Податоци за положбата на бугарите во Тиквеш от почетокот на српската окупациjа до 1.III.1913 година

Автор: Любомир Милетич (публикувано в сборника „Револуционерните борби во Тиквешиjата“, Скопие, 2001 г.)

Пренесъл от PDF и обработил: Павел Николов

Во Тиквеш немаше никакви борби. Српските војски во Кавадарци и во Неготино влегоа на 24.X.1912 година.

На 8, 9 и 10 ноември кавадаречкиот архијерејски намесник, свештеникот Григор Лазаров и учителот П. П. Атанасов беа во службена посета во селата. На 10 ноември беа задржани од српски војници во с. Прждево и одведени на железничката станица Демир Капија. Овде српските офицери се подигруваа, го пцуеја и плукаа архијерејскиот намесник, зашто им се претстави "бугарски архијерејски намесник во Кавадарци", а пак учителот Атанасов го тепаа. Одовде ги испратија на струмичката станица, каде што се наоѓаше командантот на Тимочката дивизија, и тука биле плукани и пцуени. Потоа биле испратени настаницата Криволак. Таму останаа три дена во затвор и дури потоа беа ослободени.

Во сета околија настана жесток грабеж. Ограбените дуќани и оставените поради страв куќи во Неготино и Кавадарци беа разурнати за да го земат војниците дрвениот материјал што го употребуваа за греење. Поради тоа беа исечени буквално сите дрвја - плодни и неплодни, во полето и шумата. За ништо не се дозволуваше никаква жалба. Тодор Белчев од с. Ваташа (Тиквеш) си дозволи на 24 декември да им се пожали на офицерите во неговото село дека му биле украдени овците, но наместо ова да биде испитано, тој бил жестоко тепан со стап.

Во Ваташа беа расположени 1200 војници. По заповед на офицерите општината мораше да им доставува дрвја, јаглен и гас. На 11 јануари војската го напушти селото. Претседателот на општината и еден од советниците отидоа кај офицерите за да ја побараат сумата од 7847 гроша што војската ја должеше. Наместо парите да бидат пла¬тени, луѓето биле навредувани и избркани надвор.

Во првите 5 дена од доаѓањето на војската, потребниот леб како за оние војници што останаа во Неготино и Кавадарци, така и за тие што поминуваа оттаму одејќи за Прилеп, беше доставуван од месните фурнаџии. Ден и ноќ тие работеа со вонреден напор за да ја задоволат потребата од леб и за ова не добија ниту реквизициска белешка, ниту пари. На 14.I.1913 година во Тиквеш дојдоа нови српски војски. Со нив дојдоа и 50 српски четници. Оттогаш почна систематски терор врз Бугарите, Турците, пак, беа целосно толерирани.

Почнаа со архијерејскиот намесник. На 14 јануари во Кавадарци се слушна глас дека од Струмица доаѓа владиката Герасим. Архијерејскиот намесник излезе надвор од селото во пресрет на владиката, но тој не дојде. На враќање архијерејскиот намесник беше жестоко тепан среде село од еден српски офицер и двајца четници зашто излегол во пресрет на "бугарашки" владика. На 15-ти истиот месец овој офицер и четниците го сретнаа во чаршијата нашиот четник Коле Галабов и го претепаа за ништо. На 16-ти истиот месец го тепаа Пано Туриманцов.

На 20, 21 и 23 јануари, без да го одземаат оружјето од Турците (Помаци), во Неготино беше спроведен детален претрес во бугарските куќи за да се одземе оружјето и да биде најден војводата Тодор Стојанов. Претресот беше извршуван од четници кои беа придружени од месни Турци (Помаци). За време на претресот имаше многу пљачкање и многумина беа тепани. Особено настрадаа Мише Бакалот, би¬дејќи војводата живееше кај него, и Доно Мојсов, зашто владиката оди на стан кај него кога доаѓа од Струмица. Се обидоа дури даја силуваат жената на Мите, но таа успеа да избега и се спаси. Доно е тепан многу лошо, телото му е и подуено и повредено на многу места. Исто така лошо е тепан Галаб Ѓорчев, а Алеко Сопотчето умре од тепањето.

Еден српски четник ги ограби парите од неготинската црква. Неготинци го фатија, но наместо власта да го задржи и суди, го осло- бодија. На црквата й вратија само еден мал дел од ограбените пари.

Крај Вардар, во местото Лачаник истиот четник ги исплаши коњите на Мише Поп Филипов, пукајќи со револвер. Коньите паднаа во реката заедно со колата и се удавија. Од сето тоа Мише имаше штета од 60 турски лири.

Во Ваташа беше тепано 17-годишното момче Борис П. Дуровски. Го тепал еден офицер со тупаници по главата и камење по гра¬дите зашто момчето, незнаејќи, го прашало еден Турчин каде оди, додека овој одел заедно со српски четници во с. Граниково, за да ги по¬каже Бугарите "опасни" за Србите.

Во Граниково се тепани Хр. Рипата и Петре П. Јовчев. Пос- ледниот е фатен од четниците и се уште се нема вратено.

Во Бегниште се тепани кметот Христо Спанцов, свештеникот Илија П. Глигоров и уште тројца луѓе. Го барале за да го убијат селскиот учител Коста П. Димитров, зашто, наводно, бил во Велес за да ја вика бугарската војска.

