Хирошиге Андо или Хирошиге Утагава е японски ксилограф (дървогравьор) от началото на деветнадесети век.
Известен е преди всичко с майсторството си да пресъздава природни явления – мъгла, дъжд, сняг.
Сочен е като последния художник, който работи в стила укийо-е, една доста сложна техника на създаване и печатане на цветни гравюри, разработена през периода Едо (1603-1868).
Ето някои негови гравюри…
А това е мемориален портрет на Хирошиге Андо от художника Кунишида Утагава, негов съвременник.
За Великия Съветски съюз мечтаят не само в Русия, мечтаят доста хора и у нас.
За тях именно художникът Валерий Барикин е пресъздал онова време – времето на Великия Съветски съюз.
Наслаждавайте се!
ЕЛА ПРИ НАС НА СТРОЕЖА!
НЕ ОТВЛИЧАЙТЕ ШОФЬОРА ПО ВРЕМЕ НА ДВИЖЕНИЕ!
ЦЯЛАТА ЗАПЛАТА - НА ЖЕНАТА!
А ТИ КАК РАБОТИ ДНЕС?
МЛАДИ НАЧАЛНИКО НА СТРОЕЖА, ОТИВАЙ НА УЧАСТЪКА!
РАБОТНИКО ОТ ЖКХ! ОБСЛУЖВАЙ КАЧЕСТВЕНО СВОЯ УЧАСТЪК! (ЖКХ - Жилищно-комунално стопанство, икономически отрасъл, обсляжващ жилищните сгради).
НАБЛИЖАВАМЕ МОСКВА!
КЪМ НОВИ ТРУДОВИ ПОБЕДИ!
НЕ ГУБИ РАБОТНОТО СИ ВРЕМЕ!
УВАЖАВАЙТЕ ТРУДА НА ЧИСТАЧКИТЕ!
Емпромптю е импровизирана (съчинена без предварителна подготовка) музикална пиеса за фортепиано, отличаваща се обаче с прецизна виртуозност (справка: Шопен, Шуман, Шубурт).
Същото се е опитал да направи, само че в киното, и режисьорът на филма „Емпромптю“ („Impromptu“, 1991 г.) – импровизацията (в сценариен смисъл) е на лице и при това се е получила много добре.
На едно място виждаме събрани…
…художника Йожен Дьолакроа…
…композитора Ференц Лист…
…поета Алфред дьо Мюсе…
…екстравагантната Жорж Санд…
Случките във филма не са автобиографични, измислени са, но са игриво забавни и много увлекателни.
Оформят се например цели четири интриги от типа „аз търся тебе, ти търсиш друг“.
Има даже и два много комични дуела.
В края на краищата филмът свършва там, където започва истинската история на Фредерик Шопен и Жорж Санд – заминаването им (през 1838 г.) за остров Майорка.
Оттук нататък думата вече имат документалистите.
А от мене: едно емпромптю от Шопен - великолепно е...
Има някои песни, които са като лепенки.
Лепят се за всякакви изпълнители, при това световно известни, и няма отлепване оттам нататък от световната музикална класика.
Една от тези песни е "Quizás" („Може би“, „Възможно е“, „Може и да стане“, но аз ще преведа заглавието малко по-свободно - „Надявай се“, пък дано не ме замерят с камъни испанистите).
Песента е на кубинския композитор Освалдо Фарес (1902—1985), който през 1962 година напуска комунистическия рай на Фидел Кастро и до края на живота си (1985 година) живее и твори в Съединените щати.
А тук следва изпълнението на песента от Нат Кинг Кол, най-добрия от най-добрите, заедно с превод – разбира се.
Siempre que te pregunto Que, cuándo, cómo y dónde Tú siempre me respondes Quizás, quizás, quizás Y así pasan los días Y yo, desesperando Y tú, tú contestando Quizás, quizás, quizás Estás perdiendo el tiempo Pensando, pensando Por lo que más tú quieras ¿Hasta cuándo? ¿Hasta cuándo? Y así pasan los días Y yo, desesperando Y tú, tú contestando Quizás, quizás, quizás Estás perdiendo el tiempo Pensando, pensando Por lo que más tú quieras ¿Hasta cuándo? ¿Hasta cuándo? Y así pasan los días Y yo, desesperando Y tú, tú contestando Quizás, quizás, quizás |
Винаги, когато те питам какво, кога, как и къде, ти винаги отговаряш: "Надявай се, надявай се, надявай се". Ето така минават дните и аз съм отчаян, а ти, ти отговаряш: "Надявай се, надявай се, надявай се". Така напразно губим време в размисли, в размисли. Какво повече искаш? За кога? За кога? Ето така минават дните, и аз съм отчаян, а ти, ти отговаряш: "Надявай се, надявай се, надявай се". Така напразно губим време в размисли, в размисли. Какво повече искаш? За кога? За кога? Ето така минават дните и аз съм отчаян, а ти отговаряш: "Надявай се, надявай се, надявай се". |
И бонус – най-доброто друго изпълнение на песента (според мене).
Верен на идеите на „новата вълна“ да изобразява живия живот „без маска и без грим“, във филма си „Виолет Нозиер“ („Violette Nozière“, 1978 г.) Клод Шаброл възпроизвежда с документална точност събития от живота на Виолет Нозиер, чието дело за убийство предизвиква небивал интерес в цяла Франция през 1934 година - улични певци съчиняват и пеят песни за нея (има го и във филма), поетите сюрреалисти ѝ посвещават цял сборник със стихотворения, в който се срещат имената на Андре Бретон, Бенжамен Пере и Пол Елюар.
Виолет (прекрасна игра на Изабел Юпер!) води двойствен живот – в семейството си е една, а вън от него - друга.
Срещата със студента Жан Дабен е фатална – той се интересува само от парите, които Виолет постоянно му дава, но все по-трудно намира.
Под предлог, че по лекарска препоръка трябва да вземат лекарство, Виолет сипва в чашите на родителите си – които имат известни спестявания в банката - конска доза соменал.
Скоро след това отровителката (майката оживява, но бащата умира) е заловена и осъдена на публично гилотиниране.
С това филмът свършва, но животът на Виолет Нозиер има интересно по-нататъшно развитие.
Един месец след присъдата президентът на Франция Албер Льобрен (който по-късно, през 1939 година, забранява публичните екзекуции) заменя наказанието ѝ с доживотен затвор, през 1942 година с указ на маршал Патен доживотният затвор на Виолет – по нейна молба за помилване - се свежда до дванадесет години, а през 1945 година президентът Шарл дьо Гол отменя наложената ѝ забрана да напуска страната в продължение на двадесет години.
През същата 1945 година Виолет Нозиер излиза на свобода, жени се за сина на един от надзирателите на затвора, където излежава присъдата си, който пък се развежда заради нея, и има от него пет деца – един син и три дъщери.
На някои хора съдбата наистина е удивителна.
А когато има майстор като Клод Шаброл да я покаже и на екрана, май не ни остава нищо друго освен скрито да изпитаме завист…
