Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 7

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА.

КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА

(шеста забава от първия ден)

ПОДУЧЕНА ОТ ШИВАЧКАТА ДА УБИЕ СВОЯТА МАЩЕХА, ЦЕЦОЛА СИ МИСЛИ, ЧЕ ЩЕ СПЕЧЕЛИ НЕЙНОТО УВАЖЕНИЕ ЗАРАДИ ПОМОЩТА ДА СЕ ОЖЕНИ ЗА БАЩА Ѝ, НО ВМЕСТО ТОВА ТРЯБВА ДА ЖИВЕЕ В КУХНЯТА. С ВЪЛШЕБНОТО ИЗКУСТВО НА ФЕИТЕ ОБАЧЕ, СЛЕД РАЗЛИЧНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ, ТЯ УСПЯВА ДА СТАНЕ ЖЕНА НА КРАЛЯ.

Слушателите приличали на каменни статуи, когато слушали разказа за бълхата, а след това признали магарешката глупост на краля, който подложил на такъв риск интересите на своето потомство и наследството на престола в кралството заради една празна забава. Накрая всички утихнали и Антонела казала така:

- Макар че е способна да отвори бездна от лукави дела, завистта не успява да получи нищо друго освен херния вместо водянка. И само тя може да си въобрази, че е удавила някого в морето, когато изведнъж самата се оказва под водата, като плюс това се разбива о рифовете. Така се случило и с едни завистливи девици, за което ми хрумна да ви разкажа..

Нека се знае, че живял някога един овдовял принц, който обичал така единствената си дъщеря, все едно нищо друго освен нея не бил виждал по целия свят. За нея той държал една изкусна шивачка, която я учела да бродира, да плете дантели, да прави превъзходни ресни и кантове и при това се отнасяла толкова топло с нея, че няма как да се опише. Но ето че баща ѝ решил да се ожени повторно. Взел си една зла и коварна жена и, като подтикната от дявола, проклетницата намразила завареничето, постоянно му правела муцуни и гримаси, гледала го страшно, така че бедното момиче все се оплаквало на шивачката от обидите на мащехата, като ѝ казвало: "Ах, Боже мой, ако не тя, а ти ми беше майчица, ти, която ме даряваш с толкова топлина и ласки!"

И толкова припявало тази песен, че успяло да пусна бръмбар в главата на шивачката, и тя, изкусена от нечестивия, му казала веднъж: "Ако постъпиш с тази глупачка така, както тя постъпва с тебе, аз ще стана твоя майка, а ти ще станеш зеница на окото ми".

Преди още да свърши, Цецола (така се казвало момичето) отвърнала: "Прости ми, че те прекъсвам. Зная колко ме обичаш, затова не ми го казвай. Научи ме на занаят, останалото ще направя сама. Ти напиши, а аз ще подпиша". "В такъв случай - казала шивачката - си отвори ушите, слушай ме и твоят хляб ще стане бял като ябълков цвят. Когато баща ти отиде някъде по работа, кажи на майка си, че искаш да си избереш дрехи от вехтите, които са в килера в големия сандък, за да запазиш тези, които са на тебе. А тя ще се радва да те види в кръпки и дрипи. Ще отвори сандъка, за да избере нещо по-лошо, а на тебе ще каже: "Задръж капака". Докато рови вътре, пусни капака да падне с всичката си сила върху врата ѝ и да го строши. Когато свършеш това - нали знаеш, че баща ти е готов на всичко, даже фалшиви пари да сече, само и само да си доволна, - ще дойде случай да те приласкае, а ти го помоли тогава да ме вземе за жена. Ще ме направиш щастлива и ще бъдеш господарка на целия ми живот".

Като чула това Цецола, един час вече ѝ се струвал хиляда години. Но най-сетне успяла да изпълни всичко така, както била научена. А когато минал траурът по нещастната мащеха, Цецола започнала да натиска баща си, за да се ожени за шивачката. Отначало принцът сметнал това за шега, но дъщеря му била така настоятелна, че постигнала своето: в крайна сметка той се съгласил с нея, взел за жена Кармозина (както се казвала шивачката) и отпразнували това тържествено.

А докато младоженците се наслаждавали на любовта, Цецола излязла на терасата на къщата и една гълъбица, като се стрелнала над каменната ограда, долетяла до нея и казала: "Когато имаш нужда от нещо, изпрати някой да го поиска от гълъбицата на феите, които живеят в Сардиния, и веднага ще го получиш".

Новата мащеха обграждала пет или шест дена Цецола с ласки: и на почетно място я слагала, и вкусни мръвки ѝ сипвала, и с най-хубави дрехи я обличала. Но когато минало малко време, натирила тези любезности през девет гори в десета и забравила изобщо за направената услуга (горко на душата, която има зла господарка!). А вместо това започнала да поставя по-високо своите шест дъщери, които до това време криела, и така завъртяла главата на мъжа си, че той обикнал доведените момичета и изхвърлил от сърцето си своята дъщеря. Стигнало се дотам - отстъпиш ли един път, после няма наваксване, - че я преместили от стаята ѝ в кухнята, от балдахина - до огнището, от разкошните златни и копринени одежди - при дрипите, от скиптъра - при ръжена, и не само положението ѝ се променило, но и името ѝ, защото вместо Цецола всички започнали да я наричат Котката Пепеляшка.

Случило се така, че принцът трябвало да замине за Сардиния по държавни работи. И започнал да пита една след друга Мперия, Каламита, Шиорела, Диаманте, Коломина и Паскарела, шестте си доведени дъщери, какво искат да им донесе оттам като подарък. Първата поискала официални дрехи, втората - накит за косите, третата - руж за лицето, четвъртата - всякакви дреболии, за да си убива времето; едната едно, другата друго. Накрая след всичките, като на шега, казал на дъщеря си: "А ти какво ще поискаш?" Тя отвърнала: "Нищо, само кажи за мене на гълъбицата на феите, които живеят там, да ми изпратят нещо. Но ако забравиш, няма как да продължиш пътя си. Помни добре какво ти казах, защото каквото му е на човека в ума, такива ще са и постъпките му".

Тръгнал принцът на път, свършил си работата в Сардиния, купил всичко, което му поискали доведените дъщери, а за Цецола забравил. Но когато се качил на кораба и вдигнали платното, корабът не можел да излезе от пристанището. Мислели, че насрещните течения не му дават да излезе. Собственикът на кораба, който вече почти се отчаял, легнал уморен да спи, а в съня си видял една фея, която му казала: "Знаеш ли защо не можете да излезете от пристанището? Защото принцът, който е на кораба ти, не изпълни думата, която даде на дъщеря си: не забрави за никого, освен за тази, която е негова родна плът и кръв".

Събудил се собственикът, разказал съня си на принца и той, смутен от неизпълнената уговорка, отишъл при пещерата на феите и като им разказал за дъщеря си, ги помолил да му дадат някакъв подарък за нея.

Тогава от пещерата излязла една девойка, неземно красива, и казала на принца, че е благодарна на дъщеря му за това, че я помни, и че цени нейната признателност. Като рекла това, му дала една издънка от финиоква палма, златна мотичка, златна кофичка и копринена кърпа, за да посади дъщеря му и да отгледа палмата. Удивен от тези дарове, принцът се сбогувал с феята и заминал за своята страна. Там дал на заварените си дъщери това, която всяка му поискала, а след това и на дъщеря си подаръците, които изпратила феята.

Цецола, изключително зарадвана, посадила палмата в красива саксия и започнала да разрохква земята и да я окопава, сутрин и вечер да я полива, с копринената кърпа да я изтрива - толкова прилежно, че за четири дена палмата пораснала висока колкото жена. От нея излязла феята и рекла: "Кажи какво искаш?" Цецола казала, че иска понякога да излиза навън, но сестрите ѝ да не знаят това. Феята отвърнала: "Когато поискаш да излезеш навън, ела до моята саксия и кажи:

Прекрасна моя палмо,

със златна мотичка те окопах,

със златна кофичка те полях,

с копринена кърпа те изтрих;

съблечи от тебе, облечи на мене!"

А когато се върнеш и поискаш да се съблечеш, повтори същия стих, само промени края: "Съблечи от мене, облечи на тебе!"

И ето че дошъл празничен ден. Излезли дъщерите на мащехата, натруфени, нагласени, гримирани, целите с финтифлюшки, с дрънкулки, ароматизирани с всякакви цветчета, венчелистчета, мимози и рози. Тогава Цецола изтичала бързо при саксията, казала думите, на които я научила феята, и излязла цялата излъскана като кралица. Яхнала един кон - а след нея дванадесет пажа, също спретнати, нагласени - и последвала сестрите си. На тях слюнките им потекли като видели тази прекрасна гълъбица!

Но угодно било на Случая да отиде там и кралят. И като видял невероятната красота на Цецола и бил твърде очарован от нея, заповядал на най-верния си слуга да научи всичко, което е възможно, за тази нечувана красавица: коя е и къде живее.

