ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ – „МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН“ – Част осма: "Екзекутиране на страната"

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1. „УЧИТЕЛЯТ ЙОАН“; 2. „ДВАМАТА ИВАНОВЦИ“; 3. „ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ“; 4. „ПЪРВИЯТ ЦАР“; 5. „ПРЕОБРАЖЕНИЕ“; 6. „ЧАШАТА С КРЪВ“; 7. „СТРАШНИЯТ ИВАН“

۝۝۝۝۝۝۝۝۝

ЕКЗЕКУТИРАНЕ НА СТРАНАТА

Като направил Александрова слобода столица на Опричнитата, царят се върнал в Москва. И започнали обещаните екзекуции...

Отишли на дръвника знаменитият воевода княз Шуйский-Горбатий и синът му (царят обикнал да екзекутира с потомците). На площадката баща и син се молели взаимно да си отстъпят мястото под топора - князът не искал да види сина си мъртъв, а той не искал да гледа посичането на баща си.

Но тези първи екзекуции ще изглеждат в близко бъдеще като истинско благодеяние! Скоро царят ще поиска "нови неща в разправите" - и ще изгарят хората живи, ще режат кожата им на ремъци, ще ги пускат във вряла вода... Много неща ще измисли за поданиците си изобретателният Господар на цяла Рус.

Създавайки Опричнината, царят измислил за нея мрачни символи: към седлото на коня си опричниците връзвали кучешка глава и метла. Това означавало - да надушват измяната и да я измитат вън от държавата! И да пазят царя от заговорниците боляри, както вярното куче пази стопанина си. Опричниците станали и тайна полиция, и охрана на Господаря.

Искал отначало царят да има в Опричнината "хиляда защитници срещу изменниците", а набрал шест хиляди. Подбирал ги строго, че, не дай, Боже, да се окаже опричникът свързан роднински със Земщината. А който скрие роднинските си връзки, ще отиде на дръвника, когато дойде време да се екзекутират опричниците...

Чуждите държави не трябвало да знаят за започващата кървава разправа, която Иван приготвил на своята изтерзана страна. На въпросите за Опричнината посланиците на Иван трябвало да отговарят, че в държавата им няма нищо подобно, че всичко това са "селски брътвежи", а "на селските приказки не трябва да се вярва". Но като опричници служели и чужденци - от авантюристи, търсачи на кървави приключения Иван не се гнусял. Един от тях, мерзавецът и палач Хенрих Щаден, ще разкаже с искрен възторг на изумената Европа за своите подвизи.

Но основно в Опричнината служели руски дворяни, юначни, с ниско потекло и бедни. Както е известно, по-алчни от богатите са само бедните, така че опричниците веднага започнали да грабят Земщината. И царят отлично знаел, че ще започнат, нещо повече - желаел това. Щаден пише за един царски указ до съдиите: "Съдете праведно, за да не бъдат нашите виновни".

Опричниците грабели безсрамно и подигравателно - големи юнаци били! Изпращали често при някой търговец слугата си, който подхвърлял някаква вещ или сам оставал с нея в магазина. И тогава опричникът обявявал: моят слуга ме обра и избяга, а търговецът го крие заедно с краденото имущество. Заради това вземали на търговеца цялото му богатство - съдиите съдели "праведно", защото да се изправят срещу опричника означавало да тръгнат срещу Господаря (а по-точно - към дръвника).

Сега всеки опричник можел да обвини всеки земски човек, че му е длъжник. И земският човек трябвало да плати веднага - иначе го биели с камшик пред всички на търговския площад, докато не плати...

Играейки си с думите "опричь" и "кроме" (синоними, означаващи "освен" - бел. П. Н.), княз Курбский нарекъл справедливо Ивановите любимци "кромешници" - хора от непрогледната (на руски "кромешная" - бел. П. Н.) тъмнина на ада. Адово войнство.

Защо Иван поощрявал това грабителско геройство? Имало смисъл - искал да покаже на всички: настъпило е ново време. Нито предишните заслуги в боевете за Отечеството, нито знатният род - нищо няма да послужи за спасение. Има само една защита - да се служи на Господаря...

