ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ – „МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН“ – Част пета: "Преображение"

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1. „УЧИТЕЛЯТ ЙОАН“; 2. „ДВАМАТА ИВАНОВЦИ“; 3. „ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ“; 4. „ПЪРВИЯТ ЦАР“

۝۝۝۝۝۝۝۝۝

ПРЕОБРАЖЕНИЕ

Но става чудо. На седемнадесет години Иван се венчава два пъти.

На 16 януари 1547 година е великата венчавка (коронясването - бел. П. Н.). В Успенската катедрала митрополитът възложил на главата му венеца - същата легендарна "византийска" шапка на Мономах. Мечтата се сбъднала. В Рус се появил първият цар.

Но титлата Велик княз на цяла Рус той също си оставил. Цар и Велик княз. Така се венчал с Рус.

И само след половин месец - втората му венчавка. Не взел чужденка, както направили дядо му и баща му... Той изучил добре руската история: в Рус се страхуват от чужденците, с тях суеверно се свързват всички нещастия, от тях непременно очакват нарушаване на старите обичаи, които народът му толкова цени. Руска девойка решил да вземе за жена! И болярите, и митрополитът славели тази неочаквана и предвидлива мъдрост на младия цар...

Стотици легла били поставени в Кремъл. От всички краища на Масковия били докарани най-красивите девойки, лекарят ги прегледал... А след това дошъл неговият ред - да си избере жена. Той избрал Анастасия - дъщеря на починал московски болярин от рода Романови.

"Като лилия между тръните е моята любима между девиците..." Той знаел Библията наизуст - образован цар бил...

Анастасия е първата от Романови, влязла в царския дворец...

"Той ме въведе в дома, където пируват, и знаме над мене е любовта му. Подкрепете ме с вино, освежете ме с ябълка, защото изнемогвам от любов". Уплахата и радостта на тялото ѝ... сладостта на единствената, която обичал... "Лявата му ръка е под главата ми, а дясната ме прегръща..."

Но двамата не знаят - всичко е решено! Там, в тъмнината на брачното им ложе вече се е появил призрак - бъдещата тристагодишна династия, на която ще бъде съдено да завърши дните си в мръсното мазе на Ипатиевия дом...

През лятото на същата година пламнала Москва и пожарът бил като годината - велик, невиждан. Много пъти горял в огън дървеният град с безгрижните си жители, но такъв не помнели дори летописците.

Първият пожар бил през април. А след това се случил най-страшният - в жаркия юли... Митрополитът, който молел Бог на колене да пощади хората, едва не се задушил в Успенската катедрала - с въже го спуснали в Москва-река. Силно се ударил тогава владиката, дълго боледувал...

След пожара настъпило това, което трябвало да настъпи. Изгубили покрив и всичкото си имущество, хората с проклятия търсели виновни. И тогава се разнесъл слух: градът е запален с магия и не от кого да е, а от родствениците на царя - чуждоземните ляхи (поляци - бел. П. Н.). На излезлите при народа боляри разбунтуваната тълпа изкрещяла, че княгиня Ана, майката на болярите Глински, е изрязвала сърца от мъртви хора, слагала ги е във вода и с тази вода е пръскала града. Като разбрал какво го заплашва, Георгий Глинский, чичото на царя, избягал в Успенската катедрала. Озверялата тълпа извършила светотатство: нещастният княз бил разкъсан направо в Божия храм...

А след това тълпата отишла в селцето Воробьово, където се спасили от огъня царят и младата царица, и поискала кръвта на Ана и останалите Глински. Жалките боляри молели: "Дай ги!" Но той вече знаел разгадката на Властта... Разпуснали са се хорицата, развилнели са се кърваво! Нима, като жертваш нова кръв, ще ги усмириш? Истински внук на Иван Трети, той вече разбрал своя народ: царство без страх е като кон без юзда...

Отначало на тълпата казали, че царят не е във Воробьово. А когато страстите поутихнали и хората започнали да се разотиват, дошло време да даде воля на гнева си. Гняв, от който през целия му живот ще се намират в безсъзнание от страх болярите...

