ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ – „МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН“ – Част седма: "Страшният Иван"

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1. „УЧИТЕЛЯТ ЙОАН“; 2. „ДВАМАТА ИВАНОВЦИ“; 3. „ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ“; 4. „ПЪРВИЯТ ЦАР“; 5. „ПРЕОБРАЖЕНИЕ“; 6. „ ЧАШАТА С КРЪВ“

۝۝۝۝۝۝۝۝۝

СТРАШНИЯТ ИВАН

А след това паднала и последната юзда, която сдържала страстта му - умряла Анастасия. Смъртта ѝ разделила Ивановото царстване: както някога женитбата с нея била велико и светло начало, така сега нейната смърт станала начало на появата на нов цар.

Анастасия умряла от болест. Но той, който видял толкова болярски злодейства, трябвало да заподозре (и с удоволствие заподозрял) - болярите са я отровили! Макар че, когато Анастасия затворила очи, никой не чул от него никакви обвинения.

Тогава не посмял... Тогава имало само скръб - нечовешка, яростна. Отишла си единствената, която успял да обикне, която го разбирала и обичала. Не се страхувала - обичала го. Следващите ще се страхуват.

Прахът ѝ в бял саркофаг (заедно с праха на майката на Иван и на знаменитата баба София Палеолог) лежи днес под сводовете на мазето на Архангелската катедрала. След като през 1929 година болшевиките унищожили Вознесенския манастир (там погребвали московските царици), древните ковчези били превозени с каруци през Съборния площад до Архангелската катедрала. И София Палеолог, и съпругата на великия Дмитрий Донский, и Елена Глинская, и Анастасия - всички ги чакало страшно преселение. През пробита дупка саркофазите били спуснати в мазето на катедралата...

Аз можах да ги видя. По стръмната стълба, държейки се за вбитите в камъка перила, се спуснах в мазето, изпълнено с бели саркофази. Застанал над разбития саркофаг на майката на Иван, Елена Глинская, където се виждаха белите кости и останките от изгнилите одежди на отровената красавица, гледах намиращия се до самата стена мраморен саркофаг на Анастасия. Там, под плочата, лежеше тази, чиято смърт преобърнала историята на Рус...

По-късно, като решава да обвини своите врагове за отравянето на Анастасия, Иван ще напише на княз Курбский: "Защо ме разлъчихте от жена ми?.. Ако не бяхте отнели моята юница... Нямаше да има кървави жертви".

Кронос е кръвожадният баща на Зевс, който изяжда своите деца... Сега и той ще изяжда поверените му деца - потомците на велики родове.

Скоро след нейната смърт започнали жертвите на Кронос...

Първи паднал Силвестър: омръзнал той на царя. Както сам Иван писал: "Гръм да прогърми, дете да се разболее - във всичко учеше попът да виждаме Боже наказание". На седемнадесет години все още се страхувал, но сега, на тридесет, му били смешни попските "детски плашила".

Падението на фаворитите обикновено означавало тяхната екзекуция. Но той не докоснал Силвестър - помнела още царската душа "страха и трепета" в дните на пожара. "Отнесъл се към попа милостиво" - просто го прогонил от Москва, заточил го сред белите ледени нощи: отначало в Кирило-Белозерския, а след това в Соловецкия манастир. Нека да се учи, да разбере - не може "да се угоди на всички".

Алексей Адашев отправил в Ливония - отначало като воевода, а след това като свой заместник. Но след това не издържал - заповядал да го арестуват и организирал съд над вчерашния си любимец. "Да ни отминава по-често от всички скърби и господарския гняв, и господарската любов..." Не поискал той обаче екзекуцията на Адашев пред очите на радостните боляри и вчерашният царски любимец изведнъж подозрително умрял. Като погребал любимата си жена, Иван скърбял, но по царски. Нов брак откривал велики възможности за венценосния вдовец...

Започвайки войната с Ливония, той разбирал, че Жечпосполита няма да остане встрани. Бракът с полска принцеса можел да я неутрализира... И само няколко дена след смъртта на Анастасия руски пратеници заминали при полския крал Сигизмунд Втори, който имал две сестри. На пратениците било заповядано да видят коя от тях е по-красива, по-здрава и, най-важното, по-дебела. (Изобилните трапези, задължителният дълъг сън след обяд и отсъствието на движение у знатните хора предизвиквали пълнота, дебелина, които при мъжете били признак на важен човек, имащ право на уважение, а при жените - на необходима част от красотата.) Докато пратениците описвали в подробни донесения коя от принцесите е по-дебела, Сигизмунд отказал на Иван. Полският крал предпочел да получи Ливония и скоро започнал война срещу Господаря на цялата Рус.

