Лекции по руска литература – брой 54

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. "ИДИОТ" (1868 г.) - 1. "БЕСОВЕ" (1872 г.) - 1. "БРАТЯ КАРАМАЗОВИ" (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

"АНА КАРЕНИНА" (1877 г.) ) - Сюжет - 1, 2.

3

Ще продължим нашето изследване с това какви впечатления са легнали в основата на съня, който Вронский и Ана сънуват в следващите части на романа. Най-значителното от тях се отнася към времето на пристигането ѝ в Москва и срещата ѝ с Вронский.

На другия ден, в единадесет часа сутринта, Вронски отиде на Петербургската гара да посрещне майка си и първото лице, което срещна по стъпалата на голямата стълба, беше Облонски, който чакаше със същия влак сестра си.

— А, ваше сиятелство! — извика Облонски. — Кого чакаш?

— Чакам майка си — отвърна Вронски, засмян както всички, които се срещаха с Облонски, стисна му ръката и заедно с него се изкачи по стълбата. — Тя трябва да пристигне днес от Петербург.

— А пък аз те чаках нощес до два часа. Къде ходи, след като излезе от Шчербацки?

— В къщи — отвърна Вронски. — Да си призная, след като си излязох от Шчербацки, ми беше толкова приятно, че не ми се ходеше никъде.

— Познавам буйните коне по дамгите, а влюбените младежи — по очите — издекламира Степан Аркадич също така, както по-рано пред Левин.

Вронски се усмихна така, сякаш искаше да каже, че не отрича това, но веднага промени разговора.

— Ами ти кого посрещаш? — попита той.

— Аз ли? Една хубава женичка — каза Облонски.

— А, така ли било?

— Honni soit qui mal y pense. Посрещам сестра си Ана.

— А, Каренина ли? — попита Вронски.

— Ти сигурно я познаваш?

— Струва ми се, че я познавам. Или не… Право да ти кажа, не помня — разсеяно отвърна Вронски, който под името Каренина си представяше смътно нещо надуто и досадно.

— Но сигурно познаваш Алексей Александрович, моя знаменит зет. Него го познава целият свят.

— Собствено познавам го по репутация и по външност. Знам, че е умен, учен и някак си божествен… Но ти знаеш, че това не е от моята… not in my line — каза Вронски".

"Вронски тръгна след кондуктора през вагона и при вратата на купето се спря, за да стори път на дамата, която излизаше. С присъщия усет на светски човек, само като погледна тая дама, Вронски разбра, че тя принадлежи към висшето общество-. Той се извини и понечи да продължи, но почувствува нужда да я погледне още един път — не защото тя беше много хубава, не поради изяществото и скромната грация, които личеха в цялата й фигура, а защото в израза на миловидното й лице, когато тя мина покрай него, имаше нещо особено ласкаво и нежно. Когато той се озърна, тя също обърна глава. Нейните блестящи сиви очи, които изглеждаха тъмни от гъстите ресници, приятелски, внимателно се спряха върху лицето му, като че тя бе се припознала в него, и веднага се обърнаха към приближаващата навалица, сякаш търсеха някого. В тоя къс поглед Вронски успя да долови сдържано оживление, което играеше на лицето й и пърхаше между блестящите очи и едва доловимата усмивка в ъгълчетата на румените й устни. В цялото й същество сякаш преливаше нещо, което въпреки волята й се проявяваше ту в блясъка на очите, ту е усмивката й. Тя умишлено загаси светлината в очите си, но въпреки волята й тя прозираше в едва доловимата усмивка".

Майката на Вронский, която пътува с дамата, тоест с Ана, я представя на сина си. Появява се Облонский. След това, когато всички излизат, се случва трагичен инцидент. (Родолф вижда за първи път Ема над леген с кръв. Вронский също среща Ана над окървавено тяло.) "…изведнъж край тях минаха бързо няколко души с изплашени лица. Бързо мина и началникът на гарата със своята фуражка с необикновен цвят. (Черен и червен.) Очевидно бе се случило нещо необикновено". Те разбират, че пазачът или пиян, или прекалено увит заради силния студ, не чул движещия се назад влак и бил прегазен. Ана пита не може ли да се направи нещо за вдовицата му - той има голямо семейство; Вронский я поглежда и казва на майка си, че скоро ще се върне. След това ще разберем, че е предал двеста рубли за семейството на загиналия. (Обърнете внимание на объркалия се пазач. Тази смърт ще свърже съдбите на Ана и Вронский. Всички тези подробности са необходими, за да бъде разбран двойният им сън.)

"Излизащите хора все още приказваха за случилото се.

— Каква ужасна смърт! — каза един господин, който мина край тях. — Казват, на две парчета станал.

— А аз мисля, наопаки, че това е най-леката, мигновена смърт — рече друг.

— Как не вземат мерки! — каза трети.

Каренина седна в каретата и Степан Аркадич видя с учудване, че устните й треперят и тя едва сдържа сълзите си.

— Какво ти е, Ана? — попита я той, когато изминаха няколкостотин метра.

— Лошо предзнаменование — каза тя.

— Глупости! — каза Степан Аркадич. И той продължава да говори за това колко се радва, че си е дошла.

Останалите важни събития, които оформят канавката на съня, ще се случат по-късно. Ана среща Вронский на бал и танцува с него, но това е само кратковременна среща. Тя се връща в Петербург, след като помирява Доли с брат си Стива. „Е всичко се свърши слава Богу!“ (интересът ѝ към Вронский) — беше първата мисъл на Ана Аркадиевна, когато се сбогува за последен път с брат си, който до третия звънец й заграждаше пътя към вагона. Тя седна на канапето до Анушка (нейната камериерка) и се озърна в полуздрача на спалния вагон. „Слава Богу, утре ще видя Серьожа и Алексей Александрович и животът ми, добър и спокоен ще потече пак постарому".

Все в същото угрижено настроение, в което се намираше целия ден, Ана с удоволствие и пресметливост се настани за из пътя; с малките си сръчни ръце отвори и затвори червената чанта, извади възглавничката, сложи я на колене и като зави грижливо краката си, спокойно седна. Една болна дама се гласеше вече да спи. Други две дами се опитваха да я заприказват, а една дебела бабичка увиваше краката си и правеше бележки за отоплението. Ана отговори с няколко думи на дамите, но като видя, че разговорът няма да е интересен, помоли Анушка да й даде фенерчето, закрепи го на облегалото на канапето и извади от чантичката си нож за разрязване и един английски роман. На първо време не й се четеше. Отначало й пречеше влизането и излизането и шетането наоколо й; после, когато влакът потегли, не можеше да не се ослушва в тракането на колелата; след това снегът, който се сипеше по левия прозорец и лепнеше по стъклото, и загърнатият, отрупан от едната страна със сняг кондуктор (характерен художествен детайл - защото вятърът духа от едната страна, - който освен това прекрасно придава направлението на мислите на Ана, загубата на вътрешно равтовесие), който мина край купето, и разговорите за страшната виелица сега навън отвличаха вниманието й. По-нататък беше все същото и същото: същото тракане и друсане, същият сняг в прозореца, същите бързи преходи от топло към студено и пак към топло, все това мяркане на едни и същи лица в полумрака и същите гласове и Ана започна да чете и да разбира прочетеното. Анушка вече дремеше, като държеше на колене червената чанта с широките си ръце в ръкавици, едната от които беше скъсана (едно от тези разкъсвания в тъканта на живота, което толкова точно съответства на истеричното ѝ настроение). Ана Аркадиевна четеше и разбираше, но й беше неприятно да чете, сиреч да се занимава с живота на други хора. На самата нея много й се искаше да живее. Прочетеше ли как героинята на романа гледа някой болен, искаше й се да ходи с тихи стъпки из стаята на болния; прочетеше ли как някой член от парламента произнася реч, искаше й се и тя самата да произнесе тая реч; прочетеше ли как леди Мери препуска на кон след някоя глутница, ядосва снаха си и учудва всички със смелостта си, искаше й се да прави и тя това. Но тя нямаше какво да прави и затова, като прехвърляше гладкото ножче в малките си ръце, мъчеше се да чете. (Била ли е добър читател от наша гледна точка? Не напомня ли съпреживяването на това, което става в книгата, за друга героиня, Ема?)

Героят Героят от романа вече бе започнал да се доближава до английското си щастие, баронство и имение и Ана желаеше заедно с него да замине за това имение, но изведнъж почувствува, че той трябва да се срамува от това и че тя също се срамува (тя поставя на негово място Вронский). Но защо да се срамува той? „Защо да се срамувам и аз?“ — запита се тя с оскърбено учудване. Остави книгата и се облегна на облегалото на канапето, като стисна здраво в двете си ръце ножчето. Нямаше нищо срамно. Тя прехвърли през ума си всичките си спомени от Москва. Всички бяха хубави, приятни. Спомни си бала, спомни си за Вронски и за влюбеното му покорно лице, спомни си цялото си държане с него; нямаше нищо срамно. А същевременно тъкмо на това място от спомените й чувството на срам се засилваше, сякаш точно когато си спомняше за Вронски, някакъв вътрешен глас й казваше: „Топло е, много топло, горещо е.“ (Има игра, по време на кяето се крие предмет и се търси с помощта на указания: "топло-студено". Обърнете внимание, че във вагона топлото и студеното постоянно се сменят). „Но какво е това? — каза си тя решително, като се поразмърда на канапето. — Какво значи това? Нима се страхувам да погледна право в очите? Какво е това? Нима между мене и това момче-офицер съществуват и могат да съществуват някакви други отношения освен ония, каквито човек може да има с всеки познат?“ Тя презрително се усмихна и отново се залови за книгата, но вече никак не можеше да разбере това, което четеше. Пошари с ножа по стъклото, след това допря гладката му и студена повърхност до бузата си (отново контраст между топло и студено) и за малко не се засмя с глас от безпричинно обзелата я радост (надделява емоционалната ѝ природа). Чувствуваше, че очите й все повече и повече се отварят, че пръстите на ръцете и краката й нервно се движат, че нещо вътре в нея й спира дъха и че всички образи и звуци в тоя люлеещ се полумрак я поразяват с необикновена яснота. Непрестанно я обземаха мигове на съмнение дали влакът върви напред, назад (сравнете този израз с важната метафора в разказа "Смъртта на Иван Илич"), или пък е спрял. Анушка ли е до нея или някоя друга? „Какво е това там, на закачалката, шуба или звяр? И какво правя тук аз? Аз ли съм това или някоя друга?“ Страшно й беше да се отдава на тоя унес. Но нещо я въвличаше в него и тя по желание можеше да му се отдава или да се въздържа. Стане, за да се опомни, отметна одеялото и свали пелерината на топлата си дреха. За миг се опомни и разбра, че влезлият мършав селянин с дълго шаячно палто, на което липсваше едно копче (още един щрих в нейното настроение), е прислужник по отоплението, че той погледна термометъра, че вятърът и снегът се втурнаха след него в купето (слаб намек); но след това всичко пак се обърка… Тоя селянин с дълга снага започна да стърже нещо в стената, бабичката запротяга краката си по цялата дължина на купето и го изпълни като черен облак; след това нещо страшно заскърца и зачука, сякаш разкъсваха някого (обърнете внимание на този полусън); сетне червена светлина заслепи очите й и сетне всичко се закри от стена. Ана почувствува, че пада в някаква пропаст. Но всичко това не беше страшно, а весело. Гласът на един загърнат (обърнете внимание и на този щрих) и покрит със сняг човек извика нещо край ухото й. Тя се изправи и се опомни; разбра, че са стигнали на някоя гара и че това е кондукторът. Помоли Анушка да й даде свалената пелерина и шала, наметна ги и тръгна към вратата.

— Ще излезете ли? — попита Анушка.

— Да, иска ми се да подишам. Тук е много горещо.

И тя отвори вратата. Виелицата и вятърът се втурнаха насреща й и се сборичкаха с нея за вратата. И това й се стори весело. Тя отвори и излезе. (Сравнете този епизод с това как вятърът се бори с Льовин в края на книгата.) Вятърът сякаш я чакаше (отново трогателно заблуждение: хората, които са изгубили душевно спокойствие, са склонни да приписват на природните явления човешки качества), радостно засвири и искаше да я грабне и отнесе, но тя се улови с ръка за студената дръжка и като придържаше роклята си, слезе на перона и мина зад вагона. Вятърът беше силен на стълбата, но на перона зад вагоните беше тихо".