Радостно дал Иван на яростта си да се изтръгне, неистово крещял заповеди: да се стреля в тълпата, да се арестуват подбудителите. И стрелците весело гърмели в народа, догонвали и връзвали бягащите. Царят заповядал да ги екзекутират. И веднага всичко се успокоило - метежниците се подчинили. Кръстейки се, молейки за прошка царя, вървели виновните към дръвника...

Именно в тези дни, както ще си спомни след това княз Курбски, от пламъка на страшния пожар се появил поп Силвестър - свещеник от кремълскатата Богоявленска катедрала, домашната църква на московските владетели. Там се намирали иконите на светите покровители на московските Господари и сред тях - суровата икона на Йоан Предтеча, неговата икона, на която живописецът изобразил брадва, лежаща до корена на дървото, което не дава плод...

Силвестър заговорил с младия Господар "като властимащ". Той му обявил, че пожарите са небесен огън, който е хвърлен върху града за греховете на Господаря, за своеволните му екзекуции. И още първият пожар бил провъзвестник на Божия гняв, но царят не разбрал и затова имало втори пожар... И докато царят не промени живота си, небесният огън ще опожарява града му и третият пожар ще изпепели самия Господар, защото страшен е Бог за нечестивците...

Попът говорел с предсказания... Както родител плаши своя неразумен син, така той плашел седемнадесетгодишния цар със Страшния съд, с бъдещи наказания, които след това Иван ще нарече насмешливо "детски страшилища". Но в този момент, както самият Иван ще разкаже в бъдещите си писма до княз Курбски: "Духът и костите ми се разтрепереха, а душата ми се смири по време на пожара и бунта".

Страх и трепет...

И Силвестър, който дори не бил негов духовник, ще стане за тридесет години главен съветник на царя, царска Мисъл (а царят ще бъде само Власт). Попът ще съумее да обуздае Иван, буйната река на страстите му ще влезе в бреговете. През всичките тези години Силвестър ще бъде за него страшно напомняне за Небесния съд, където Господарите дават пред Всевишния отговор за народа, който им е поверен...

Така го смирил попът в дните на отъня... Засега.

Помогнала и младата му жена - щастлив избор! Иван живеел със страсти, а тогава в него имало страст към нея, радостната, уравновесената и мъдро религиозната. Тя, която живеела по Божите закони, помогнала на душата му. Отишли си Нероновите забави. Любов, прошка, четене на Евангелието - с това живеел тогава. Треската заспала. Бил мъдър цар, отговорен за народа, прекрасен и чист по душа и тяло... Бракът с Анастасия, целият им тринадесетгодишен живот ще остане велико време за Рус.

Болярите заседавали в Думата, но не те управлявали. Около Иван се събрало обкръжение от съвсем млади хора, което по-късно княз Курбски ще нарече донякъде по литовски маниер "Избраната рада".

Поп Силвестър, незнатният дворянин Алексей Адашев, когото царят взел "от бунището", от едно нищожество, каквото бил, още княз Курбский, потомък на могъщите ярославски князе, Рюрикович - те заедно с него вземали тогава решенията. В Радата били замислени велики реформи...

И дошъл прекрасен миг: през 1550 година целият Червен площад бил изпълнен с народ - от цялата Велика Рус се събирали именити хора за Земски събор.

Младият цар излязъл при хората. Не в двореца, заобиколен от седящи по пейките сънни свадливи боляри, а на площада, изпълнен с народ - все едно пред цялата руска земя говорел Иван.

Облика му можем да си представим по спомените на неговите съвременници, по одеждите, висящи в музейните витрини, по костите, останали в гроба му: широк в гърдите и много висок бил Господарят. Червеникава брада, сини очи и голям тънък закриван орлов нос, който придава на лицето му опасен израз...

Такъв стоял той на Лобното място пред своите хора и вятърът развявал дългите му и рано оредели коси.

Както винаги пред някаква важна постъпка, той се настроил предварително, спомнил си с гняв угнетенията през детството, омразните Шуйски, и като се разпалил до велико красноречие, се обърнал към митрополита и народа.

