Андрей Кончаловский: „Сами ще си построим Сикстинската капела“

Режисьорът за новия си филм, Холивуд и свободата на творчеството.

На 20 август режисьорът Андрей Кончаловский навърши 80 години. Юбилея си народният артист посрещна по време на работа: снима филм за Микеланджело. От този филм започва разговора си с маестрото кореспондентът на „Известия“

- Защо от всички титани на Възраждането ви заинтересува именно Микеланджело?

- Интересувам се, разбира се, от всичките, но за всичките не можеш да направиш кино. Микеланджело има едно поетическо послание към приятеля си Строци. Строци видял в гробницата на Медичите скулптура, която се нарича „Нощ“ - женска фигура, потънала в сън.

Строци написал в стихове, че мраморът всеки миг ще се събуди [1]. А Микеланджело му отговорил:

Ценя гранита, спотаил забрава.

Докато царстват срам и престъпление,

да бъдеш сляп и глух, е избавление.

По-тихо! Шшт! Съня недей смущава!

Когато прочетох „срам и престъпление“, си помислих: „Какво ли е имал предвид геният?“ Така тръгна филмът.

- Отначало филмът трябваше да се казва „Грехът“, но вие сменихте името му и го нарекохте „Чудовището“. Защо?

- Част от действието там се развива около един огромен къс мрамор, което каменоделците наричали „Чудовището“. Затова името носи значителен смисъл. А и е приложимо към фигурата на Микеланджело. Останалото ще го каже филмът.

- Даже на фона на богатата с необикновени таланти епоха на Възраждането Микеланджело се откроява като безусловен гений. Как вие бихте определили критериите за гениалност?

- Има общоприети понятия: за гении се смятат Шекспир, Пушкин, Толстой. В същото време това определение е субективно - то е отпечатък в човешката памет. Не е изключено да е имало и други гении, но просто не са оставили отпечатък в историята - нашата памет е избирателна.

На Толстой му е провървяло, че литературният му дар се е развил през втората половина на XIX век, когато литературата и четенето са били едно от основните занимания на просветената част от света. Европейското човечество е било тогава четящо. Нямало е телевизия и кино - имало е театър и балет.

Ако днес се роди човек с мащаба на Толстой, не съм сигурен, че след 50 години, като броим от днешния ден, ще се запечата в паметта на човечеството като гений. Явно Солженицин беше последният писател, който все още завари руската нация да чете активно. Скоро ще трябва да издигат паметници и да дават награди на читателите, а не на писателите. Но това не означава, че писателите са лоши. Това означава, че се променя цивилизацията.

Днес едва ли някакви фрески по стените на катедралите биха направили същото впечатление като на зрителите през XV–XVI век. Някога изпълнявали месата на Бах в Кьолнската катедрала един път в годината, идвали хора от цяла Германия. Пътуват през гората, а в гората - разбойници.

Семействата се готвели три месеца за това пътешествие, сядали в дилижанса. Пътували с охрана през дупките по пътищата и сред опасности, идвали в Кьолн, настанявали се, отивали в катедралата. И като гръмне оркестърът - впечатление за цял живот. А сега натиснеш копчето - Бах, пак го натиснеш - Бетовен, пак - Кобзон. Достъпността е съвсем друга и впечатлението е друго. Затова е сложно да се говори за критерии. Необходимо е още геният да се появи в подходящо време.

- Планирате ли да снимате на исторически места, например в Сикстинската капела?

- Не, там не може да се снима, освен това Микеланджело е нарисувал фреската „Страшният съд“ в края на живота си. Толкова далече действието на филма не стига, то обхваща 1510–1520-те години. Снимаме филм за средата на жизнения му път. Затова ще си построим Сикстинската капела сами.

- Значи това няма да е биографичен филм в пълния смисъл на думата?

- Изобщо няма да е биографичен филм. „Андрей Рубльов“ биографичен филм ли е? Не е. „Чудовището“ също няма да бъде. Може да го смятате за продължение на „Рубльов“.

Кадър от филма „Андрей Рубльов“. Режисьор Андрей Тарковский.

- Но за Микеланджело са се запазили все пак повече исторически сведения. Има на какво да се опрете...

- Сведения има много, но на разказвача може да му се привиди каквото и да е. И не са се запазили чак толкова много сведения за Микеланджело като човек. Документите, които го споменават, са много по-интересни за повествование, разкриващо интригите между различните властови кланове. Пълна мафия. Семейство Дела Ровере, римските папи Юлий и Лъв. Когато папа Лъв Х Медичи идва във Ватикана, замазва с черна боя изумителните портрети на Юлий - своя предшественик, изравя останките му и ги изпраща в Испания. Това е интересно, както и всяко човешко нещо. Ренесансът е интересен и с тези неща. И „Одисей“ снимах от гледна точка на човека.

Кадър от филма „Одисей“. Режисьор Андрей Кончаловский

- В книгата си „9 глави за киното и т. н.“ казвате, че в изкуството е важна приемствеността. Виждате ли в нашето кино културна традиция, която може да бъде продължена от младите режисьори?

- Трудно ми е да кажа. Надявам се, че най-добрите режисьори не се състоят само от талант, но и от култура, а културата винаги включва знания. Без културата няма културни асоциации. Има режисьори, които снимат филми надве-натри, подражавайки. Един подражава на Спилбърг, друг - на Тарантино. В подражанието няма нищо лошо, но трябва да има културна асоциация, база. За да разчупиш който и да е закон, първо трябва да го знаеш. А това е културата. Изкуството не може да се развива без почва, все някъде трябва да има корени.

Цялото велико кино е единно дърво. Италианският неореализъм е свързан до голяма степен със социалното внимание към обикновените хора. Съветското кино също се обръщаше често към обикновените хора, даже това да беше социалистически реализъм. Големите произведения, такива, да предположим, като забележителния филм „Те се сражаваха за родината“ на Сергей Бондарчук, са невъзможни без определен културен слой: това е и Шолохов, и Некрасов и всичко, което е свързано със съветската литература. Да зачеркне културата не успял даже Маяковский. Младият Маяковский се опитал да изхвърли от кораба на съвременността Пушкин и Достоевский, но след това също разбрал, че всичко е много по-сложно. Нищо не трябва да се изхвърля, всичко трябва да се претопява.

- Дебютите на нашите режисьори често са ориентирани не към руската и европейската, а към холивудската традиция.

