. Н.)) и след смъртта си.

Имало и други слухове: че царят е отровен от уморилите се от неговите злодейства боляри. Отварянето на ковчега не потвърдило, но и не опровергало версията за убийство. В останките на царя имало силно повишено съдържание на живак, но това би могло да е резултат от вземане на лекарства срещу лошата болест (сифилис - бел. П. Н.), от която вероятно изгнил грешният цар...

(Следва)

Целият текст на книгата: ТУК.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.