Произход на революционното движение в Македония

Петър Попарсов от с. Богомила, Велешко, Вардарска Македония - "Произход на революционното движение в Македония", публикувано във в-к "Бюлетин №8 на временното представителство на обединената бивша вътрешна македонска революционна организация", София, 19 юли 1919 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Македония е планинска страна, обърната към Бяло море. Разположена главно по течението на Вардара и по многобройните му притоци, тя има щастието и нещастието да притежава най-голямото и най-хубавото пристанище на Балканския полуостров - Солун, който за централните държави беше това, което е Цариград за Русия - врата, към която с вълчи апетити и с лисича ловкост се стремеше бивша Австрия, заради която на Берлинския конгрес нарочно се остави историческата пътека между Сърбия и Черна гора - широка "колкото да мине един въоръжен турчин". Ала преди да тръгне през тая "пътека", Австрия трябваше да се справи с Русия, която продължаваше да счита Македония за българска страна и македонския въпрос за чисто български, въпреки недоволството от страна на останалите балкански държави.

За постигане на тая си цел австрийската дипломация, чрез договор от 1882 г. с крал Милан, тласна сръбската държавна политика към българския интерланд на Солун, а българската, чрез съединението на Източна Румелия през 1885 г., насочи към интерланда на Цариград, т. е. към обетованата земя на царска Русия. Последва сръбско-българската война и абдикацията на Батенберг, вместо който на българския престол се качи най-довереното лице на Австрия - Фердинанд, който в най-трагичния момент на своя политически живот, с Божието име на уста - на умиращия се вярва и без това - тържествено призна, че той цели тридесет години е бил верен на централните сили и никога не е работил в разрез с техните интереси. А знае се къде бяха съществените интереси на тия държави: Солун и Македония на Австрия, в който случай българската държава щеше да има здрава опора на запад, за да се шири колкото може на изток, без риск за заслужилата на Австрия династия.

Този курс на българската политика особено ясно пролича, както през Балканската, тъй и през световната война.

Тъй че, ако е имало измяна спрямо идеята за обединението на българите, то първият изменник е Фердинанд и всички онези, които се лигавеха около него и го величаеха като най-голям македонски патриот, за какъвто сам той много обичал да се препоръчва, оставайки винаги верен на Талейрановия афоризъм, според който езикът на истинския дипломат е маска на истинските му намерения.

Страшните конфликти, които произлязоха от изкусната игра на австрийската дипломация, се разразиха главно в Македония, дето се дойде дотам, щото руски консули с камшик в ръка караха българските селяни да стават сърби! Българите в Македония бяха третирани като судански негри, които, по волята на руския цар, трябваше да се подарят на Сърбия, за наказание на непослушна България, станала опасна, като авангард на Австрия, за руските интереси към Цариград.

По тоя начин руската дипломация съвсем недвусмислено и безвъзвратно рушеше онова, което бе създала в Сан Стефано и го бе запечатала с кръвта на стотина хиляди руси - обединението на българското племе.

От чисто български, македонският въпрос се обърна на междубалкански: върху Македония засилиха своите претенции не само сърби, които нямат никакъв сънародник там, но и гърци и румъни.

Старата - българска - запушалка срещу домогванията за Солун, изгризана от мишките на австрийската дипломация, се замести с нова - междубалканска.

Това именно желаеше и Австрия, която фактически отдавна бе станала балканска държава.

А македонският въпрос трябваше да остане чисто македонски.

Македонската емиграция в България не се опита да търси нови пътища, които да отговарят на новото положение в Македония, което ставаше от ден на ден все по-трагично. Тя само сгъсти редовете на русофилската опозиция и взе живо участие, както в комплота на майор Паница, той и в оня на Миларов, които целяха да направят русофилски преврат в България.

Трябваше да се оправи България, та сетне, чрез нея, да се работи за Македония! За времето не ес държеше сметка.

Защото Санстефанският договор оставаше за нея свещен завет и вярата в справедливостта на Русия небутната, също тъй, както днешната емиграция си дава вид да вярва, че политическото евангелие на Уилсън ще бъде с еднаква строгост и справедливост приложено по отношение и на победители, и на победени. Разликата е само, че тогавашната емиграция работеше против правителството, а сегашната му приглася, от което излиза едно положение много неласкаво и за правителството, и за емиграцията: или че правителството е накарало емиграцията да се яви, и тя, с подобен на неговия мемоар, а това не само мирише, ами дори смърди на алатурка (а знайно е, че онези имат носове!), или пък емиграцията счита българските министри за патки, които имат нужда от "авторитета" и помощта на чужд мозък - мозъка на онези, които, вървейки по своята логика до край, би трябвало да обвинят в измяна на племето си не само Вашингтон, ами и неговия велик правнук Уилсън, пред когото - каква ирония! - са принудени да пледират каузата на обединението.