- Към холивудската традиция се ориентират режисьори, които искат непременно да постигнат зрителски успех. Но у нас има прекрасни режисьори, които създават авторско кино: Лозница, Звягинцев. Авторското кино противоречи на законите на Холивуд.

Холивуд не е американско кино, той е фабрика за мечти и продукти. Американското кино се прави за малко пари от американски студенти и млади режисьори, които се опитват да заснемат нещо за Америка. Но Холивуд не е Америка, Холивуд е мит, който дава забележителни примери за търговска продукция. Това обаче е entertainment, а не изкуство.

- И все пак наши хора след Тимур Бекмамбетов се стремят към Холивуд.

- Бекмамбетов се опита да се впише по принцип в холивудския пейзаж, но не успя да го направи добре. Като че ли му е много по-лесно да прави търговски филми в Русия. В Америка това е сложно. В една своя добра пиеса за евреи, които са избягали от Хитлер в Холивуд, Бертолд Брехт, като теоретик, се опитва през цялото време да намери формулата на успеха. Един от героите се втурва на сцената и казва: „Разбрах как трябва да се пише успешно! Разбрах как могат да се правят пари в Холивуд! Трябва да пишеш много лошо, но колкото се може по-добре“.

Гениално изречение: „Трябва да се пише много лошо, но това трябва да се пише много добре“. Сериозна професия е да пишеш търговски неща. И трябва да се спазват правилата на играта. Защото може да яздиш кон, може и да пътуваш с влак. Но влакът отива не където иска пътникът, а където има прокарани релси.

- Вас, между другото, също ви наричат често „американски и руски режисьор“.

- Аз се смятам за руски режисьор, който работи в различни жанрове и в различни страни.

- Много дебютанти в киното са вдъхновени от вашите думи, че днес бюджетът не лежи в основата на филма и може да се снима дори с айфон, ако има какво да се каже.

- Правилно. Бъдещето на киното и изкуството принадлежи на хората, които са готови да дадат последната си копейка, за да снимат филм с айфон. Не парите са важни и не свободата. Първо, колкото по-малко са парите, толкова е по-голяма свободата. Второ, важна е не свободата, а талантът. Пари има или няма, но ако няма талант... Талантът е селекция.

Превод от руски: Павел Николов

-------------------------------

1. Четиристишието на Джовани ди Карло Строци е следното:

Нощта бленува със закрити взори,

от ангел някой в камък издълбана,

но тя живее тук от сън обвяна:

докоснеш ли я, ще ти заговори.

Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

Писмото и обяснителните бележки (с незначителни мои корекции) са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 34. Като източник Страшимиров сочи частния архив на Ив. Ев. Гешев.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ПО-ПРОГРЕСИВЕН И БОГАТ БЪЛГАРИН ВЪВ ВЛАШКО - 6 ОКТОМВРИ 1871 ГОДИНА

В Българско 6/10,1871

Родолюбиви господине!

Настоящето ми може да ви се види доста смело, но не е, длъжност е, трябва да я изпълним.

Г-не! Днешният век е век на свободата и равнопоставеността на всичките народности. Днес всеки притеснен и потъпкан, всеки комуто робските синджири тежат на врата, и който носи жалостното и срамното име роб, е напънал всичките си сили, нравствени и физически, и търси случай да отърси от себе си по какъвто и да било начин робското тегло, да разкъса робските вериги и да отстрани от себе си далече името роб, иска свободно да живее и да се наслаждава на природата Божия, иска да бъде човек. Роби сме и ние, българите, и в нашата татковина върлуват турски зулумкяри и еничари. И нашите долини ечат от робски охтения и въздишки; но и ние търсим случай да разкъсаме робските вериги, да изгоним далече от земята си турските кесиджии, да повдигнем и съберем [1] храм на правата свобода, и да дадем на всеки своето му.

Какви са предначертанията ни и по какъв начин работим, за това можете достатъчно да се уверите от члена ни в Т. Мъгуреле, г-н Д. Хр. Попов за всички подробности. От никого отстрани на нищо не се надяваме и никого за нищо не молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили, против тях не може да противостои и най-силната стихия.

Защото това дело е дело за народното освобождение, дело българско. Централният БР комитет счита за свое задължение да съобщи и покани всеки българин, бил кой бил, и къде бил, да вземе участие в него. Като има предвид вас и вашите всекидневни жертвования за милия си народ, в отношение на които стоите начело измежду другите родолюбци, взе смелост да покани и вас и да ви моли да му подадете братската си ръка и да му помогнете, колкото ви силите позволяват - и нравствено, и материално. С това ще дадете пример и на другите ни извън Българско родолюбци, за да ви последват и направят същото.

Времето за помагането е сега. След започването на въстанието общо не ще имаме нужда от ничия помощ и вратата за родолюбците ще се затвори. Останалите и закъснелите не ще бъдат вече наши приятели (на Отечеството), не ще да ги е раждала българка, не са хора.

Длъжни бяхме, изпълнихме го. Учтиво молим за честното ви слово.

1. Съградиме.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

„Руският свят“ по нов образец

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Когато на 9 септември 2000 година Владимир Путин подписа Доктрината за информационна сигурност, малцина се досещаха за какво е това и защо. Омагьосани от думите на новия руски президент за демокрация и свобода на словото, всички все още живееха с очаквания и даже не обръщаха внимание на това доколко свободата на журналистите беше ограничена в Чечня - още тогава тя се превърна в черна информационна дупка. В действителност Путин подписа по това време смъртната присъда на руската журналистика.

Оправдаха ли се надеждите на Путин? И да, и не. Той искаше да възстанови традициите на съветската пропаганда. И успя - възстановен е държавният монопол върху телевизията, вече няма - с редки изключения - нито един вестник, който да не хвали вожда и да не проклина неговите врагове. Трудно е да се контролира интернет, но многобройните съдебни процеси и присъди за текстове, копирани публикации и даже коментари успяха да уплашат повечето руснаци, които сега се страхуват да не напишат „нещо излишно“. За 17 години Путиновата пропаганда възпита цяло поколение нови хора, силно повярвали, че живеят в най-великата и могъща страна, от която всички се страхуват.

През последните седмици в органите на руската пропаганда стават странни неща. Първи канал започна да закрива предавания, отиват си популярни водещи. Миналия петък прекрати съществуването си телевизионният канал Life. „Информирани източници“ говорят за съкращаване на финансирането за държавните средства за масова информация.