"Ти знаеш, Владико... силните боляри разхищаваха моята хазна, а аз бях глух и ням поради младостта си..." Като повишил глас, той говорел на най-знатните, чиито шапки, високи, подобни на митри, стърчали над тълпата: "Алчни изнудвачи и хищници, несправедливи съдии, какъв отговор ще дадете за сълзите и кръвта, които са се пролели благодарение на вашите деяния?.. Аз съм чист от кръвта... но вие чакайте заслужена награда!"

Горели гневно очите на царя и народът на площада се затаил - очаквал велика разправа. Но той обявил, че няма да мъсти на болярите и князете - нека да отговарят за всичките си притеснителни деяния на Страшния съд, а сега... И отново в очите му имало сълзи, когато се обърнал към йерарсите и митрополит Макарий: "Достойни светители на църквата, от вас, учители на царе и велможи, аз искам: не ме щадете за моите престъпления. Гърмете със словото Боже и да бъде жива душата ми!?

Тогава бил издигнат от него в околничи (висш придворен чин - бел. П. Н.) Алексей Адашев, син на жалък служител. И царят му казал: "Взех те от бедните... пожелах не само тебе, но и други такива... Поръчвам ти да се оправяш с челобитните... да ги приемаш от бедните и обидените... Не се страхувай от силните, похитили почестта и погубващи бедните..."

И народът плачел от радост и славел царя. И царицата била щастлива. И болярите били доволни: разминало им се...

Но те не го познавали. Те не разбрали - това вече била програма за бъдещето.

"Пожелах не само тебе, но и други такива..." Да призове нови хора, които не дължат нищо на знатността и славата на рода си, а неизвестни, издигнати от милостта му създания.

Не, той не простил нищо: нито убийството на майка си, нито притесненията през детството си. Добре помнел разправата с Глински и неговият твърде подозрителен ум веднага му подсказал тогава: и това е тяхно дело, на болярите! Чрез своите холопи са насъскали тълпата срещу родствениците му, отмъщавали са за падението на Шуйски! Той не умеел да забравя...

По това време из Москва започва да се разпространява удивителна челобитня. Някой си Ивашко Пересветов, служител, когото в Москва никой не познавал, с някаква удивителна, дръзка свобода давал в нея съвети на самия цар... Впрочем, в челобитнята това било обяснено. Оказало се, че Ивашко не бил познат, защото служил при полския, литовския и чешкия крал. А смелостта му идвала от това, че уж произлизал от славния монах Пересвет, загинал геройски в битката са татарите на Куликовското поле.

Но какви удивителни съвети давал тайнственият Пересветов! Цялата челобитня съдържала едно яростно изискване към царя: да се разправи със знатните, да приближи до себе си обикновени войници вместо велможите, "които целуват кръста, а самите изменят, които заради мързела и страхливостта си не умеят нито да воюват, нито да управляват..." Кръвта на болярите, страх за велможите изисквала дръзката челобитня. "Не може царят без страх да бъде..." Царят не трябва да бъде кротък. Цариград паднал заради кротостта на Константин... Да бъдеш мъдър Господар означава да бъдеш страшен!

Подозрително предхождала "челобитнята" и бъдещите писма на царя до княз Курбский, и Опричнината, и болярските екзекуции...

Нима тайните царски мисли и бъдещи дела били продиктувани от неизвестния и скоро забравен Ивашко Пересветов?

По-скоро, не. Самият той, цар Иван, се постарал. Сам написал челобитнята като своеобразен глас народен. Той е и великият цар Йоан Василевич, и жалкият Ивашко Пересветов - неговото любимо раздвоение на личността. Той обожавал да пише под чуждо име. С подписите на своите боляри - Мстиславский, Велский, Воротинский и други - ще остави творенията си царят...

Това актьорство живяло в него до смъртта му: да се направи на жалък и да се разкрие като страшен. Любимите игри на тигъра... Но тогава го смирили - Силвестър и кротката му жена успели да го удържат от желанието за кръв. Тогава им било лесно: той бил само на двадесет и пет години и бил щастлив. Десетилетие ще тлеят потиснатите ярост, гняв и мъст. Но когато изскочат...