Ами че защо Уилсън не обедини своята Америка с майката отечество Англия?.. Виж го ти тоя американец: едно учи света, сам той друго върши. Предател с предател! Сигур е подкупен!..

Македонската емиграция, в своето ръководно мнозинство, винаги е считала македонския въпрос за чисто български и затова, с намесата си, винаги само му е вредила. Ползвали са се от това само известни водители, които по тоя начин добиват патент за широк български патриотизъм (Македония е тясна за техните амбиции!), та по-лесно ставаха министри, дипломати, генерали, журналисти, па даже и предприемачи, търговци и пр.

Съвсем друга мисъл и друга дейност се наложи на онези, които бяха непосредствени свидетели на пъкленото положение в Македония и държаха сметка за географските, етнографските, стопанските и други особености на тая страна.

Бруталната политика на посърбяване, която отричаше всяко човешко достойнство у македонските българи и жестоко нараняваше националното им чувство, явно покровителствана от представителите на руския цар и активно подпомагана от правителството на турския султан, което изкуствено създаваше афери и тикаше българите по затвори и заточения, отнемаше им черкви и училища, създаде в душата на тоя милионен български народ една трагедия, която ставаше още по-страшна предвид на това, че посърбяването означаваше не само децентрализиране, ами и връщане на македонските българи под ведомството на гръцката патриаршия, против която бяха водили дългогодишна кървава борба и едва се бяха изкопчили от вампирските ѝ нокти.

Лозунгът беше: далече от България! Не за това, че тя бе виновница за положението в Македония, ами защото всяко подозрение за нейна намеса можеше да напакости и на нея, и на делото, което трябваше да си запази своя вътрешен македонски характер.

Върху тези ясни и точно определени основи се образува първият таен "Комитет за придобиване на политическите права на Македония, дадени ѝ от Берлинския договор", от който сетне се разви тай наречената Вътрешна македонска революционна организация.

Тоя комитет се образува в Солун при края на 1893 год., когато в България властваше Стамболов, известен не само със своята приятелска политика спрямо Австрия и Турция, но и с гоненията против македонците заради русофилството им: той не можа да търпи даже и македонската спестовна каса, основана от д-р Н. Янчев - съмняваше се да не би и в нея да се крие някой руски дявол.

Първата мисъл за революционен отпор се хвърли в София чрез вестника на К. Шахов "Глас македонски". Около нея се води и една доста оживена полемика - имаше и противници. Тая мисъл беше за младата македонска дружина, която си прибави и епитета "книжовна", за да прикрие истинските си намерения, а те бяха: вербуване на съмишленици, които да заминат в Македония и там, на място, както някога Левски и другарите му, да подготвят почва за революционното движение съобразно с местните условия. Една комисия от по-тесен кръг приготви устав и правилник за организиране, ала от тях не остана никакъв веществен спомен: изгоряха заедно с печатницата в Румъния, където специален човек ги занесе.

Първите стъпки на солунския комитет бяха извънредно трудни и крайно предпазливи: самото му предназначение показва това - ще се иска нещо, за което са се съгласили великите сили, съгласила се е и Турция, но не го е дала, защото не било поискано. Обаче агитацията не можеше да започне веднага нашироко, преди да се вземат всички предпазни мерки не против турските власти (нямаше нужда), а по отношение на Екзархията, която, от национално учреждение, бе се обърнала в чисто бюрократично отделение на софийското външно министерство, подсладено с калугерщина и лишено от всякаква предвидливост, жизненост и творческа работа.

Мястото не ми позволява тук да изложа всички причини и съображения, поради които, едновременно с основаването на комитета, се откри една силна атака против църковно-училищната политика на Екзархията. Главната цел беше чисто разузнавателна: да изпъкнат борческите елементи между учителството и гражданството, за да се привлекат сетне в делото. Тази тактика даде отлични резултати.

Екзархията скоро се видя само с по неколцина чорбаджии около владиците и екзархийските наместници, а почти цялата млада интелигенция взе страната на "сепаратистите" - така бяха наречени от Екзархията първите основатели на солунски и всички техни съучастници и съчувственици в страната.

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Петър Попарсов (1868-1941, София) е един от основателите и идеолозите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и виден български общественик. Учи в Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий" и Софийският университет "Св. Климент Охридски". Работи като учител към Българската екзархия в българските училища в Скопие, Солун, Велес, Прилеп, Щип и др. На 23 октомври 1893 година заедно с Даме Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров и Христо Батанджиев основава ВМОРО. До края на живота си се занимава с обществена и учителска дейност. Неговият брат Андрей Попарсов е български кмет на с. Богомила в периода 1915-1918 г., но е убит заедно с общинските съветници Георги и Павел Костадинови на 28 октомври 1918 г. от новите сръбски власти. На името на Петър Попарсов е именувана улица в Щип по време на второто българско управление във Вардарска Македония през 1941-1944 г.