Напусналите или уволнените водещи на програми от Първи канал засега не са обяснили публично причините. Предполага се, че Андрей Малахов, един от най-високоплатените водещи, след като натрупа популярност и прилично състояние, се е отказал от ангажираните политически теми, които му натрапва ръководството на канала. Дали това е бунт или преобразуване на канала, засега не е ясно, но като че ли пропагандата започна да се затруднява. С голяма доза съмнение може да се говори и за морална страна, макар че със спазването на някакви етически принципи руските журналисти не се отличават особено. Всички, които през 1990-те години бяха звезди в независимите телевизионни канали, днес работят спокойно за държанвните телевизии и също толкова бодро и непосредствено обичат властта, колкото преди 20 години я ругаеха.

Появата през 2000 година на Путин в Кремъл беше преценена различно: на Запад - с надежда в „младия, бодър и активен“ президент, повечето руснаци дочакаха най-сетне „твърдата ръка“ и само малцина дисидентстващи оценяваха подозрително бъдещето на Путин, като напомняха, че „бивши чекисти няма“. Първите пет години на Путин минаха незабележимо, макар че правозащитниците започнаха да обръщат внимание на рязкото нарастване на криминалните дела срещу журналисти, на съдебните процеси срещу редакции на средства за масова информация, на купуването на неудобни вестници и телевизионни канали и на строяването им в единната колона на държавниците.

Когато през декември 2003 година Анатолий Чубайс, а след една година и Леонид Гозман произнесе странното словосъчетание „либерална империя“, малцина разбраха защо. Според огласената концепция „Русия има интерес нейни съседи да бъдат не своеволни, макар и временно послушни диктатури, а демокрации с механизъм за контрол на изпълнението на обещанията, защото са по-отговорни. Русия също така е длъжна да защити правата и интересите на всички, които са готови да се идентифицират с нея. Това включва, освен всичко останало, и да бъдат защитени правата на рускоезичното население в страните от ОНД“. Концепцията беше подкрепена от Александр Дугин, който очакваше своето активно включване в по-глобалния проект, очертал се в Кремъл през втория мандат на Путин и наричан сега „руски свят“.

По това време Путин все още живееше спокойно - нямаше никаква активна опозиция, масовите партии получиха „своя дял“ - места в Държавната дума, руското информационно пространство беше старателно почистено. Като „отдушници“ останаха само няколко - неизвестно защо наричани либерални - независими средства за масова информация: „Эхо Москвы“ („Ехото на Москва“), „Новая газета“ („Нов вестник“), „Ведомости“ („Новини“), „Неделя с Марианной Максимовской“ („Седмицата с Марина Максимовска“) по РЕН ТВ. В руските региони местните власти унищожиха остатъците от мрежата независими телевизионни канали. „Либералната империя“ не се състоя, получи се просто империя - в репресии, с отказ от регионални избори, с определяне на вътрешни и външни врагове и с борба срещу тях.

У днешното руско население са се запазили носталгични спомени за времето, изгубено в изграждане на „светлото бъдеще“. И понеже не умееше нищо друго, то се съгласи с предложението на Путин да го гради отново. Пропагандата изпълни своята задача - Путин получи послушно население, което е готово да възприеме всичко: когато вождът каже да се мрази Грузия - няма проблеми, когато каже, че всички украинци са „фашисти“ и „бандеровци“ - ще се съгласи и няма да гъкне. Защото пропагандата има една черта, която се харесва много на диктаторите: хората престават да мислят и да се съпротивляват, те могат да бъдат наредени в колони, да бъдат командвани - и ще вървят смело напред.

Едва сега поумняхме със задна дата и не преставаме да говорим, че Украйна е станала жертва на Путин, защото Западът не защити навреме Грузия, а на населението на Русия вече му беше все едно с кого ще воюва и кого ще мрази. Наистина, признаци за нарастваща агресия имаше през август 1999 година в Дагестан и Чечня, след това - взривените жилищни сгради в Москва, катастрофата на атомната подводница „Курск“, театралният център на Дубровка, училището в Беслан. Путин проверяваше как се отнасят руснаците към жертвите и чуждите трагедии - няма ли да се възмутят и да се застъпят или даже да излязат с протест на улицата. Не, руснаците вече бяха готови за войната в Грузия, а след това безропотно - за войната в Украйна.

От 2006 година пропагандата променяше своите функции и сега тя, като подготви руснаците да възприемат руската власт така, както обичаха вождовете и Политбюро на ЦК на КПСС в съветско време - безпрекословно, стана все по-активна в информационната война със съседите. Пропагандата започна да подготвя руснаците за необходимостта да бъде разширен „руският свят“, а населението на страните жертви - за неизбежността да бъде създаден „руски свят“. Това долу-горе имаше успех, но не във всички страни: Грузия вече почти излезе от рускоезичното пространство, а Украйна е все още там, както и почти всичките останали постсъветски страни. Във войната с Грузия пропагандата изигра своята роля само за промяната на мнението на руснаците, но не и на грузинците. Руснаците започнаха да мразят също толкова горещо Грузия, колкото не по-малко горещо я обичаха до съвсем наскоро. С Украйна се случи съвсем същото, но там, за разлика от Грузия, значителна част от населението или използва руски език или го възприема като разбираем.

Вторият военен, украински, неуспех не сломи духа на Кремъл - там по старому мечтаят да бъдат властелини на света, но парите за пропаганда са все по-малко и по-малко. Апетитите бяха огромни, не се жалеха пари, когато например създаваха информационната агенция Sputnik, предаваща на 30 езика и разполагаща със седалища във Вашингтон и Лондон, Монтевидео и Пекин. Sputnik се превърна в най-добрият компилатор на всички постижения на съветската и руската пропаганда, технически по-съвършен, обединяващ уебсайтове и радиостанции, предаващ за Северна Америка чрез спътника Galaxy-19. Преди две години финансирането на Международната информационна агенция „Россия сегодня“ („Русия днес“), която включва и Sputnik, възлизаше на 23 милиарда рубли. А реалната сума не се знае - в руския бюджет има секретни разходни пера за нуждите на информационната война.

Значи ли, че изчезването от информационното пространство на формално независимия канал Life и промяната в мрежата на Първи канал са предвестник на отслабваща пропаганда? По-скоро не, това е само преформатиране: от информационните атаки на руската пропаганда могат да изчезнат занимателните истории за рускоезичните разпънати младенци, мнозинството от населението отдавна вече е повярвало, че Русия не трябва да очаква нищо добро от Украйна. Изглежда запасът от здравина на вбитото в мозъка на руснаците убеждение е достатъчен, за да не бъдат лъгани повече. Санкциите започнаха да влияят съществено на руската икономика и пропагандата само трябва да напомня, че виновникът не е в Кремъл, а във вашингтонския Бял дом.