"Страшна буря вилнееше и свиреше между колелетата на вагоните, по стълбовете иззад гарата. Вагони, стълбове, хора, всичко, което се виждаше, беше затрупано от едната страна със сняг и се отрупваше все повече и повече. (Забележете съставната част на бъдещия ѝ сън.) <...> Приведената сянка на някакъв човек се плъзна под краката й и се чу тракане на чукче по желязо. „Дай сигнал!“ — чу се сърдит глас сред бурния мрак отсреща. <...> ...тичаха хора, загърнати, отрупани със сняг. Двама господа със запалени цигари в уста минаха край нея. Тя пое въздух още веднъж, за да се надиша, и тъкмо бе извадила ръка от маншона, за да се улови за вратата и влезе в купето, когато някакъв друг човек с шинел до самата нея закри трепкащата светлина на фенера. Тя се озърна и в миг позна лицето на Вронски. Опрял ръка до козирката, той се наведе пред нея и попита не й ли трябва нещо, не може ли да й услужи с нещо. Доста дълго, без да отговаря нищо, тя се взираше в него и въпреки че той стоеше в сянка, видя или й се стори, че видя и израза на лицето, и очите му. Това бе пак същият израз на почтителен възторг, който бе й подействувал така много вчера. <...>

— Не знаех, че пътувате. Защо пътувате? — попита тя, като отпусна ръката, с която се бе уловила за вратата. И неудържима радост и оживление сияеха на лицето й.

— Защо пътувам ли? — повтори той, като я гледаше право в очите. — Вие знаете, че пътувам, за да бъда там, дето сте вие — каза той, — не мога иначе.

И в същото време, сякаш преодолял препятствията, вятърът издуха снега от покрива на вагона, захлопа с някаква откъсната ламарина, а напред плачливо и мрачно зарева мощната свирка на локомотива...

...И като се улови с ръка за студената дръжка, тя се качи на стъпалата и бързо влезе в коридорчето на вагона. <...>

В Петербург, още щом спря влакът и тя слезе, първото лице, което й привлече вниманието, беше лицето на мъжа й. „Ах, Боже мой! Защо ушите му са станали такива?“ — помисли тя, като гледаше студената му и представителна фигура и особено поразилите я сега хрущяли на ушите, които подпираха периферията на кръглата му шапка".

(Следва)

БЕЛЕЖКА: Поради това, че цитатите (в курсив) са по превода на Георги Жечев, има разминавания в начина, по който са изписани някои имена на героите. Това създава несъответствия, но не мога да преведа например Лёвин (произнася се Льовин) като Левин, а от друга страна не мога да поправям чуждия превод. (Павел Николов)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Сръбско училище в Кукуш

Константин Д. Станишев от Кукуш, Егейска Македония - "Сръбско училище в Кукуш", публикувано във в-к "Македония", год. I, бр. 214-217, София, 1927 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Съществуваше преди десетки години една сръбска етнографска карта за Балканския полуостров. С крьстчета бяха набелязани върху нея сърби чак до околностите на В. Търново. Кукуш и някои други съседни нему македонски каази личаха по тоя географски документ като местности, населени просто със славяни. Кукушани бяха доволни, че не попадаха в голямото сръбско море от кръстосани линийки и спокойно гледаха на националното си бъдеще.

Един ден обаче рано, когато те още вдигали кепенците на дюкяните си, солунският трен им докарал нечакан гост. Един господин на средна възраст слязъл от колата и, последван от полицейски агент , който му носел и чантата, бавно се упътил по главната улица на града. По всичко изглеждало, че той е чужденец и че дохожда отдалеко. Оглеждал се с любопитство наляво н надясно и но лицето му се чело видимо недоумение. Децата, които той спирал по пътя си, за да добие някое осветление, го изслушвали с голяма добра воля, но в края вдигали рамене, изсмивали му се под нос и си отминавали. По редингота, шапката, ръкавиците, елегантния бастун и модните му обуща всички предполагали, че тоя чужденец е някой немец, англичанин или французин. Кукушанецът обаче прави разлика между кромид н лук. При това, живял под вечно ведро небе, той търси светлина във всичко.Трябвало неговото любопитство де се задоволи до край. И ето един подранил бакърджия, тъкмо когато „ябанджията" минавал пред дюкяна му, блъснал казана, що ковял, изскочил на улицата и с едно темане запитал полицейския агент кой с господство му.

- Сръбският ви даскал - бил сухият отговор.

Нещастният занаятчия моментно полуонемял. Приковал се на мястото си като ударен от гръм при ясно небе, изпуснал чука от увисналите си ръце н с умиращ глас прошепнал: "И тая хубава!.. Още това ни беше ексик!.."

Същия ден след пладне „даскалът" бил посетен от една набърже стъкмена градска делегация.

- Аз съм Йован от Църна гора - казал той, като се поклонил. - Пращат ме тук да открия сръбска школа и да ви бъда учител.

- Ексик олма - отговорил един от пратениците, - но ние не разбираме какъв даскал ще бъдеш ти, като никой не те е канил, и кого ще учиш тук, като Дядо Господ е опазил нашата Македонийка и не е наспорил сърби и черногорци по нея. Ние ти предлагаме още с довечерашния трен да се върнеш, откъдето си дошъл.

Иванчо обаче, както в последствие кукушани наричаха тоя иначе добър човечец, не взел никаква бележка от направеното му предложение. Напротив, и като че ли напук, още в зори на следващия ден той подкачил с помощта на властите да търси упорито квартира за себе си и помещение за школата. Едва след няколкодневно питане и разпитване намерил се един гражданин да му предложи две стаи в собственото си жилище, почти до центъра на града: едната за спалня на бай Иванчо, а другата - за класна на бъдещите му ученици. Просияло лицето на нещастния даскал. Той приел предложението веднага и се нанесъл още същия ден в новата си квартира, не подозирайки, че се настанява в змийско гнездо. Радостен и засмян до уши, засукал Иванчо ръкави и с чук в ръка сам подкачил да кове над пътната врата на жилището си разкошна плака с надпис: "Српска школа у Кукушу", като се обръщал и почтително се кланял на всички минувачи, които го поздравявали с "хаирлия да бъде". След като окачил неминуемия в това време за всяко просветно дело султански ферман на една от стените на проектираната класна стая, той облякъл пак редингота си, поставил си на главата съвсем нов фес, току-що ударен на калъп, потрил от радост ръцете си и излязъл из града да търси питомци.

Сведения за целта най-първо поискал от градския съвет. Председателят, хаджи Ибрам, един добродушен и наивен старик, който до тогава бил ходил четири пъти на поклонение чак до Мека и Медина, казал му по български:

- Слушай, Йован ефенди, бъди предпазлив. Това кукушани са един бамбашка миллет. Нашият падишах беше обещал с товари пари за главата на Гоце Делчев и аскера ни го търсеше под дърво и камък. А какво видях аз в това време, велики Господи? Връщам се един ден от Солун и гледам насреща ми в купето на вагона един господин в дойрански каяфет. Взирам се в лицето му и не вярвам на очите си. Пред мен е Гоце с неговата добродушна усмивка. Щом стигнах тук, тичам при баща му и думам: "Кольо чорбаджи, днес пътувах с най-големия ти син". И чаках да бъда упрекнат в недоглеждане. Старикът обаче, с опрени ръце на хълбоците си, съвсем спокойно и смеейки се, ми каза: "Може, хаджи, може. Ний знаехме, че Гоце беше в Солун!" И хвала Богу, че тоя път нищо лошо не се случи с Гоце. Иначе хем комитите щяха да ме заколят, хем щях да оставя незаслужено леке на децата си. Та казвам ти, Йован ефенди, много да не искаш да знаеш, пък и хич да не говориш. А най-добре е да станеш и да си идеш. Тук има и един такъв социализмос. Младите ми думат: "Хаджи, в града вие сте осемстотин турци, а ние българите сме над десет хиляди души. Кметът трябва да бъде от нашите". Питам сега тебе, как искаш да бъдеш на тия хора даскал, когато в цялата кааза не знаят що е сърбин? Иди си, (...не се чете...), иди си! И ти си роден от майка. Кукушани са като гаргите. Когато нямат работа и не знаят що да правят, вадят очите си един другиму, но при опасност те стават един човек и тежко ти, ако им попаднеш под ноктите.

- Но, господин председателю - възразил Иванчо, - вашата полиция ще ме пази. Вие не разбирате ли, че аз дохождам тук по волята на вашето и нашето правителство?

- Разбирам, драги, разбирам - продължил хаджи Ибрам, - но нашата царщина от такива хитрувания хаир няма ад види.Снощи срещнах каймакамина, Бог да продължи дните му, и му думам: "Джемал бей, да бях християнин, щях да си направя кръста пред тебе, толкова ми се виждат чудни правителствените разпоредби. Аз съм вече стар човек и все съм знаел, че в тоя град заедно с нас живеят българи. Баща ми, дядо ми и всички стари хора също все за свои български съграждани са ми говорили. Що търси сега тоя сръбски даскал? Не разбирате ли, че жестоко обиждате цялата кааза, и турци, и българи? Защото какъв ще бъде моят хал, ако някой дойде и ми каже: "Хаджи, ти досега си бил турчин, но макар и да си ходил в Хаджас, отсега нататък ще те считаме за циганин". Грехота е това, каймакам бей, срамота е. А той ми каза: "Ех, що да правя, старче, като така ми заповядват отгоре. Иди, та се надхитри!.."

Иванчо в това време се чувствал като седнал върху тръни, но кметът станал и раздразнено продължил:

- Иди си, даскале, иди си. Колкото се отнася до полицията, тя ще те опази толкова, колкото опази на времето Цидо в Гезела и Патриота в Дойран. Хайде сега, Бог да бъде с тебе. Ако имаш пари и добро сърце, иди в най-крайната къща на града към Блуткова чешма. Там ще намериш една бабичка. Всичките ѝ деца са измрели. На ръцете ѝ са останали две невръстни внучета. Нямат кора хляб. От време на време ги подпомага кметството. Дай им и ти някоя малка помощ, та да има един ден кой да каже и заради тебе "Бог да прости".

Иванчо се почувствал като изгонен и бърже-бърже слязъл по стръмните и почти прогнили стълби на общинското управление.

Когато той се озовал пак в чаршията, слънцето било почти на своя зенит. От непоносимата горещина градът изглеждал като мъртъв. Жива душа не се мяркала по улицата. Много от дюкяните били с полуотворени врати, а стопаните им изтегнати и по ризи почивали върху положените под някоя сянка кепенци или пък играели табла под добре наведения заслон на някоя съседна кръчма, като често изтривали лицата си от изобилната пот, що ги обливала.

Иванчо се поозърнал наляво и надясно и погледнал към широкия площад на брашнения пазар. Тук той влязъл в едно доста порядъчно кафене. Кафеджията, който по това време дремел над пангара си , се сепнал и полусънлив се загледал в непознатия посетител. Последният седнал (...не се чете...) до прозореца с лице към пазарския кладенец, разкопчал редингота си, поизтрил изпотения си врат и поръчал един сироп. При първата още глътка обаче той отдалечил напитката от устните си, намръщил се леко и слагайки чашата на масата, казал:

- Па много е топъл, Бога ми, твоят сироп.

Нишо - така се казвал кафеджията - го погледнал снизходително под око, понасмихнал се леко, раздвижил устните си и със слабо заекване продумал:

- Виждаш ли този там рид? - като му сочел с ръка към "Св. Георги". - Когато въздухът трепти над керемидите на черквата, що е на върха му, и жабите даже не крякат, а ти си седнал да ми искаш студена вода. Чудя се на акъла ти.

Иванчо се загледал в окачените на насрещната стена картини и нищо не възразил. Но след минутка пак се обърнал към кафеджията, позамислил се малко и сопнато почти изкрещял:

- Момче, можеш ли да ми кажеш пътя, който води за Букова ли, за Бъклова ли чешма беше, не мога да си спомня?