Слугата я последвал незабавно, но пазейки се да не бъде проследена, тя разсипала след себе си шепа златни монети, които палмата ѝ дала за подобен случай. Като видял жълтиците, слугата изпуснал юздата и започнал да пълни ръце и джобове с пари, а тя мигновено се шмугнала в дома си, където се съблякла така, както я научила феята. Точно тогава се върнали и онези плашила, сестрите ѝ, и за да я подразнят, започнали да разказват къде са били и какво са видели.

В същото време слугата се върнал при краля и му разказал какво се е случило с монетите. Избухнал кралят в гняв и му казал: "За няколко посрани гроша продаде желанието на господаря си! Но сега ще трябва на всяка цена да разбереш коя е прекрасната девица и в кое гнездо се таи това сладко пиленце".

Настъпил друг празник. Сестрите отишли, наконтени и гримирани, като оставили нещастната Пепеляшка край огнището. Тя обаче изтичала при палмата и казала същите думи като първия път. От палмата изскочили куп придворни дами: едната държи огледало, другата носи вода, третата - маша за къдрици, четвъртата - мазила с руж, петата - игла за прическа, шестата бърза с роклята, седмата - с елмазен венец и огърлици. Натъкмили я, като слънце грейнала, сложили я в карета с впрегнати шест коня, на капрата - кочияши, а отзад - пажове с ливреи. Стигнала до мястото, където бил празникът, хвърлила в голямо изумление сестрите си, а в гърдите на краля разпалила най-силен огън.

А когато тръгнала да се връща и слугата започнал да я следи, за да не я догони, тя разхвърлила по пътя шепи бисери и скъпоценни камъни и докато слугата ги събирал (защото такива неща няма как да бъдат подминати), спечелила време да се добере до дома си и да се преоблече като миналия път.

Довлякъл се слугата при краля, целият разтреперан от страх, а той му казал: "Кълна се в душите на всичките мои мъртви предци, че ако не я намериш, такъв бой ще ти хвърля и толкова ритника ще ти ударя, колкото коси имаш в брадата си".

Дошъл обаче още един празник. Сестрите излезли, а Цецола отново при палмата, повтаряйки същия вълшебен стих. Облякла си в безмерно великолепие, седнала в златна карета, с толкова слуги, отпред и отзад, все едно знаменита куртизанка е излязла на разходка и са я обкръжили стражи и тайни агенти. Когато разпалила ревността на сестрите си, тя си тръгнала, а слугата се понесъл след каретата като конец след игла. Виждайки, че той не изостава нито на крачка, Цецола извикала: "Карай по-силно, кочияшо!", каретата се стрелнала с бясна скорост и така бързо летяла, че от крака ѝ изхвръкнала едната пантофка - по-изящно нещо от нея светът не бил виждал. Като не успял да догони каретата, която летяла като птица, слугата вдигнал пантофката от земята и я занесъл на краля, като му разказал какво се случило.

Кралят взел в ръка пантофката и казал: "Ако основата е толкова прекрасна, какъв ли е дворецът! О, дивен канделабър, на който е стояла свещта, която ме възпламени! О, триножник на прекрасния съд, в който кипи моят живот! О, чудна плувка от въдицата на Амур, уловила душата ми! Ето че те имам, държа те нежно в ръцете си и като не мога да се добера до върха на дървото, поне да обожавам неговите корени! Като не стигам до капитела на възвисената колона, ще целувам нейното подножие! Ти си била основата на най-бялото краче на света, а сега се превърна в капан, уловил моето почерняло от нетърпение сърце! Върху тебе се е извисявала палмата, която измъчва моята душа. Но от тебе расте и моето наслаждение в живота, само защото те гледам, само защото те притежавам!"

Като казал това, повикал писаря, наредил на тръбача и под гръмките звуци "ту-ту-ту" провъзгласил указ всички жени от страната да се съберат на общ празник и пир, който е решил да даде. И когато настъпил определеният ден, о, мили мои - какво ядене настъпило, какво тъпкане! Откъде се взели тези питки с извара, захаросани портокали и хлебчета с ароматни сирена, откъде се взели тези задушени меса, тези пържени кюфтенца, макарони на фурна и мекици! При това толкова, че можело цяла войска да ес нахрани!

Събрали се всички жени: знатни и незнатни, богати и бедни, стари и млади, красиви и грозни, и когато се издокарали, доколкото можели, кралят, след като го поздравили, започнал да мери пантофката ту на една, ту на друга и така поред на всички поканени, като гледал на коя ще стане точно на крака, за да може по формата и по размера ѝ да познае тази, която търсел. Но не намерил крак, на който да прилепне добре, и останал много огорчен.

Наредил тогава на всички да млъкнат и обявил: "Утре елате пак на моето мъчение. Но ако ме обичате, гледайте нито една да не остане вкъщи, каквато и да е".

Тогава принцът си спомнил и казал: "Имам една дъщеря, но винаги си стои у дома, наглежда огнището, защото е много грозна и не е достойна да седи на вашата маса". Кралят отвърнал: "Тя ще бъде първа в списъка, защото е такава кралската ми воля".

С това се разделили, а на следващия ден се върнали отново. И сега вече с дъщерите на Кармозина дошла и Цецола. Още щом я видял, кралят веднага схванал всичко, но се направил, че не се е досетил.

И ето че приключило унищожаването на ястията, настъпило време да се мери пантофката. Не успели кралските хора да я поднесат към Цецола, когато тя изскочила от ръцете им като жива и се залепила за крачето на това писано яйце на Амур така, както магнит прилепва към желязо. Като видял това, кралят притичал, стиснал Цецола в обятията си, сложил я до себе си под балдахина, увенчал я с корона и заповядал на всички да я приветстват и да ѝ се поклонят като на своя кралица. А сестрите, гледайки това, се пукали от завист - защото наистина не можели да изтърпят една такава сърдечна възбуда - и си отишли у дома при майка си, като признали, макар и против своята воля, че

е глупав този, който спори със звездите..

(Следва)

Народният ни епос и Македония

Кръсте Мисирков от с. Постол, Ениджевардарско, Егейска Македония - "Народният ни епос и Македония", публикувано в сп. "Развитие", год. II, кн. II и III, София, февруари-март 1919 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Народната поезия на южните славяни на пръв поглед не съдържа никакви данни по въпроса за границите между българския и сърбохърватския народ. Обаче подобно заключение може да бъде направено само при повърхностно изучаване на южнославянските епоси. Сърбите, които с по-голямо внимание се отнасят към изучването на своето минало и своята народност, отколкото българите, в народните епически песни на македонците виждат една от главните следи на културно влияние от сръбството върху македонските българи, конто искат да представят на външния свят като „македонски славяни“ и дори като "македонски сърби“. Подобен възглед на сръбските учени показва, че народният епос на южните славяни от тях се разглежда и се превежда един от главните аргументи при решаване на етнографски спорни въпроси. Възгледът на сръбските учени относно етнографската важност на епоса на южните славяни напълно споделим и аз, обаче заключенията, които правя въз основа на сравнителното изучване на южнославянските епоси, са диаметрално противоположни на ония, които изкарват сръбските учени. Сиреч сравнителното изучване на южнославянските епоси говори не в полза на сръбско влияние в Македония, но обратно за преминаване на българския епос от Македония през Дубровник в сръбските земи. По тоя въпрос аз по-подробно изложих своите възгледи в съчинението си „Южнославянскiя эпическiя сказанiя о женитьбе короля Волкашина“ (Одеса, 1909) и в „Бележки по южнославянската филология и история“ в "Българска сбирка“ за 1910 г.

Против сръбско влияние върху македонския български епос говори пълната противоположност на българския и сръбския епос в отношението им към личността на Вълкашин и Крали Марко и в характеристиката на отношенията помежду тях. Българското влияние върху сръбския епос е очевидно по много признаци: 1) българките песни за Вълкашин, Марко и другите общи българско-сръбски епически герои са по-кратки и по-близко се държат до действителността при описването подвизите на героите; 2) далматинските сърбохърватски песни по краткост и по съдържание са по-близки до българските, отколкото до сръбските епически песни от Херцеговина, Новопазарския санджак и другите сръбски земи; 3) името „бугарщици“ или „български песни“ за особен род песни от дълъг стихотворен размер и пеещи се с особен, отличен от сръбския, тъжовен мотив, се явява в XVI век в Далмация; 4) Крали Марко, като историческа личност, като „цар, крал, деспот на България“, в средновековните западноевропейски известия, който не е взел участие в Косовския бой (1389 г.) ,е могъл първоначално па бъде популярен само между българите, които първи в своите народни песни са почнали да възпяват неговите подвизи; 5) Крали Марко в българския епос нагледно и изрично изпъква като български национален герой, когато в сръбските песни за него ние срещаме възхищение на певеца от неговите подвизи, които обаче са по-безсмислени (срв. сръбските и българските варианти на песента "Крали Марко и Филип Маджарин“ (Вук II. № 59; Сбм. II, 108-110), но слабо или почти съвършено не се забелязват чувства на сръбския певец към Марко като сръбски национален герой. В най-тежко време за Марко се застъпват "черни българи", Марко е нареден с български калпак и една далматинска песен, напечатана в една от първите книги на „Сръбско-далматински магазин", издаван в Задър, Марко се нарича народен герой на България. Ако към това прибавим, че Марко у сърбите е известени само с титлата "Кралевич", а у българите „Крали“, т. е. крал, която съответства на действителната титла, която Марко е наследил от баща си и е носил след смъртта му, а може би и при живота му в качество на наследник на кралското достойнство на Вълкашин, то ще бъде ясно, че Крали-Марковите песни в Македония са от български произход и говорят за българско влияние върху сърбите, а не обратното.