Но Иван си намерил половинка. Някога страхът и трепетът пред Бога му помогнали да получи любовта и съгласието на Анастасия, а сега изискването за абсолютно подчинение, омразата към всякакво прекословие и жаждата за отмъщение като че ли създали втората Иванова жена.

Нова владетелка на царската постеля станала черкезката принцеса Мария Темрюковна - дъщеря на кабардинския княз Темрюк, който сега трябвало да му помага при защитата от набезите на кримския хан. "Черна жена" - с черни коси, с очи като горящи въглени, "дива по нрав, жестока по душа"... Източна красота, тъмна чувствителност и бясна избухливост... В двореца дошла Азия. Източната деспотия, насилието - азиатското проклятие на Русия... "Пресветлият в православието", както Курбский наричал младия Иван, изчезнал завинаги...

Сега вместо предишните любимци, мислителите от "Избраната рада", в двореца има други хора. Пият без мярка, веселят се... непрекъснат пир, по-точно - оргия. На многочасовите царски трапези се канят скоморохи (руски средновековни актьори, едновременно певци, танцьори, дресьори на животни, музиканти и автори на повечето от словесно-музикалните и драматичните произведения, които изпълнявали - бел. П. Н.), шутове и даже магьосници, които вече са в царската свита.

Магове и чародеи от Лапландия държи сега православният цар при себе си в двореца! Впрочем, и руските скоморохи се смятали не само за актьори, но и за вълшебници. Това била стаената, езическата Рус, през цялото време съществуваща заедно с православието... По ръмжането на дресираната мечка, която скоморохите водели из градските дворове за народна забава, по звуците на вятъра и дори по човешка следа върху пясък те четели хорските съдби. Скоморохът можел да вземе шепа пръст изпод краката на отминал човек, да изрече магия и да го погуби. Опасни били тези хора - езическа смес от актьори и магьосници.

По време на пировете с шутове и скоморохи, танцуващи с древни смешни маски, Иван обикнал да се забавлява кърваво с гордите боляри.

Когато започнали пораженията в Ливония (битките при Ула и Невел), царят не можел да признае неуспехите на своята армия. За всички беди в държавата, както се полага на един деспот, той знаел винаги само едно обяснение - заговор и болярска измяна... Така загинали двама знаменити воеводи от славния род Оболенски - княз Михаил Репнин и княз Юрий Кашин, участвали в ливонските баталии.

Гибелта на Репнин царят-актьор поставил театрално... По време на пир, когато с викове и подсвиркване край царската маса танцували любимите на царя скоморохи, Иван заповядал на славния воевода да надене скоморошеска маска и също да танцува. Но князът отказал да се присъедини към "прокълнатите от църквата магьосници", с достойнство захвърлил надалеч маската, протегната му от царя.

И царят разрешил този спор между повелята на Господаря и религиозните постановления. По време на вечерня за Репнин дошли в домашната му църква. Снажният болярин стоял на колене - молел се. Убили го до олтара... Заклали в същата нощ царските слуги и роднината на Репнин, княз Кашин - също изчакали да отиде на молитва и го убили, "като напълнили с кръв цялата църква".

Нека знаят: Бог няма да ги спаси от гнева на Господаря. Всички трябва по холопски да почитат отсега нататък една воля - неговата, царската. Тя сега е Божа воля.

И убивал вече царят в църквите, със скоморошеска шеговитост, хилейки се над човешката смърт. Боляринът Никита Казаринов-Голохвастов избягал от царския гняв в манастир и дори приел схима, "ангелски чин". Но царят заповядал да го екзекутират, като казал, усмихвайки се: "Той сега ни е ангел и му подобава да отлети на небето".

Стоварила се първата опала върху княз Владимир Старицкий и старата му майка - царят започнал да изплаща някогашните дългове, за "метежа край царската постеля". Но засега ги оставил живи. Нека да поживеят в страх от очакваното наказание - това е къде по-лошо от смъртта...

Между другото в Ливония останал последният призрак от омразното му вече време - княз Андрей Курбский. Точно тогава Ивановите войски постигнали славна победа край Полоцк - последната като че ли велика победа.

Заради раните си княз Андрей не участвал в битката и това се сторило на Иван подозрително...