На 11 февруари Томе Нанев се венча со Марија Тодорова од с. Ваташа. На 15-ти истиот месец, кога мажот бил на работа, офицерот Милан Марковиќ, кој бил на стан во куката на Нане Орданов, ја граб¬нал невестата и ја однесол во својата соба. Потоа поставил надвор еден војник да внимава и ја силувал жената. Мажот, кога разбрал што се случува, се затрчал во куката на офицерот и се обидел да ја ослободи својата жена, која викала и плачела однатре, но војниците го задржале со насочени кон него пушки. Кога офицерот ја постигнал својата цел, ја пуштил невестата - разбушавена, исплашена и бескрајно засрамена. Сето село е во ужас од овој настан. Офицерот, пак, негибнат од ни ко¬го, апсолутно слободен, изгледа со некоја посебна гордост се шета низ селово.

Сите училишта се затворени. Не дозволуваат ни збор да се каже за нивно повторно отворање.

Ја симнаа таблата со натписот од зградата на архијерејското намесништво.

Забранија да се спомнува името на бугарскиот владика за вре¬ме на литургија и други служби.

Зборуваат, пцуејќи ужасно дека "бугарската пропаганда" успеала дури и Турците во Тиквешијата да ги направи Бугари (нашите Турци се Помаци). Но сега Тиквеш е српски и никој не смее да се нарекува Бугарин.

Направија попис на населението. Во Кавадарци, Неготино и Ваташа извршија големи насилства да ги натераат луѓето да се запи- шуваат Срби, но бидејќи тоа не им помогна, во другите села ги запи- шуваа само имињата без да прашуваат за народност. Потоа самите тие го запишуваа секој, во соодветната графа, како Србин.

Го ограничуваат слободното движеше. Дури и за најкратко излегување од селото бараат дозвола. Секоја дозвола чини 50 стотинки.

Секој што е поинтелигентен мора да бега. Така нашиот регион се запусти и е тешко да се соберат повеќе податоци за она што се случува таму сега.

ЗА АВТОРА: Роденият в град Щип акад. проф. д-р Любомир Георгиев Милетич (1863-1937, София) е един от най-видните български учени и интелектуалци от края на XIX век и първата половина на XX век, работил в сферата на езикознанието (и особено диалектологията), етнографията и историята. Представеният горе текст е писан през 1929 година.

Искат ли руснаците война? Искат

Интервю на Артьом Филатов („Радио Полша“) с Александр Невзоров

Превод от руски: Павел Николов

Артьом Филатов: Получилата вече Нобелова награда Светлана Алексиевич каза неотдавна в едно интервю за „Радио Полша“, че руските телевизионни журналисти са престъпници. Как оценявате ролята на телевизията за създаването на прословутите 86%, подкрепящи изцяло Путин?

Александр Невзоров: В телевизията работят войници и наемници, които имат много слаба представа с какво са се заели. Когато цялата тази галиматия започваше, поканиха всички стари вълци на информационните войни, разговаряха с всеки. Предлагаха доста интересни условия. Аз реших веднага, че няма да се впиша в тази история, като прецених, че рано или късно ще трябва да се понесе отговорност. И отговорност по-скоро не просто административна. А тези, които са по-глупави или са по-млади, се съгласиха. Какви претенции можете да имате към тях? Те ще ви обясняват, че са действали от любов към Родината. Това е напълно безсмислена формулировка, но в техните вените вкараха идеологически наркотик, който им позволява да правят всичко това, което правят. И аз не вярвам, че наистина могат да се отзомбират 86%. Хората вярват само в това, в което безумно искат да вярват. Порнографското списание може да предизвика ерекция, но то не е в състояние да уголеми пениса. Иначе казано – те са ерегирали този пенис, който винаги е съществувал, съществува и, подозирам, ще съществува, докато не се раздели на много по-малки и не толкова страшни пениси.

АФ: Но самата тема от Кремъл ли е зададена?

АН: Разбира се.

АФ: Кой изпълнява тази поръчка? Хора от 90-те или поколението от 2000-та година нататък?

АН: Съвсем различни хора. Разберете, че шумна Хага или Нюрнбергски процес няма да се получи. У нас не съществува толкова тънък скалпел, с който бихме могли да разделим користолюбието и подлостта от така наречената любов към Русия. Представата за национално благополучие от фашизма и черносотническите истерии. Независимо от всичко те ще казват, че са се сражавали за Родината.

АФ: Водещият на телевизионния канал „Русия“ Ернест Мяцкявичус заяви точно така за себе си и за своите колеги: ние сме в окопа, трябва да се воюва. Кога руската телевизия се озова в този окоп: преди идването на Путин или след това?

АН: Изпаднали са ми от полезрението, не съм се интересувал специално. Има много по-важни въпроси от цялата тази пропаганда. Всичко това е неизбежно: държавата като някакъв питекантроп. Има една кост – той я вдига и удря с нея по главата този, който е до него, ако трябва да му вземе животинската кожа, жената или жабата, която са хванали заедно и която искат да изядат. Възползваха се от този инструмент… И при това на никого не беше казано: „Хайде, вие ще подкрепяте един кошмарен кървав фашизъм, а ние ще ви плащаме за това“. Ще повторя, всичко е поставено в режим „Те се сражаваха за родината“. Тъй като в основни линии журналистическото братство се обръща към, да речем, глуповата и не много развита публика, тя поглъщаше стръвта и даже след това се оригваше.

АФ: Като резултат от това руснаците повярваха, че в Украйна има фашисти…

АН: Не надценявайте нещата. Руснаците искаха да повярват, че в Украйна има фашисти. Искат ли руснаците война? Искат. На тях им трябва враг, на тях им трябва да мразят някого. Защото омразата е единственото нещо, което в Русия, при липсата на наука, на собствена култура и на други съществени фактори, позволява на хората да се обединят и да изпитат общонационален оргазъм, синхронен. Злобата обединява еднакво добре академика и милиционера, чистача и генетика.