Общите герои на сръбските и българските народни песни са политически дейци от Западна България, което се признава не само от албанските и западноевропейските хроники, но и от сръбските, както напр. Троношкият летопис, в който, като говори за Вълкашин, на три места нарича неговата област България и Македония, а противниците му начело с княз Лазар Гребелянович, „расïйсти“ и „сербсти" князе. За войската на Вълкашин, с която той е водил борба с „расийстките“ князе и с турците при Марица, където и погина, същият летопис казва, че е била събрана от „България, Македония и Албания". („Гласник Друштва Србске словесности" V. стр. 70-78).

Ако Вълкашин е бил български крал, то става свършено ясно защо българските песни не само не знаят за злодеянията на Вълкашин, които му приписва сръбският епос, но и характеризират го като идеална личност, която е могла да послужи на Крали Марко като образец, достоен за подражание. В това отношение са особено за забелязване двете прилепени песни: „Марко грабит Ангелина" и „Вълкашин и Марко" (Сбм. II, 116-121).

От гореказаното следва, че българският епос, съгласно с летописните данни, говори за българско национално самосъзнание на македонците в XIV в. и следващите векове до наши дни.

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Роденият в Ениджевардарското село Постол Кръстьо Петков Мисирков (1874-1926) е български публицист и ранен македонист. Заради една част от публикациите си, в които той изразява явни македонистки и просръбски възгледи, Мисирков е считан за национален герой в Р. Македония, където официалната доктрина е македонизма, за чийто основни идеолози се считат сръбските учени Новакович, Цвийч и Белич.

ОРИГИНАЛ

Лекции по руска литература – брой 51

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. ИДИОТ (1868 г.) - 1. БЕСОВЕ (1872 г.) - 1. БРАТЯ КАРАМАЗОВИ (1880 г.) - 1.

IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910)

Толстой е ненадминат руски прозаик. Като не смятаме неговите предшественици Пушкин и Лермонтов, всичките велики руски писатели могат да бъдат подредени в следната последователност: първи - Толстой, втори - Гогол, трети - Чехов, четвърти - Тургенев. Прилича на списък след проведен изпит и, разбира се, със своите ниски оценки Достоевский и Салтиков-Шчедрин не биха получили от мене похвална грамота.

Когато четете Тургенев, знаете, че това е Тургенев. Толстой четете за това, че просто не можете да спрете. Идеологическата отрова - прословутата "идейност" на произведението (ако се прибегне до понятието, изобретено от съвременните критици шарлатани) - започнала да подкопава руската проза в средата на миналия век и я довърши към средата на нашия. Отначало може да ни се стори, че прозата на Толстой е пронизана изцяло от неговото учение. В действителност неговата проповед, вяла и неясна, нямала нищо общо с политиката, а творчеството му се отличава с такава могъща, хищна сила, оригиналност и общочовешки смисъл, че просто е изместило учението му. Всъщност мислителят Толстой се интересувал само от две теми: Живот и Смърт. А от тези теми не може да избяга нито един художник.

***

Граф Лев Николаевич Толстой (1828-1910) - човек със здрав, неуморим дух - се разкъсвал цял живот между чувствеността на своята природа и свръхчувствителната си съвест. Въжделенията и съблазните на града го отклонявали постоянно от мирния селски път, по който аскетът Толстой жадувал да върви със същата страст, с която сладострастникът Толстой жадувал нетърпимо за плътски утехи. В младостта му сладострастието надделявало. По-късно, след женитбата си (1862 г.), Толстой намерил временен душевен покой в семейния живот, отдаден на усърдно управление на имението си - владеел богати земи край Волга - и на работата си над най-добрите свои книги. Именно тогава, през 60-те и началото на 70-те години, той създава своите шедьоври - грандиозния роман "Война и мир" (1869 г.) и безсмъртната "Ана Каренина". А още по-късно, в края на 70-те, когато вече е далече над четиридесет, съвестта му преборила личните интереси, семейното благополучие, главозамайващата литературна кариера, които той пожертвал заради това, което смятал за свой нравствен дълг, предпочитайки пред ярката дързост на творчеството простия суров живот, изграден върху разсъдъчните принципи на християнския морал и абстрактните идеи на хуманизма. И когато през 1910 г. му станало ясно, че като стои все така в своето имение, сред неспокойното си семейство, той продължава да предава идеалите на простото и безгрешно битие, 80-годишният старец напуснал дома си, за да отиде пеш в манастир, до който изобщо не стигнал, и срещнал смъртта си в един хан на малка железопътна гара.

Не понасям ровенето в драгоценните биографии на великите писатели, не понасям, когато хората надничат през ключалката на живота им, не понасям вулгарността на "интереса към човека", не понасям шумоленето на поли и подхилкването в коридорите на времето и нито един биограф даже с крайчето на окото си няма да посмее да надникне в личния ми живот. Но ето какво трябва да кажа. Злорадото състрадание на Достоевский, упоението му от жалостта към унижените и оскърбените - всичко това са в края на краищата само емоции, а особената разновидност на мрачно християнство, която изповядвал, съвсем не му пречела да води живот, доста далечен от неговите идеали. А Толстой, както и неговият представител Льовин, бил органично неспособен на сделка със съвестта си и страдал жестоко, когато животинското започвало да побеждава временно духовното.

Като открил за себе си нова религия - смесица от будисткото учение за нирваната и Новия завет (иначе казано, "Исус без църквата") - и я следвал, той стигнал до извода, че изкуството е безбожно, защото се основава на въображението, на измамата, на подмяната, и без всякакво съжаление пожертвал великия си дар на художник, задоволявайки се с ролята на скучен, обикновен, макар и здравомислещ философ. Като покорил върховете на изкуството с "Ана Каренина", той решил внезапно да се ограничи с нравоучителни статии и да не пише освен тях нищо друго. За щастие, движен от необходимостта да твори, той отстъпвал понякога пред природния дар и създал още няколко изумителни произведения, незатъмнени от преднамерена назидателност, след които и великият разказ "Смъртта на Иван Илич".

Мнозина се отнасят към Толстой със смесено чувство. Обичат в него художника и не могат да търпят проповедника. Но в същото време да се отдели проповедника Толстой от художника Толстой е невъзможно: все този нисък, бавен глас, все това здраво рамо, което понася леко и товара на небесните видения, и тежкото бреме на идеите. Иска ни се понякога да ритнем изпод обутите му с лапти нозе мнимата подставка и да го затворим в каменен дом на необитаем остров с шише мастило и купчина хартия, далече от всякакви етични и педагогически "въпроси", с които се отвлича, вместо да се любува на тъмните къдрици върху шията на Ана Каренина. Но това е невъзможно, Толстой е един и борбата между художника, който се омайва от красотата на чернозема, на бялото тяло, на синкавия сняг, на зелените полета, на пурпурните облаци, и моралиста, който твърди, че художествената измислица е греховна, а изкуството е безнравствено - тази борба се води в един и същ човек. И когато пише своите произведения, и когато проповядва, Толстой се стреми въпреки всичко към истината. В "Ана Каренина" използва един метод, в проповедите - друг, но колкото и изтънчено да е неговото изкуство и скучни да са неговите възгледи, истината, която толкова мъчително търси и понякога по чудо я намира точно пред себе си, винаги си е била с него, защото художникът Толстой е тази истина. Мене ме смущава само това, че като се сблъсква с истината, не винаги намира в нея себе си. Харесва ми една история: веднъж в старостта си, през един мрачен ден, след като вече отдавна е престанал да пише, той взел една книга, разтворил я наслуки, заинтересувал се, увлякъл се, погледнал корицата и с удивление прочел: "Ана Каренина", Лев Толстой.