Скоро князът бил отзован от войската и изпратен за наместник в Юриев (днес естонския град Тарту). Курбский помнел: гибелта на Адашев започнала с назначаването му за наместник именно в този град. Чул бил князът и за всичко, което ставало в Москва, където усърдно работели топорът и дръвникът...

Било нощ, когато князът повикал жена си и попитал: какво ще пожелае - да остане с бъдещ мъртвец или да се раздели с жив човек? И княгинята избрала... Раздялата била кратка. Той целунал малкия си син и слугата Василий Шибанов помогнал на снажния княз да се прехвърли през градската стена, където в далечината чакали оседлани коне. И Курбский препуснал към Ивановия враг - полския крал.

Вече от Литва княз Андрей изпратил първото си послание до Грозний. Според разказаното в "Степенната книга" (руски исторически документ от XVI век - бел. П. Н.), слугата на Курбский, Василий Шибанов, отнесъл знаменитото писмо в Москва и го връчил пред всички на царя, когато той стоял на Червения вход (рус. `красное крыльцо`, тържествен церемониален вход към царския дворец - бел. П. Н.). Като равен на равен пишел потомъкът на ярославските князе на потомъка на московските "кръвопийствени", според израза на Курбски, князе, които не с военни подвизи, а със "скъперничество и хитрост, слугувайки на неверните" грабители - татарите, са завоювали руската земя...

Пред очите на народа Иван взел писмото, а след това мълчаливо продупчил крака на посланика с острия край на своя жезъл. И, опирайки се на него, бавно четял царят посланието на княз Андрей, а Шибанов търпял нечовешка болка. Губейки кръв, вече умирайки, верният слуга славел своя господар, който го изпратил на смърт...

Между другото, в ответно свое писмо до Курбский, укорявайки княза за това, че е нарушил кръстната целувка да служи на него, на Иван, царят написал: "Как не се срамуваш от своя роб Васка Шибанов? Та той запази своето благочестие и пред царя, и пред народа... стоейки на прага на смъртта, той не се отказа от кръстната целувка пред тебе, като те прославяше и беше решил да умре за тебе..."

След гибелта на Шибанов следващите писма от Курбский достигали до царя по проверен през ХVІ век начин: с тайно подхвърляне в Кремъл. Такива писма се наричали "подметнати"...

"Като приел и прочел внимателно" посланието на Курбски, царят побеснял. Князът го бил опознал добре, стрелите попаднали в целта - всичките укори за избиването на "добрите и силни боляри", имената на погубените от него воеводи, напомнянето за това, че ще се страхува до самата си смърт: от Страшния съд, за безвъзвратно отишлия си праведен живот, а най-важното - от угризенията на съвестта, с които Грозни ще се бори през целия си живот. Той ще се моли, стоейки часове на колене, ще се моли яростно и страстно, за да може след това... да греши без задръжки. И отново да се моли.

"Твоите страсти те терзаят - ще го мъчи тържествуващо Курбски и в следващите писма. - Ти страдаш ден и нощ. Измъчи те съвестта, плашат те виденията на Съда и Закона... и като зверове те обкръжават твоите злодеяния..."

Царят бърза да отговори. Болят раните от отровните стрели на княза... И той сам няма търпение да заклейми оскърбителя. Да пише е неговата стихия. Ако Иван не беше цар, щеше да стане първият велик руски публицист. Анонимният автор, представящ преди своите мисли под имената на Ивашко Пересветов, на своите боляри и дори на Юродивия, най-сетне говори пълногласно от свое име.

Това бил негов отговор не само на опалния княз, но и на всички тайни изменници, "по цялото царство писмо за кръстопрестъпника княз Андрей Курбский и приятелите му". Впрочем, и първият руски дисидент, получил възможност да спори публично с властта, Андрей Курбский, също разпространявал своите послания по градовете. Двамата искали за словесната им битка да знае цялата руска земя.

Както винаги, в гнева си Иван е гениален. Писмото му е страстен монолог. Той явно диктува - лее се живата му реч. На краткото писмо на княза царят отговаря с множество страници. Това е вик на болка и покаяние, потресаваща искреност, страстно желание да се оправдае... не, не пред Курбский - пред себе си! ("Като пред свещеник лееш словата си" - ще напише насмешливо князът за царския отговор). Но искреността се сменя с любимото Иваново актьорство - посланието гъмжи от безкрайни иронични въпроси към княза. Царят обожава публичните диспути, но умее да се сражава и на хартия.