И още: с Опричнината Властта придобила основната черта, която я прави абсолютна - Страхът пред непредсказуемото и тайната. Никой не знае за какви провинения ще му хрумне на царя да екзекутира... или да помилва? Никой не разбира защо са нужни тайнствената Опричнина, кръвта и зверствата.

И що за странни и необикновени слухове се носят: казват, че царят е станал монах... Всички чакат и треперят - ще има ли още нещо?

Царят актьор измислил в Александрова слобода играта на "манастирско братство". В него влизали най-близките, любимите опричници, а царят бил техен игумен.

Особено било това братство... Към него принадлежал, например, красавецът Фьодор Басманов, с когото, както писал Курбский, Иван "погубвал душата и тялото си" (същото написал в спомените си и опричникът Хенрих Щаден). Веднъж по време на царски пир княз Овчинин упрекнал Фьодор "за нечестното деяние, което върши с царя" и веднага отишъл на дръвника...

Както се полага на манастирски братя, те ставали с изгрева, биели камбаната, ходели в обикновени раса. Но под грубите раса се криели извезани с драгоценни камъни кафтани. Както някога при варяжката дружина на предците му, така и царят се хранел с опричниците на обща трапеза. Но тези "манастирски трапези" приличали повече на безумни оргии.

Той постоянно четял на "братята" свещени книги. Наистина, понякога прекъсвал четенето - слизал в подземието. Там, в създадените от него килии за мъчения, докарвали изпадналите в немилост, там ги изтезавали бащата Басманов, синът Басманови и княз Вяземский - бащите на Опричнината...

Скоро те самите ще заемат места в килиите за мъчения.

Ивановият "манастир" в Александрова слобода, макар и значително преустроен, е достигнал до наши дни. В подземията му, както уверяват пазачите, и досега бродят призраците на нещастниците.

В тези подземия отивал Иван да погледа какво правят с изпадналите в немилост умелите палачи. И, както пише неговият съвременник: "Връщал се радостен".

Но същият съвременник ще разкаже колко ревностно се молел грешният цар: челото си разбивал при молитвите, коленете му хванали мазоли от дългите молитви върху каменните плочи. Пари изпращал в манастирите за помен на душите, които погубил, и "синодици" - списъци с имената на погубените. Всичките имена на своите жертви не можел да назове, пишел неясно и страшно: "А имената им, Господи, всичките..."

"Синодиците" разпращал, защото се страхувал, че душите, погубени от него без покаяние, могат да го мъчат на оня свят... Но се страхувал само от това, че убивал без покаяние... А от това, че убивал, изобщо не се страхувал, защото смятал, че притежава живота на своите поданици. Така, както писал на Курбский: "Своите холопи ние сме свободни да помилваме и екзекутираме".

В своите убийства царят виждал само изпълнение на замисленото трудно дело: да създаде велико послушание, покорна държава - чрез Кръвта. Не така, както го съветвала "Избраната рада", с дълги убеждения, а революционно - да изстреля напред, през столетията, една страна, обезсилена от екзекуции и страх. Страна, която слуша безпрекословно волята на царя.

През 1563 година умрял митрополит Макарий - изключителен човек, велик книжовник, поставил началото на книгопечатането в Рус. Иван започва да му търси подходящ заместник и прави нещо, което на пръв поглед е доста странно: моли Филип Количов, знаменития игумен на Соловецкия манастир, да стане митрополит.

Филип Количов произлизал от древен болярски род, бил известен със своя праведен живот и било странно да бъде канен за митрополит сред вакханалията на опричните убийства, а и плюс това в Рус имало достатъчно йерарси, готови да бъдат сговорчиви и послушни. Самият Количов дълго отказвал - искал отначало да бъде отменена Опричнината, но царят успял да го уговори. Неразбираемо било царското упорство - той познавал добре хората и сега трябвало да се приготви за дълги "упреци" от новия митрополит.

Така и станало. Не спазил Количов обещанието си да не се меси в опричните дела и започнал неговият нескончаем и опасен диалог с царя за всяка болярска екзекуция. И всеки път, като изслушвал митрополита, царят едва сдържал гнева си, само хриптял: "Мълчи, монахо!" Но как да мълчи? Ако митрополитът замълчи за невинната кръв, камъните ще надигнат глас! И Филип не мълчал.