Нишо го изгледал много недружелюбно и отговорил:

- Господине, аз не съм момче, аз съм женен човек и при това сайбия на това кафене. Ти да не си сръбския сръбския даскал Иванчо църногореца? Снощи нашите учители тук казаха, че ти не си бил чист човек и че досега си взел на (...не се чете...) много нещастници в Скопие, Тетово, Куманово и не помня още къде. Но ако и тук си дошъл да откриваш сръбско училище, янлъш си, няма да те огрее.

- Па защо така говориш, господине? - възразил Иванчо. - Ти ме обиждаш. И сърбите са човеци, и те са християни, пък и те имат наука.

- Разправяй на пискюла ми. Хора като тебе, ако се обиждаха, щяха да си седят дома. Всякой петел на бунището си пее. Ако си учен човек, защо не си останал да даскалуваш в Църна гора? Но ти си продал твоята душа на дявола и си дошъл тук да помагаш на турците с твоето шпионство. Бог да ни пази от християни като тебе.

- Ти, господине, днес си много сърдит. Аз ще дойда друг път да си поприказваме повече и по-спокойно, а сега посочи ми пътя за чешмата - казал Иванчо и станал от мястото си.

- Ако желанието ти е да идеш на Блудкова чешма, пътят е този - отговорил Нишо, като посочил с ръка по направление на стария рибен пазар. - Но знай, че по такова време там ходят само лудите и че може да те изядат кучетата, преди да си стигнал до чешмата. Колкото за дюкяна ми, още един път да не си стъпил, защото не сироп, ами отрова няма да ти дам.

След това предупреждение нашият кафеджия се отправил пак към пангара си, като сърдито и натъртено повтарял: "Момче! Момче! Добре, че не ми каза гарсон проклетият му черногорски шпионин! И той имал уста за сироп!

А Иванчо тръгнал по посочения път. Но при първия кръстопът той се спрял в недоумение. За негово щастие скоро от насрещната фурна излязъл един турчин с хляб под мишница и като се отправил към нашия даскал, запитал:

- Какво гледаш нагоре-надолу, господине? Къде искаш да ходиш? Ако си тръгнал по такова време с тая попска кюрдия на гърба да се удавиш в потта си, ела с мене. Аз полека-лека ще ида до нивата да занеса обяд на моите жетвари. Тази година останах много късно с жетвата, ама Аллах керим.

И Кадрията - така се казвал услужливият чичероне, - който, както уверявали неговите едноверци, не преставал да говори и през съня си, успял през пътя, който се оказал еднакъв с Иванчовия, да разправи на един сулук и в големи подробности за своя чифлик, за хорските тютюни, афиони, пашкули и изобщо за целия поминък на каазата. Той не пропуснал също да поговори за хитруванията на кукушани:

- Един ден Петко Кьосе пристроил нещо в дюкяна си, размесил насъбралата се пръст с конско гюбре и ме повика да ми продаде тор за нивите ми. Гледам и се чудя на акъла му. "Кьосе, му казвам, ако искаш да си изхвърлиш пръстта без пари, повикай градските коли". [А] Трайчо чорбаджи хвърлил око на една от най-плодородните ниви на Игнат Пехливанчев и пожелал да я купи. Последният обаче отказал да я продаде. Отива Трайчо в черковно-училищната община и заявява, че желае да подари на черквата една от нивите си, но същевременно помолил общинарите да кандърдисат Игнат, който имал доста земя, за да му продаде въпросната нива. На извънредно заседание на смесения съвет поканени били и чорбаджията, и Пехливанчето. Председателят се обърнал към последния и му казал: "Трайчо ще подари една от нивите си на нашия вакъф, ако ти му продадеш една от твоите". Игнат се изсмял и обяснил: "Кога е дума за вакъф, няма ваш и наш. Той е на Господ. Но Трайчо чорбаджи иска да лъже и Бога. Нивата, която ви предлага той, е около Цикальова горница. Тя е песъчлива, пуста и безплодна. Моята е край река Фильовица и е една от най-благодатните в каазата. И понеже Трайчо не желае да подари своите ниви безусловно, дайте да подпиша, че занапред моята принадлежи завинаги на вашата черква. Елял и хаирлия да бъде!" Чорбаджията се смутил и казал: "Ех, той си е сайбия - желае, продава я; не желае, подарява я".

И в този дух Кадрията бъбрил още много и много. Но тъкмо когато двамата стигнали до бабината Ценина къща - обекта на бития от Иванчо път, той променил разговора и съвсем неочаквано запитал:

- Ти даскал ли си?

- Да - отговорил Иванчо.

- Ами протестантин ли си?

- Не, православен.

- Не те питам за вярата ти. То се знае дали се кръстиш, или не, щом си дошъл да учиш децата. Аз те питам дали пиеш, или не. Ако вечерно време не ходиш по кръчмите на чашка ракия, стани и си ходи, доде е време. Една година тук дойде едно даскалче. Проповядваше да се пие само вода. "Ти си протестантин" - му казаха кукушани и го изгониха. Напразно уверяваше горкото момче, че в родния му град Прилеп нямало такава вяра.

- Но аз съм сръбски учител - обяснил Иванчо.

- Как? - като ужилен извикал Кадрията и се поогледал наоколо. - Сръбски даскал в Кукуш? Сега разбирам защо приказваш сендек-мендек.

И като повдигнал мандала на бабината Цонина порта, тласнал даскала в едно малко дворче. Старицата, която в това време спокойно почивала върху една прогнила рогозка, постлана в измазаното с червена пръст тремче на своето почти голо жилище, се (...не се чете...) и тревожно загледала неочаквания гост.

- Помози Бог, бабо Цоне - казал черногорецът.

- Помози Бог, синко. Що те носи при мен по тая горещина - запитала бедната жена и поканила Иванчо да седне, посочвайки му едно дървено триножно столче. - Евах, синко, евах - продължила тя, - ама ти си бил вир вода. Палтото ти се измокрило чак отвънка. Баба няма риза да ти даде, но ще ти пъхне една кърпа в гърба, иначе ще простинеш.

- Остани, бабо, остани да си поприказваме. Къде са ти внучетата? Повикай да ги видя и тях, миличките. Те слушат ли те, бабо, или са палавички, като всичките деца?

- Ех, чедо, не остаряват те без време. Нищо няма да разберат от детинството си. Като си помисля как баща им на техните години лудуваше и по цял ден от игри дома не се прибираше, плача от жал. Ето днес още в зори заминаха на Гоговата нива, за да носят вода на жетварите и да бранят мухите на пеленачетата, когато майките им жният.

- Големки ли са, бабо?

- Крумчо е на девет години, а Иванка се роди на другия ден след убийството на нещастния ѝ баща.

- А кога и кой го уби, бабо?

- Ех, синко, огин да го гори! Аскерът му изяде душата при (...не се чете...).

- Жалко, бабо, жалко, но Бог е велик. Отсега нататък [на] тебе и децата ще бъде по-добре. Ето ти тук три бели меджидии. Всеки месец ще ти давам по толкова, ако пращаш Крумчо и Иванка да ги уча в сръбското училище.

- Ще ги пращам, синко, ще ги пращам, защо не? Научи ги да си пишат името, та да не останат и те слепи като баба си. Пък щом имаш училище, вземи и внучето на етърва ми. И то нещастното е без всякаква подкрепа.

Иванчо отбелязал нещо в тефтерчето си и станал да си ходи.

- Да си жив, синко! Да си жив! Отде те прати Господ да развеселиш дечицата ми. Ами ти, бре (...не се чете...), имаш ли тейко, имаш ли майка? Е, много здраве да им носиш от баба ти Цона. А тебе как ти е името?

- Йован - казал даскалът.

- Ха! - възкликнала баба Цона. - Значи Иванчо! Така наричаше турският бирник и убития ми син, когато дохождаше да му търси вергията. "Бабо, тук ли е Йован?" - ме питаше той. Хайде със здраве ти, синко, да ми си жив и здрав. Господ да ти даде, що ти душа сака. Утре ще ти докарам децата, да ги видиш и да ти целунат ръка.

Когато Иванчо се прибрал вкъщи, по стълбите срещнал хазаите си с цялото им домочадие и с разни бохчи под мишниците им.

- Какво да правим, даскале - казал големият син, - когато, по подобие на нашите студенти, които, като не знаят езика на страната, в която желаят да се учат, заминават оттук няколко месеца преди преподаванията, [та] да са подкачили, и ти си дошъл тук тъкмо след Петровден, в началото на училищната ваканция. Нашите деца са изморени и болнави и ние днес ги водим на въздух, в село, при роднини. Ето ти ключа от твоята спалня. Разполагай и с цялата къща както намериш за добре. Ние, старите, като настаним малките, ще се завърнем, може би още утре. Сега сбогом и Бог да бъде с тебе.

На другия ден, когато хазайката се завърнала у дома си, намерила Иванчо почти неподвижен в леглото му. Той бил бит. Горката жена се просълзила от жал и състрадание и искрено проклинала авторите на това безчовечие.

- Какво душманско биене, бе синко - казала тя, като се обръщала към даскала. - Разбирам да удариш човека с плесница или даже с юмрук, но да го докараш до тоя хал!.. Тюх, от Бога да не найдат макар, харсъзите ниедни.

И слязла бабичката по стълбите да търси помощ да пострадалия си наемател.

Дошла полицията. Всичкото имущество на Иванчо било на лице и на мястото си. Само прикованата над пътната врата плака липсвала. А султанският ферман бил намерен разкъсан на много дребни парчета в захода.

Иванчо изпратили на лечение в Солун, а повече от тридесет души граждани - на топло в затвора. Не могло да се узнае дали между последните е имало и виновни. Но всички били малтретирани и задържани месеци по ред, докато даскалът пак се завърнал оздравял в Кукуш.

Сега той сам намерил своите хора и направил следната декларация: "Знам, че тук няма сърби. Обаче аз съм човек без занаят. Имам и голямо семейство. Ако напусна града ви, на мястото ми ще пратят друг учител. Сърбите ще имат тук училище, пък било само и на книга. Вместо друг да получава заплатата ми, оставете мене. Обещавам нищо да не правя и да не безпокоя никого".

Молбата винаги трогва българското сърце. Пък при това кукушани сметнали, че е за предпочитание да имат работа с един вече стар познайник, отколкото с който и да било друг сърбин или черногорец, и разрешили на Иванчо да окачи една картонена табела с познатия вече надпис над вратата на една турска полуплевня-полукъща в края на града, като му заявили, че взимат бележка от обещанието му да седи мирен.

И подкачила за нашия самозван даскал нескончаемата върволица от дни, прекарани в пълно безделие. Той дори не се вестявал в махалата на своето училище. Доказателство за това бил фактът, че дълги месеци поред табелата останала с лице към стената, положение, в което някой зевзек я поставил още на другия ден след окачването ѝ над вратата на школата. Иванчо потърсил утеха в дружбата си с една весела компания. Повечето от другарите му били стари ергени и пълни поклонници на началото нищо да не се работи. Те обаче без и самите да си дават сметка успели да научат Иванчо да приказва порядъчно по кукушки и от пълен въздържател, какъвто бил първоначално, да вкусва сегис-тогис от хубавото гумендженско винце, даже и до самозабрава. Но никой в Кукуш не запомнил какъвто и да било скандал, предизвикан от самохвалеца черногорец, какъвто Иванчо станал, особено след някой добре наквасен от напитки обяд или пък от другарите му. Това се дължало до голяма степен на пълното съблюдаване на вътрешния правилник на дружината, било при устройваните от нея по кръчмите ерфенета, било при предлаганите ѝ гозби послучай кръщаване, годеж, сватба и други подобни тържества. Когато някой повишавал тона си безпричинно или приказвал несвързано, или плачел без особено трогателен повод, бивал подлаган на един своеобразен изпит. Карали го да играе хоро в тепсия или да върви по теглена с тебешир по пода права линия. При неуспех подозрения в пропиване другар трябвало да спи. За чест на Иванчо тая мярка никога не го ловяла.