АФ: Но понякога пропагандата предизвиква непредвиден ефект. Телевизионният канал „Русия“ показа през май документалния филм „Варшавският договор“ за това как чудесно е помогнал Съветският съюз на Чехословакия през 1968 година да не допусне кървав преврат. В Чехия и Словакия външните министри се възмутиха: там смятат тези събития за начало на съветска окупация. Нима създателите на филма са планирали външнополитически скандал?

АН: Първо, не зная каква е била целта му, нямам никакво отношение към неговото създаване. Но в общи линии, когато се правят малко или много платени неща по държавна поръчка, в плановете се залага и международен скандал. Когато последва твърда реакция срещу един или друг филм, това е най-доброто доказателство за вътрешния социум: „Вижте в каква обсада се намираме, как настръхнаха щиковете около нас в отговор на нашата истина!“ Подозирам, че освен това негативната реакция и се подхранва, като правило. Нали, за да се появи тя гарантирано, трябва да се предприемат особени усилия, също и материални. Иначе това може да предизвика някакво боботене, но отчетливи заявления, декларации от нужните трибуни няма да има. На тях им трябва враг – те го получават, произвеждат този враг в необходимите количества.

АФ: Доколко това положение може да се контролира? Създава се впечатлението, че руснаците просто не разбират как е организиран този свят, как съществува. По телевизора не дават това…

АН: Ние говорим за 86%. Тези хора гледат сериозно „Битка на екстрасенсите“ (телевизионно предаване – бел. прев.) или стоят на опашка пред някакъв пояс на някаква си Богородица, забавляват се с вяра в бога или с някакви други радости от неолита. За какво можем да говорим, за какво равнище? Безкрайна проява на архидрямка, невероятна загуба на ориентация в пространството, в съвременността, в света – във всичко. И поповете завзеха командните височини не само защото имат добри предложения и умеят да се труфят, а и защото им се отвори такава възможност. Махнете народа от сметката, в Русия този фактор не е съществен. В Русия всичко се върши от 2-3% ренегати, които притежават креативност, дързост на ума, просветеност и сили, а „мнозинството“ ще промени за 12 часа политическите си и религиозните си възгледи точно на 180 градуса.

АФ: Евросъюзът се опитва днес да отговори на руската пропаганда. Полша и Холандия искаха да създадат телевизионен канал с такава цел. Естония стартира свой канал за рускоезичните си жители в края на септември. Има ли този замисъл шанс за успех?

АН: Разбира се. По същата причина, по която имаше смисъл да се продават дънки, дори когато областните комитети на партията определяха, че носенето на дънки е на практика държавна измяна. Победиха дънките. Полша, Естония, Чехия и всичките останали страни от ЕС са Европа, иначе казано – някаква главна, най-главна световна система, болен филиал на която е и Русия. Разбира се, това ще даде възможност на тези ренегати, които се намират в Русия, да дишат малко по-дълбоко и да знаят, че те не са сами, че не са изоставени.

АФ: Но все пак аудиторията там се основава на рускоговорещото население, което става все повече и повече в европейските страни.

АН: Колкото и странно да е, във всички европейски страни по ъглите наистина се таят удивителни хора, които най-много от всички викаха „Крим е наш“. Но вие придавате прекалено голямо значение на техните вопли. Повярвайте ми, със смяната на властта в Русия те ще крещят диаметрално противоположното. Ще седят и ще си чешат яко тиквите как да върнат Крим. Ето това е наистина извънредно любопитна ситуация, която е неизбежна, но засега никой не може да си я представи.

АФ: Вие смятате, че ще го връщаме ли?

АН: Безусловно, абсолютно.

АФ: Ще се върна към пропагандата. Направи ми впечатление, че нашите съотечественици в чужбина включват Първи канал не заради информацията, а заради ярките емоции. Та тези нови европейски телевизионни канали контрапропаганда ли трябва да правят, или да се занимават именно с информиране?

АН: Не съществува никаква информация. Обективността е художествен похват, който може да се използва или да не се използва. Мисля си, че ние седим тук с вас, а тези, които ще осъществяват реално дейността срещу Руската федерация, отдавна вече са пресметнали как ще маскират красивата умна пропаганда с голи факти. И колко обективност трябва да се добавя като художествен похват. Като имаме предвид, че Русия внушава определен ужас, това ще бъде добър мотиватор за създаване на качествено радио, на качествена телевизия.

АФ: Хора от Русия ще избягат ли на Запад да работят в тамошните телевизионни и радиоканали?

АН: Мисля, че и там ще се намерят специалисти. Защото на нашите ще им бъде трудно да избягат: ще се наложи да влачат огромните миши опашки, които са им пораснали през последните 2-3 години в ефира на патриотичните канали. И никой няма да гледа на тях сериозно. Иначе казано – трябва да им се даде време да се поразкаят, да обяснят, че са заплашвали да хвърлят децата им в тундрата или самите те са били измъчвани в мазетата, та затова са разказвали за разпънати малки момчета. Дайте им време, те също ще дойдат на себе си и ще станат нормални…

АФ: Според вас има ли в Русия независими източници на информация и независими журналисти?