През 1568 година дошъл краят... В черно расо, заобиколен от "братята", царят влязъл в Успенската катедрала и, както обикновено, поискал от митрополита да бъде благословен. Но Филип отказал пред всички хора да благослови православния цар. "Защото не мога да позная - казал той - Господаря нито по одеждата, нито по делата му".

По-нататък всичко се развило така, както било обичайно в дните на Опричнината. На църковен Събор послушните йерарси осъдили митрополита за измислено провинение (особено усърден бил новгородският владика Пимен).

Количов сам предложил на царя да свали от себе си митрополитския сан. Но Иван обичал прекалено много театъра - той помолил Филип да отслужи обедня в Успенската катедрала. В разгара на църковната служба опричниците начело с Басманови нахлули в катедралата, свалили от Филип одеждите му, облекли го в продрано расо и го откарали в далечен манастир.

Царят заповядал да изтребят целия род на болярите Количови. След метежния Филип той изпратил отсечената глава на любимия му племенник. И низвергнатият йерарх целувал и правел кръстни знаци над главата на юношата...

Историята с митрополит Количов изобщо не била странна грешка на царя - напротив, тя е изпълнена с дълбок смисъл. Сега вече на всички станало ясно: никъде няма да има застъпничество, дори самият митрополит не може да помогне нито на хората, нито на себе си, защото има само един закон и една воля - царската. "Своите холопи ние сме свободни да помилваме и екзекутираме..."

Хората като княз Репнин, който някога отказал да надене скоморошеската маска, или като смелия болярин, който разобличавал содомските гуляи на Басманов с царя, си отивали в миналото. Настъпвало всеобщо Мълчание...

Но Господарят все подлагал на изпитание своя народ: твърдо ли е Мълчанието, всички ли се страхуват. И веднъж опричниците влезли в Москва и отвели младите жени на знатните хора - боляри и дяци. Домашните затворнички, които, освен съпрузите и слугите си, не знаели мъже в лицето, били откарани извън Москва. Срещу тях потеглил царят със сина си от Александрова слобода. Започнала оргия, на която би могъл да завиди и Нерон... Най-красивите изнасилвал отначало царят, после ги давали на опричниците. След което върнали жените. Както ще напише Карамзин: "Скоро те умрели от срам и горест". Мъжете им скърцали със зъби, но мълчали.

Все това безумно Мълчание...

А след това той се заел и със семейството си...

Сред Мълчанието гибелта на Владимир Старицкий минала някак си незабелязано. Не случайно източниците излагат обстоятелствата около убийството смътно и различно. Според най-правдоподобната версия царят извикал последния уделен княз с жена му и децата му в Александровска слобода. И там "техният Господар и брат", като се усмихвал, им предложил чаша с отрова. "Чух, че сте искали да ме отровите, а сега ето сами пийте". И семейството изпило мълчаливо чашата.

Съпругата на покойния си брат, монахинята Александра, която заради праведността ѝ наричали "втората Анастасия", царят заповядал да умъртвят. И друга негова родственица, старата майка на Владимир Старицкий, убили заедно с нея по заповед на царя...

"Изпитанията" на Господаря нямали край. Дошъл ред вече не на хората, а на градовете...

Той избрал Новгород - градът, който бил основан от неговия прародител Рюрик ("Отиде Рюрик при Илмен и построи дървен град, и нарече го Новгород"), градът, в който Рюрик бил погребан. Когато на мястото на Москва още имало непроходими гори, Новгород вече бил велик град. И не само велик, а Господар Велики Новгород - господар на собствената си съдба, невиждана в Русия република, волна и славна, просъществувала триста и петдесет години и пресечена от неговия дядо... Още били живи хората, които помнели битките с московските князе, и камбаната на Софийската катедрала гърмяла, напомняйки за свободните дни. И много имало в Новгород привърженици на Владимир Старицкий и на княз Курбский. Не била там здрава властта на царя и той знаел това. И решил да я заздрави по проверения начин...

За похода срещу своя град бил нужен повод. Така се появил донос, че Новгород "се е свързал с полския крал и иска да се отдели от Московската държава, и още иска да свали царя и да постави на престола княз Владимир Старицкий". Как може едновременно да се преследват тези доста противоположни цели, вече никой не питал. Царят постигнал своето - в смисъла на доносите вече не вниквали.