По-скоро руската власт е уверена, че репресивният механизъм работи добре, населението е достатъчно наплашено и вярва на Путин. Вероятно кремълските социолози ще продължат да лъжат Путин и да лъжат себе си, но индикаторът на настроенията - протестните акции, колкото и да ги има, не са проблем за властта - напротив, само укрепват опита на Руската гвардия. Пропагандата в съвременна Русия може вече да работи така, както през 1980-те години работеше съветската телевизия - когато населението беше вече безразлично към многобройните транслации на конгресите на КПСС или към целувките на Леонид Илич, на продължаваше да бъде послушно.

Сега може да наблюдаваме как обществото ще се настройва да обича Путин - както някога да обича Сталин. Информационните преимущества на днешните руснаци в сравнение със съветските не играят никаква роля за формирането на нови либерално мислещи хора, пропагандата практически е смазала всякакъв интерес към политиката, към ценностите или към обикновеното любопитство. При това положение трябва да се очаква спукване на гнойника - когато търпението на населението се изчерпи, но в това малцина вярват. И вече никой не вярва в бъдещето на руската журналистика, която по дефиниция трябва да смени пропагандата като в началото на 1990-те. Каква е гаранцията, че новите „честни и неподкупни“ няма също да легнат под поредния руски диктатор?

Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

Писмото и обяснителните бележки (с малки корекции) са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г.. Като първоизточник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60. № 8016. Арх. т. I. № 13, стр. 36.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ - 29 СЕПТЕМВРИ 1871 ГОДИНА

Свободолюбиви побратиме!

Почитаемото ни ваше писмо от 30-ти приехме. Най-напред казвате, че общото положение в Европа ви принуждавало да ни питате дали е уместно вашето мнение. И по-надолу излагате накратко това ваше мнение.

Нашият настоящ отговор и следният: казвате, че вече е време да потърсим и ние своето право, защото господарите ни не искат никога да ни го дарят сами, освен ако сами не си го вземем - така е и нашето убеждение ни е накарало да се заловим за работа.

По-надолу казвате, че ако ние се забавим, боите се, че ще попаднем на друг по-силен господар [1], и тогава щяло да бъде всичко късно. На това ви отговаряме, че не трябва бързане, защото от 8 месеца време сме се заловили да работим чисто по български в Българско и да не се облягаме на външни думи от българи, които живеят извън Българско, като досега всичко тяхно е било лъжа... Пък и опитът ни показва, че бързата работа излиза ялова; а страхът от по-силен господар май е неуместен, защото е страх от много години у нас, та нека го потърпим още малко време; ние сто пъти повече бързаме от вас, защото пътят ни е по Българско, под байонети неприятелски. В 3-то предложение казвате, че никога не можем да се приготвим, както искаме, и че нашите богати не биха взели участие, докато не видят важни неща. Съгласни сме с вас, че никога не можем да се приготвим както другите сили; но повече сме приготвени по дух от другите и естествената сила на народа ни, който е готов вече и чака първия знак и ТЦК, щом като му се даде. Но сме твърде убедени, че трябва поне толкова да се приготвим, колкото е нужно да се предвиди една добра сетнина в предприятието ни, защото в нищо неприготвени, ще има сетнина нищо и никаква. В 4-тото предложение казвате, че най-главното е да се приготви и вътре. А вас питаме: народът да се приготви за бой, сам може ли да се приготви, или трябва главатарите му повече и по-сигурно да го приготвят? Като трябва всеки ден да се намират между него, да държат ред и тишина. Още, ако би се случило и някакво издаване в неприятелски ръце!... Да го вземат назад? Не, брате! Приказвали сме за това и сте ни обръщали внимание, че трябва всички войводи да си бъдат в Българско, защото извън носят вреда, а не полза! Ще приказваме и пак пред народното главно събрание, защото нашата работа да се е свършила по-отколе, стоеше в ръцете на войводите най-напред! Изповядвам се. В 5-тото си предложение, че имате уговорка с някои провинции от друга народност [2] и според копията на тоя договор чакате нашето решение; но понеже тия копия не са достигнали още до нашите ръце, не можем да ви отговорим нищо засега.

Бележка: отсега ако ще бъдете с нас заедно в работата, т.е. по заповедта на ТЦК, няма вече да правите никакви уговорки с каквато и да е народност, докато не вземете препоръчителство от Ц. ни К. в Б. [3], което предварително ще ви ограничи в думите. Извън това на никакви уговорки не се подписваме, от което и най-лесно е да ни нанесете най-голямото объркване; и такъв, който не постъпва така, не е наш. В 6-тото, като ни молите за отговор, навеждате ни, че ако видите, че няма надежда от Народа ни, ще бъдете принуден да вземете участие, с което сте имали уговорка да се биете за чужда свобода! За жалост ви казваме, че това ваше предложение ни смущава малко. Вие добре познавате нуждите на нашия народ, знаете, че малцина ще го поведат да се бори за свободата си, а вие за чуждата! Пак ще кажа: чисто народният човек се бори до което вече време [докогато може] да избави своя си народ първо и тогава нека гледа и за други, ако той не случи, трябва да умре в народната си работа! Това е правилното разсъждение.

Срещнахме се с А. К. [4] и отсега занапред е на работа. За човека, който искате да ви изпратим за споразумение, от това да се върнете назад [5], та гледайте час по-скоро да си дойдете в Българско, че имаме много работа!... В нашите ръце стои да наредим, елате и ще ги намерим къде са; и след малко вече да развеем байрака. По-надолу в писмото си казвате: тежко е на един народ да очаква от едно или от няколко лица своето благополучие! Като не знам в какъв смисъл е писано това, потвърждаваме и ние, че всички задружно трябва да вършим всяко нещо, което е за народното освобождение. Делата, които са вършили досега, и които има да се извършват, било е и ще бъде по вишегласието на всички члено[ве], които съставляват ТЦК, а не по мнението на тогова или оногова.

Ако желаете, елате си, защото на празни писма нямаме такова време, та да отговаряме. Пак на горните свободолюбиви господа [6], с които сте имали уговорка, поздравяваме ги и ние, даваме им чиста реч, щом бъдем приготвени, и в час ще ги намерим, и да направим братска свръзка в две думи, ако те са искрени! Наближава времето и ще викнем в един глас.