АН: Има. И са доста много. Защото практически всички интелектуалци са от другата страна на барикадата: Латинина, Бабченко, Велер. А срещу тях са някакви неясни момченца, обявили се за писатели, и плешиви ретрогради, които ще бъдат нужни до момента, когато се смени векторът, а след това ще бъдат обречени цял живот да стоят в подлезите на метрото. Държавата постъпи доста мъдро: има резервати като „Сноб“ или „Ехото на Москва“. Там натириха всички инакомислещи и ренегати и им дадоха възможност да се занимават с каквото си поискат. Прекрасно разбирайки, че това изобщо няма да повлияе на 86-процентното черносотническо патриотично общество. И сега зреят забележителни таланти, забележителни журналисти, които още по-гръмко ще заявят за себе си. Коват се удивителни по качество хора, такива като Лев Шлосберг (автор на разследване за гибелта на псковските десантници – бел. „Радио Полша“). Тях ги има, нещо повече – тяхното съществуване е обусловено от това, че те пеят своите арии на фона на много мрачни, ретроградни и авторитарни декори.

АФ: Това декорации ли са, или е авторитарен режим?

АН: Това са декорации. Когато ме питат има ли в Русия фашизъм, винаги казвам: откъде може да се появи фашизъм в страна, в която няма промишленост? Където няма 5-6 милиона злобни яки и сити пролетарии, които ще тръгнат да бесят евреи и журналисти и да рушат редакции на вестници? И патриотичните, и православните речи, песнопенията, възторзите, блестящите очи, когато се разбере, че пак сме бомбардирали някого – всичко това са наноси и преминава много бързо.

АФ: Може ли накрая обществото и властта да преиграят? Например бомбардировките в Сирия вече засягат интересите на много сериозни световни играчи.

АН: Според мене е по-добре да бомбардират Сирия, отколкото Украйна. Те имат няколко бомбардировача, изтребители и известно количество бомби. И сега се появи легална възможност да бомбардират и да показват за това по всички канали прекрасен сериал с излитания, изтребители, точки и герои.

АФ: Накрая за народите на Русия и Украйна: доколко силно ги раздели войната?

АН: Раната, която Русия нанесе на Украйна, е много дълбока и кръвотечаща. Вероятно такива неща не се прощават. Дори беззлобността на украинците в този случай може да не издържи и тези отношения ще останат лоши завинаги. Поне докато не преминат 3-4 поколения, на които ще им бъде безразлично. Освен това всичко остарява. И е напълно възможно в близко бъдеще такива понятия като родина и граница също най-сетне да остареят. И хората ще разберат, че това са много изкуствени и много опасни понятия. Тогава вероятно ще настъпи някакво единение… Изобщо, дявол го знае, но, разбира се, напакостихме страшно.

„Гърк и българин“

През 1858 година в книжка втора на излизащото в Цариград списание „Български книжици“ Константин Миладинов публикува стихотворния диалог „Гърк и българин“.

Ето го на съвременен български език, а pdf факсимиле на стихотворението може да намерите в онлайн библиотеката „Струмски“.

ГРЪК И БЪЛГАРИН

Грък

Българино, прост човече,

защо тук стоиш, не се гърчееш?

Нямаш ли очи да не видиш

колко славни ние станахме?

Погърчи се, ако искаш,

да се славиш и ти като нас.

Българин

Ах, гърко, стар човече,

как ти хрумна тези думи

да ми говориш, да ми казваш?

Аз бях славен и прехвален

и пак сега съм българин.

Ако иска Бог милостив,

пак ще бъда аз прехвален.

Грък

Българино, не разбираш,

аз ти казвам да се учиш

на гръцка книга прехвалена –

на Тукидид, на Еврипид,

на Херодот и на Пиндар.

Какво ще правиш ти без книга?

Твои книги ти си нямаш,

за да станеш учен човек.

Трябва сега да се хвалиш

със нашите ученици;

ако можеш, разбери ме,

научи се на гръцка книга,

за да бъдем всички гърци.

Българин

Да се уча на гръцка книга!

Кои са тия, които ми каза,

Тукидид, Еврипид,

Херодот и Пиндар,

тия не са от нашите,

ни дядо ми, ни прадядо;

аз тия не ги познавам.

Ако речеш ти за книга,

имах книга и пак ще имам;

така че, гърко, ти никога

да не чакаш да се погърча.

Грък

Аз ти давам добър съвет,

защото искам твоето добро.

Пак ти казвам, погърчи се;

ако искаш, ти се моля,

само и само погърчи се.

Българин

Недей, гърко, ми досажда,

пак ти говоря, пак ти казвам,

разбери се, не се погърчвам,

ако искаш, българи се.

БЕЛЕЖКИ НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1. Хитър грък, ей – на колене пада, само и само да погърчи българина, но финалът е зашеметяващ.

2. По-нататък ще публикувам в блога и други материали от библиотека „Струмски“, които не могат да се намерят другаде в интернет, преобръщайки ги от pdf формат в текстов за по-удобно използване, ако на някого могат да му влязат в някаква употреба.

Текстове

Чувал (чел) съм възмущенията на много хора от текстовете на чалга песните.

И са прави, и не са прави.

Прави са, защото текстовете са наистина елементарни и пошли до полуда.

Но не са прави, защото какво е чалга песента без такъв текст, жанрът, както се казва, го изисква.

Я си представете Коньо да пее песен с текст:

„Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин -

а дъждът ръми, ръми, ръми...“

Не че не може, но тогава чалга публиката ще изпадне в шок, ще си рече – този пък какви глупости пее, и с Кондьо е свършено.

Така че до тук всичко е ясно.

Винаги ме е учудвало обаче, че в същото време няма адекватна реакция срещу текстове на песни, които не влизат в обсега на чалга сферата.