По този начин се появил първият повод за разправа. А вече след смъртта на Владимир Старицкий в Новгород била намерена зад една икона грамота до полския крал. Как е попаднала там, на нас, живеещите в ХХ век, не трябва да се обяснява. Впрочем, разбирал го е даже Карамзин през ХІХ век...

Като замислил великото клане, царят поискал да получи благословията на свят човек и изпратил своя палач Малюта Скуратов при лишения от власт митрополит Филип.

Подобно на всички деспоти, Иван ценял зрелището на човешкото падение, обичал да наблюдава как обикновените подли чувства - страх, суета, жажда за мъст - движат хората... Не случайно той държал като опричник родния брат на убитата жена на Владимир Старицкий - Никита Одоевский, и племенниците на убития, князете Пьотр и Семьон Пронский, и управителя на двореца му, Андрей Хованский... Радостно му била да гледа жалкото им старание да му служат - на него, убиеца на техния сродник и господар.

Като изпратил при Количов кървавия Малюта, царят много разчитал на страха на Филип и на омразата му към предалия го новгородски владика Пимен, който трябвало да пострада в идната сеч. Но царят се излъгал - Филип отказал да благослови бъдещата кръв и казал: "Благославя се само за добро дело".

И тогава Ивановите поданици получили поредния урок: Филип бил веднага удушен от усърдния Малюта.

С великата опрична войска настъпил Иван към Новгород. Като започнал от Клин, превърнал всичко в пустиня, Твер изгорил до основи...

Новгород бил обкръжен. Отначало ограбили разположените наблизо манастири. Биели монасите до смърт, а тези, които останали живи, разпратили по далечни манастири. След това "започнал великият цар да громи Новгород".

Безстрашно потопил той в кръв беззащитния град. По хиляда човека на ден докарвали на съд при него и при любимия му син, Иван, който във всички злодейства бил редом с баща си. И те съдели хората, и ги измъчвали преди смъртта им. Горели ги живи, посичали ги и ги набивали на кол, давели ги във Волхов, а който успеел да изплува, опричниците му разбивали главата с канджи.

Според летописа Господарят избил шестдесет хиляди новгородци. И като ги избивал, не забравял да се моли: "А имената им, Господи, всичките..."

След което събрал жалката шепа останали живи граждани, на които отнел всичкото имущество, и поискал от тях да се молят "за нашето управление... А що се отнася до вашата кръв, нека да заплатят за нея изменниците".

И се проточили коли с награбена плячка след отиващата си опрична войска. Хенрих Щаден разказва: когато тръгнал на поход, имал само един кон, а се върнал с двадесет - впрегнати в шейни, пълни с богатство. И как е придобивал това богатство, Щаден също разказал, без да крие: влязъл в богатия двор на една новгородска княгиня и с ловко мятане забил топор в гърба на стопанката, която ужасена се опитала да избяга от него. След това, като прекрачил окървавеното тяло, "се запознал с обитателките на стаята за женска прислуга". Добре се запознал... Но така се уморил от грабене и любовни утехи, че "нямал повече сили" да изнасилва и граби - ограничил се с двадесет шейни.

А новгородския владика Пимен Господарят пощадил, но по свой начин - организирал весело представление. Опричниците надянали на владиката скоморошеска маска и отпразнували сватбата му с... една кобила! И заповядал царят на Пимен да тръгне с тази кобила за Москва, като свири по пътя със свирка. И той тръгнал! Тръгнал владиката, като платил за живота си с позор...

Пред тях бил Псков. В града се молели и очаквали разправа. Но екзекуциите и грабежите тъкмо започвали, когато градът бил спасен. Не от жителите - те безропотно се подчинили на настъпващата банда главорези начело с техния Господар. Градът бил спасен от знаменития псковски юродив.

Царят поискал да го види и юродивият дошъл с голям къс сурово месо в устата. Иван се смутил и го попитал: "Защо ядеш месо, нали сега се пости?" - "А ти си още по-лош - човешко месо през пости плюскаш" - отвърнал юродивият. И се уплашил господарят на цяла Рус. От никого не се страхувал - от светия човек се уплашил. Напуснал Псков...