А засега се осъществявали неговите реформи. Вместо остарелите неясни закони той създал с "Избраната рада" първия Съдебник - сборник със закони на Московската държава.

От този ден на всяко населено място, което се намирало във владенията на знатен човек, съответствала по закон определена служба. За всяка петдесета десетина земевладелецът трябвало да предостави ратник на кон, а и още запасен кон като добавка, или да се откупи. Сега, вече по закон, всички знатни хора били обединени от едно главно нещо - военната служба на Господаря.

Той се опитал да регулира и отношенията с църквата. Само в някои градове манастирите по време на война предоставяли ратници. А между другото земите на църквата ставали все повече - вече една трета от държавата се намирала в нейни ръце. Умирайки, грешните хора се опитвали да изкупят греховете си и често давали на манастирите своите владения.

Спорът за тези земи разделил рязко руската църква. Знаменитите "нестяжатели" (монашеско движение - бел. П. Н.) начело със стареца Нил Сорский, човек на светия живот, се застъпвали за връщане към времената на апостолите и древното християнство - за аскетизъм в църковния живот. Те проповядвали отказване от притежаването на земя, от селския труд, за да могат в манастирите да се трудят само монасите. Църковните служители, принадлежащи към кръга на Великия старец, разобличавали разврата, който понякога царял в обителите, особено в тези, "където живеели заедно монаси и монахини", рушветчийството, и най-вече - невежеството, безконечните апокрифи и басни, съчинени и преписани от полуграмотни попове.

Но църквата не се отрекла от земята. Съборът през 1531 година обявил "нестяжателите" за еретици. Привържениците на Нил Сорский били подложени на сурово наказание, в тъмницата на Симоновския манастир се озовал знаменитият Максим Грек.

Той бил велик подвижник и църковен мислител, обиколил като младеж цяла Европа, приятел с гениите на Възраждането. Проповедите на Савонарола преобърнали душата му. Той се подстригал за монах, живял в знаменития Атонски манастир, където се прославил с високата си ученост. От Атон бил изпратен в Русия по молба на бащата на Иван, Василий, който искал "да му пратят учен грък". Максим бил посрещнат ласкаво, настанили го в Чудовия манастир в Кремъл. Той превел много богословски съчинения от библиотеката на Великия княз, проверявал църковните книги, в които открил множество грешки - "разпалван от божествена ревност, чистел плевелите с двете си ръце".

Но "много особености" на московския живот не можал да изтърпи. Той обявил, че е "неприлично, неполезно и опасно" монасите да притежават земя, като предизвикал омразата на тогавашния митрополит Даниил. И когато посмял да се противопостави на греха - разтрогването на брака на Василий със Соломонида - чашата на търпението преляла... Така започнали страданията на Максим Грек.

През 1551 година по молба на младия цар бил свикан нов Събор за обсъждане на църковна реформа. На него се събрали йерарсите от цялата Велика Рус. "Темите за обсъждане" от Събора били разделени на сто глави и оттогава той се наричал "Стоглав събор". Останали са въпросите на царя към Събора и отговорите им. Царят говорел за лошата употреба на църковните земи, за грешния живот на много свещеници. С почуда изслушали йерарсите познатите им еретични разсъждения на Нил Сорский и заволжските старци от устата на царя... Отговорите им били ловко уклончиви, те нямали намерение да променят начина си на живот. И великият книжник митрополит Макарий заел своята обичайна позиция в споренето - да не заема никаква позиция. Благодарение на това той останал митрополит през всичките години на променливото Йоаново управление.

Когато Максим Грек молел от тъмницата Макарей за помощ, митрополитът отговарял с класическата фраза: "Целуваме оковите ти... като един от светците, но не можем да ти помогнем..."

Все пак обаче трябвало да отстъпят нещо на царя, "многомъдър и изкусен в спора" - църквата се лишила от правото да придобива вотчина без съгласието на светската власт. Разширяването на църковните земи се забавило.