Въртя вчера сутринта педалите на колелото към гарата, слушалките са забодени в ушите ми и чувам по „Хоризонт“ следния текст на песен (привеждам само откъс, това запомних):

„А от опит знам –

стигнем ли дотам,

май ще трябва пак

да си готвя сам“

Елементарно и пошло – та дрънка, любовна драма сведена до кухненски битовизъм, но срещу това едва ли ще се обади някой.

И кой знае защо в главата ми се въртят два стиха от една стара песен на прехваления Кирил Маричков:

„Някой чупи рекорда,

някой пада зад борда…“

Това пошло не е, да речем, ама е елементарно откъдето и да го погледнеш: имам ученици, които могат да пишат, ако не по-добри, то поне същите римушки.

Така че рибата не се е вмирисала от днеска…

Мишката, книжката и „Плейбой“

Преди време, май на студентите по журналистика, зададоха тема за писане „Ще изяде ли мишката книжката?“.

Имаше се предвид компютърната мишка, разбира се.

Не зная накъде върви двубоят на мишката с книжката, но се случи друго епохално събитие.

Мишката изяде „Плейбой“.

Защото „Плейбой“ вече няма да публикува голи каки (голите каки в Мрежата са къде по-голи), а „Плейбой“ без голи каки е толкова „Плейбой“, колкото реформаторите в Ихтиман са реформатори.

Така че нека преклоним глава и си спомним за о бозе почившия с корицата на първия му брой от 1953 година (сладникавата Мерилин ми идва в повече, но не за нея е тук думата).

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 11

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10.

11.

През есента на 1943 година ми присвоиха званието младши лейтенант. Дадоха ни златни пагони, на които всеки от завършилите прикрепи по една малка звездичка. Получи се много красиво и отидохме да се снимаме. Но не можахме да си вземем снимките - през нощта ни вдигнаха всичките, за да ни изпратят на гарата, където на една задънена линия имаше празни товарни вагони. Наистина, с железни печки и това беше добре.

Пътувахме дълго, за местата си във вагоните се грижехме сами - крадяхме по гарите дъски за нарове. За храна получихме брашно, по килограм на човек, и от него печахме на печките питки, с които се хранехме по време на целия път.

А красивите пагони изобщо не ни послужиха. В дивизията, където най-сетне пристигнахме, началник щаба ни каза просто: "Свалете ги! Това тук не ви е парад". Свалихме ги, но не получихме полеви и отидохме да се бием без каквито и да е. До зимата ходех и бягах с шинел без пагони, а златните държах в чантата. После старшината на ротата свали от един убит артилерист зелени, които почти половин година носих на юнашките си рамене.

Фронтът започваше от Днепър, на вече отвоювани плацдарми. Така че ни провървя - не ни се наложи да форсираме реката. Но и след Днепър адът, в който попаднахме, беше достатъчен. Най-напред неуспешно настъпление към Кривой рог, от който ни отблъснаха немците. Шестдесет километра нашата пехота и танкове отстъпваха на север. После, като си отдъхнахме малко, започнаха боеве за Олександрия и Знамянка... Бях командир на взвод в обикновен стрелкови полк. Започна зимата, студ, макар и не такъв като на Волга. Всичките села разрушени, боеве за всяко хълмче, за всяка долчинка... Нечувани жертви. Избиваха пехотата до крак. Загубите бяха огромни. Попадайки в степта под огъня на картечниците, ротата за един час оставяше едва ли не половината си хора на снега. Или в царевицата. Или на края на някоя слънчогледова нива. Други убежища там нямаше. Падаха убитите, не се надигаха и ранените. Да се спуснеш и да помогнеш на някого не ставаше, това беше работа на санитарните инструктори, колкото ги имаше оцелели. Леко ранените се спасяваха сами - пълзяха към тила. Никой нямаше право да ги придружава, забраняваше го уставът и се смяташе за бягство от боя. Много от ранените, ако не можеха да припълзят назад сами, биваха ранявани повторно, дори и ги убиваха.

Един мой сержант, ранен в бедрото, преди да започне да пълзи към тила, поиска да запуши и изчака, докато момчетата му запалят цигара. Така дочака осколка в корема. Не зная дали успяха да го занесат до санитарната част...

Не ни се налагаше да погребваме своите убити, обикновено оставяхме всеки там, където го настигнеше смъртта. Нямаше кога и нямаше как под огъня, а под огън бяхме постоянно. Или под картечен, или под минохвъргачен, Или и под двата заедно. Старшите командири все гонеха пехотата "напред и напред!". Убитите погребваха после, в тила, за това се грижеха специални "погребални команди". Някъде до някое село или край пътя те копаеха братски могили, докарваха от степта труповете. Събличаха ги, изваждаха от джобовете им документите, събираха върху снега оръжието. Имаха много работа, така че не гледаха много труп ли имат пред себе си, или още жив човек. "Ще отиде в ямата - казваха. - А валенките ще потрябват. Шинелите също"... Списъците на убитите се пишеха в щаба, там отбелязваха къде кой е погребан. Но това съвсем не означаваше, че в даден гроб са погребани посочените хора. Те можеха да са погребани в друг, а в този да са погребани съвсем различни от тези, които са означени в щабните списъци.

Обикновено през деня водехме бой за някое село (а селата в Украйна са големи), на свечеряване го превземаме, немците напускат. Но ние не спираме в селото, трябва да ги гоним, докато отстъпват. Само притичваш, грабваш две парчета хляб, ако има, някоя лелка ти дава топло цвекло и - отново в полето. Отново бой и огън - избухват мини, от двете ти страни стрелят танкове. И виковете на началството, псувни на майка - лично и по телефона. Докато немците не се спрат в съседното село. Тогава и ние спираме в полето.