В. Левски

1871 г., 29 септ.[ември], Бълг.[арско]

Бай Панайоте,

Дойдох, видях и в истинността на гореизложеното се убедих. Освен да дойдете тук, другото всичко е лъжа.

Ваш А. Кънчев

Прието тук в Т. Мъгуреле.

8.1871.

Д. Хр. Попов

Кажи ми по-скоро къде е г-н Л. Каравелов, имам и негови писма. [7]

1. Подразбира Русия.

2. Босна и Херцеговина.

3. Българско.

4. Ангел Кънчев.

5. След което да ес върнете в Българско.

6. Водители от Босна и Херцеговина, дошли нарочно в Белград.

7. От което трябва да се разбира, че през това време - октомври 1871 г. - Каравелов не се намира в Букурещ. Д. Хр. Попов, за да пита за него Панайот, трябва да е предполагал, че и редакторът на в-к "Свобода" се намира също в Белград, или наблизо оттам.  

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

Нобелови лауреати – 1945 година

Габриела Мистрал (Gabriela Mistral)

7 април 1889 г. – 10 януари 1957 г.

Нобелова награда за литература

(За нейната лирична поезия, която, вдъхновена от силните емоции, я прави символ на идеалистичните стремежи на целия латиноамерикански свят.)

Габриела Мистрал псевдоним на чилийската поетеса и педагожка Лусила Годой и Алкаяга, родена във високопланинското село Викуня в Андите в семейството на Херонимо Годой Виянуева, индианец по произход, учител в началното училище в село Ла Юнион, и Петронида Алкаяга де Молина, с баски произход, която има дъщеря и от първия си брак. Бащата на Мистрал е pallador, менестрел, който съчинява стихове за местни празници и води скитнически живот, като постоянно се отделя от семейството.

През 1892 г. Мистрал и майка ѝ се заселват в град Монте Гранде, а след 9 години се местят в село Ла Серена, където доведената ѝ сестра започва да работи като учителка. Под влияние на сестра си Мистрал също иска да стане учителка, а освен така започва да се интересува и от политика. През следващите години осведомеността ѝ в тази област ѝ позволява да изразява свободно своите възгледи в стихове и статии, публикувани в местния печат. През 1907 г., когато работи като помощник-учител в село Ла Кантера, младото момиче се запознава с железопътния служител Ромелио Урета, за когото скоро се венчава. Но двамата така и не се женят, защото се карат често, а две години по-късно Урета се самоубива.

Именно тогава Мистрал, преживявайки тежко смъртта на своя годеник, пише първото си сериозно поетическо произведение "Сонети на смъртта" ("Sonetos de la muerte", 1914 г.), което получава първа награда на чилийския литературен конкурс в Сантяго "Фестивал на цветята". Като се страхува, че любовните стихотворения могат да навредят на педагогическата ѝ кариера, младата поетеса издава "Сонети на смъртта" под псевдонима Габриела Мистрал, взет в чест на любимите ѝ литературни творци - италианеца Габриеле д'Анунцио и провансалския поет Фредерик Мистрал. Този псевдоним, който скоро става известен на целия испаноезичен свят, поетесата използва и по-нататък.

Една година след самоубийството на Урета Мистрал получава след конкурс мястото на преподавател в педагогическото училище в Сантяго и прави бърза кариера; скоро тя става старши инспектор и едновременно с това преподавател по история, география и испански език в северния чилийски град Антофагаста.

Друга любовна история на Габриела също завършва печално, макар че за нея има малко известни подробности, не се знае даже името на младия поет от Сантяго, в когото е била влюбена. Известно е само, че накрая той се жени за богата жена, а Мистрал, която преживява отново горчивина от загубата, се мести в Пуента Аренас, на юг, където в продължение на две години напрегната работа пише цикъл стихотворения, в който дава израз на тежкото си душевно състояние.

От Пуента Аренас Мистрал се премества в Темуко, град в централната, индианската част на Чили, където става директор на женския лицей и където се запознава с Пабло Неруда, който на 16 години е вече президент на местното литературно дружество и на когото Мистрал, като оценява дарбата му и помага всячески за развитието на поетическото му майсторство, дава достъп до библиотеката на лицея.

През 1921 г. Мистрал е назначена за директор на лицея в Сантяго. Тези, които я познават през тези години, не могат да не обърнат внимание на това, че тя съчетава удивително чертите на самотната, величествена и печална натура с чертите на весела, понякога даже кокетна жена. Преместването на Мистрал в столицата съвпада със запознаването ѝ с Федерико де Онис, професор в Колумбийския университет, който помага за издаването на сборника ѝ със стихотворения "Отчаяние" ("Desolacion", 1922 г.), осъществено от Испанския институт към Колумбийския университет. Заглавието на сборника е заглавие и на едно от включените в него стихотворения, в което се описва безлюден пейзаж - само вятър и гъста мъгла, символизиращи интелектуалното и душевното объркване.

След около 20 години американската критичка Милдред Адаме пише в списание "Нейшън" ("Nation"): "Отчаяние" е страст и трагедия, самоубийство на любимия, мъката на жената, която се е скарала с него и го е загубила, страстно желание за дете от любимия човек. Темата за скръбта, мъката и отчаянието се съчетават с любов към селския пейзаж и селските деца, с разбиране за високата мисия на учителя в обществото. Поетическият език е прост, почти примитивен".

Благодарение на престижа на Испанския институт, а също така и на таланта на поетесата, първата публикация на стихотворенията на Мистрал в чужбина ѝ донасят почти веднага международно признание. Американският литературовед Алфред Ортис-Варгас пише в "Наука за поезията", че появата на такъв поет като Мистрал е "събитие на епохата, защото върху стиховете ѝ лежи отпечатъкът на вечността... Нейната поезия възвисява читателя с благородството на мисълта, с високите идеали, с искреното съчувствие към всичко слабо, страдащо, умиращо".

Скоро след като Мистрал е назначена за директор на лицея в Сантяго, в Чили излиза закон, забраняващ на хора без университетско образование да работят като преподаватели. Мистрал е уволнена и скоро е поканена от Хосе Васконселоса, министър на образованието на Мексико, да разработи проект за реформи в мексиканските училища и библиотеки. Разработеният от Мистрал проект се оказва успешен. Когато живее в Мексико, поетесата намира време да изучава историята на индианците и да пътешества по страната.