Иванчо така добре се пригодил към кукушкия живот, щото никой вече не обръщал особено внимание на него и всеки го считал за българин.Само вечно пияният Нако не твърде му вярвал и колчем го срещнел, не го отминавал без псувня. Тоя достоен гражданин, както и всичките луди, се ползвал пред турците от привилегията да говори безнаказано каквото му дойде на устата. И ето един ден, когато той с агнешка кожа в ръка - кожухар бил по занятие, със свити колене и подкосени крака се блъскал от зид в зид и пеел нескончаемата си песен "Не бой се, Янке, не бой се...", забелязал, че каймакаминът и Иванчо вървят на четири-пет крачки един след друг. Нако застанал във франт. Взел темане чак от земята и извикал с висок глас:

- Ашаасънъ, бре каймакам ефенди! - и добавил съвсем ниско: - Азиатската ти фара!

Повишавайки пак тона си, той запитал:

- Даскале бре, що си, бре даскале, българин или сърбин?

- Българин съм, Нако, българин - отговорил Иванчо.

- Ха, така мило, черногориц си бъди, ама мирен седи!

Дали каймакаминът е разбрал Наковата приказка, никой не догадил, но мнозина чули, че той прошепнал "харсъз миллет" и ускорил крачката си.

Не минало дълго време обаче [и] Иванчо си показал рогата. На един обяд, съвсем неочаквано и като никога, той подкачил да приказва за политика. Казал между другото, че Вардарската долина била неминуемо нужна на Сърбия и че с пари той бил в състояние да открие сръбско училище и в центъра на София, срещу княжеския палат. Другарите му се спогледали и го подложили на изпита. Оказало се, че Иванчо излиза вън от чертата. Червеят на съмнението и недоверието почнал да гризе сърцата на цялата компания. Пратили да проверят табелата и тя се оказала с лице към улицата. Баба Цона заявила, че от няколко месеца, както тя, така и етърва ѝ, пък и всичките роднини на Христо гюптинът, получавали редовно и ежемесечно по три бели меджидии срещу разписка със задължение да изпращат децата и внучетата си от време на време в Иванчовата плевня. Изглежда обаче, че Иванчо се е отчитал за повече разписки, отколкото в действителност получавал, защото много скоро след споменатия обяд и неочаквано и за самия него в Кукуш пристигнали в негова помощ още един колега и една колежка. Целият град нескривано от властта негодувал от това сръбско-черногорско коварство на Иванчо.

И един ден, когато с хилядници граждани и селяни, стекли се от цялата околия, празнували третия ден на празника Св. св. Кирил и Методий, двама пияни младежи намислили да сплашат Иванчо с револверите си. Но по невнимание един от тях го наранил.

На другия ден тримата сръбски просветители напуснали завинаги града и кукушани мирясали.

Тая така лека и благоприятна развязка била тълкувана различно. Едни я отдавали на Иванчовите разписки; други твърдели, че това е дело на доклада на Иванчовите колеги, че от кукушанец не може да стане прав сърбин, както не става сладко от кромид; трети пък с настойчивост уверявали, че каймакаминът, който се ползвал с особеното благоволение на Халим паша, издействал от последния да не праща вече в каазата му неканени даскали, понеже в такъв случай не можел да отговаря за нейното спокойствие.

Но миналото - минало. Пък и всичко това било много преди хуриета. Кукушани, които не са злопаметни, днес пожелават всичко най-добро на бай Иванчо, ако той е още жив и ако не се е отрекъл от своята юначна Черна гора. Те го молят да не се сърди, ако не са спазили строго хронологичния ред на разказаното тук и ако някои от приказките му не са предадени буквално. За това са виновни гърците, които през 1913 година изгориха всичките им бележки. Обаче те могат да го уверят, че двама от записаните му в тефтерчето ученици станаха по-късно английски възпитаници и че те днес не искат да чуят нищо за "споразумение на всяка цена".

ОРИГИНАЛ

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Константин Димитров Станишев (1877-1957) е български революционер, лекар, общественик и политик. След изгарянето на Кукуш през 1913 г. от гръцката армия, живее в София. От 1924 до 1934 г. е председател на Македонския национален комитет на СМЕО. К. Д. Станишев е член-учредител на МНИ и народен представител в 22 и 23 Обикновено Народно събрание.

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 8

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА .

ТЪРГОВЕЦЪТ

(седма забава от първия ден)

ЧЕНЦО СЧУПВА ГЛАВАТА НА СИНА НА КРАЛЯ, НАПУСКА РОДИНАТА СИ, ОСВОБОЖДАВА ОТ ЕДИН ДРАКОН ДЪЩЕРЯТА НА КРАЛЯ НА ПЕРДЕ СИНО [1] И СЛЕД МНОГО ПРИКЛЮЧЕНИЯ СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ. ЕДНА ЖЕНА ГО ОМАГЬОСВА, НО ГО ОСВОБОЖДАВА БРАТ МУ, КОГОТО СЛЕД ТОВА ТОЙ УБИВА ОТ РЕВНОСТ. НАКРАЯ СЕ УБЕЖДАВА В НЕВИННОСТТА НА БРАТ СИ И ГО СЪЖИВЯВА С ПОМОЩТА НА ВЪЛШЕБНА ТРЕВА.

Не може да се предаде как до дъното на душата трогнала всички щастливата съдба на Цецола; колкото прославяли милостта на Небето към девойката, толкова смятали за леко наказанието на дъщерите на мащехата; защото няма удовлетворително наказание за гордостта, нито надеждна юзда за завистта. Но ето че сред оживения разговор, който се повел след разказа, Тадео, като сложил пръст на устните си, дал знак да запазят тишина и всички веднага притихнали, все едно срещнали вълк, или били ученици, които увлечено си шушукат нещо, но виждат как учителят им влиза в клас. И така, принцът се обърнал към Чула, за да започне своята приказка. И тя казала:

- Голяма част от превратностите в живота на човека му служат като търнокоп и трамбовка: с тяхна помощ той изравнява пътя си към добро пристанище, за което даже не се е досещал. Случва се човек да проклина дъжда, защото му мокри главата, без да се замисли, че този дъжд ще му донесе добра реколта и ще го избави от глада. Така станало и с един юноша, за който сега ще ви разкажа. .

Живял в стари времена един много богат търговец на име Антонело, който имал двама сина, Ченцо и Мео, които си приличали толкова, че не се различавали един от друг. Един път по време на бой между момците в Ареначе [2] първородният Ченцо счупил с камък главата на сина на краля на Неапол. Като разбрал това, силно разгневен, Антонело казал:

- Браво! Отлично! Сега разкажи навсякъде! Хвали се, торба такава, докато не са те разпрали! Забий тояга и сложи отгоре подвига си, да го видят всички! Да беше строшил гърне за шест жаби [3], а ти си счупил тиквата на сина на краля. Защо, сине на козел, не си знаеш мярката? И какво ще правиш сега? Няма да дам за тебе и три кавало, защото зле си постъпил, и ако ще да влезеш там, откъдето си излязъл [4], дори вътре не мога да те спася от ръцете на краля. Кралете имат дълги ръце и стигат с тях навсякъде, така че спукана ти е работата.

Ченцо, като чул баща си да му казва и приказва това, отвърнал:

- Господарю, чувал съм да казват, че е по-добре на съд да те изправят, отколкото лекар да ти влезе в къщата. Или щеше да е по-добре той да ми счупи главата? Извикаха ме да се бия и отидох: още сме малки, всичко стана в блъсканицата, като за първи път трябва да ми простят. Кралят е разумен човек, а и в края на краищата какво ще ми направи? Няма цял живот да ми се ядосва! Като не ми дадат майката, ще ми дадат дъщерята, като не ми дадат печено, ще ми дадат сурово. Светът е голям, ще има и за мене. Страхливците стават полицаи! [5]

- Какво ще ти направи ли? - отвърнал Антонело. - Ще те изхвърли от този свят и те откаже да дишаш въздух. Ще те направи морски учител, ще ти даде пръчка от двадесет и четири педи, за да учиш с нея рибите, докато не започнат да говорят. Ще ти надене сапунисана яка, ще те прати да се поразходиш с вдовицата [6] и не ти ще ѝ мачкаш циците, а палачът ще ти мачка с крака раменете [7]. Така че не оставяй косата си между платното и ножицата [8]. Махай се оттук веднага, никой нищо да не знае за тебе - нито ново, нито старо, следа да не си оставил. По-добре врабче в полето, отколкото славей в клетка. Ето ти пари за из път, а в конюшнята имам два вълшебни коня, вземи единия, но го пази. Давам ти и едно кученце, което също не е обикновено, а такова, че и кралят да иска да го купи, няма да намери толкова пари. Вземи го и тръгвай веднага. По-добре е да си израниш петите, отколкото да ги размахваш при палача, по-добре е да изминеш хиляда мили, отколкото да ти висят нозете на три стъпки от земята. Ако не вземеш веднага конските дисаги, няма да ти помогне нито Балдо, нито Бартоло [9].

Като получил тази родителска благословия, Ченцо се метнал на коня, стиснал с едната си ръка кученцето, с другата хванал поводите, забил шпори в конските хълбоци и препуснал от родния си град, а когато минал Капуанските порти, се обърнал и казал:

- Не унивай, че те оставям, прекрасен мой Неапол! Кой знае дали ще видя отново твоите тухли като захарни сладкиши, твоите стени като бадемови бисквити, твоите улици като сладки шекерчета, твоите греди като захарни тръстики, твоите врати и прозорци като сметанови торти? Горко ми, отивам си от тебе, прекрасни Пенино, все едно след ковчег съм тръгнал; оставям те, Широк площад и мъка свива гърдите ми; разделям се с вас, Брястови гори, и целият ми живот е разбит на парчета; сбогом, Улица на копиеносците, каталонско копие прониза душата ми; прости ми, Форчела, сърцето ми ще изхвръкне от гърдите. Къде ще намеря друго Пуорто, такова мило пристанище, най-милото на света; къде ще намеря тези Черничеви градини, където Любовта предеше копринените си нишки; къде ще намеря Пертусо, този приют за всякакви сръчни хора? Нима ще открия друга Лоджия, където се шири безмерно изобилие, където битуват най-изтънчени вкусове? Когато те напусна, мой Лавинаро, ще потече от очите ми пълноводна река от сълзи. Ако те оставя, о Меркато, скръбта ще остави в душата ми клеймо; като си отида от тебе, хубава Киая, все едно каменна планина ще понеса. [10] Сбогом, моркови и цвекло, сбогом, зеле и печена риба, сбогом, хайвер и рибе мляко, сбогом, рагу и пастети; сбогом, цвят на градовете, сбогом, красавецо на Италия, сбогом, писано яйце на Европа, сбогом, светло огледало на целия свят, сбогом, прекрасени Неапол, по-хубав от тебе няма в цялата вселена и няма да има; сбогом завинаги, мили мой град, където доблестта е прокарала граница и красотата е поставила предели! Отивам си и завинаги ще остана вдовец без твоята пинята маритата [11]! Отивам си от родния, от любимия дом и ви оставям в миналото, младежки мои забави!

Като редял тези думи, проливайки дъжд от плач сред зной от въздишки, Ченцо изминал доста път първата вечер. И някъде близо до Каскано [12], навлязъл в една гора - която обикновено наглеждала магарето на Слънцето, пускайки го да похапне трева на поляната, докато собственикът му си почине на воля, наслаждавайки се на горската тишина и сянка - и там се издигала една кула, а в нейното подножие имало стара изоставена къща. Ченцо започнал да чука, но стопанинът, като се страхувал от разбойници (защото вече било тъмно), не поискал да отвори, така че нещастният пътник трябвало да пренощува в развалината, като вързал коня си на поляната. Той се повалил на наръча слама, който намерил в къщата, а кученцето легнало до него. Но не успял да затвори очи, когато го разбудил лаят на кученцето, и чул, че някой тътри чехли по пода. Ченцо, който не бил от страхливите, стиснал меча си и започнал да го размахва в тъмнината, но като видял, че не се натъква на никого, а само сече въздуха, си легнал отново. След известно време пак почувствал, че го докосват леко с крак, и веднага скочил, като държал пред себе си меча и казал:

- Ей, вече съвсем ми додея! Не ти ли омръзна да се задяваш в тъмното? Я се покажи и ако имаш корем, дай да му резнем сланината! Намерил си точно този, който ще ти одере кожата и ще я просне на слънцето да съхне!