От безсъние и умора състоянието ти през цялото време е близко до пълно безразличие. Даже под огъня не ти се иска да се окопаеш и да се скриеш. Ще те убият - голяма работа. Колкото по-скоро, толкова по-малко ще страдаш. Колко по-силно от страха измъчва студът. В степта сме, през нощта. Но няма как да заспиш, студът те кара да се тресеш, да трепериш, да тропаш с крака. Дори и да лежиш в снега. От това състояние те извеждат само заповедите и псувните на командирите. Или стрелбата набилзо, от упор. Или минохвъргачният огън. Тогава за кратко време те обзема страх. А после - отново умора и безразличие към всичко.

Зимата в Украйна може да не е така люта като в Русия, но също е студена - със снегове и ветрове, особено в равната степ. Бях облечен с това, което ми дадоха от училището - шинелче, брезентови ботуши и шапка. В полка получих само ръкавици и жилетка от овча вълна, която изобщо ме спасяваше. Още повече, че седмици наред се намирахме денонощно в полето. Каска не слагах. Един път я сложих върху шапката, но те се крепеше там лошо и моят помощник взводен командир, опитен сержант, ми каза: "Каква полза от нея! Хвърли я на майната ѝ..." Преди това на края на едно царевично поле бяха убили най-младия войник във взвода - куршум го улучи по каската, докато лежеше във веригата, и я продупчи. Когато влязохме в селото, където под върбите лежаха няколко убити немци с каски, същият помощник командир на взвода стреля поред в главата на всеки и ги проби всичките. Така че хвърлих моята в снега. Веднага ми стана по-удобно и не съжалих нито веднъж. От войниците също малцина носеха каски - само най-предпазливите. И не съм чул каската да е спасила някого. Особено при настъпление.

Там по време на първия бой загина моят приятел Коля Перажни, с когото учехме в едни взвод в Саратов. Когато ни разпределяха по частите в Онуфриивка, той все се оплакваше, че не са му дали пистолет, какъвто се полагаше на всеки взводен командир. Тогава казаха - там ще получите. Коля така и не дочака своя ТТ, преди него получи куршум в сърцето. На друг приятел, Володя Левчук, му провървя повече - стигна до Буг, където при пресичането на реката беше ранен тежко. Повече не се върна на фронта, завърши живота си като инвалид от фронта.

Мене все още куршумите и снарядите ме подминаваха, само през една мразовита нощ си загубих ръкавиците в степта и ръцете ми измръзнаха много. Но за това си бях виновен сам. По-добре беше да не ходя при лекарите заради измръзването, това често се приемаше за направено нарочно и заплашваше с трибунал.

Не помня много добре моя първи бой като взводен командир. Спомням си само как ротния, един такъв тромав, цивилен на вид човек с полушубка, гонеше войниците и мене заедно с тях през едно широко царевично поле, докато не попаднахме под куршумите.

Залегнахме. След това пак напред. През нощта вървяхме в батальонна колона. Сутринта и през целия ден ни бомбардираха ужасно немски самолети и ние ту се разбягвахме в степта, ту се събирахме отново на пътя. Спряхме най-сетне на края на едно село до един празен обор, ротният каза, че ще си починем малко и ще атакуваме кошарата зад пътя. Но едва задрямах в ъгъла върху сламата, започна бомбардировка, трябваше да се изнасяме в степта - под огъня, идващ оттатък пътя. Ротният остана в обора, където го убиха при второто си нападение "юнкерсите". От командирите в ротата останах само аз, затова при мене дотича заместник-командирът на полка - настъпвай, твойта мама еди-каква си! Настъпихме - във верига по полето към кошарата. Този път ни провървя, не стреляха, ние се добрахме до разнебитената кошара, където не намерихме никого, немците се бяха измели. За да няма някакви последствия, изпратих в тила един сержант да доложи, че кошарата е превзета. Както се изясни после, не съм бил длъжен да го правя. Сержантът се върна и каза, че командирът на полка ми изказва благодарност. Какво пък, добре. Залегнахме зад кошарата в снега, огладнели, измръзнали. И моят помощник командир на взвода каза: хайде в кошарата, да се посгреем малко. Още повече, че войниците бяха намерили някъде термос с шнапс. Тъкмо за сгряване.

Но не успяхме да се сгреем, от близката царевица изпълзяха три бронетранспортьора и откриха по кошарата бясна стрелба. Моите наскачаха и без всякаква команда хукнаха назад, към пътя. След тях къде пълзешком, а къде тичешком отстъпи и техният злополучен командир. Там под обстрела седяхме до нощта. А когато се стъмни, по пътя притича заместник-командирът на полка, който веднага обеща да ме разстреля, ако сутринта не върна изоставената кошара. Оказа се, че вече е доложил за нея в дивизията, а тя отново се намираше в ръцете на немците. Положението ми беше такова, че по-лошо не можеше да бъде. До кошарата стоят три бронетранспортьора, а на мене ми останаха някакви си петнадесет войници. Как да я превзема?

Но трябваше да я превзема. Тръгнахме в нощта под светещата луна, но пак се върнахме бързо: немците не ни пуснаха и до половината на полето. Зачаках утрото и своята присъда. Но по това време се случи нещо на фланга - стрелба, викове. Скоро оттам прибяга автоматчик - немски разузнавачи нападнали щаба, заместник командирът на полка иска веднага да отидем там, на помощ. Хукнахме да помагаме, но закъсняхме.