От Мексико Мистрал заминава за Съединените щати, а оттам за Испания, Швейцария и Италия. Когато поетесата се връща в Чили, я посрещат с висши почести като посланик на чилийската култура и образование, дават ѝ пенсия за нейната преподавателска работа и я назначават за съветник на правителството по латиноамериканска култура.

Вторият стихотворен сборник на Мистрал "Нежност" ("Ternura", 1924 г.) също има голям успех. В много стихотворения от този сборник поетесата не скрива мъката си на жена, която не е изпитала радостта от майчинството. Две години след излизането на "Нежност" Мистрал заминава за Париж да работи в Комитета за интелектуално сътрудничество към Обществото на народите. В задълженията ѝ по-специално влиза подборът на произведения от латиноамерикански автори за публикуване в Европа и Мистрал всячески препоръчва произведенията на Неруда, който по това време работи като чилийски консул в Сайгон. През 1930-1931 г. поетесата преподава латиноамериканска литература в Бърнард колидж на Колумбийския университет, като по същото време чете лекции във Васар колидж и Мидлбъри колидж; един семестър преподава в Пуерториканския университет. Мистрал прави и дипломатическа кариера: през 1932 г. е чилийски консул в Италия, а през 1934 г. - в Испания.

През 1938 г. излиза "Унищожение" ("Tala"), сборник със стихотворения, рязко антифашистки по дух, проникнат от дълбоко съчувствие към пострадалите по време на гражданската война в Испания. През същата година Мистрал е назначена за чилийски консул във Франция, но поради опасността от нова световна война ходатайства да бъде преместена в Бразилия. Там тя става близка приятелка на емигриралия от Австрия Стефан Цвайг. През 1942 г. Цвайг и жена му, преживявайки тежко еврейския геноцид, се самоубиват. След година и половина се самоубива и осемнадесетгодишния племенник на Мистрал Хуан Мигел, който живее заедно с нея от четиригодишна възраст. По всяка вероятност му е подействало тежко самоубийството на семейство Цвайг, а също така и презрителното отношение към него на бразилските студенти. За Мистрал загубата на Хуан Мигел е равносилна на загубата на роден син.

През 1946 г. Мистрал става чилийски консул в Лос Анжелис, известно време работи и в Комисията на ООН за правата на човека. През 1951 г. е удостоена с Чилийската национална награда за литература и през същата година е назначена за консул в Италия, но заради крехкото си здраве подава оставката и се премества в дома си в Ню Йорк; въпреки това през 1954 г. поетесата намира сили да отиде в родината си, за да ѝ бъде присъдена почетна степен на Чилийския университет и за да произнесе в президентския дворец реч, която слушат 200 хиляди души. След връщането си в Ню Йорк тя получава почетна степен на Колумбийския университет.

През 1954 г. Мистрал публикува последната си книга със стихотворения "Преса" ("Lagar"), посветена основно на самоубийството на семейство Цвайг и племенника ѝ. "Заточение и завръщане, траур и възраждане - пише за "Преса" чилийският критик Фернандо Алегриа, - ето темите, които преминават през целия ѝ живот и само вярата, според идеята на поетесата, може да донесе спасение".

Мистрал умира от рак в Ню Йорк на 67 години. Панихидата е в катедралата "Св. Патрик", после тялото ѝ е пренесено в Чили и след тридневен национален траур е погребано в Монте Гранде, където поетесата е прекарала своето детство. На надгробния ѝ паметник са издълбани нейните думи: "Народ без своя художник е като тяло без душа".

"Много стихотворения на Мистрал звучат като молитва - пише през 30-те години Франциско Донозо, чилийски писател и свещеник. - Понякога в тази молитва се чувства любов, а понякога, когато в душата ѝ възниква трагично видение - отчаян призив". "В испаноезичните страни стихотворенията на Мистрал се знаят във всяка къща" - отбелязва американският поет Ленгстън Хюз в предговора си към "Избрани стихотворения от Габриела Мистрал" (1957 г.), публикувани в негов превод. "Нейните стихотворения са в основни линии обикновени и естествени - продължава Хюз, - в тях няма възвишеност, пищност". В книгата си "Габриела Мистрал" (1962 г.) критикът Артуро-Торес Риосеко нарича поетесата "забележителен педагог и писател, епоха в литературата". "Нейният новаторски дар е пример за младите писатели" - отбелязва той.

"В сравнение с латиноамериканската литература като цяло - пише литературната критичка и биографка Марго Арсе де Васкес в своята монография за чилийската поетеса - творчеството на Мистрал е напълно оригинално, то притежава свой собствен глас". Според американската литературоведка Маргарет Бейтс "Габриела, което е изобщо характерно за испанската поетическа култура, обръща гръб на изискаността, избягва преднамерено плавните стихове, предпочита резките, грубите щрихи". "От другите поетеси по нейно време - пише Бейтс в предговора на книгата "Избрани стихотворения от Габриела Мистрал" (1971 г.), често болезнено егоцентрични, остро чувстващи своята женственост, тя се отличава по това, че говори за себе си само принизено. В своите стихотворения, както и в живота, тя е винаги ярък противник на суетата".

Превод от руски: Павел Б. Николов

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

Оттук нататък писмата на Дякона ще бъдат представяни строго по книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", заедно с неговите обяснителни бележки. За съжаление не разполагам с копия на тези писма, които да прилагам. Като първоизточник на следващото писмо Страшимиров сочи М. Сб. кн. XVI и XVII, № 9, стр. 768. Н. Б. II. Б. п. 102. Арх. К. Цанков.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ - 29 СЕПТЕМВРИ 1871 ГОДИНА

Азис Рошидоглу! Небоолу

Спо[ре]д както виждаш е, и на вас, както пишем на Панайот, същото ще пишете от наша страна и на Ф. Тотю. Изпращаме ви два закона, единият на вас, и за Ценов в Букурещ, гледайте хубаво, което не намирате за добро, слагайте бележка и още как! С една дума, каквото намирате за добро да се оттътури, или прибави, отбелязвайте кратко и ясно. Като и ще побързате и да ни ги [1] изпратите, защото Ц. комитет по вишегласието на всички членове, а най-вече ще гледа вишегласието в Българско, и ще го изпрати да се напечата. Другия закон ще изпратим на г-н Каравелов. Задължавате се още вие като [го] прегледате добре в Т. Мъ.[гуреле] да го изпратите и на Лом, пък от Лом да го изпратят за Пирот и където познават още. За по-добра работа ще напр[ав]ите същият закон да си остане при вас, пък да препишете от него друг, по същите наши точки, и него да изпратите. Питайте от Лом да ви отбележат името и презимето на някой от най-добрите ни членове в Пирот, като му опишете и физиономията и годините точно, защото след дългото ни обикаляне ще минем и оттам. На същия член в Пирот трябва да му се предизвести от Лом. Бележките за Пирот, щом ви се изпратят от Лом, вие ще гледате да ги изпратите по-скоро до Моратоогуллар [2].