Но в това прекрасно летописно предание не всичко е истина. Царят разбрал: задачата е изпълнена. Даже мисълта за непокорство станала невъзможна в опустошените градове и души. Сега това били покорни роби, които се осмелил да защити само един юродив.

Като гледал безкрайните коли с плячка, които карали неговите опричници, и като си припомнял страшните думи на юродивия, царят разбрал, че е превишил мярката на грабежа и кръвта. И веднага си помислил за "отговорните". Така е винаги при тираните: някой трябва да е виновен за пролятата от тях кръв...

И още: при вида на своите горди, весели опричници той разбрал: пред него са последните хора, които се чувстват свободни в Рус, забравили какво е страх. Страх пред царя.

И веднага след завръщането той им припомнил.

Отначало имало следствие и съдебно дирене в Александрова слобода, където главните опричници били обвинени в това, в което дотогава обвинявали другите - в измяна на Господаря. На тях, разправилите се с Новгород и Псков, им било вменено... сътрудничество с Псков и Новгород в желанието им "да се отметнат към полския крал"! Такъв бил царският хумор.

Под умелите изтезания си признавали това безумие опричниците, които още до вчера умело изтезавали другите - княз Афанасий Вяземский, бащата и синът Басманови. Опричниците били безпощадно изтезавани от... опричници.

Стотици места за екзекуции били издигнати в Москва и стотици палачи застанали до дръвниците... Бесилките се наредили край цялата кремълска стена, но нямало тълпи, хората не дошли. Гражданите се затворили по домовете си, улиците опустели - Москва решила, че е дошъл нейният ред, че царят е намислил да се разправи със своята столица. Никой не отивал на площада, всички в мълчание и ужас чакали покорно.

Но какво е царското представление без хора? Изкарали ги навън и царят успокоил тълпата: не към тях, обикновените хора, е неговият гняв, а към "добрите и силните".

"Прав ли е моят съд? Отговори, народе!" - питал царят тълпата. И народът привично отговарял: "Прав си за всичко, Господарю! Нека умрат изменниците!"

Показала се процесия - водели първите осъдени. Но бесилките край кремълската стена не били за тях, за бесилките те само можели да мечтаят. Царят се погрижил екзекуциите на опричниците да не отстъпват по изисканост на екзекуциите на техните жертви. И няколко дена продължавали техните мъчения, наблюдавани от главните палачи - двамата Ивановци, баща и син.

Преди разправата "прочитали вината" на осъдените. Дякът Висковатий, верен слуга на Иван, завеждащ царската външна политика, бил обвинен, че служи на полския крал и искал той да превземе Новгород и Псков, а още, че служи на кримския хан и го призовавал да заграби Рус, и още, че служи на Турция и искал "да откъсне" към нея Казанското и Астраханското царство... "Многогрешният изменник" стоял сега до стълба и за тези негови "измени" опричниците весело режели парчета от тялото му.

А Иван вече знаел: утре много от тези веселяци ще се люлеят на приготвените бесилки...

Висковатий бил съблечен гол: окачили го на ченгел и го посекли. След това на площада бил поставена високо каца с кипяща вода. Дошъл редът на ковчежника Никита Фуников, женен за родственица на вчерашния главен опричник Афанасий Вяземский. (Самият Вяземский вече бил убит с изтезания. Нямало ги на площада и Басманови. Те умрели страшно: царят, както винаги, поискал да види човешката подлост и заповядал на Фьодор да убие баща си и той го убил. След това умъртвили и вчерашния царски любовник. Щедро се избавил царят от своите грехове...).

Фуников, на когото царят не простил участието в "метежа край царската постеля", бил облят отначало с вряла вода, а след това със студена и кожата му се смъкнала. Жената на дяка била съблечена и я "влачили с въже", докато не умряла. А младата дъщеря царят дал на сина си - нека се позабавлява! Страшен бил Господарят... Но както е казал историкът: "Той можел да убива, но не можел да учудва". Към най-страшните злодейства, към най-нелепите обвинения хората отдавна привикнали. За справедливост, за ближните си вече никой не мислел, всички искали само едно - да оживеят.

(Следва)

Целият текст на книгата: ТУК.