За робското мислене

Досега съм ви превеждал разни работи, но картинки не съм.

Малка игра с PaintNET и руските надписи на тази картинка станаха български.

За Украйна става дума.

Но – казвам ти щерко, сещай се снахо.

Същото е и у нас, в България.

Само че в Украйна мрънкачите са явно по-малко, а хората, склонни да действат, повече.

На много от снимките и кадрите, които постоянно гледам от Киев, виждам възрастни жени, които пълнят чували със сняг за изграждане и укрепване на барикадите и приготвят коктейли „Молотов“, които – знайно е – не са за пиене, а за съвсем друга употреба…

Кличко и Руслана

Из фоторепортажа на Иля Варламов „Студена украинска нощ“

Превод: Павел Николов

…Още един път барикадите. Първата линия е от чували със сняг, височина 3 метра. Втората линия е от автомобилни гуми.

Хората чакат Кличко, той идва в десет часа вечерта. Около него веднага се събира множество. Кличко много неубедително започна да разказва какво „са се договорили да се договарят по-нататък“. Предложи да се почака до събота. Хората в отговор започнаха да му викат „лъжец“, „върви на майната си“ и „революция“. Умореният народ искаше кръв, а не да чака до събота. „Колко може да се чака? Два месеца чакаме!“ В един момент ми се стори, че ще набият Кличко. Той се опитваше да каже още нещо, но тълпата го освирка. Не чух особено добре речта му, движех се по отдалечените редове и слушах реакцията на хората от площада. Премръзналите демонстранти като че ли се състезаваха помежду си кой по-живописно и интересно ще прати Кличко там, където слънце не прониква. Народът искаше да се щурмува позициите на „Беркут“.

След известно време Кличко ще се опита да отиде на Майдана, там има сцена и по-благоразумна публика, но хората още 15 минути ще го блокират.

Все пак Виталий успява да си тръгне. На Майдана ще каже, че е направен опит „да се заплашат лидерите на опозицията по време на преговорите, кой колко затвор го чака“. „Страхувам се от човешки жертви. Да, страхувам се! Страхувам се какво ще кажа на майките“. Кличко ще предложи стачка.

Властта е предложила на демонстрантите да освободят улица „Грушевски“. Срещу което уж ще пуснат 50 задържани демонстранти. Хората на Майдана по-късно ще гласуват за прекратяване на всякакви преговори и за продължаване на съпротивата.

В един момент на барикадата, на която стоях, скача някаква жена и започва да командва: „Кой е тук главният? Нападате или се защитавате? Къде ви е оръжието? ЗАСТАНЕТЕ В СТРОЙ!“ Народът леко се шашна от такава наглост. Както се изясни по-късно, това е Руслана, местна сме от Баронова и Божена, която плюс това пее.

Руслана се справяше по-добре с командването на парада. Скачаше по барикадите като катерица и строяваше хората…

„Обърни се с гняв назад“

Човек не може да спи с всички жени на света, но е длъжен да опита – казва един литературен герой, на Жоржи Амаду май, ама не съм много сигурен.

А при мене е така и с киното.

Ще се опитам до края на живота си да изгледам всички силни филми, създадени под венеца на десетата муза.

Ето, вчера дойде най-сетне ред и на „Look Back in Anger“ (1958 г., реж. Тони Ричардсън) – руснаците са го пуснали в интернет с професионален дублаж, иначе английският ми е на ученическо равнище и не ми позволява да гледам филми без превод.

"Обърни се с гняв назад" е създаден по едноименната пиеса на Джон Осбърн (1956 г.), дала названието на цяло направление в английската литература – Сърдитите млади хора (Angry young men).

Филмът е наистина много силен (не казвам хубав, това е нещо друго и е по-ниска летва).

Великолепна игра на Ричард Бъртън.

Близките планове на лицето, които слабите режисьори, оператори и актьори избягват или пропиляват напразно, в случая явно са търсени нарочно и резултатът е забележителен.

Сега съм се наострил да гледам и пиесата на театрална сцена.

Тъкмо в СФУМАТО я играят…

Една фрашка от Кохановски

Вчера, като се блъсках над един превод, се завъртя в главата ми мисълта кои ли по си патят от своите занимания: лингвистите или математиците?

Невъзможността да намеря смислен отговор със здрави аргументи ме отправи в края на краищата към една фрашка от Кохановски.

Ян Кохановски (1530-1584) е един от най-големите полски поети, когото критиците нареждат безапелационно до Адам Мицкевич.

А фрашката (понятие въведено от самия Кохановски) е епиграма, ама силно шеговита, чак до пиперлия (понякога).

