„47-те ронини“

Затичах се към този филм („47 Ronin“, 2013 г., реж. Карл Ринш), очаквайки много повече от това, което получих.

Вместо един добър „самурайски филм“, какъвто си мислех, че ще гледам, имайки предвид – според заглавието - първоизточника, трябваше да изтърпя, скърцайки със зъби, едно зле скалъпено фентъзи.

Какво да се прави – Ринш не е Куросава.

От старинната героическа японска история за 47-те верни васали от Ако е взет само скелетът и е облепен с разни фантасмагории.

Има една вещица например, която – вярно - не лети на метла и не е с обемиста брадавица на носа като нашите вещици…

…но в замяна на това се прави на лисица шпионка,…

…а накрая на дракон, вероятно за да замаже с малко екшън тръпка неоправданото си присъствие през цялото останало време (случката с отровния паяк е детски наивна и изобщо не я слагам на кантара).

Появява се едно чудовище, по-скоро комично на вид отколкото страшно, само за да отвори интрига между двама от героите, макар че интригата не допринася почти с нищо за въздействието на киноразказа и увисва във въздуха като най-обикновено дребнаво заяждане.

Изправя се и един Голиат, който вместо да бъде сразен в края на филма от главния герой, както се изисква от жанра, бива взривен на части от експлодирали бурета с барут (за по-лесно?).

Но най-неадекватно сред всичко това стои фигурата на главния герой, син на японка и английски моряк, възпитаник на демони с птичи лица и майстор на фехтовката със самурайски меч (ама нерде Тоширо Мифуне, нерде Киану Рийвс) – изсмукан от пръстите персонаж, какъвто в истинската история за 47-те самураи, в която централно място заема водачът на ронините Оиси Кураносуке, не съществува и изобщо - кощунствено би било да съществува.

Лош вкус ми остави този филм и това е.

Ето защо съм си изтеглил книгата „Ронините от Ако“ на Осараги Джиро - казват, че е популярна сред японците почти колкото народното предание - и смятам в най-скоро време да я прочета.

За оправяне на вкуса към японския героически епос…