"Няма да видиш лицето ми до Смъртния съд" - пише му Курбский. "А на кого ще му се прииска да ти види етиопското лице" - парира Иван и веднага избухва във вопли на ярост - следва поток от ругатни срещу княза: "лайно смърдящо", "песолаене", "бясно куче", "бесовско злохитрие"... Но печал сменя яростта: "А ме питаш защо не съм си запазил чистотата? Всички сме хора..." И веднага - презрително високомерие на недосегаем владетел...

Всичко е объркано в царските отговори, както и в душата на царя.

Кореспонденцията им съдържа първата руска полемика за свободата, за властта и за всеобщото холопство в Рус. И, според традициите на нашите полемики, това е спор на глухи - всеки пише само за това, което го интересува, като старателно не отговаря на конкретните доводи и въпроси на опонента.

Курбский упреква Иван за безсмисленото изтребване на болярите и воеводите, които царят заменил с "жалки просяци и угодници нечестиви". А Иван отговаря своето: царят, като Бог, "дори от камък може да въздигне чадата на Адам" и изобщо, "с Божа помощ ще ми се намерят велможи освен вас, изменници".

Курбский пише, че "прелютите и прегордите руски царе... се отнасят със съветниците си като с холопи, а в другите държави просветените велможи не са холопи, а съветници" и те живеят там "под свободите на християнските крале и са много полезни за държавата..." А Иван отговаря: "Своите холопи ние можем да награждаваме и да екзекутираме".

Той искрено не разбира княза. Поданиците имат само една свобода - да се подчиняват. И царят има свобода - да заповядва, да екзекутира и да прощава.

Бягството на Курбский завършва с преврат в душата на Иван. Както винаги, той успял да заглуши в себе си мъчението, родено от писмото на вчерашния си приятел, и си оставил един железен извод: болярите са изменници. Ако най-добрият от тях е нарушил кръстното целуване - на никого не може да се вярва. Топор и меч - само тези лекарства ще излекуват бесовските им души...

В края на 1564 година от вратите на Кремъл излязъл цял керван шейни и каруци. Обявено било, че царят отива на поклонение, но преди това той "никога не отивал така на поклонение"... Безкрайните шейни возели царско имущество, хазната и най-важното - държавния архив. В царската шейна седял Иван със своята "черна жена". Мария Темрюковна плашела хората с огнените си очи и тъмното си лице - редом с придворните болярки тя наистина приличала на "етиопка". С нея пътували: брат ѝ, княз Михаил Темрюкович, децата на Иван, малцина приближени на царя боляри и многобройни държавни служители, дворяни, на които било наредено да вземат със себе си своите жени, деца, коне, оръжие и слуги.

Сред заминаващите били и новите любимци на царя, баща и син - Алексей и Фьодор Басманови. Алексей Басманов - воевода, който не един път спасявал Рус от набезите на кримските татари, вече успял да се прослави печално с усърдието си на царедворец - той изпълнявал сега най-страшните поръчения на своя Господар. Синът му Фьодор станал първи любимец на Иван - без него царят "не можел нито да се весели на пировете, нито да злодейства". С Фьодор, както твърдели мълвата и летописците, "царят се отдавал на содомски грях..."

Заминавали с царя и обеднелият княз Афанасий Вяземский, и малко известният тогава на някого Григорий Белский по прозвище Малюта Скуратов (този безроден човек нямал никакво отношение към великия род на князете Белски). На Малюта било съдено да стане символ на страшното начинание, заради което царят напускал Москва. И него, и много жалки до вчера дребни хора се готвел да постави Иван в замисленото от него дело по-високо от "добрите и силните". На тях вярвал той, защото те му били длъжници за всичко.

Керванът от шейни и покрити каруци, напускайки Москва, излязъл на ярославския път и след кратък престой в Коломенское пристигнал в Троице-Сергиевата лавра.

Царят се молил дълго, но след това, вместо очакваното завръщане в Москва, продължил по-нататък...

Движели се бавно. Едва след месец път царският кортеж стигнал до старото ловджийско село на московските Господари - Александрова слобода. Там спрял царят. Оттам изпратил в Москва две грамоти, които съчинил по пътя.

Вече цял месец в Москва нямало от Господаря никакви известия, когато пристигнали царските грамоти. Прочели ги, както царят заповядвал, на площада - пред целия честен народ.