В отговор на тези думи Ченцо чул сърцераздирателен смях, а след това от тъмнината се раздал глас:

- Слез долу и ще ти кажа, кой съм.

Ченцо изобщо не се уплашил и казал:

- Чакай, ей сега идвам.

Тръгнал в тъмнината опипом, докато не намерил една стълба, която водела към мазето, спуснал се по нея, видял един запален светилник и около него три страшилища, които ревели горестно:

- Прекрасно наше съкровище, сега ще те загубим!

Като видял това, Ченцо започнал да охка и ахка заедно с тях, за да го приемат за свой, и когато се наревали достатъчно - а през това време Луната си разчистила с брадвичката от лъчи широко пространство на небето - трите му казали:

- Вземи това съкровище, то е за тебе; но го пози внимателно.

Казали това и изчезнали, като този, който никога не показва лицето си [13].

Когато Ченцо видял през пролуката горе лъчите на Слънцето и поискал да излезе навън, не можал да намери стълбата. Започнал да вика и викал, докато стопанинът на кулата, който бил влязъл в съборетината да се изпикае, не го чул и не го попитал какво се е случило. Като разбрал от Ченцо как стоят нещата, отишъл за стълба, спуснал се в мазето и намерил там богато съкровище, част от което искал да даде на Ченцо; но той се отказал от всичко, взел кученцето, яхнал коня и потеглил на далечен път.

Стигнал до друга пустинна гора, където направо трябвало да се пали факла - толкова било тъмно. Там на брега на един поток - който, за да достави удоволствие на своята любима Сянка, все едно яздейки кон, препускал елегантно по поляната и скачал по камъните - видял една фея; цяла шайка злодеи я били наобиколили с намерение да я обезчестят.

Като разбрал какво искат да направят мерзавците, Ченцо измъкнал меча от ножницата и ги накълцал порядъчно. След което феята, възхитена от подвига, извършен заради нея, му благодарила горещо и го поканила в двореца си, който се намирал наблизо, за да му даде награда за услугата. Но Ченцо отвърнал:

- Благодаря много за поканата, но не е нужно. Друг път бих го сметнал за чест, но сега бързам по важна работа.

Сбогувал се с нея, а след това, като пояздил още малко, стигнал до един кралски дворец, където всичко било обгърнато в такъв дълбок траур, че сърцето на човек да почернее от него. И когато Ченцо попитал за какво е траурът, му казали, че в страната се появил дракон със седем глави, много страшен, какъвто светът не е виждал: главите му котешки, на тях петльови гребени, очите огнени, устата на корсиканско куче, крилете на прилеп, зъбите мечешки, а опашката змийска.

- Всеки ден гълта по един християнин. И понеже всичко продължи до ден днешен, дойде ред и на Менекела, кралската дъщеря. В двореца всички си скубят косите и се тръшкат от мъка, защото най-прекрасната девойка от нашето кралство ще бъде разкъсана и погълната от жестокия звяр.

Като чул това, Ченцо се скрил встрани и видял, че идва Менекела, а я изпращали с безмерни ридания всички придворни дами и жени от страната, които се биели с юмруци в гърдите и си скубели косите, оплаквали съдбата на нещастната девойка и нареждали:

- Кой ще се осмели да каже на това нещастно момиче, че ще се раздели с живота си в утробата на злото чудовище? Кой език ще произнесе, че коремът на дракона стане клетка за милото птиче? Кои уста ще промълвят на нашата целомъдрено овчица, че ще остави семето на живота си в тази мрачна дупка?

Докато ридаели така, драконът излязъл от дупката и - о, майчице! - колко бил страшен! Представете си, че и Слънцето се скрило уплашено зад облаците, и небето потъмняло, и сърцата на всички замрели като мумии, и всички така се вцепенили от ужас, че и свинска четина не би им помогнала за клизма.

Като видял това, Ченцо извадил меча си, ударил с него и едната глава паднала на земята. Но драконът потъркал шията си в някаква трева, която растяла наблизо, и главата отново се залепила за тялото, както на гущерите им изникват опашки. Тогава Ченцо си казал: "Ако не се потрудиш, деца няма да направиш". Стиснал зъби и нанесъл такъв съкрушителен удар, че отсякъл всичките седем глави, които се посипали по земята като олющен грах. Той им изскубнал езиците и ги хвърлил далече от тялото, за да не могат да се залепят отново за главите, а след това, като взел малко от лечебната трева, изпратил Менекела в двореца при родителите ѝ, а самият той се настанил да си почине в един крайпътен хан.

Не може да се опише колко се зарадвал кралят, когато видял дъщеря си жива и невредима. Като разбрал как е била освободена, заповядал веднага да оповестят на всички, че този, който е убил дракона, може да дойде и да вземе Менекела за жена. Чувайки това, един лъжлив селянин събрал главите на дракона, отишъл при краля и му казал:

- Аз спасих Менекела. Това са ръцете, които избавиха земята от тази беда. Ето главите, те са свидетели за товаа, че казвам истината. И си искам обещаната награда.

Като чул това, кралят свалил короната си и я сложил на главата на селянина, която заприличала на главата на разбойник, сложена върху колона в пазарен ден [14].

Вестта за това обходила цялата страна и стигнала най-сетне до ушите на Ченцо, който си казал:

- Какъв съм глупак - да хвана Фортуна за косите и да я изпусна. Искаха да ми дадат съкровище, а аз го поисках колкото свиня кладенчова вода. Извика ме феята в двореца си да ме награди, а аз пожелах наградата колкото магаре музика. А сега ми се полага корона и аз стоя и гледам като шут вретено. И търпя един глиган да ме настъпва с калното си копито, един безсрамен простак да ми измъква право от ръцете щастливите тридесет и девет [15]!

Като казал това, взел перо и мастилница, сложил хартия на масата и започнал да пише: "Най-красива сред красивите жени, Менекела, инфанта на Перде сино. По щастливо съчетание на звездите аз спасих твоя живот, а сега чувам, че друг иска да спечели от моя труд, да си припише това, което направих за тебе. Само ти знаеш как беше всичко, затова можеш да кажеш на краля истината и да не позволиш, задето размахвах меча, на друг да поднесат даровете, които ми се полагат [16]. Това ще е дължимата признателност от твоя кралска милост, заслужения дар за мъжествената - като на Скендер бег [17] - ръка, която ти пише това послание. Целувам твоите нежни кралски ръце. Написано в хана "При нощното гърне", на тази дата, днес, неделя".

Като написал това писмо и го запечатал с размекнат хляб, Ченцо го сложил в зъбите на кученцето и му казал:

- Хайде, бегом да бягаш и занеси това писмо на кралската дъщеря, но да не го даваш на никого другиго, само на моето съкровище.

Кученцето полетяло като крилато към кралския дворец, изтичало по стъпалата, а кралят по това време оказвал почести на жениха. Като видял писмото в зъбите на кученцето, наредил на слугите да го вземат, но кученцето не се дало на никого, а скочила в скута на Менекела и го сложило в ръцете ѝ.

Менекела станала, поклонила се на краля и му подала писмото. Като го прочел, той заповядал да проследят къде ще отиде кученцето и да му доведат неговия стопанин. Тръгнали след кученцето двама придворни, стигнали до хана, видели там Ченцо, предали му кралската воля и го отвели веднага в двореца. Изправил се той пред краля и кралят започнал да го разпитва как така е убил дракона, след като главите е донесъл човекът, който седи до него с корона на главата.

А Ченцо отговорил:

- Този селянин не трябва да носи корона на главата, а книжен калпак с твоята кралска присъда заради това, че не се е засрамил вместо нощен фенер да ти донесе светулка. Като доказателство, че именно аз извърших това, а не ти разказвам за брадата на кравата, нека донесат главите на дракона; само че без мене никоя няма да ти каже нищо, защото са без езици. А за да се убедите, нека ги сложат пред трона.

Като свършил, Ченцо извадил и показал драконовите езици. Селянинът се вцепенил и не знаел къде да се дене, защото Менекела веднага добавила:

- Да, така беше! Ах, селско куче, евтино искаше да ме получиш!

Чувайки това, кралят свалил короната от главата на онази свиня и я сложил на Ченцо; а селянина заповядал да пратят на галерите, но Ченцо помолил да го помилва, като платил със своето благородство за неговата наглост. Веднага сложили масата и седнали на разкошен обяд, а когато свършили, младите се отправили в спалнята, където било приготвено позлатено легло. И Ченцо, носейки трофеите от победата над дракона, се качил като победител върху Капитолия на Любовта.

Но настанало утро, когато Слънцето, въртейки с две ръце сияещ меч [18], се нахвърля срещу тълпата от звезди с вик: "Назад, каналии!", и Ченцо, като се обличал край прозореца, видял в съседния прозорец една красива девойка. Обърнал се към Менекела и казал:

- Колко е хубава тази, която живее отсреща.

- И какво от това? - отвърнала жена му. - Хвърли ли ѝ вече око? Да не би да не си доволен от мене? Да не би да ти омръзна храната на твоята маса? Да не би да ти е малка хапката, която имаш в дома си?

Ченцо навел глава като прегрешил котарак, не казал нищо, а след това излъгал жена си, че тръгва по работа, излязъл от двореца и се мушнал в дома на девицата. А тя наистина била лакомо парче, нежно кашкавалче, захаросана питчица; очите ѝ като блестящи копчета - погледнат ли, ще хванат всяко сърце в любовните мрежи; зазвъни ли със сребърното ведърце на своите устенца, омае всяка душа по подобаващ начин; а обувчицата ѝ весело би натискала раменете на тези, които се мятат, задушени от примката на надеждите [19]. Но сред многото прелести, които правели тази девица неотразима, се намирала и тази: тя омагьосвала, обвивала, обвързвала, сковавала, оплитала мъжете със своите коси, което се случило и с Ченцо - едва докоснал с крак прага ѝ, веднага го стегнали букаите.

В същото време Мео, по-малкият брат, като нямал дълго известия от по-големия, бил обзет от желание да го намери. Поискал разрешение от баща си и получил от него другия вълшебен кон и друго кученце, подобно на първото. Като тръгнал сутринта, той стигнал вечерта до кулата, където бил преди него Ченцо. Щом го видял, стапанинът го взел за брат му, посрещнал го с почести и даже искал да му даде пари, но той не пожелал да ги вземе. По това как бил приет Мео разбрал, че брат му е бил там и се изпълнил с надежда.

Когато Луната, враг на поетите, обърнала гръб на Слънцето, той тръгнал отново на път и скоро стигнал там, където живеела феята. Тя помислила, че това е Ченцо, обсипала го с море от любезности, като не преставала да повтаря: "Винаги ще бъдеш желан гост, мое момче, защото ми спаси живота". Мео благодарил за ласкавия прием и отвърнал: "Извини ме, че не мога да остана повече, бързам. Ще се видим на връщане".

Зарадван, че намира все по-нови следи от брат си, Мео продължил по същия път. И вечерта на същия ден, когато вълшебницата вързала Ченцо с косите си, стигнал до кралския дворец. Когато влязъл вътре, слугите го посрещнали с голяма почит, а съпругата на Ченцо, като го прегърнала горещо, го притиснала към гърдите си:

- Добре дошъл, съпруже! Утрото мина, вечерта настъпи! Всички птички ще кълват, а щиглецът ще спи [20]! И къде беше толкова дълго, мой Ченцо? Как можа да останеш далече от твоята Менекела? Измъкна ме от зъбите на дракона, а сега ме хвърляш в устата на подозренията! Защото не се виждам винаги в огледалото на очите ти!

Мело бил досетлив момък и съобразил, че пред него стои жената на брат му. Прегърнал я ласкаво, помолил я да му прости за закъснението и седнали заедно да вечерят. А после - когато Луната, като квачка, извикала звездите да покълват разсипаните по тревата зрънцата от роса - отишли в спалнята. И там Мео, защото уважавал брат си, легнал настрани, завил се с отделно одеяло, за да не докосне случайно тялото на братовата си жена.