Откъде е тази мания на Толстой, която цял живот сковавала неговия гений, а и днес смущава чувствителния читател? Вероятно същността е в това, че мъчителното търсене на истината е било за него по-скъпо от леката, живописна и бляскава илюзия за истина. Старата руска истина с нейната ярост и тежка стъпка никога не е била приятен събеседник. Не всекидневната истина, а безсмъртната Истина, не просто истината, а озаряващата целия свят светлина на истината. Когато се случело Толстой да я намери в себе си, в блясъка на своето въображение, почти несъзнателно вървял по верния път. И колко струва неговата борба с господстващата православна църква, неговите етични възгледи редом с откъса от който и да е роман, подпечатан с печата на това озарение? Истина е една от малкото руски думи, които не се римуват с нищо. Няма свой чифт, в руския език стои самотно, встрани от другите думи, непоклатимо, като скала и само смътното сходство с корена на думата "стоя" трепка в гъстия блясък на тази предвечна грамада. Повечето руски писатели били много любопитни за нейния точен адрес и за опознавателните ѝ знаци. Пушкин си я представял като благороден мрамор в лъчите на величествено слънце. Достоевский, който му отстъпвал много като художник, виждал в нея нещо ужасно, състоящо се от кръв и сълзи, истерия и пот. Чехов не сваля от нея мнимо-загадъчния си поглед, макар да изглежда, че е очарован от избелелите декорации на живота. Толстой вървял към истината неотстъпно, с наведена глава и стиснати юмруци, и стигал ту до подножието на кръста, ту до собственото си подножие.

***

Едно от неговите открития се е изплъзнало по странна случайност от вниманието на критиците. Той открил - без изобщо някога да разбере това - метод за изобразяване на живота, който най-точно съответства на нашата представа за него. Той е единственият известен ми писател, чийто часовник не изостава и не изпреварва безбройните часовници на неговите читатели. Великите художници са винаги зорки и в това, което е прието да се нарича "реализъм" на толстовите описания, мнозина са го надминали. Макар че и редовият руски читател ще каже, че в Толстой запленява съвършената реалност на неговите романи, все едно си се срещнал със стари приятели и си се озовал в позната обстановка, същността изобщо не е в това. По яркост на описанията не са му отстъпвали и други. В романите на Толстой читателят е пленен от неговото чувство за време, удивително съзвучно с нашето възприятие. Свойство не толкова похвално, колкото природно, присъщо на толстовия гений. Именно това уникално равновесие на времето предизвиква у чувствителния читател усещането за реалност, което той е склонен да припише на остротата на толстовото зрение. Прозата на Толстой тече в такт с нашия пулс, героите му се движат със същия темп, с който се движат хората под прозореца ни, докато сме се навели над книгата.

Най-любопитното е в това, че Толстой се отнася доста небрежно към обективното време. Внимателните читатели са забелязали, че във "Война и мир" децата растат или прекалено бързо, или прекалено бавно, също като в "Мъртви души", където въпреки заостреното внимание на Гогол към облеклото на героите, Чичиков се разхожда в разгара на лятото с мечешка шуба. В "Ана Каренина" авторът постоянно залита по хлъзгавия път на времето. Но тези дребни пропуски изобщо не пречат на Толстой да предаде неговия ход, самата му същност, съвсем съзвучно с читателското възприятие. Има и други писатели, които се стремят да предадат откровено това движение: така Пруст отвежда героя на романа "В търсене на изгубеното време" на последен светски обяд и той, като вижда своите приятели с бели перуки, изведнъж разбира, че белите перуки са просто побелели коси, че тези хора са се състарили, докато той е пътешествал в дълбините на своята памет. Или обърнете например внимание как Джеймс Джойс изобразява времето в "Одисей", когато Блум пуска парче хартия от мост към мост надолу по Лифи - от дъблинското пристанище в океана на вечността. Но даже тези писатели не постигат това, което постига Толстой, когато представя хода на времето някак си уж случайно, между другото. Времето при тях тече или бавно, или бързо спрямо часовника на вашия дядо - това е време "по Пруст" или "по Джойс", а не обикновеното, нормално човешко време, което Толстой успява да предаде. Затова не е за чудене, че старите хора в Русия, когато разговарят по време на вечерния чай, говорят за героите на Толстой като за напълно реални хора, подобни на техните познати, все едно са танцували по време на бал с Кити, с Ана или с Наташа или са обядвали с Облонский в любимия му ресторант. Читателите виждат в Толстой великан, не защото другите писатели са в сравнение с него джуджета, а защото той винаги стои до нас, върви в една крачка с нас и не изпреварва никого. Макар че Толстой присъства постоянно в книгите си, постоянно се вмъква в живота на героите и се обръща към читателя, в знаменитите глави, които се смятат за негови шедьоври, той е невидим, което така упорито изисква от писателите Флобер, казвайки, че идеалният автор трябва да бъде незабележим в книгата си и в същото време вездесъщ като Твореца във Веселената. Затова постоянно оставаме с впечатлението, че романите на Толстой се пишат сами и се възпроизвеждат от себе си, от собствената си плът, а не се раждат под перото на жив човек, който го движи по хартията, като ту спира и зачерква някоя дума, ту седеи замислен или почесва наболата четина на брадата си.

Както вече казах, в романите на Толстой не винаги може да се прокара ясна граница между проповедника и художника. Понякога е трудно да се отдели проповедта на автора от разсъжденията на един или друг герой. И всъщност доста често, когато в продължение на много, явно второстепенни страници се обяснява какво и как трябва да мислим по един или друг повод или какво например мисли самият Толстой за войната, мира и селското стопанство, неговият чар отслабва и започва да ни се струва, че прелестните нови познати, които вече са станали частица от нашия живот, изведнъж са ни отнети, вратата е заключена и няма да се отвори дотогава, докато величавият автор не завърши уморителния период и не ни изложи гледната си точка за брака, Наполеон и селското стопанство или не разтълкува своите етични и религиозни възгледи. В книгата се разглеждат например селскостопански въпроси, да речем, във връзка с интересите на Льовин, крайно скучни за чужденците и вие едва ли бихте вникнали задълбочено в тях. Художникът Толстой допуска грешка като им отделя толкова страници, плюс това, че са свързани с определен исторически период и със собствените идеи на Толстой, които се променят с времето и бързо остаряват. Селското стопанство не предизвиква у нас този трепет, който предизвикват преживяванията и настроенията на Ана и Кити...

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Произход на революционното движение в Македония

Петър Попарсов от с. Богомила, Велешко, Вардарска Македония - "Произход на революционното движение в Македония", публикувано във в-к "Бюлетин №8 на временното представителство на обединената бивша вътрешна македонска революционна организация", София, 19 юли 1919 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Македония е планинска страна, обърната към Бяло море. Разположена главно по течението на Вардара и по многобройните му притоци, тя има щастието и нещастието да притежава най-голямото и най-хубавото пристанище на Балканския полуостров - Солун, който за централните държави беше това, което е Цариград за Русия - врата, към която с вълчи апетити и с лисича ловкост се стремеше бивша Австрия, заради която на Берлинския конгрес нарочно се остави историческата пътека между Сърбия и Черна гора - широка "колкото да мине един въоръжен турчин". Ала преди да тръгне през тая "пътека", Австрия трябваше да се справи с Русия, която продължаваше да счита Македония за българска страна и македонския въпрос за чисто български, въпреки недоволството от страна на останалите балкански държави.

За постигане на тая си цел австрийската дипломация, чрез договор от 1882 г. с крал Милан, тласна сръбската държавна политика към българския интерланд на Солун, а българската, чрез съединението на Източна Румелия през 1885 г., насочи към интерланда на Цариград, т. е. към обетованата земя на царска Русия. Последва сръбско-българската война и абдикацията на Батенберг, вместо който на българския престол се качи най-довереното лице на Австрия - Фердинанд, който в най-трагичния момент на своя политически живот, с Божието име на уста - на умиращия се вярва и без това - тържествено призна, че той цели тридесет години е бил верен на централните сили и никога не е работил в разрез с техните интереси. А знае се къде бяха съществените интереси на тия държави: Солун и Македония на Австрия, в който случай българската държава щеше да има здрава опора на запад, за да се шири колкото може на изток, без риск за заслужилата на Австрия династия.

Този курс на българската политика особено ясно пролича, както през Балканската, тъй и през световната война.

Тъй че, ако е имало измяна спрямо идеята за обединението на българите, то първият изменник е Фердинанд и всички онези, които се лигавеха около него и го величаеха като най-голям македонски патриот, за какъвто сам той много обичал да се препоръчва, оставайки винаги верен на Талейрановия афоризъм, според който езикът на истинския дипломат е маска на истинските му намерения.

Страшните конфликти, които произлязоха от изкусната игра на австрийската дипломация, се разразиха главно в Македония, дето се дойде дотам, щото руски консули с камшик в ръка караха българските селяни да стават сърби! Българите в Македония бяха третирани като судански негри, които, по волята на руския цар, трябваше да се подарят на Сърбия, за наказание на непослушна България, станала опасна, като авангард на Австрия, за руските интереси към Цариград.

По тоя начин руската дипломация съвсем недвусмислено и безвъзвратно рушеше онова, което бе създала в Сан Стефано и го бе запечатала с кръвта на стотина хиляди руси - обединението на българското племе.

От чисто български, македонският въпрос се обърна на междубалкански: върху Македония засилиха своите претенции не само сърби, които нямат никакъв сънародник там, но и гърци и румъни.