Още малко за време ви оставаме длъжни за печата, и на Каравелов - за печатането на писмата.

Трите пушки вече сте купили, но като нямаме още пари, то ще ви моля поне за едната, която е в Плевен, да снабдите с хиляда куршуми и да задържите още две или три недели. Надявам се дотогава дано се улесни и да ви изпратя парите, още и с лихва на парите за колкото време ги държите. И сега ми е много нужна, защото някак по с живо сърце [ще] вървя по пътя си. Може би да ми откупи някъде и живота още веднъж! Но какво ще правя, когато засега още нямам.

Със законите отвсякъде вие и Ценов побързайте да ни ги изпратите в Ловеч с всичките им бележки.

Братовче! Отсега вече А. К. остава с мен и нашата работа и докрай.

Аслан Дервишооглу

Приемете сърдечното поздравление и предайте същото и на сестра си г-жа Катерина, от вашия приятел.

А. Кънчев [3]

Българско, 29 септември 1871 г.

1. Да побързат да му ги изпратят.

2. В Ловеч.

3. На обратната страна стоят бележки от Дан. Хр. Попов: „На 4/8 ври [октомври] писах на Хр. Савчев в Лом и му изпратих чрез Т. Бедоров писмото със законите. Отговор на кратко 3/8 ври [октомври] 1871. На 5/8 ври писах на Ф. Тотю. На 22/8 ври писах повторно на Хр. Савчев и на Хр. Бедоров в Лом.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 12

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА , ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ:

МАГДАНОЗКА

(PETROSINELLA)

Първа забава от втория ден

ЕДНА БРЕМЕННА ЖЕНА ЯДЕ ОТ МАГДАНОЗА В ГРАДИНАТА НА ЕДНА ОРКА И ХВАНАТА НА МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО, ОБЕЩАВА ДА Ѝ ДАДЕ БЪДЕЩОТО СИ ДЕТЕ. КОГАТО СЛЕД ТОВА СЕ РАЖДА МАГДАНОЗКА, ОРКАТА Я ВЗЕМА ОТ МАЙКАТА И Я ЗАТВАРЯ В ЕДНА КУЛА. СИНЪТ НА ЕДИН ПРИНЦ СЕ ВЛЮБВА В НЕЯ И Я ОТКРАДВА. С ПОМОЩТА НА ТРИ ВЪЛШЕБНИ ЖЪЛЪДА ДВАМАТА СЕ СПАСЯВАТ ОТ ОРКАТА И КОГАТО ПРИСТИГА В ДОМА НА ЛЮБИМИЯ СИ, МАГДАНОЗКА СТАВА ПРИНЦЕСА.

Толкова ми се иска да видя нашата принцеса весела, че през изминалата нощ, докато наоколо беше тихо, ровех в старите сандъци на ума си и тършувах из далечните кътчета на паметта си, избирайки нещо от историите на добрата госпожа Киарела Вусиоло, бабата на съпруга на моята леля (да я приеме Господ в своето царство, а на вас да даде добро здраве). Тъкмо тези приказки ще разказвам, по една на ден, и се надявам, че ще ви харесат. Но и да не успеят, подобно на кавалерийски ескадрон, да отбият от вашите души всичките атаки на скръбта, то поне ще затръбят като тръби, вдигайки и призовавайки за битка моите приятелки. И те, способни на велики подвизи, ще обезщетят немощта на моя разказ с излишъка от своята доблест.

Имало едно време една бременна жена на име Паскадоция. Веднъж, като надникнала през прозореца, който гледал към градината на една орка, тя видяла кокетна леха с магданоз и толкова ѝ се приискало да го опита, че била готова на момента да припадне. И като нямала сили да устои, изчакала орката да отиде някъде, прескочила в градината и си откъснала една китка. Но орката се върнала и като започнала да бере магданоз за зелен сос [2], разбрала, че някой е посетил лехата преди нея. И си казала: "Да не съм жива, ако не заловя крадливата ръка! И тя не само ще съжалява, но и ще запомни за цял живот: от своята паница яж и не облизвай чуждите котли!"

А нещастната жена продължавала да прескача в градината; и накрая една сутрин орката я хванала с яростен вик: "Падна ли ми, крадло такава! Кажи сега, след като имаш ум да крадеш, с какво ще се разплатиш за това, че ми скубеш градината? Да не мислиш, че ще те пратя в Рим на покаяние? Ще имаш да вземаш!"

Бедната Паскадоция започнала да моли за милост, като казала, че е била съблазнена да сгреши не от демона на лакомията и ненаситността, а защото е бременна и се е страхувала, че ако не хапне магданоз, върху лицето на детето ѝ ще се появят лунички. И че орката също трябва да бъде благодарна, защото хората казват, че който не даде на бременна жена да хапне от това, което иска, на двете му очи ще излезе ечемик [3]. "Не съм момиченце, за да ме залъжеш с приказки - отвърнала орката. - И не мисли, че ще ме хванеш на кукичката с твоите думи. Смятай, че си оскубала до последно лехата на своя живот, ако не се закълнеш да ми дадеш детето, което чакаш, независимо дали е момче или момиче". Нещастната Паскадоция, като не знаела как да се отърве от тази беда, се заклела, като сложила едната си ръка върху другата [4]. Едва тогава орката я пуснала.

И ето че когато настъпило времето да роди, тя дала живот на момиченце, хубаво като скъпоценно камъче, и го нарекла Магданозка, защото от този ден нататък носело на гърдите си малка китка магданоз. Растяла Магданозка не с дни, а с часове, а от седем години започнала да ходи при учителка да учи четмо и писмо. А всеки път, когато орката я срещала на улицата, ѝ казвала: "Кажи на майка си да помни своето обещание; аз не съм забравила нищо". И толкова често повтаряла това, че бедната майка, като нямала сили да понесе тази музика, казала раздразнено: "Ако срещнеш още един път старицата и тя ти напомни отново за обещанието, кажи ѝ: ето, вземи ме!"