Когато Менекела видяла това ново двайсет, лицето ѝ помръкнало като на мащеха и му казала:

- Скъпи, откога сме така? Какви шеги си правиш? Каква игра играем? Да не би да сме ниви на скарани съседи, че прокарваме граница с камъни? Да не би да сме два враждебни полка, че копаем окоп помежду си? Да не би да сме необяздени коне, които трябва да бъдат вързани на две различни ясли?

Тогава Мео, който бил врял и кипял, отвърнал:

- Ти, скъпа, не се сърди на мене, а на лекаря, че реши да пречисти кръвта ми и ми предписа тази диета. Освен това се уморих днес по време на лова, едва се довлякох до дома.

Менекела, която била още млада и не знаела какво е да те преметнат, повярвала в тази небивалица, успокоила се и заспала.

А когато, наблюдавайки внимателно Нощта, Слънцето ѝ оставило последните частици време ad colligendum sarcinulas [21], Мео се обличал край същия прозорец, където предния ден се обличал брат му. Той видял онази девойка, която пленила Ченцо, и така му харесала, че попитал Менекела:

- А кое е това пиленце на отсрещния прозорец?

Менекела, много ядосана, му отвърнала:

- Пак ли същото? Ако е така, всичко ми е ясно! Още от вчера ме разпитваш за тази грозотия и се боя, че езикът залепва там, където е болният зъб. Да беше ме уважавал малко, все пак съм кралска дъщеря, а и всяко лайно си има своя миризма! Не напразно се правеше ти в леглото на имперски орел, чиито глави гледат в различни посоки [22]. И не просто така се върна вечерта при своята маса, все едно на друго място си ял. Разбрах всичко. Диетата в леглото ти е нужна, за да пируваш с другата на воля! Но ако забележа нещо, ще направя безумни неща, ето - сега тези цепеници вместо в печката, ще полетят към главата ти!

Но Мео - който, макар и млад, бил от стара коза яре - успял да я успокои с нежни думи и се заклел, че и за най-сладката хубавица на светя няма да остави своя дом и нея - зрялата вишничка на сърцето му. Менекела, напълно утешена, отишла в своята половина с придворните дами, за да търкат лицето ѝ със стъклена топка [23], че да стане по-красива, отколкото - както ѝ се струвало - изглеждала в очите на мъжа си.

В същото време Мео, който заподозрял от думите на Менекела, че Ченцо е отишъл при онази девица, взел със себе си кученцето, излязъл тихо от двореца и се отправил към къщата ѝ. Щом стъпил на прага, девицата казала: "Коси мои, вържете го"! А Мео веднага отвърнал: "Кученце мое, дръж я!" Кученцето скочило върху девицата и я глътнало на един път, все едно била яйчен жълтък. Мео влязъл вътре и намерил брат си омагьосан. Когато обаче две косъмчета от вълшебното кученце паднали върху дрехите на Ченцо, той се събудил като след дълъг сън. Мео му разказал всичко, което му се случило по пътя и след това в двореца, и как Менекела го взела за него, и как му се наложило да спят заедно. Не успял още да каже, че не се е докосвал до нея, а е спал, завит с одеялото, когато Ченцо, подтикнат от някакъв демон, хванал своята стара вълчица [24] и, като изревал от ярост, прерязал шията на брат си като краставица.

Привлечени от шума, кралят и Менекела пристигнали тичешком и като видели, че Ченцо е убил човек, който прилича изцяло на него, попитали какво се е случило. Ченцо казал:

- Попитай себе си, ти, която спа с брат ми, след като го взе за мене. Затова го убих.

- Да, пълно е с такива, които убиват без причина! - казала Менекела. - Какъв доблестен подвиг! Недостоен си ти за своя брат! Защото той - на едно легло с мене - спа през цялата нощ, обърнат към тената и под друго покривало, така че всеки си беше поотделно.

Като чул това, Ченцо започнал да се разкайва горчиво за грубата си грешка - която справедливо би могла да бъде наречена дъщеря на напразния гняв и майка на убийството - и си раздрал лицето с нокти. Но после си спомнил за тревата, която му посочил драконът, потъркал с нея шията на брат си и едва сложил главата му на мястото ѝ, Мео мигновено се оказал жив и здрав. Като прегърнал брат си силно зарадван, Ченцо го помолил за прошка, че след лошата вест се поддал мигновено на гнева и го лишил от живота. Всички отишли в двореца, откъдето изпратили за Антонело и цялото му семейство [25]. Антонело се харесал много на краля, а самият той видял как в лицето на сина му се сбъднала пословицата:

кривата лодка право в пристанището. .

1. Изгуби глава.

2. Битките между младежи в Ареначе (околност на Неапол, където добивали пясък), с използване на камъни и тояги, като често се стигало до осакатяване и смърт, продължавали до края на XIX век, когато били прекратени с енергични мерки от страна на полицията.

3. На неаполитански: rana. Шеговито название на монетата грано, равна на два торнезе или дванадесет кавало; шест грано струвало на пазара едно нощно гърне.

4. В майчината утроба.

5. Неаполитанска поговорка, която Базиле използва често.

6. Шеговито название на бесилката.

7. На бесилката палачът натискал отгоре с крака раменете на осъдения, за да съкрати мъките му.

8. Новото платно се почиствало от косми с помощта на специални ножици.

9. Игра с пароними: bertole (дисаги за седло) - Bartolo. От своя страна, Балдо ди Убалдо и Бартоло да Сасоферато са двама знаменити юристи от XIV в., чиито трактати се преиздавали и по времето на Базиле.

10. Целият "плач" е стихотворение в проза, в което всяко градско название, намиращо се в началото на стиха, има в края свое съответствие или по смисъл, или по съзвучие.

11. Празнично месно ястие (буквално: омъжена тенджера).

12. Селище на петдесет километра от Неапол.

13. Намек за лукав дух.

14. Отсечените глави на осъдените на смърт разбойници се поставяли върху колона по средата на пазара, като им се слагали книжни корони с надписи.

15. Печеливша комбинация при игра на карти.

16. В оригинала на това място има израз от военния жаргон, който означава пожизнена осигуровка на войник инвалид.

17. Виж бележка № 4 към "Приказка за орка".

18. Има се предвид големия двуръчен меч, който в началото на XVII век все още се използвал по време на война.

19. Виж бележка № 7.

20. Смесълът на поговорката е, че когато е гладен, мъжът не се интересува от секс. Менекела намеква, че се досеща за изневярата на мъжа си.

21. Ad colligendum sarcinulas - за да си събере багажа. Изразът е заимстван от древната римска сатира (Петроний, Ювенал).

22. Двуглавият орел е династичен герб на Хабсбургите, които управляват Австрия и Испания. През XVI-XVIII в. под властта на тази императорска династия се намира и Неапол.

23. Смятало се, че тази процедура прави кожата по-гладка.

24. Жаргонно название на шпагата.

25. Италианското семейство (famiglia) не се ограничавало понякога със съпрузите и децата, а включвало широк кръг от роднини и техните семейства. Очевидно е бил поканен целият многоброен род.

(Следва)

Тиквешки револуционери

Благой Видов от Кавадарци, Вардарска Македония - "Тиквешки револуционери", публикувано във сборник "Револуционерните борби во Тиквешиjата. Спомени и материjали. Книга 2", Държавен архив на Република Македониjа, Скопие, 2001 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Вовед

Македонија, расположена во југозападниот дел на Балканскиот Полуостров, според релјефот е мошне разновидна. Низ неа течат големите реки: Вардар, Струма, Места и Црна, чиишто води на еден при- роден начин напојуваат голем дел од нејзината територија. Целиот јужен дел на Македонија е под влијание на Средоземното Море, што овозможува растеж на култури непознати во други области во Бугарија. Високо се креваат врвовите на Пирин, Рила, Беласица, Шара, а во низините се синеат водите на Охридско, Преспанско и Дојранско Езеро.

Во централниот дел на Македонија, таму каде што водите на Црна се влеваат во Вардар, се наоѓа областа Тиквеш. Сега областа целосно се наоѓа во границите на СФР Југославија и се граничи со Прилепската, Велешката, Штипската, Радовишката и Струмичката област. Пред Балканската војна селото Старавина, кое сега е во границите на Грција, исто така и припаѓаше на Тиквешката област.

Името Тиквеш оваа област го наследила од истоимениот град што постоел до инвазијата на Турците. Амфитеатрално распослан по билото на два рида што досегаат до реката Црна, градот бил солидно утврден со двојни ѕидишта, со редица тврдини и кули, чиишто остатоци се зачувани до нашите денови. Според зачуваната легенда, Тиквеш бил празен неколку месеци по освојувањето на целото Западно бугарско царство. Опсадените жители на градот храбро се држеле и покажале необичен хероизам до својот последен час. А еве ја и легендата што раскажува за крајот на бранителите на градот.

Останатите живи заштитници на тврдината, за да го измамат противникот, се послужиле со итрина. На многу места кренале тапани, така што кога ќе дувал ветерот, се создавал впечаток дека Тиквешани се дале на веселби, бидејќи чукањето на тапаните надалеку се слушало. Неколку пати храбрите бранители го отфрлале предлогот на турскиот командант да се предадат. Поминале неколку месеци. На крајот, една од малите врати на крепоста се отворила и Турците виделе како една слаба, снеможена старица се упатила кон нив. Баба Ружа, така се викала старицата, им соопштила на Турците дека во градот нема ниту една жива душа, бидејќи сите умреле од глад. Измамените Турци навлегле во градот, ограбиле се што било вредно, потоа го запалиле. Градот изгорел до темел, а баба Ружа Турците ја осудиле на смрт откако ја обвиниле зошто порано не ја отворила вратата. Подоцна, на местото каде што била погребана старицата, била формирана населба што ја нарекле Брушани, во нејзина чест. (Баба Ружа на селаните од околните села им била позната по прекарот Бруша.) Селото го зачувало тоа име до наши дни.

Во Тиквешка област се наоѓаат два града - Кавадарци и Неготино и околу 90 села. Но, бидејќи некои од овие подробности ќе бидат соопштени понатаму, редно е да се вратиме назад во историјата. Уште во римско време се појавува првиот град Стоби, кој своето име го зачувал во населеното место кај устието на реката Црна. Римскиот град Стоби е распослан на левиот брег од р. Црна и на десниот од р. Вардар. При раскопките на стариот град е откриен театар со околу 2.000 места, изграден амфитеатрално. Стоби бил голем административен и трговски центар на Римската Империја. Сегашните села Росоман, Крушевица и Сирково се наоѓале во регионот на Стоби. Градот имал сопствена канализација и водовод. Голем резервоар на вода имало во сегашното село Росоман. Се уште не е утврдено од каде водоводот црпел вода.

На три километри од сегашниот град Кавадарци се гледаат траги од урнатините на словенскиот град Белград. Според некои извори, градот бил изграден за време на владеењето на царот Симеон, а според други - негови основачи се Илирите. Градот бил целосно урнат во силен земјотрес, а во неговата околина подоцна се појавиле селата Раштани и Оово. Главно занимање на населението на Белград било лозарството. Регионот на Белград и денес е познат со своето првокласно грозје. Тогашните жители на градот биле добри мајстори винари. Податоците што доаѓаат до нас тврдат дека тоа биле првите тиквешки кираџии, кои ги разнесувале тиквешките вина и ракии по целиот Балкански Полуостров и дури во Виена. Ги нарекувале белограѓани. Големите фамилии од тогашните кираџии белограѓани подоцна се преселиле во Кавадарци и се зачувале до денес, како на пример: Чулеви, Пеливанови, Ставрови и Јорданови.

Кога дошле Турците, градот Кавадарци не постоел. Местото на кое е изграден сегашниот град служело за пладнување на добитокот од околните села. Тоа од своја страна одиграло суштинска улога при именувањето на новото населено место. Еве што се случило. На фамилијата Чулеви од селото Раштани кај Белград им се загубила крава. Стариот Чулев ја нашол на пладништето. Се обидел да ја фати, но не успеал. Налутен, фрлил со камен по неа, и ја скршил ногата. Бидејќи кравата не можела да се движи, Чулев ја убил наместо и почнал да и ја дере кожата. Тоа го виделе неговите соселани и местото го нарекле Краводер. Подоцна, селаните од Раштани и Оово решиле да се населат на тоа место, со што ги положиле темелите на сегашниот град Кавадарци. Така, сто години по доаѓањето на Турците, потомците на Симеоновиот Белград го основале градот Кавадарци.