Старата - българска - запушалка срещу домогванията за Солун, изгризана от мишките на австрийската дипломация, се замести с нова - междубалканска.

Това именно желаеше и Австрия, която фактически отдавна бе станала балканска държава.

А македонският въпрос трябваше да остане чисто македонски.

Македонската емиграция в България не се опита да търси нови пътища, които да отговарят на новото положение в Македония, което ставаше от ден на ден все по-трагично. Тя само сгъсти редовете на русофилската опозиция и взе живо участие, както в комплота на майор Паница, той и в оня на Миларов, които целяха да направят русофилски преврат в България.

Трябваше да се оправи България, та сетне, чрез нея, да се работи за Македония! За времето не ес държеше сметка.

Защото Санстефанският договор оставаше за нея свещен завет и вярата в справедливостта на Русия небутната, също тъй, както днешната емиграция си дава вид да вярва, че политическото евангелие на Уилсън ще бъде с еднаква строгост и справедливост приложено по отношение и на победители, и на победени. Разликата е само, че тогавашната емиграция работеше против правителството, а сегашната му приглася, от което излиза едно положение много неласкаво и за правителството, и за емиграцията: или че правителството е накарало емиграцията да се яви, и тя, с подобен на неговия мемоар, а това не само мирише, ами дори смърди на алатурка (а знайно е, че онези имат носове!), или пък емиграцията счита българските министри за патки, които имат нужда от "авторитета" и помощта на чужд мозък - мозъка на онези, които, вървейки по своята логика до край, би трябвало да обвинят в измяна на племето си не само Вашингтон, ами и неговия велик правнук Уилсън, пред когото - каква ирония! - са принудени да пледират каузата на обединението.

Ами че защо Уилсън не обедини своята Америка с майката отечество Англия?.. Виж го ти тоя американец: едно учи света, сам той друго върши. Предател с предател! Сигур е подкупен!..

Македонската емиграция, в своето ръководно мнозинство, винаги е считала македонския въпрос за чисто български и затова, с намесата си, винаги само му е вредила. Ползвали са се от това само известни водители, които по тоя начин добиват патент за широк български патриотизъм (Македония е тясна за техните амбиции!), та по-лесно ставаха министри, дипломати, генерали, журналисти, па даже и предприемачи, търговци и пр.

Съвсем друга мисъл и друга дейност се наложи на онези, които бяха непосредствени свидетели на пъкленото положение в Македония и държаха сметка за географските, етнографските, стопанските и други особености на тая страна.

Бруталната политика на посърбяване, която отричаше всяко човешко достойнство у македонските българи и жестоко нараняваше националното им чувство, явно покровителствана от представителите на руския цар и активно подпомагана от правителството на турския султан, което изкуствено създаваше афери и тикаше българите по затвори и заточения, отнемаше им черкви и училища, създаде в душата на тоя милионен български народ една трагедия, която ставаше още по-страшна предвид на това, че посърбяването означаваше не само децентрализиране, ами и връщане на македонските българи под ведомството на гръцката патриаршия, против която бяха водили дългогодишна кървава борба и едва се бяха изкопчили от вампирските ѝ нокти.

Лозунгът беше: далече от България! Не за това, че тя бе виновница за положението в Македония, ами защото всяко подозрение за нейна намеса можеше да напакости и на нея, и на делото, което трябваше да си запази своя вътрешен македонски характер.

Върху тези ясни и точно определени основи се образува първият таен "Комитет за придобиване на политическите права на Македония, дадени ѝ от Берлинския договор", от който сетне се разви тай наречената Вътрешна македонска революционна организация.

Тоя комитет се образува в Солун при края на 1893 год., когато в България властваше Стамболов, известен не само със своята приятелска политика спрямо Австрия и Турция, но и с гоненията против македонците заради русофилството им: той не можа да търпи даже и македонската спестовна каса, основана от д-р Н. Янчев - съмняваше се да не би и в нея да се крие някой руски дявол.

Първата мисъл за революционен отпор се хвърли в София чрез вестника на К. Шахов "Глас македонски". Около нея се води и една доста оживена полемика - имаше и противници. Тая мисъл беше за младата македонска дружина, която си прибави и епитета "книжовна", за да прикрие истинските си намерения, а те бяха: вербуване на съмишленици, които да заминат в Македония и там, на място, както някога Левски и другарите му, да подготвят почва за революционното движение съобразно с местните условия. Една комисия от по-тесен кръг приготви устав и правилник за организиране, ала от тях не остана никакъв веществен спомен: изгоряха заедно с печатницата в Румъния, където специален човек ги занесе.

Първите стъпки на солунския комитет бяха извънредно трудни и крайно предпазливи: самото му предназначение показва това - ще се иска нещо, за което са се съгласили великите сили, съгласила се е и Турция, но не го е дала, защото не било поискано. Обаче агитацията не можеше да започне веднага нашироко, преди да се вземат всички предпазни мерки не против турските власти (нямаше нужда), а по отношение на Екзархията, която, от национално учреждение, бе се обърнала в чисто бюрократично отделение на софийското външно министерство, подсладено с калугерщина и лишено от всякаква предвидливост, жизненост и творческа работа.

Мястото не ми позволява тук да изложа всички причини и съображения, поради които, едновременно с основаването на комитета, се откри една силна атака против църковно-училищната политика на Екзархията. Главната цел беше чисто разузнавателна: да изпъкнат борческите елементи между учителството и гражданството, за да се привлекат сетне в делото. Тази тактика даде отлични резултати.

Екзархията скоро се видя само с по неколцина чорбаджии около владиците и екзархийските наместници, а почти цялата млада интелигенция взе страната на "сепаратистите" - така бяха наречени от Екзархията първите основатели на солунски и всички техни съучастници и съчувственици в страната.

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Петър Попарсов (1868-1941, София) е един от основателите и идеолозите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и виден български общественик. Учи в Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий" и Софийският университет "Св. Климент Охридски". Работи като учител към Българската екзархия в българските училища в Скопие, Солун, Велес, Прилеп, Щип и др. На 23 октомври 1893 година заедно с Даме Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров и Христо Батанджиев основава ВМОРО. До края на живота си се занимава с обществена и учителска дейност. Неговият брат Андрей Попарсов е български кмет на с. Богомила в периода 1915-1918 г., но е убит заедно с общинските съветници Георги и Павел Костадинови на 28 октомври 1918 г. от новите сръбски власти. На името на Петър Попарсов е именувана улица в Щип по време на второто българско управление във Вардарска Македония през 1941-1944 г.

Нобелови лауреати – 1938 година

Енрико Ферми (Enrico Fermi)

29 септември 1901 г. – 30 ноември 1954 г.

Нобелова награда за физика, 1938 г.

(За доказването, че съществуват нови радиоактивни елементи, получени при облъчването с неутрони, и свързаното с това откритие на ядрени реакции, предизвикани от бавни неутрони.)

Италиано-американският физик Енрико Ферми е роден в Рим. Той е най-малкият от трите деца на железопътния служител Алберто Ферми и учителката Ида де Гатис. Още в детството си проявява големи способности в областта на математиката и физиката. Изключителните му познания в тези науки, придобити основно чрез самообразование, му позволяват да получи през 1918 г. стипендия и да постъпи във Висшето нормално училище (Скуола нормале) към университета в Пиза. След четири години, през 1922 г., Ферми получава докторска степен по физика с отличие за работата си по експериментално изследване на рентгеновите лъчи.

След завръщането си в Рим Ферми получава от италианското правителство стипендия, която му позволява да продължи изучаването на съвременна физика в Германия, при Макс Борн, който по това време ръководи отдела по теоретична физика към Гьотингенския университет, и в Холандия, при Паул Еренфест в Лайденския университет. Еренфест подкрепя младия Ферми.

През 1924 г. Ферми започва да чете лекции по математическа физика и механика във Флорентинския университет. През първите години изследванията му засягат проблемите на общата теория за относителността на Алберт Айнщайн, статистическата механика, квантовата теория и теорията за електроните в твърдото тяло. През 1926 г. той разработва нова разновидност на статистическата механика, подсказана от принципа за забраната на Волфганг Паули. Тя дава възможност да се описва успешно поведението на електроните, а по-късно е приложения и за протоните и неутроните. Статистиката на Ферми позволява да се разбере по-добре електропроводимостта на металите и довежда до изграждането на по-ефективен модел на атома.

Когато в Римския университет през 1927 г. е учредена първата катедра по теоретична физика, Ферми, който вече е успял да получи международен авторитет, е избран за неин ръководител. В Рим Ферми сплотява около себе си няколко известни учени и основава първата в Италия школа по съвременна физика. В международните научни кръгове започват да я наричат "групата на Ферми". След две години Ферми е назначен от Бенито Мусолини на почетната длъжност член на новосъздадената Кралска академия на Италия.