Немците бяха вече изчезнали, а заместник командирът на полка лежеше убит. Сутринта до училището двама мои войници му изкопаха гроб. А при нас в ротата дойде нов командир, лейтенант Миргород, с когото воювах до Коледа. Донякъде този случай намери място в написания след двадесет години разказ "Сутрин рано". Да се воюва в равната степ беше тежко, няма как да се скриеш от огъня на картечниците. От огъня на минохвъргачките също. Единствено укритие ни бяха необраните през лятото царевични полета и самотните копи в степта. Но те най-често биваха предателска измама, защото немците отдалече виждаха, а още повече знаеха, какво се крие винаги зад тях и ги обстрелваха старателно. Избираха ги за укритие от стрелбата и от вятъра тези, които се намираха малко по в тила: санитари с ранени, войници от обоза, командири. Там те най-често загиваха - в тила на пехотните вериги. Докато веригите в същото време се оказваха по-безопасни.

Завземахме с боеве големи и малки села, вървяхме по-нататък. А в същото време зад нас, в завзетите села започваха дейността си тиловите служби, щабовете и полевите военкомати. Те прибираха всички, които се намират там и са родени през 1941 година. Не бяха малко - там нямаше партизани, всички си стояха у дома. Най-напред събираха в степта пушките, които са останали от убитите и ранените.

Убитите още не бяха погребани, а с техните пушки вече въоръжаваха мобилизираните. Униформи няма и те така, с домашните си дрехи, с мешките на гръб вървят във веригата - да атакуват съседното село. Малцина обаче стигат до него. И тогава всичко започва отначало.

С командирите беше същото, кадровите бяха малко. В нашата рота имаше само двама офицери - аз и командирът на ротата. Тогава даже не деляха хората на взводове, нямаше кого. Добре е, ако писарят успее да запише фамилиите им, иначе така отиват да се бият безименни. И загиват. Затова имаме толкова "незнайни войни", "безследно изчезнали". Такъв беше отчетът. Пехотата не я отчитаха никога. Отчитаха картечниците, оръдията, танковете. А за хората отговаряше единствено Господ Бог...

Новата 1944 година посрещнах под една копа в заснеженото поле. Когато притъмня, боят започва да стихва - немците също искаха да празнуват новогодишната нощ. Старшината донесе вечеря - ечемичена супа. Макар че се плискаше в термоса, тя отдавна беше изстинала. А хлябът беше съвсем замръзнал - сечахме го с немски щик. Но на нас, офицерите, точно преди Нова година ни дадоха допълнителна дажба - по шепа сухи бисквити на всеки и една кутия копърка на тримата. Дъвчейки бисквитите от джоба си, задрямах под копата, като не дочаках заветния час, когато се сменя годината.

А някъде на разсъмване ни вдигнаха - батальонът започна настъпление. Немците ни обстрелваха с трасиращи куршуми от близкото село, откъдето трябваше да ги отблъснем. Този път не ги отблъснахме - залегнахме в голото поле. Обикновено немците не обичаха близкия, както се нарича, бой и ни косяха с огъня си отдалече. По огъня бяха майстори, няма какво да се говори. У нас учеха войниците с техните остарели "драгунки" (пушки със скъсени стволове - бел. прев.), с които ни казваха, че трябва да се гордеем, да правят по 6-8 изстрела в минута, което беше абсолютна глупост. Немците ни поливаха с автоматите си колкото можеха, а тяхната картечница МГ-42 правеше 1000 изстрела в минута. Минохвъргачите им можеха да увесят по 12 мини във въздуха. Това означава, че първата още не се е взривила, а вече е излетяла дванадесетата. Естествено е, че при такъв ураганен огън дълго няма да оживееш. След ден-два - или в земния отдел, или в здравния отдел, както мрачно се шегуваха войниците. При нас с огъня беше къде по-лошо, винаги не достигаха боеприпаси. Дори на редовия войник, когато стреля по време на бой. Това, което имаше със себе си (в калъфите и пълнителите) можеше да бъде изстреляно за няколко минути.

Откъде да вземе боецът повече патрони? Може би от пазвата, от джоба. Немците използваха за това ботушите си с широки горнища, в които напъхваха пълнителите. Нашите дискове не можеш да ги напъхаш в ботушите. А и ботушите не са ни такива, горнищата им са тесни, пък и повечето бойци имат обувки с навуща. Затова в полето, във веригата, пехотата не стреляше, пестеше за битката в селото. Смяташе се, че там, сред къщите, може да се води бой с щикове, защото куршумът е глупав, както учел "великият Суворов". Но немците не ни допускаха близо, унищожаваха ни в полето с град от куршуми и осколки. Там нашият щиков бой, на който учеха много войниците и офицерите, практически не се използваше по време на войната. (Също като противогазите, които носехме напразно до самата победа.) Знаменитите "катюши" се използваха рядко, за транспортирането на техните боеприпаси бяха необходими десетки камиони, а гориво никога не достигаше. Затова пехотата се подкрепяше само от малокалибрена артилерия - 45 и 77 милиметрови оръдия с конска тяга. Но конете на бойното поле живееха по-малко и от войниците.