Старите белограѓани, подоцнежните преселници во Кавадарци, се токму оние прославени кираџии - винари белограѓани од народната песна. За нив се зборува во песната за охридската мома Билјана - "Билјана платно белеше...", песна што и денес се пее во сите краишта на нашата земја. Во песната се зборува како охридската мома ги видела стројните тиквешки белограѓани пред караванот и со задевање извикала: "Тиквешани, кротко терајте караванот, да не ми платно згазите".

Областа Тиквеш, или Тиквешијата, како што често ја нарекуваат, на Турците многу им се допаднала поради климата и плодородноста. За да бидат сигурни во своето господство, преку насилство и инквизиција му ја наложиле исламската вера на населението од селата Сирково, Росоман, Бесвица, Пепелиште, Криволак, Тремник, Сопот, Долни Дисан и др. Интересен е фактот дека исламизираните Бугари, освен што си го зачувале родниот јазик, не си ги смениле ниту имињата. Меѓу нив и денес има фамилии што си ги зачувале бугарските презимиња: Моловци, Качунковци, Таранџиевци, Пујковци, Краповци, Оповци, Амповци и др. До неодамна некои семејства на исламизираните Бугари ги чуваа иконите на семејните светци, на чие име прославувале и празници.

Од средината на овие потурчени Бугари во текот на 17-ти век се формираат беговски фамилии, кои играат голема улога пред Високата Порта во Цариград. Овие бегови брзо се збогатуваат, градат куќи дворци со големи дворови, оградени со високи ѕидови и сопствен водовод. Побогатите ја користат ангаријата и куќите си ги градат со посебни машки и женски дворови. Женскиот двор е ограден со висок ѕид. Се градат и базени за капење. Гостите се примаат во машкиот двор.

Според податоците што стасале до нас, најбогат бег бил Абродим бег. Неговата земја се простирала од завојот на Црна кај селото Скочивир, Битолска околија, дури до устието на Црна, кај стариот римски град Стоби. Во негова сопственост биле историското Добро Поле, големите шуми и пасишта на Кожув Планина и 26 села.

Старите кавадарчани раскажуваат дека Абродим бег бил добар и спрема селаните се однесувал подносливо. Стариот свештеник Михаил Михајловски раскажуваше два случаи во врска со бегот: на пазарот во Кавадарци селанец од селото Шешково продавал пчелин мед. Абродим бег го пробал медот и прашал колку чини. На бегот цената му се сторила мошне висока, а селанецот почнал да му објаснува, на еден речиси навредлив начин, која е причината за тоа. И покрај тоа, бегот само му префрлил "Свињо, носи си го дома". И вториот случај: Абродим бег продава табакера со тутун. Му ја предлага на Бугарин од Кавадарци. Бугаринот одбива, но пак на навредлив начин. Бегот и овој пат ја премолчува навредата.

За Абродим бег се раскажува и друго. Во негово време се градел патот од Софија до Елбасан. Насекаде се користела ангаријата и само тој не дозволил да се земат работници од неговиот имот. За Абродим бег родољубивиот Бугарин Трајко Јовков пишува во своите спомени: "Абродим бег има заслуги за бугарското население во тиквешкиот крај, бидејќи се застапил да го запре потурчувањето на бугарското население". Меѓутоа, за запирањето на ова потурчување во Тиквешијата сепак решавачка причина било силното спротивставување на населението. Цели семејства се повлекуваат кон Кожув Планина, во почетокот живеејќи во колиби, а подоцна почнале да градат куќи од камен. Така се создаваат тиквешките планински села и населението во нив го зачувува својот бугарски дух.

Како и насекаде, така и во Тиквешијата потурчувањето се спроведувало со големи насилства. Според едно предание, блиску до селото Бегниште има падина во која биле закопани околу 500 Бугари, кои не сакале да ја примат исламската вера. Оваа падина Турците ја нарекле Каурѓарец, име што се зачувало досега. Се уште селаните одат таму и палат свеќи.

Престанувањето на потурчувањата не ги запрело и страдањата на Бугарите. Грабежите, насилствата, тиранијата - не престанувале. Наспроти нивната желба, илјадници Бугарки ги полнеле беговските хареми. Преданието раскажува за неспоредливиот хероизам на момите од селото Галиште, кои решиле да загинат, но да не паднат во рацете на Турците. Блиску до селото имало вертикална карпа. Кога Турците се обиделе да ги фатат, тие си ги врзале косите една за друга за некоја да не се расколеба и да не се фрли во 100 метри длабоката бездна. Според преданието, оваа трагедија се случила во 17-тиот век. Оттогаш карпата го носи името "Момина карпа".

Погоре рековме дека низ Тиквеш течат реките Вардар и Црна. Поради честите поплави, реките овозможуваат да се добиваат богати реколти. Најраспространети култури овде се грозјето, афионот и тутунот. Виреат и други интензивни култури - памук, наут, граор, кикиритки, анасон и сусам. Тиквешијата се слави со две реколти во годината.

Од земјоделските култури, толку многу развиени во Тиквешијата, на прво место е лозарството. И најсиромашните Тиквешани имаат по два-три декари лозје, а просечниот сопственик по 15-20. Сега во Кавадарци има модерна винарска визба, во која преработката на вина достига до 20 милиони литри годишно. Лозовиот расад од расадникот во Кавадарци е баран низ цела Македонија.

Важна култура во производството на ова население е афионот, чиешто семе овде е пренесено од Анадолија. Според легендата, еден војник од селото Пепелиште долги години служел во Анадолија, а семето го донел во цевката од својата пушка. Тој ги научил соселаните како да го одгледуваат афионот. Подоцна еден богат Турчин довел од својата татковина специјалисти - берачи на опиум. Почнало масовно сеење на афионот, бидејќи плодородната почва се покажала решавачка за брзото распространување на културата. Пред Балканската војна во Тиквешијата се добивале околу сто илјади килограми афионов опиум. Афионовата култура е ценета не само поради опиумот туку и поради семето. Од него се прави таканаречениот шарлаган - вид масло, главен продукт што го користи кујната на Тиквешани.

По војните, поради штетите што филоксерата им ги нанесла на лозјата, тутунот го зазеде челното место во стопанството на Тикве- шијата. Сега таа култура е на второ место по лозарството и во стопанството на областа претставува значаен фактор.

Други интензивни култури распространети во Тиквешијата се сусамот, анасонот, наутот, граорот и др. Според квалитетот и количеството, тиквешкиот сусам го зазема првото место во цела Средна Европа. Поради големата побарувачка на тиквешкиот таан, во Кавадарци, Неготино, Ваташа и Ресава постојат работилници за негово производство, кое во почетокот било примитивно, но подоцна се модернизира.

Сусамовиот таан се извезуваше на надворешниот пазар не само во сурова состојба, туку и преработен во прочуената тиквешка таан алва, приготвувана од познати мајстори Албанци. Оваа алва се продаваше по сите градови на Македонија, а преку Солун и Цариград се извезуваше и во Европа.

Во цела Македонија е позната и крупната леблебија добивана од наут. Тиквешијата има свои мајстори за правење леблебија.

Во Тиквешијата има одлични услови и за развој на градинарството. Има уредени големи зеленчукови градини и бостани. Последниве содржат голем процент шеќер. Просечната тежина на тиквешката лубеница е 10-15 килограми, а во 1942 година беше постигнат рекорд од 33 килограми.

Релативно добро е познат и памукот, а послабо - свилената буба, која се одгледува во постојните градини со црници.

Тиквеш е богат со шуми. Во блиската Кожув Планина растат бор, бука, елка, дрен и др. Дрвната индустрија во неодамнешното минато поради недостиг од патишта не се развивала и само на малите рекички што ја сечат планината се граделе примитивни пилани - бичкиџилници, во кои се изработувал материјал што потоа се пренесувал со маски во Кавадарци. Селаните од селата блиски до планината сами си го подготвувале дрвниот материјал и си граделе куќи на два ката. Овие куќи значително се разликувале од оние во полските села, кои во повеќе случаи се одликуваат со тоа што се ниски и помали. Подоцна на местото на овие бичкиџилници се појавуваат гатери, чиешто производство со сплавови по Црна и Вардар се пренесувало до Солун. Сега во Кавадарци има дрвно-индустриски комбинат со околу 1.200 работници.

Просторните пасишта овозможуваат развој на сточарството. Во планинските села се одгледуваат кози. Одделни стопани во минатото имале до 3.000 кози. Овие стопани располагале со сопствени мандри, наречени според нивните имиња: Ивановата мандра, Горевата мандра и др. Овчарството најдобро е развиено во селата покрај Вардар и Црна. Во селата Криволак, Војшанци, Мушанци, Пепелиште, Трем- ник, Кукуречани, Трстеники др. Каракачани и Бугари овчари од Галичник своите стада ги водеа на пасење од доцна есен до пролет. Стопаните од блиските градови рогатиот добиток си го купуваа во Тиквешко, но сепак повеќе се извезуваше во Солун. Освен тоа, солунските трговци во Тиквеш ја купуваа и прочуената тиквешка пастрма. За време на подготвувањето на пастрмата, внатрешниот ситнеж го купуваа посиромашните жители, тој беше речиси без пари и тие тоа време го нарекуваа "Велигден".

До 1912 година, англиска фирма го експлоатираше единствениот рудник на Балканскиот Полуостров, од кој се добиваше злато и сребро. Рудникот е кај селата Рожден и Мајдан. Тиквешијата истотака е богата со сулфур, бакелит, син и бел графит, како и со различ- ни градежни материјали.

Сестрано богатата Тиквешија целосно ги задоволуваше потребите на населението, па затоа немаше случај Тиквешани да одат на гурбет.

Тиквешијата за време на Преродбата, почеток на револуционерните борби, ајдуштвото во Тиквешијата, создавање на ВМРО во Тиквешијата

Тиквешијата не можеше да остане настрана од националноослободителното движење на балканските народи за отфрлање на турското ропство. Уште повеќе - стотици Тиквешани зедоа најактивно учество во револуционерните борби и го дадоа својот придонес во заедничкото дело во борбата против османлиите.

Зачувани се многу материјали што зборуваат дека Тиквешијата е еден од првите краишта во Македонија што беа обземени од духот на Преродбата. Уште во 1632 година во Бошавскиот манастир свештеникот Симеон напиша книга со интересни метеоролошки податоци за областа. Тоа е првиот писмен материјал во Тиквешијата, за кој досега се најдени податоци.

Во истиот манастир во 1740 година Христо Граматик од Конопиште напиша книга на бугарски јазик. Подоцна истиот автор напиша нова книга. Сега овие дела се наоѓаат во Белградската народна библиотека. Едната од книгите му е посветена на игуменот на манастирот Коленикт. Во посветата, меѓу другото, се вели: "Иако навидум грубо, тоа слово (бугарското) е слатко; пчелата е лута, но медот е сладок".

Христо Граматик се грижел за просветата на своите сонародници. Во Бошавскиот и Полошкиот манастир, како и во старата Дреновска црква тој отвора бугарски училишта. Во тие училишта биле подготвувани учители за училиштата во Тиквешијата. Отпрвин обуката во нив се врши со грчка азбука, но подоцна таа е заменета со бугарска.

За расцветот на просветното дело во Тиквешијата најубаво зборува фактот дека тука е создадена првата бугарска печатница од родољубот Даскал Камче. Печатницата подоцна е пренесена од страна на Теодосиј Синаитски во Солун, каде што одигра огромна просветна улога. Еве ја историјата на нејзиното создавање:

Во почетокот на минатиот век во селото Ваташа учителствува Даскал Камче. Роден е во 1790 година во селото Курешница, во семејство на сиромашни родители. По природа мошне љубопитен, Камче брзо ја совладува тогашната наука и во текот на 1817 година станува учител во селото Ваташа, каде што се преселиле неговите родители. Неколку години тој води поклоници на Света Гора. На тие чести патувања во Солун тој се запознава со архимандритот Теодосиј, родум од Дојран. Во двајцата се зародува идејата за отворање бугарска печатница. Наскоро идејата се реализира. Со средства дадени од Теодосиј Синаитски, Јовко Марков - трговец од Кавадарци и голем љубител на науката, како и од други заможни ваташки селани, Даскал Камче заминува во Белград, од каде што донесува "типографија за типосување книги", т.е. печатарска машина, печатарска опрема и бугарски букви за печатење книги.