В началото на 30-те години Ферми прехвърля вниманието си от външните електрони на атома върху атомното ядро. През 1933 г. той предлага теорията за бета разпадането, която позволява да се обясни по какъв начин ядрото изпуска спонтанно електрони и ролята на неутрино частиците, които нямат електрически заряд и не могат да бъдат открити по това време експериментално. Съществуването на подобни частици е постулирано от Паули, а името е им е измислено от Ферми. (Неутриното е открито експериментално през 1956 г.). Теорията на Ферми за бета разпадането засяга нов тип сили, получили названието слабо взаимодействие. Такива сили действат между неутроните и протоните в ядрото и обуславят бета разпадането. По интензивност слабото взаимодействие отстъпва значително на силното, което задържа заедно нуклоните - частиците, от които се състои ядрото. Статията на Ферми за бета разпадането е отхвърлена заради своето новаторство от английското списание "Нейчър", но е публикувана в италиански и немски списания. Опирайки се на идеите, изказани от Ферми, Хидеки Юкава предсказва през 1935 г. съществуването на нова елементарна частица, известна днес като пи-мезон или пион.

През 20-те години е прието да се смята, че атомът съдържа два типа заредени частици: отрицателни електрони, които обикалят около ядро с положителни протони. Физиците се интересуват може ли ядрото да съдържа частица, която няма електрически заряд. Експериментите за откриването на електрически неутрални частици достигат кулминацията си през 1932 г., когато Джеймс Чадуик открива неутрона, в когото физиците, особено Вернер Хайзенберг, почти веднага виждат ядрен партньор на протона. Ферми оценява по достойнство значението на неутрона като мощно средство за предизвикване на ядрени реакции. Експериментаторите се опитват да бомбардират атомите със заредени частици, но за да се преодолее електрическото отблъскване на заредените частици, е необходимо да се ускоряват от мощни и скъпи ускорители. Бомбардиращите електрони се отблъскват от атомните електрони, а протоните и алфа-частиците от ядрото така, както се отблъскват едноименните електрически заряди. Понеже неутронът няма електрически заряд, необходимостта от ускорители отпада.

Значителен прогрес е постигнат през 1934 г., когато Фредерик Жолио и Ирен Жолио-Кюри откриват изкуствената радиоактивност. Бомбардирайки ядрото на бора и алуминия с алфа-частици, те създават за първи път нови радиоактивни изотопи на известни елементи. Като продължават започнатата от тях работа, Ферми и неговите сътрудници в Рим започват да бомбардират с неутрони всеки елемент от периодичната система с надеждата да получат нови радиоактивни изотопи с помощта на присъединяването на неутрони към ядрата. Първия успех успяват да постигнат при бомбардирането на флуор. Бомбардирайки методично все по-тежки елементи, Ферми и неговата група получават стотици нови радиоактивни изотопи. При бомбардирането на урана - 92-рия елемент, най-тежкия от срещащите се в природата, те получават сложна смес от изотопи. Химическият анализ не открива в нея нито изотопи на урана, нито изотопи на съседния му елемент (нещо повече - резултатите от анализа изключват присъствието на елементи с атомни номера от 86 до 91). Възниква подозрението, че експериментаторите за първи път са успели да получат нов изкуствен елемент с атомен номер 93. Въпреки желанието на Ферми, директорът на лабораторията Орсо Корбино, без да дочака контролните анализи, обявява за успешното синтезиране на 93-ти елемент. А в действителност Ферми не успява да го получи. Но без сам да знае, предизвиква деление на урана, като разцепва ядрото му на две ли повече части. Делението на урана е открито през 1938 г. от Ото Хан, Лизе Матнер и Фриц Щрасман.

През 1935 г., няколко месеца след началото на експериментите, Ферми и неговите сътрудници откриват, че ако се забавят, като се пропускат през вода и парафин, неутроните инициират по-активно ядрени реакции. Забавянето на електроните е предизвикано от сблъскването им с ядрата на водорода (протоните), намиращи се в големи количества във водата и парафина. При сблъсъка на неутроните с протоните значителна част от енергията на неутроните се губи, защото масата на тези частици е почти равна. Предаване на енергия със същата величина се наблюдава например и при сблъскването на билярдни топки к еднаква маса.

По това време в Италия набира все по-голяма сила фашистката диктатура на Мусолини. През 1935 г. италианската агресия срещу Етиопия довежда до икономически санкции от страна на страните, които членуват в Обществото на народите, а през 1936 г. Италия сключва съюз с нацистка Германия. Групата на Ферми в Римския университет започва да се разпада. След като италианското правителство приема през септември 1936 г антисемитски граждански закони, Ферми и жена му, която е еврейка по националност, решават да емигрират в САЩ. Като приема поканата на Колумбийския университет да заеме там длъжността професор по физика, Ферми информира италианските власти, че заминава за Америка за половин година.

По време на церемонията при връчването на Нобеловата награда, състояла се през декември 1938 г. в Стокхолм, Ферми стиска ръката на шведския крал, вместо да го приветства с фашисткия поздрав, заради което италианският печат се нахвърля върху него. Веднага след тържеството Ферми заминава зад океана. След пристигането си в Съединените щати, като всички емигранти по това време, той трябва да премине през проверка за умствени способности. Нобеловият лауреат е помолен да събере 15 и 27 и да раздели 29 на 2.

Скоро след като семейство Ферми пристига в Ню Йорк, в САЩ от Копенхаген идва Нилс Бор, за да работи няколко месеца в принстънския Институт за фундаментални изследвания. Бор съобщава за откритото от Хан, Майтнер и Щрасман делене на урана при бомбардирането му с неутрони. Много физици започват да обсъждат възможността за верижна реакция. Ако всеки път, когато неутронът разцепва атома на урана, се излъчват нови неутрони, те биха могли, като се сблъскват с други уранови атоми, да пораждат нови неутрони и с това да предизвикват неспирна верижна реакция. Понеже при всяко делене на урана се освобождава голямо количество енергия, верижната реакция би могла да бъде съпроводена от колосалното ѝ отделяне. Ако тя бъде усвоена, уранът би се превърнал във взривно вещество с нечувана сила. За да осъществи верижна реакция, Ферми пристъпва към планиране на експерименти, които да определят възможна ли е тя и дали може да бъде управлявана.

Когато преговаря през 1939 г. с управлението на военноморския флот, Ферми споменава за възможността да се създаде атомно оръжие, основаващо се на верижна реакция, с мощно отделяне на енергия. Той получава федерално финансиране за продължаване на своите изследвания. В процеса на работата Ферми и италианският физик Емилио Сегре, бивш негов студент, установяват възможността да се използва като "взривател" за атомната бомба неоткритият по това време елемент плутоний. Макар че плутоният (Pu), елемент с пореден номер 94, не е още известен, двамата учени са убедени в това, че елементът с масово число 239 (239Pu) трябва да се дели и може да бъде получен в уранов реактор при поглъщане на неутрон от уран-238.

През 1942 г., когато в САЩ е създаден Манхатънският проект за конструирането на атомна бомба, отговорността за изследването на верижната реакция и за получаването на плутоний е възложена на Ферми, който от юридическа гледна точка има статут на "чужденец - поданик на враждебна държава". През следващата година проучванията са пренесени от Колумбийския в Чикагския университет, в който Ферми като председател на подсекцията за теоретичните аспекти към Урановия комитет ръководи създаването на първия в света ядрен реактор, който се строи на площадка за игра на скуош под трибуните на университетския футболен стадион "Стаг филд".

На технически жаргон реакторът е наречен "купчината", защото се състои от правоъгълни парчета графит (чист въглерод), които трябва да намаляват скоростта на верижната реакция (да забавят неутроните). Между графитните парчета са поставени уран и уранов оксид. На 2 декември 1942 г. кадмиеви регулиращи пръчки, поглъщащи неутрони, са придвижени бавно напред, за да бъде задействана първата в света самоподдържаща се верижна реакция. "Беше ясно - пише по-късно Джон Кокрофт, - че Ферми отвори вратата на атомния век". Малко по-късно Ферми е назначен за ръководител на отдела по съвременна физика в новата лаборатория, създадена под ръководството на Робърт Опенхаймер за конструирането на атомна бомба в строго засекретеното селище Лос Аламос (щат Ню Мексико). Ферми и семейството му стават граждани на САЩ през юли 1944 г., а през следващия месец се преместват в Лос Аламос. Ферми е свидетел на първия взрив на атомна бомба на 16 юли 1945 г. близо до Аламогордо (щат Ню Мексико). През 1945 г. над японските градове Хирошима и Нагасаки са хвърлени атомни бомби.

Н края на войната Ферми се връща в Чикагския университет, за да заеме поста професор по физика и да стане сътрудник на новосъздадения към университета Институт за ядрени изследвания. Ферми е великолепен педагог и се слави като ненадминат лектор. Сред неговите аспиранти могат да бъдат посочени Мъри Гел-Ман, Янг Джанин, Ли Джандао и Оуен Чембърлейн. Когато завършва през 1945 г. в Чикаго строителството на циклотрона (ускорителя на частици), Ферми започва експерименти за проучването на взаимодействието между откритите наскоро мезони и неутрони. Той също така обяснява теоретически произхода на космическите лъчи и източника на тяхната висока енергия.