Та има Кохановски една фрашка, която се казва „На математика“.

Ето я:

Ziemię pomierzył i głębokie morze,

Wie, jako wstają i zachodzą zorze;

Wiatrom rozumie, praktykuje komu,

A sam nie widzi, że ma kurwę w domu.

В превод:

Земята измери и морето дълбоко,

знае как изгрява и залязва зората;

вятъра разбира, на всеки със съвет помага,

а сам не вижда, че в дома си има курва.

Типичен математик: числата, в които се е заровил, загърбвайки всичко останало, разкриват пред него цялата вселена, но – уви! - не могат да му кажат, че жена му кръшка с чужди мъже.

Ще попитате: не е ли така и с лингвистите?

Ами не зная.

За тях Кохановски не е казал нищо…

„47-те ронини“

Затичах се към този филм („47 Ronin“, 2013 г., реж. Карл Ринш), очаквайки много повече от това, което получих.

Вместо един добър „самурайски филм“, какъвто си мислех, че ще гледам, имайки предвид – според заглавието - първоизточника, трябваше да изтърпя, скърцайки със зъби, едно зле скалъпено фентъзи.

Какво да се прави – Ринш не е Куросава.

От старинната героическа японска история за 47-те верни васали от Ако е взет само скелетът и е облепен с разни фантасмагории.

Има една вещица например, която – вярно - не лети на метла и не е с обемиста брадавица на носа като нашите вещици…

…но в замяна на това се прави на лисица шпионка,…

…а накрая на дракон, вероятно за да замаже с малко екшън тръпка неоправданото си присъствие през цялото останало време (случката с отровния паяк е детски наивна и изобщо не я слагам на кантара).

Появява се едно чудовище, по-скоро комично на вид отколкото страшно, само за да отвори интрига между двама от героите, макар че интригата не допринася почти с нищо за въздействието на киноразказа и увисва във въздуха като най-обикновено дребнаво заяждане.

Изправя се и един Голиат, който вместо да бъде сразен в края на филма от главния герой, както се изисква от жанра, бива взривен на части от експлодирали бурета с барут (за по-лесно?).

Но най-неадекватно сред всичко това стои фигурата на главния герой, син на японка и английски моряк, възпитаник на демони с птичи лица и майстор на фехтовката със самурайски меч (ама нерде Тоширо Мифуне, нерде Киану Рийвс) – изсмукан от пръстите персонаж, какъвто в истинската история за 47-те самураи, в която централно място заема водачът на ронините Оиси Кураносуке, не съществува и изобщо - кощунствено би било да съществува.

Лош вкус ми остави този филм и това е.

Ето защо съм си изтеглил книгата „Ронините от Ако“ на Осараги Джиро - казват, че е популярна сред японците почти колкото народното предание - и смятам в най-скоро време да я прочета.

За оправяне на вкуса към японския героически епос…

Няма нужда от чипиране

Последният хит в областта на конспиративните теории е задължителното чипиране на българите.

Из интернет се търкалят препечатки от западни жълти издания, представяни за самата истина от най-горна инстанция, анонимни клипчета с грозящ характер, каквито човек може да направи при домашни условия, и постери като горния с изтекъл срок на годност (вижте годината!).

Но дори да повярваме в тази поредна фантасмагория, родена из главите на хора с нула самочувствие, които си четкат егото с мисълта, че „господарите на света“ се интересуват живо от техните мисли, чувства и житейски щения, неминуемо ще се изправим пред лицето на необоримия факт, че в България просто няма нужда от чипиране.

У нас, ако някой от силните на деня се заинтересува от някого, просто му изпраща няколко полицаи, които вземат необходимите данни от него и ги съобщават тутакси на поръчителя за използването им по негово предпочитание.

Случаят с екипа на телевизия ARTE е пресен пример.

Така че при това положение на нещата кой ще ти харчи пари за чипове…

Коридори на позора

Два, за толкова кратко време.

Единият беше в София, направиха го полицаите: няколко фиктивни послания в Интернет вдигнаха на крак толкова полиция, че щеше да е много смешно, ако не беше много жалко.

Другият коридор беше в Киев, направиха го евромайданците: блокираха няколко автобуса на „Беркут“ и пропускаха спецназовците един по един да си ходят през коридор от хора („коридор ганьбы“), при условие че си показват лицата, за да бъдат заснети.

И друг път съм казвал: по цял свят полицаите не се радват нито на много ум, нито на радушен прием.

Инспектор Крюшо изобщо не е смешен, а е жалък, смачкан, недодялан и безкрайно тъп.

И филмите на Жан Жиро го водят също през своеобразен коридор на позора…