Магданозка, която не подозирала нищо, срещнала отново орката; и щом орката повторила обичайните си думи, тя отговорила невинно така, както я научила майка ѝ. Орката я хванала веднага за косите, завлякла я в гората - където Слънцето не водело конете си, за да не плаща на Тъмнината наем за това пасище - и там я затворила в една кула, която се появила от един неин жест без прозорци, без стълби, с едно само прозорче на върха. През прозорчето Магданозка спускала своите дълги и предълги златни коси, а орката се качвали и се спускала по тях като корабен юнга по вантите на мачтата.

Веднъж се случило орката да замине надалече от кулата, а Магданозка погледнала през прозорчето и разпуснала прекрасните си коси. Синът на един принц, като минавал наблизо, видял двете спускащи се по стената златни знамена, които призовавали всеки да се запише незабавно в армията на Амур, а сред драгоценните вълни забелязал лицето на Сирена, способно да омагьоса всяко едно сърце. Увлечен безмерно от тази красота, той ѝ изпратил отначало меморандум от въздишки, но скоро отправил искане замъкът да бъде предаден в ръцете му.

Преговорите вървели доста успешно, защото младият принц получавал кимане с глава за въздушните целувки, жарък блясък в очите за реверансите, признателност за подаръците, надежди в замяна на обещанията и нежни думи в отговор на многоречивите признания. Това продължило много дни, докато не свикнали толкова един с друг, че даже си уговорили среща: с идването на нощта - времето, когато Луната играе със звездите на "нямо врабче" - Магданозка трябвало да даде на орката сънотворно питие, за да може младият принц да се качи безпрепятствено горе по златните коси на своята любима.

Настъпил уреченият час, принцът отишъл при кулата, свирнал и Магданозка спуснала косите си, а той ѝ казал: "Вдигай!" Вдигнат до прозорчето, той скочил в стаята и си направил малко угощение с магданозения сос на Любовта, а после - преди Слънцето да обучи конете си да прескачат през обръча на Зодиака - се спуснал по същата златна стълба и тръгнал по пътя си.

Така продължило дълго време, но една кумица на орката подушила нещата и - според пословицата "Взе да учи руски и си навря муцуната в лайното" [5] - казала на орката да внимава, защото Магданозка е завъртяла любов с някакъв момък, а тя чула какво си говорят и видяла как той влиза в кулата. Та ако работата е стигнала до "лявата му ръка е под главата ми" [6], момичето вероятно ще си смени до май месец жилището [7].

Орката благодарила на клюкарката за предупреждението и отвърнала, че знае как да препречи пътя на Магданозка, защото е омагьосала бягството от кулата. Ако няма трите вълшебни жълъда, скрити зад една от гредите на тавана на кухнята, опитите ѝ да се измъкне ще завършат с неуспех.

Но докато си бъбрели така, Магданозка, която си отваряла очите на четири и отдавна подозирала, че съседката им не е добра жена, подслушала техния разговор. И ето че когато Нощта окачила да висят черните си рокли, за да ги предпази от молци, дошъл както винаги младият принц. Магданозка му помогнала да се качи в кулата и му разказала за трите жълъда, които знаела как да използва, защото разбрала за вълшебството от орката. След това оплела въжена стълба, по която се спуснали долу и хукнали по посока на града.

Но кумицата на орката, като видяла как се отдалечават, надала вик. И викала, докато не събудила орката, която, след като видяла, че Магданозка е избягала, се спуснала по въжената стълба,закачена за прозорчето, и подгонила влюбените.

Като я видели, че се носи по-бързо от подивял кон, те си помислили, че вече са пропаднали, но Магданозка си спомнила за трите жълъда и хвърлила единия на земята - веднага се появило едно корсиканско куче, такова страшно, майчице мила!, което, лаейки с широко озъбена паст, се спуснало към орката, за да я разкъса на парчета. Но орката, която била по-лукава и от дявола, бръкнала в торбичката си, извадила парче хляб и го хвърлила на кучето. И то, щом изяло хляба, подвило опашка и цялата му злост се изпарила.

Орката се понесла отново след бегълците. Тогава Магданозка, като я видяла да се приближава, хвърлила втория жълъд. Появил се страшен лъв, ударил земята с опашката си и разтърсил грива. Като разтворил уста, широка две педи, той вече бил готов да скочи върху орката. Но тя, като изтичала обратно до дома си, одрала едно магаре, което пасяло на ливадата, и като надянала кожата му, се спуснала срещу лъва. И той, като я взел за истинско магаре, така се уплашил, че и до ден днешен все още бяга.

Като преодоляла второто препятствие, орката хукнала отново след нещастните влюбени, които - като чули тропот и видели стълб прах до самото небе, разбрали, че преследвачката е близо. А орката, която се страхувала, че лъвът може да се върне, не свалила от себе си магарешката кожа. Тогава Магданозка хвърлила третия жълъд и се появил вълк, който не дал на орката време да намери ново средство за спасение и я изял все едно е магаре. Така влюбените, като избегнали всички опасности, стигнали малко по малко до родната страна на младия принц. Там, като измолил съгласието на баща си, той взел Магданозка за жена. И след толкова вълнения се изпълнило за тях казаното:

час един в пристанище спокойно
сто години щастие е сякаш. .

1. "Да нахранят Стефано" - да си напълнят корема. Вероятно изразът се дължи на далечното съзвучие на името с думата stomaco - корем.

2. Магданозът се използва широко в италианската кухня, включително и за приготвяне на зелени сосове.

3. Смятало се, че ако не се даде на бременна жена от това, което поиска, детето ѝ ще се роди с един или друг дефект, но и този, който не е дал, ще бъде наказан.

4. Ритуален клетвен жест.

5. Неап. Pigliannose lo ʹmpaccio lo Russo, voze mettere lo musso а la merda - пословица за тези, които се занимават с чужди работи в своя вреда.

6. "Лявата ръка е под главата ми, а с дясната ме прегръща" ("Песен на песните", 2, 6; 8, 3). "Песен на песните" се приписва на цар Соломон, а западната църква от стари времена я използва широко в богослужението си; отделни фрази от нея били известни и на простолюдието. В разговорната реч с думи от посоченото изречение (на развален латински те звучат като leva еio) се означавал сексуален контакт.

7. В началото на XVII в. в Неапол със специален указ на вицекраля 4 май бил определен за ден, в който изтичат договорите за наем на жилища.

(Следва)