През 1928 г. Ферми се жени за Лаура Капон, която е от известно в Рим еврейско семейство. Съпрузите Ферми имат син и дъщеря. Човек с изключителен интелект и безгранична енергия, Ферми се занимава с алпинизъм, зимни спортове и тенис. Умира от рак на стомаха в Чикаго, скоро след като е навършил петдесет и три години. През следващата година нов химически елемент с пореден номер 100 е наречен на неговото име - фермий.

Ферми е избран за член на Националната академия на науките на САЩ (1945 г.), за почетен член на Единбургското кралско дружество (1949 г.) и за чуждестранен член на Лондонското кралско дружество (1950 г.). Назначен е от президента на САЩ за член на Генералния консултативен комитет към Комисията за атомна енергия (1946-1950). Вицепрезидент (1952 г.) и президент (1953 г.) на Американското физическо дружество. Освен с Нобелова награда е удостоен със златния медал Матеучи на Националната академия на науките на Италия (1926 г.), с медала Хюз на Лондонското кралско дружество (1943 г.), с гражданския медал "За заслуги" на правителството на САЩ (1946 г.), с медала Франклин на Франклиновия институт (1947 г.), със златния медал Бърнард за изключителни научни заслуги на Колумбийския университет (1950 г.) и с първата награда Ферми, присъдена от Комисията за атомна енергия на САЩ (1954 г.). Той е почетен доктор на много висши учебни заведения, сред които Вашингтонския и Уелския университет, Рокфелеровия колеж, Харвардския и Рочестърския университет.

Превод от руски: Павел Б. Николов

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 6

Предишни части: ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО.

БЪЛХАТА

(пета забава от първия ден)

ЕДИН КРАЛ, КАТО НЕ ЗНАЕ С КАКВО ДА СЕ ЗАЕМЕ, ХРАНИ ЕДНА БЪЛХА ДО РАЗМЕРИТЕ НА ГЛИГАН; СЛЕД ТОВА, КАТО Ѝ ОДИРА КОЖАТА, ПРЕДЛАГА ДЪЩЕРЯ СИ ЗА НАГРАДА НА ТОЗИ, КОЙТО ПОЗНАЕ ОТ КАКВО ЖИВОТНО Е КОЖАТА. ЕДИН ОРК, КАТО Я ПОЗНАВА ПО МИРИЗМАТА, ВЗЕМА ПРИНЦЕСАТА, КОЯТО ПО-КЪСНО Е ОСВОБОДЕНА ОТ СЕДМИНАТА СИНОВЕ НА ЕДНА СТАРИЦА СЛЕД СЕДЕМ ИЗПИТАНИЯ

Принцът и слугинята се смеели до припадък на невежеството на Вардиело и хвалели разсъдителността на майката, която съумяла да предвиди неговата глупост и намерила средство да я изцери. Сега започнали да молят Попа да продължи нишката на разказите. Когато накрая всички престанали да говорят, тя казала така:

- Безразсъдните решения винаги носят непоправими беди; който се държи като луд, след това ще скърби като нормален. Така станало и с краля на Аутомонте, който заради една глупост, която не струва и грош, извършил безумия за много хиляди, подлагайки на ужасна опасност както своята дъщеря, така и своята чест..

Веднъж една бълха ухапала краля на Аутомонте [1]. Той я уловил ловко и като видял, че е красива и породиста, дожаляло му да я осъди на смърт чрез смачкване с нокът. Поставил бълхата в една бутилка, хранил я всеки ден с капки кръв от ръката си и така добре се грижел за нея, че скоро трябвало да я премести в клетка; а като минали седем месеца, тя пораснала до размерите на диво прасе.

Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Бълхата"
("Il racconto dei racconti" - "La pulce")

Като видял това, кралят заповядал да я убият и да я одерат; и когато ѝ свалили кожата, издал заповед, че този, който отгатне от какво животно е, ще получи дъщеря му за жена.

Когато заповедта била огласена, отвсякъде, дори от най-затънтените краища на света, се стекли хора да опитат своето щастие. Един казвал, че кожата е одрана от гигантска котка, друг, че е от вълк, кръстосан с рис, трети - от крокодил: едни едно животно назовавали, други друго. Но всички оставали на сто мили от истината и нито един не улучил целта.

Накрая се явил на изпита по анатомия един орк, който бил най-безобразното същество на вселената. Само видът му можел да предизвика трепет, по доведе до разстройство, да зароди червеи в червата и да покрие с лед сърцето на най-отчаяния момък в света. Едва дошъл, пообиколил малко кожата, помирисал я и веднага забил стрелата в центъра на мишената, като казал: "Кожата е одрана от царя на бълхите".

Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Бълхата"
("Il racconto dei racconti" - "La pulce")

Тогава кралят, като видял, че оркът отговорил точно, за да не строши своята дума, наредил да повикат Порциела, дъщеря му, девойка, за каквато казват "кръв и мляко"; едно такова, вярвайте ми, врътливо вретенце, като я погледнеш, без очи ще останеш, толкова била красива. И кралят казал: "Дъще! Ти знаеш за заповедта, която подписах и разбираш добре кой съм аз. Честта в крайна сметка не ми позволява да си взема думите обратно: или съм крал, или съм на петела гребена; щом думата е дадена, трябва да се изпълни, макар и сърцето ми да се къса. Нима можеше да си представи някой, че печалбата ще се падне на орк? Но понеже без волята на Небето и лист от дърво не може да падне, трябва да вярваме, че този брак е бил сключен предварително горе, за да се осъществи днес и долу. Затова търпи и слушай; и ако наистина си моя дъщеря, върху която лежи моята благословия, не спори с баща си, защото и сърцето ми говори, че ще бъдеш щастлива. Нали често, както е известно, в средата на необработения груб камък се крият драгоценни кристали".

Когато Порциела изслушала това тежко решение, светлината в очите ѝ помръкнала, лицето ѝ пожълтяло, устните ѝ увиснали и коленете ѝ се разтреперили. И едва не пуснала сокола на душата си да преследва пъдпъдъка на скръбта. Накрая, като избухнала в силен плач, занареждала, обръщайки се към баща си: "И за какво престъпление, извършено в дома ти, ми е определено това наказание? С какво непристойно поведение те огорчих, че ме даваш в лапите на това страшилище? О, нещастна Порциела! Искат доброволно да влетиш, като пеперуда, в устата на тази жаба и като безпрекословна овца да се оставиш на злия вълк! Ето, татко, чувствата, които изпитваш към своето дете! Ето я любовта ти към тази, която наричаше светлина на душата си! Откъсваш от сърцето си тази, която е твоя кръв! Махаш от очите си тази, която беше зеница на окото ти! О, жесток баща, който не е роден от човешка плът! От морска акула е кръвта в жилите ти, диви котки са те откърмили с млякото си! Но защо назовавам морски и земни животни? Всяко животно обича своето дете, само ти единствен си готов да повърнеш от омраза плода на своето семе, само ти единствен не понасяш собствената си дъщеря! О, по-добре майка ми да ме беше удушила като малка, по-добре люлката да ми беше станала смъртен одър, шишето с биберона - стъкленица с отрова, пелените - примка, дрънкалката, окачена на шията ми - малък воденичен камък, след като съдбата ми отрежда да изпитам толкова голямо нещастие, да видя черния ден, когато ще ме милват ръцете на харпия, когато ще ме прегърнат мечешки лапи, когато ще докоснат устните ми глигански бивни!"

Тя искала да говори още и още, но кралят, като се намръщил, отвърнал: "Я дай по-малко жлъчка, че захарта струва скъпо. Затвори водосточната тръба, за да не текат от тебе глупости. Тихо, не викай, защото си станала прекалено заядлива, тросната и непослушна. Това, което върша, го върша непреклонно. Не учи баща си как се правят деца. Откажи се от тази идея, а езика си заври в задното място, за да не стига до носа ми миризмата на твоята горчица. Защото ако те хвана сега с тези нокти за гривата, нито един косъм няма да оставя на главата ти и цялата земя ще осея със зъбите ти. И ще чуе как ще се изпърди задникът ми тази, която се опитва да дава ум на мъжа и измисля закони за баща си! Докога някоя, по чиито устни още млякото не е изсъхнало, ще се опитва да обсъжда моята воля! Подай му веднага ръката си и си отивай у дома, защото и четвърт час не желая да търпя пред очите си наглата ти физиономия!"

Нещастната Порциела, като се видяла в това неспасяемо положение, с лице на осъден на смърт, с очи на умопобъркан, с уста като на болник, на когото са дали до пие отвара от доктор Агостино, със сърце на човек, намиращ се между брадвата и дръвника, хванала ръката на орка и той, без всякакъв сватбен кортеж, я повлякъл в гората, където дърветата издигали висок заслон над една поляна, за да не може да я открие Слънцето, където потоците се оплаквали, че като текат в тъмнината, се спъват о камъните, затова пък дивите животни, без да плащат за пасище, се наслаждавали свободно на свежия въздух и бродели мирно из гъсталаците, където никога не стъпвал човек, освен ако не се случвало да се заблуди безнадеждно.