Все едно продължавайки своя спор с Курбский (или със самия себе си?), Иван огласил в първата грамота списък с измените на князе и боляри, воеводи и дяци (министри), архимандрити и игумени - на тях той "стоварил царския си гняв". Сред безкрайните, старателно изредени обвинения имало страшни: в отравяне на Анастасия, в това, че болярите замисляли да убият децата му...

Втората грамота била към обикновените московски хора, в която царят обявявал, че не им се сърди, "защото нямате никакви вини". Но с изменниците боляри не желае да живее в Москва, поради което му се е наложило да изостави "възлюбения град" и да замине да се скита.

Със страх слушал простият народ царските грамоти. Болярите, които трябвало да уважава, се обявявали за изменници. Но ужасът се състоял в това, че царят ги е напуснал - народът се лишил от свещения деспот, от застъпника пред Бога и от заплахата за нашествията на чужденците. Кой ще ги защити?

В Московската държава хората, по думите на историка, "по-лесно можели да си представят страната без народ, отколкото без цар". И народът в страх искал завръщането на Господаря. Иван пресметнал всичко точно.

При него отишла делегация от свещенослужители. Дълго го молили да се върне и накрая той сменил гнева си с милост. Но условието му било духовенството повече да не му отправя "отвратителни досади" - скучни забрани да наказва изменниците.

Съгласили се. С всичко се съгласили, само и само царят да се върне. Макар да разбирали, че се съгласяват на велика кръв. Като се върнал в Москва, Господарят обявил нещо невиждано: едва успялата да възникне обединена държава той делял отново - на Земщина и Опричнина.

Опричнина е загадъчна дума... Така в Рус наричали "вдовишкия дял". Той трябвало след смъртта на княза да бъде заделен за неговата вдовица.

Това била все същата игра на царя-актьор: да се представи за унижен, за да се надигне след това страшен и грозен. Сега той играел нещастен, преследван от изменниците боляри човек, принуден да моли в собствената си държава за жалкия "вдовишки дял" на своята майка.

Еднообразни царски игри... По-късно, когато решава да екзекутира болярина Иван Фьодоров, той ще го застави да облече царските одежди, ще го постави на престола и като се кланя унизено, ще му каже: "Виждаш ли, ти седиш на трона ми. Казват, че си мечтаел за това, заговори си градил..." И страшно ще добави: "В моя власт е да осъществя мечтата ти - да те поставя на трона... Но в моя власт е и да те сваля от трона!" С удар на ножа си ще събори нещастника от престола и великият княз ще лежи в локва от кръв - с царското одеяние, в подножието на трона...

Скоро със специален указ царят обявил: по цялата страна най-добрите земи да му бъдат дадени като "вдовишки дял" - Опричнина, а всички останали оставя на болярската Дума - като Земщина. Деляла се и столицата: от едната страна например на Никитската улица започвала Опричнината, а от другата - Земщината.

Така се деляла неуспялата да укрепне, с великата народна кръв отскоро обединена държава. Цялата страна се деляла! От Опричнината били гонени болярите и невзетите за опричници служители. На тях им давали други вотчини и имения - в Земщината.

Опричнината е живот без изменниците боляри, без "добрите и силните". Не напразно в писмото си до Курбский Иван заплашва: "Ще ми се намерят велможи освен ("опричь" на староруски - бел. П. Н.) вас..."

По-късно историците ще видят основния смисъл на Опричнината в изгонването на болярите. Като взел, значи, най-добрите земи, като изгонил от тях предишните им стопани в пустинни и бедни места, царят подкопал болярското земевладелчество, разорил потомците на уделните князе и князчета... Но има нещо удивително - всичко се оказало съвсем иначе! Александър Зимин и други блестящи наши историци са доказали: повечето мразени от царя князе и князчета "преминали благополучно в следващия ХVІІ век... като богати земевладелци"! А екзекуциите и конфискацията засегнали само една, но много определена група от знатни хора - болярите и князете, свързани с уделния княз Владимир Старицкий.

Нима Опричнината, това "странно учреждение", всичката кръв, всичкото разделяне на земята са били замислени за уреждане на сметките с безвластния и жалък княз Владимир? Тогава Иван наистина е "безумен метежник в собствената си държава"! Но не, не е такъв по характер, и умът му е друг - проницателен, възприемчив и страшен. Тук имало едно на ум... И не понесъл леко царят Опричнината - не случайно след завръщането си от Александрова слобода "станал неузнаваем". Изгубил всичките си коси, все едно преживял нервен потрес - от тежкото решение...

(Следва)

Целият текст на книгата: ТУК.