Иван запомнил завинаги как извъртали, как го мъчели с уловки и, най-вече, не се страхували от неговия гняв. Макар че всичко било толкова ясно - той искал от тях да се върнат към праведния живот и да дадат така нужната на държавата земя! И когато в нетърпелива ярост поискал да изобличи йерарсите, Силвестър не дал. Попът започнал да му обяснява сложността на църковния живот, да иска търпимост: "Църквата не трябва да бъде заплашвана!" Силвестър бил подкрепен от царицата и Адашев.

Той често оставал сам срещу всички тях. И отстъпил... Засега.

Силвестър написал за младия цар безсмъртна книга - "Домострой". Книгата (която в действителност е компилация от древни ръкописи) била създадена по образец на "Поученията на Владимир Мономах", един от любимите прадеди на Иван.

"Домострой" е удивително огледало, в което е застинало изображението на един изчезнал свят. Светът на религиозната и житейска мъдрост, на семейното благочестие на древна Рус, светът на Робството и Властта.

През втората половина на ХІХ век нашият велик драматург Островский ще разкрие пред руското общество неприкосновения свят на търговска Москва. И страната ще разбере изумена: оказва се, че древният свят, описан в "Домострой", е живял и грижливо се е пазел в Русия - в ниските каменни домове на московските търговци...

Робството и Властта ръководят целия живот на Семейството и живота на главната героиня на "Домострой" - знатна жена, болярка или княгиня.

С проклятия за "вкусилата от змията" са изпълнени преводите на множество църковни византийски книги в манастирските библиотеки: "Жената е същество дванадесет пъти нечисто... мрежа за мъжете..." и прочее, и прочее, като включим и знаменития разказ за древния философ, който предпочел да се ожени за лилипутка, казвайки знаменитото изречение: "Избрах най-малката зло". (Впрочем, множество подобни цитати дават и авторите на "Чук за вещиците" - тази блестяща инструкция на инквизицията за лов на "вещици". През целия ХVІ век в просветена Европа пламтели клади, на които били изгорени хиляди жени.)

В Московия "женският въпрос" бил решен не толкова радикално. Решено било "опасното вместилище на греха" да бъде усърдно крито - и болярката "да седи зад двадесет и седем катинара и да се заключва с двадесет и седем ключа..." Към покоите на знатната затворничка води вход и ключът за него е в ръцете на господаря ѝ - мъжа. От затворническия прозорец тя вижда само двора, заобиколен от висока ограда. Тя не може да види дори себе си, тъй като по времето на Иван в домовете няма огледала - те са обявени за "грях", защото през тази вратичка към женската душа, толкова склонна към съблазън, може да влезе дяволът...

Денят на затворничката започва рано. Не слугите трябва да я будят - тя буди слугите и следи как изпълняват своята работа. "Никога да не остава без работа... и ако мъжът ѝ дойде, да седи зад ръкоделието..."

И през цялото време трябва да мисли как да угоди на мъжа си - Властта! Защото животът вътре в дома е огледално отражение на живота отвън. Вертикалът на Властта пронизва московския свят. Господарят е Бог за поданиците си, мъжът е господар и Бог за жена си и слугите. "Жените питат за всичко мъжете си и им се покоряват във всичко..."

Както Господарят строго, но бащински трябва да наказва поданиците си за техните провинения и неподчинението им, така и господарят мъж трябва да наказва небрежната жена. И "Домострой" описва подробно какво трябва да бъде наказанието. Не следвало болярката да бъде бита пред слугите, а насаме. Боят трябва да става с камшик, да не се забравят "полезните правила как да се бие": "По ухото и по лицето да не се бие, и по сърцето да не се бие... да не се бие нито с юмрук, нито с тояга, нито с желязна, нито с дървена" (тези, които не знаели полезните правила, явно често биели и с юмрук, и с тояга). Но разумните и добродетелни хора, "като свалят ризата ѝ" (тук не става дума за еротика и така доброто е запазено), умеят "много вежливо да я поналожат с камшика", а след това да простят на жена си и да се помирят...