В това тъмно място, покрита със сажди като комин и страшна като вратата на ада, се намирала къщата на орка, по чийто под се стелели и по чиито стени били набучени костите на хората, които е изял.

Представи си, слушателю, ако си християнин, как потръпнало и се ужасило, как се източило като прежда и се осукало като нишка сърцето на Порциела, осмисли страха, пораждащ отвращение и каращ човека да се изпусне, който обзел бедната девойка, и разбери, че в нея не останала и една капчица кръв.

Но това все още не било нищо, като ресто от един карлин, защото за закуска имало грах, а за десерт - неолющен боб. После обаче оркът се върнал вкъщи от лов, натоварен с парчета от убити хора и казал: "Не можеш да ме упрекнеш, съпруго моя, че не се грижа за тебе. Ето ти добър запас от храна: вземи, наслаждавай се и ме обичай; по-скоро небето ще падне, но на празна маса никога при мене няма да седнеш".

Нещастната Порциела надала вик като жена, който ражда, и се извърнала. Виждайки това движение, оркът казал огорчено: "Ето какво е да дадеш на свиня бонбони. Добре, ще се наложи в такъв случай да потърпиш до утре. Защото ме викат на лов за диви и ще ти донеса един-два, след което ще можем да отпразнуваме нашия брак истински, заедно с моите роднини, за да ни бъде още по-приятно да отидем след това в семейното ложе".

Сцена от филма на Матео Гароне "Приказка на приказките" - "Бълхата"
("Il racconto dei racconti" - "La pulce")

Като казал това, тръгнал направо през гората, а Порциела останала да плаче край прозореца. А през това време край къщата минала една заблудила се в гъсталаците старица, цялата бледа от глад, и я помолила да ѝ даде нещо за ядене, с което да подкрепи силите си. Бедната девойка отвърнала: "Добра жено, кълна се в Бог, който познава човешките сърца, че се намирам тук във властта на едно чудовище, което ми носи у дома само части от хора и парчета от убити, и не зная откъде все още имам сили да гледам тези мерзки дела. Ето защо живея такъв горчив живот, какъвто от векове не е живяла нито една кръстена душа. Аз съм кралска дъщеря и съм расла сред най-отбрани ястия, виждайки се сред всевъзможно изобилие".

И като казала това, започнала да плаче като дете, на което са отнели лакомството, и плакала, докато старицата, много нажалена, не ѝ казала: "Живей и цъфти радостно, мила моя красавице, и не погубвай с плач тази хубост, защото ти срещна своето щастие. И аз, наистина, се озовах не случайно тук, а за да ти помогна и в днешната скръб, и във всичко останало. А сега чуй: аз имам седем сина като седем скъпоценни камъка, седем здрави дъба, седем великана - Мазе, Нардо, Мико, Петруло, Аскадео и Чеконе. Те притежават повече достойнства от цвета на розмарина [2]. А ако ги вземем поотделно, Мазе, само като долепи ухото си до земята, чува всичко, което става на тридесет мили наоколо, Нардо, където се изплюе, там море от сапунена пяна се разлива, Кола, като хвърли някъде парче желязо, поле от остри бръсначи пониква, Мико, където бодне тояга, там веднага израстват горски гъсталаци, Петруло, където пролее даже капка вода, там започва да тече буйна река, Аскадо, като хвърли нагоре камък, веднага се издига здрава кула, а Чеконе, само да се прицели с арбалета си, на една миля кокоше око ще улучи. С тяхна помощ, а те са всичките благородни и услужливи и всеки ще се трогне от твоята мъка, аз ще се опитам да те изтръгна от ноктите на орка, защото ти си хапка за радост на нормален човек, а не за гърлото на това чудовище".

"Няма по-добър момент от този - отвърнала Порциела, - защото страшното привидение, което се нарича мой съпруг, не си е у дома и няма да се върне до сутринта, така че сега му е времето да срежа въжето и да избягам от него". "Не, това не може да стане тази вечер - отвърнала старицата, - защото живея далече. Но утре сутринта ще дойда със синовете си, за да те избавя от бедата".

Като казала това, тя се отдалечила, а на Порциела ѝ олекнало малко на сърцето и тя спала през цялата нощ. А едва птиците започнали да викат: "Да живее Слънцето!", старицата се върнала със седмината си синове. Като взели със себе си Порциела, те тръгнали заедно към града. Но не изминали и половин миля, когато Мазе сложил ухо на земята и започнал да вика: "Тревога, беда! Оркът се е върнал, не е намерил девойката, хукнал е презглава и сега тича по петите ни!" Като чул това, Нардо се изплюл на земята и се разляло море от пяна. Оркът го видял, изтичал обратно до дома си, донесъл чувал със стърготини и започнал да ги разсипва пред себе си, докато накрая успял да преодолее с големи усилия препятствието.

Отново допрял Мазе ухо до земята и казал: "Момчета, пак тича - всеки миг ще ни догони". Тогава Кола хвърлил едно желязо на земята и израснало цяло поле с бръсначи. Видял оркът, че не може да го премине, отново изтичал до дома си, облякъл се с броня от главата до петите и така преодолял пречката.

Сложил пак Мазе ухо на земята и извикал: "По-бързо, момчета, тревога! Оркът тича след нас като носен от криле!" А Мико бил готов с тоягата: боднал я и израснал ужасен гъсталак, няма как да минеш през него. Но оркът, като стигнал до новото препятствие, извадил ножа, който му висял винаги на пояса, и започнал да го размахва: насам замахне - топола пращи, натам замахне - дъб пада, пак насам - дрянов храст прерязва, пак натам - арбутус. С четири размаха повалил целия гъсталак на земята и така се справил и с тази преграда.

А Мазе, който имал слух като на катерица, пак започнал да вика: "Не се бавете, момчета, че ще ни обръсне здраво! По земята лети все едно по въздуха, ей сега ще ни догони!" Като чул това, Петруло се навел над едно малко изворче, което капка по капка се процеждало от една каменна цепнатина, напълнил устата си с вода колкото за една глътка, изплюл я на земята и потекла пълноводна река. Тогава, като видял, че за всяка негова дупка си имат под ръката чеп, оркът се съблякъл гол и преплувал реката, а дрехите си носел на главата.

Мазе, който долепял ухо до всяка трапчинка, чул тропота на нозете му и казал: "Лоша работа, оркът е на няколко крачки от нас. Гответе се за тази буря, както можете, иначе пропадаме". "Не бойте се - казал Аскадео. - Ей сега ще сапунисам това плашило". И като казал това, хвърлил един камък и израснала една кула, където се скрили, като се затворили зад железните врати. Оркът дотичал, видял колко надеждно са се укрепили, хукнал към дома си да вземе стълба, с каквато берат грозде, и като я сложил на рамото си, препуснал отново към кулата.

Мазе, чието ухо било винаги нащрек, чул, че оркът се приближава и казал: "Ето че гасне светилникът на надеждата и Чеконе е последното ни убежище. Защото оркът тича страшно разярен. О, как бие сърцето ми, предчувствайки нещо лошо". "Бързо се насра, братко - отвърнал Чеконе. - Я дайте път на моето приятелче. Сега ще видите, че не пускаме стрели напразно". Докато говорел, оркът опрял стълбата и се заизкачвал по нея. Чеконе приготвил арбалета, прицелил се и улучил орка право в окото. И той летял дълго-дълго, като круша, до земята. Тогава Чеконе излязъл от кулата и със същия нож, който оркът носел на пояса си, отрязал главата му толкова лесно, все едно била направена от крем сирене.

Занесли я много радостни на краля. И кралят, щастлив от това, че е намерил дъщеря си отново жива и невредима - защото стотици пъти се проклинал, че я дал на орка, - след известно време ѝ намерил добър съпруг. Той наградил богато седмината братя и майка им, задето спасили дъщеря му от нещастието, и не престанал, да казва хилядократно пред Порциела, че е виновен, защото заради дребния си каприз я изложил на голяма опасност, като забравил колко тежко греши този, който търси

яйце от вълк и петнадесети зъб на гребен..

БЕЛЕЖКИ

1. Висока планина.

2. Цветът на розмарина се използвал от дълбока древност за ароматичен компонент на виното, за подправка и за заместител на солта. От него извличали етерично масло за омекотяване на кожата и за лекуване на рани. Притежава широк кръг от медицински свойства. Освен това се смятал за пречистващ и вълшебен цвят.

(Следва)

Ал Пачино

Понеже съм в командировка, а по хотели нямам настроение да се занимавам с текстове (обикновено лежа в леглото и зяпам филми – които съм си качил на компютъра, защото хотелска - пък и изобщо - телевизия не гледам!), ето ви едно албумче с редки снимки на Ал Пачино, което откраднах за вас от интернет.