Печатницата била инсталирана во една од собите каде што живеел Даскал Камче во Ваташа. Таа работела тајно и опстоила една година во периодот од 1836 до 1837 година. Даскал Камче љубоморно ја криел печатницата, плашејќи се да не дознае за неа грчкиот владика. Во тоа време тука се печателе мали книшки со поучна содржина. Меѓу нив била и "Перваја таблица" од Јордан Хаџиконстантинов - Џинот. Таа била отпечатена на дебел лист хартија со формат 44/32 см.

И покрај тоа што печатницата била грижливо криена, по пријава од страна на грчкиот владика власта разбрала за нејзиното постоење и наскоро ја затворила. Тогаш архимандритот Теодосиј и Даскал Камче решиле да ја пренесат во Солун, и тоа го сториле, па така се положени основите на солунската печатница.

Незадоволството на поробеното население во Тиквешијата, како и во цела Бугарија во она време својата оддушка ја наоѓа во ајдутството. Неорганизирано, стихијно родено пред се од силната желба за одмазда, тоа ја одигрува својата позитивна улога, пред се како урнек за идните организирани револуционерни чети, јавувајќи се како нивен неизбежен претходник. За почеток на ајдутството во Тиквешијата може да се смета средината на 19 век, или поточно 1847 година. Во сеќавањето на населението се зачувани имињата на неколку комити арамии: Мане Марков, Христо Марков, М. Николов, Тодор Митрев, Вано Милков. Причините поради кои тие го напуштиле цивилниот животи станале ајдути се најразлични. Најстариот ајдутин Мане Марков бил касап. Еднаш некој Бугарин дошол кај него и купил три оки месо. Бидејќи имал некоја работа, го замолил Манетада го почува месото за да си го земе подоцна. Малку потоа во дуќанот на Мане влегол Турчин. Забележувајќи го одделеното месо, кое му се допаднало, тој побарал да го купи, но Мане одбил да му го даде, изјавувајќи дека тоа месо е веќе продадено. Дошло до кавга, Турчинот посега да го земе месото со сила и Мане замавнал со ножот и му ја пресекол раката. Веднаш потоа заптиите го уапсиле касапот и го одвеле во конакот. Вечерта Христо Марков, брат на затворениот, собира пријатели, кои го запалуваат конакот и го ослободуваат Мане. Тоа е повод двајцата браќа да тргнат кон планината, каде што се ајдути цели 15 години, од 1847 до 1863 година.

Други познати комити (ајдути) од Тиквешијата се Тодор Митрев и Вано Милков. Како прочуени пеливани борачи, тие брзо го привлекле на себе вниманието на Турците. Нивната сила била заканувачка за Турците и тие решиле да ги убијат. Една вечер им поставиле заседа, но Тодор и Вано успеале да се извлечат, пред тоа убивајќи двајца од напаѓачите. За нив единствен пат останала планината. Тоа се случило во 1870 година. Подоцна тие привлекуваат и други млади луѓе, организираат дружина која станува страшилиште за Турците. Прва жртва на тие ајдути станува ќајата Омер од селото Рожден, кај собирал данок десеток. Омер бил обесен на еден крстопат.

Многу бегови и ќаи ги снашла судбината на Омер. Тодор и Ване сееле голем страв среде Турците и тие престанале да се движат сами по тиквешките патишта.

Населението здивнало од турските насилства, а мошне важно било и тоа што со ова му бил пресечен патот на таканареченото збратимување помеѓу Турци и Бугари, измислено од некои понестабилни Бугари. Во основата на "збратимувањето" лежи должноста Турчинот побратим да биде закрилник на семејната чест, а во замена за тоа посестримата треба да си го дели леглото со него... Движејќи се по селата, ајдутите ги казнувале овие "збратимувања" и жестоко се пресметувале со виновниците. Израз на чувствата и настроенијата на народот од она време е песната "Ајде, слушај, слушај, калеш бре Анѓо", позната во цела Македонија.

Интересно е да се одбележи дека во Тиквешкиот реон, дури и по создавањето на Организацијата, по своите подвизи како ајдути биле познати Јован Радњански, Трајко Баровски, Дино Драчевски, Ичко Димитров - Еѓупчето и други млади луѓе, кои сметале дека патот на личната одмазда е најкорисен и најправилен во борбата против Турците.

Постепено, ајдутството ја одигрува својата улога во борбата против Турците, потоа замира за да му отвори пат на организираното и раководено бунтарство, кое ги поставува основите на револуционерните борби во Македонија и Тракија, кои, по срамниот Берлински договор, остануваат надвор од границите на Бугарија. Револуционерното движење има потреба од една организација централно раководена, која ќе ги здружи сите патриотски сили и ќе ги обедини во борбата за општата цел.

По создавањето на Внатрешната македонско-одринска револуционерна организација и изборот на нејзиниот Централен комитет во Солун, Дамјан Груев тргнува низ Македонија за да формира организации во другите градови на поробената територија.

Бидејќи во тоа време во Солун се наоѓал Јованче Минчев од Кавадарци, запознаен со делото на Организацијата, тој тргнува како придружник на големиот револуционер и во нивната обиколка првиот град е Кавадарци. Во основаната месна организација, прва од тој вид по онаа во Солун, влегуваат трговецот книжничар Јованчо Велков, свештеникот Михаил Михајловски, Пане Иванов, Јанаки Илиев, Зарко Илиев, Пано Јосев, Ташо Врангалов, Лазо Бањански и др. На таков начин од 1894 година во Кавадарци почна да функционира месната организација на ВМРО. Даме Груев заминува во Штип и таму формира организација, се враќа во Кавадарци и заедно со Јованче Минчев и Пано Иванов си го продолжува патот за Прилеп.

Наскоро Организацијата во Кавадарци се разраснува и во неа се вклучува целото бугарско население од областа. Се организира целосна револуционерна мрежа. Тиквешијата станува важна алка на Организацијата и база на Централниот комитет од Солун. За брзиот развој на Организацијата во Тиквешко не мала улога игра и фактот дека во неа најдоа свое место сите патриотски и авторитетни кавадаречки граѓани. Честите посети на Пере Тошев, чијшто корен по линија на мајка му е од Ваташа, ја заздравија и многу помогнаа за зацврстување на Организацијата. Освен како училиштен инспектор, обиколувајќи ја цела Македонија, тој доаѓаше во Тиквешијата и по други поводи. Во селата Житољуб и Фариш неговите родители имаа голем чифлик. Пере Тошев често доаѓаше на починка токму тука и одржуваше средби со раководството на тиквешката Организација. Како наследник на чифлигот, видниот револуционер подоцна им го раздаде на сиромашните селани од околните села.

Набргу Организацијата заживува со полн живот. Го добива весникот "Бунтовник", што ЦК на ВМРО го издава во Солун. Весникот се предава од рака на рака и го одржува буден револуционерниот дух на Бугарите.

Карактеристичен е фактот дека првите основачи на Организацијата во Кавадарци се некои од чорбаџиите и градските првенци, какви што се погореспоменатите Јованче Мишев, Јованчо Минчев и Пано Иванов. Предавството не било познато во Организацијата за време на целокупното нејзино постоење, со исклучок на еден случај во с. Ресава, за што ќе биде напишано понатаму.

БЕЛЕЖКИ

1. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

2. ЗА АВТОРА: Роденият в Кавадарци Благой Петров Видов (1913-1980, София) е ВМОРО и ВМРО революционер и общественик.

ОРИГИНАЛ

Нобелови лауреати – 1938 година

Международна служба за бежанците "Нансен" (Office International Nansen pour les Réfugiés)

(1930-1939)

Нобелова награда за мир, 1938 г.

(За хуманитарната ѝ дейност.)

Международната служба за бежанците "Нансен" (МСБН) е учредена, за да продължи работата на Върховната комисия за бежанците към Обществото на народите. Комисията е създадена през 1921 г. под ръководството на норвежкия полярен изследовател Фритьоф Нансен. Авторитетът на Нансен в различни страни по света, неговите организационни способности и научният му начин на мислене, хуманизмът му, ярко изразен след запознаването с ужасите на Първата световна война, изиграват огромна роля при помагането на бежанците.

Нансен поддържа горещо идеята за създаване на Обществото на народите и става първи представител на Норвегия в него. Осъщественото от него репатриране на 500 000 военнопленници, намиращи се в Русия, е първият забележителен успех на Обществото. Нансен се стреми също така да облекчи участта на руските емигранти, които бягат от революцията през 1917 г., да смекчи последствията от глада. в Съветска Русия през 1921 г, успява да организира обмен на бежанци между Гърция и Турция след войната през 1922 г. Друг сериозен проблем на Комисията за бежанците стават разприте между турците и арменското малцинство.

Понеже идват от страни, които са престанали да съществуват след Първата световна война, много бежанци нямат паспорти и се скитат от една страна в друга без всякаква надежда за репатриране или приют. През 1922 г. Нансен решава проблема с международното признаване на специални лични удостоверения, наречени "нансенови паспорти". Постепенно тези документи са признати от петдесет и две страни.

Нансен, удостоен с Нобелова награда за мир, предава наградата за помощ на бежанците. Той продължава своята работа до смъртта си през 1930 г. В края на същата година Обществото на народите учредява МСБН, която започва да работи в Женева на 1 април 1931 г.

Макар че Нансен прави за бежанците извънредно много, новата институция се сблъсква с множество проблеми. До края на 1935 г. то преселва повече от 40 000 арменци в Сирия и Ливан, а още 10 000 - в Ереван. През същата година в Парагвай намират приют 4 000 души, бягащи от Саар, след като районът е даден на Германия.

Но преместването на хора не решава само по себе си проблема. Властите често се отнасят невнимателно към бежанците, които фактически се изключват от икономическия живот на страните, в които се намират. Службата "Нансен" помага на бежанците да се противопоставят с по-голяма увереност на всекидневните трудности. Представителствата на институцията в най-големите държави изпълняват ролята на консулства за притежателите на "нансенови паспорти". От скромните си средства МСБН дори изплаща на нуждаещите се парични помощи. Основен източник за финансиране са 250-те норвежки крони, получени от Фритьоф Нансен. До 1938 г. е оказана помощ на 800 000 бежанци. Не малка роля институцията изиграва за това четиринадесет страни да приемат през 1933 г. Конвенцията за бежанците.

МСБН е удостоена с Нобелова награда през 1938 г. Представителят на нобеловия комитет Фредерик Станг отбелязва в своята реч: "Работата, осъществена от Службата "Нансен" за годините активна дейност, е мащабна. Не е трудно да се види, че огромно влияние върху нея са оказали традициите от времето на Фритьоф Нансен. Характеризират я две качества, които рядко се срещат заедно, но в лицето на Нансен бяха щастливо свързани: високи идеали и практически способности". Станг добавя, че "дейността на организацията е послание към тези политически лидери, които сеят вражда и жънат омраза".

На церемонията по награждаването организацията е представена от Михел Хансон, норвежки специалист по международно право, който е и неин председател от 1936 г. В своята Нобелова лекция той разказва историята на институцията и говори за нейната работа. Хансон отбелязва, че когато започва дейността си през 1920 г., Нансен е уверен, че проблемът с бежанците ще може да бъде решен след десет години. Но, пояснява Хансон, световната икономическа криза от началото на 30-те години нанася удар най-вече върху бежанците. Антисемитската политика на националсоциалистическа Германия предизвиква нова бежанска вълна - еврейската. През 1933 г. Обществото на народите учредява комисия за бежанците от Германия, която се занимава с този проблем специално. През 1935 г. се предприемат стъпки за обединението ѝ със Службата "Нансен" (на чието съществуване нейните учредители дават още десет години). Под егидата на Обществото на народите е създадена нова Върховна комисия за бежанците, която постепенно заменя двете организация. С началото на нейната работа на 1 януари 1939 г. дейността на МСБН е прекратена.

Превод от руски: Павел Б. Николов