В тъмна карета, криейки лицето си, пътува затворничката из града, през стъклото на прозореца вижда живота на обикновения народ. Той е съвсем различен - разюздан, пиянски живот на хора, които не се боят много от дявола. Те имат общи бани - там се къпят заедно голи, омаломощени от парата, често пийнали мъже и жени... "На Рус ѝ е весело да пие" - така казал не кой да е, а сам Свети Владимир! И чуждоземецът Олеарий, дивейки се, описва: от кръчмата излязла пияна жена, паднала на улицата, върху ѝ се нахвърлил пиян мъж и цялата гнусотия се случила пред очите на смеещата се тълпа...

Сред тази бедна, пияна и срамна тълпа ходели юродивите - тези живи светци на Московска Рус...

Ето го, гол човек във вериги, влиза в магазинчето, взема, каквото си пожелае, и си отива. Собственикът само ниско се кланя след него - голяма чест е, ако при тебе е влязъл юродив. Но и голямо изпитание: ако примеси нещо в тестото ловкият търговец или направи някакъв друг номер за лична изгода, юродивият няма да яде, ще усети всичко с Божия дар и мълчаливо ще хвърли пирожката в снега... Но този път работата е чиста: изяжда пирожката и направо по снега, шепнейки и викайки нечленоразделни думи, тръгва този удивителен светец.

Юродивите... "безумните заради Христос", с чиито страшни думи, а понякога и открито срамни постъпки Бог изобличава нашите пороци, които ние се опитваме да държим в тайна. На тези странни подвижници е изпратено отгоре велико чудо - да пророчестват. Знаменитият юродив Василий Блажений, живеещ в Москва, предвидил големите пожари и се молел в навечерието им... И самият цар Иван говорел за Василий, подложил себе си на постоянни мъчения и понесъл бремето на тежките вериги: "Пророк и четец на човешките мисли".

Един от псевдонимите, с които обичал да се подписва обожаващият самоунижението цар е "Парфений Юродивий"...

Когато Москва погребва Василий, царят ще понесе с болярите неговия одър. В чудния храм, построен на Червения площад, ще намерят покой мощите му и народът ще нарича този храм с името на жалкия бедняк - Василий Блажений.

Самият Силвестър е съчинил в "Домострой" само една, последната глава - "Благослов от Благовещенския поп Силвестър за моя единороден син Анфим". В нея загадъчният поп, появил се от московския огън, споменал за предишния си живот (оказало се, че преди Москва е служил в Новгород). "Ти видя колко сираци и бедни роби от мъжки и женски пол в Новгород и Москва изхраних до съвършена възраст..." Разказал и за житейските си правила: "Ти, сине, всяка обида върху себе си носи и търпи, търпи... Ако се случи обща битка, по-добре удари своя човек, само и само битката да утихне..."

Но спазването на правилата на християнския живот, както учи своя син Силвестър, е важно най-вече защото... "носи полза"!

Но едва ли самият Силвестър мислел така. По-скоро това била единствената и най-лесната възможност да докаже на сина си, че трябва да изпълнява християнските заповеди. Защото, за съжаление, както справедливо отбелязва нашият историк Соловьов, руският човек не се е променил много от ІХ век, от времето на унищоженото езичество. На хората им било трудно да разберат защо трябва да обикнат ближния като самите себе си. Налагало се да се доказва по езически - с позоваване на изгодата.

Поразително съчетание на християнство с езичеството в душите на хората отразява нравите на Московията. Именно затова толкова внимание и уважение се отделя там на църковните обреди - те били своеобразно пречупване в съзнанието на вчерашните езически заклинания.

Тази слабост на душите ще покаже Смутното време...

Завършвайки "Благослова", Силвестър прави извод - за изгодата от своя праведен живот: "Подражавай ми. Виж как съм почитан и обичан от всички, защото съм угодил на всички..."

Но това е грях! Не е възможно "да угодиш на всички", ако искаш "да угодиш" преди всичко на Бог - за това е казано толкова много в Евангелието, което попът така обичал да цитира. И скоро на Силвестър ще му се наложи да изпита тази Божа истина на собствения си гръб.

(Следва)

Целият текст на книгата: ТУК.