Веднъж в началото на зимата направих първия си опит да усвоя артилерията. На бойното поле до една копа слама се натъкнах на изоставено 45-милиметрово оръдие. Преди това там стреляха танкове и артилеристите или бяха избягали, или бяха избити - зад копата лежаха няколко трупа. А снаряди имаше - няколко сандъка. В училището ни бяха учили малко как се стреля с такова оръдие. И аз опитах. Не по танкове - по пехотата в близкото село. Изстрелях всичките снаряди, помагаше ми едно мое войниче. Жалко, че не можехме да вземем оръдието със себе си, изоставихме го до копата.

След малка почивка започна Кировградската операция, за която маршал Конев получи орден "Ленин", както самият той написа, спорейки с автора на "Мъртвите не ги боли" (авторът е Васил Бикау - бел. прев.). Според него и според Сталин операцията беше много успешна. Може би от гледна точка на Кремъл е било така. Но имаше друга гледна точка - на войника от заснеженото поле, залято с кръв и разровено от веригите на танковете, където нашият полк беше разгромен почти изцяло. Там загинаха командирът на моята рота лейтенант Миргород, командирът на батальона капитан Смирнов, командирът на полка майор Казарян, десетки войници и други офицери.

Всичко започна, когато заповядаха на нашата дивизия да направи пробив. Настъпвахме основно през нощта. През деня водехме огневи бой, а през нощта в колона - по степта, пъхахме се колкото е възможно по-навътре, където можеше да се пъхнем. Където ни пуснеха немците. Нямаше никаква възможност да спим, нито един час. Това е също феномен, изобретение на съветската военна наука - заставяш войника да минава без сън. Мисля, че в нито една армия не могат така. И ето че вървим сънени по степта, по заснежения път, мнозина спят в движение, спъват се, падат. Тогава другите псуват. Един път едва не се озовах при немците. Помня, че пътят беше затрупан, но снегът не беше дълбок. И ето че виждам около себе си лято, някакви дървета, като че ли алея. А отпред стена, нещо като замък и вратите му черни. Малко е обезпокояващо, но аз вървя натам, към вратите. И изведнъж чувам: "Къде отиваш? Лягай!" Събуждам се. Край пътя лежат наши разузнавачи, а отпред - горски участък с тънки млади дървета. Оказва се, че там има немци и вече са започнали да стрелят с трасиращи куршуми към нас. Ако не бяха разузнавачите, щях да попадна в ръцете им. И тогава щяха да кажат: минал е на страната на немците. По време на войната имаше между другото много такива случаи, когато наши отиваха или се озоваваха при немците. Даже един генерал попадна така в плен.

След това вървяхме отново в нощта, помня - скреж, студ. Отново имаше разни произшествия. Началник щаба на полка ни заведе не където трябваше, спряхме. Започнахме да се ориентираме. А опитай през нощта да се ориентираш в степта по карта. Наоколо полумрак, нито един ориентир, само необранаjd царевица и необранrsj слънчоглед шумят на вятъра. Стояхме, стояхме и внезапно ни догони един генерал с "уилис". Не зная кой беше, може би командирът на дивизията, скъса пагоните на капитана и започна да го бие. Докато ставаше това обаче, ние дремнахме за малко на снега. После тръгнахме отново. На сутринта излязохме до едно село край планината, оказа се, че е Голяма Северинка - село, което сложи брутален печат върху съдбата ми. Там до крайните къщи имаше някакви ями, от които явно са вадили през лятото пясък, и моят взвод веднага се напъха там. Когато се развидели, видяхме далечните сгради и комини на големия град Кировоград. Но изглежда и немците ни видяха. За нас беше далече да стреляме, а те с тежките си минохвъргачки започнаха да бият по селото, не даваха на никого да излезе в полето. Ние нямахме загуби, но там, отзад, бяха убити няколко души, сред тях и един офицер от нашия полк.

(Следва)

Изиграната цензура

Динозаврите като мене сигурно си спомнят скандала със стихотворението „Есен“, публикувано във вестник „Пулс“ през 1985 година.

Малко след излизането на вестника, гръмна новината: стихотворението съдържа акростих (първите букви на всеки стих образуват текст), който за онова време звучеше кощунствено: „Долу Тодор Живков“.

Цялата редакция на вестника (или почти цялата, не съм много сигурен) си замина, а истинският автор не беше намерен (стихотворението се оказа подписано с псевдоним), та и до ден днешен не е известен със сигурност.

Цензурата, задължителна за онова време, се оказа изиграна.

А ето една съветска история.

През 1964 година в московското списание „Съвременник“ е публикувано стихотворението „Квадрати“ („Квадраты“).

Стихотворението е представено като превод от английски, а за негов автор е посочен английският поет Джеймс Клифърд, роден през 1913 година и загинал през 1944 година на фронта в Ардените.

Публикуването на „Квадрати“ не среща никакви проблеми, та нали там един англичанин казва:

„И все пак редът на нещата е глупав.

Хора, които топите метала,

които тъчете, които печете хляба –

някой безсъвестно ви е обрал.

Не само вашия труд, любов и почивка –

обрали са любопитството на очите ви;

като ви хранят с подбрани истини,

обрали са ви умението да мислите.

На всеки въпрос са ви дали отговор.

Виждайки всичко, не виждате нищо.

Матрици са станали вестниците…“ (и така нататък)

Как да не пуснеш такова нещо?

Английски поет зашлевява болезнена плесница на гнилата капиталистическа действителност!

Години след това обаче истината излиза наяве: никакъв Джеймс Клифърд няма и никога не е съществувал, а автор на стихотворението е ленинградският поет Владимир Лифшиц.

И не английският капитализъм е шамаросан, а съветската действителност.

За щастие по това време Лифшиц е вече покойник.

Иначе Колима не би му се разминала…