Нобелови лауреати – 1945 година

Габриела Мистрал (Gabriela Mistral)

7 април 1889 г. – 10 януари 1957 г.

Нобелова награда за литература

(За нейната лирична поезия, която, вдъхновена от силните емоции, я прави символ на идеалистичните стремежи на целия латиноамерикански свят.)

Габриела Мистрал псевдоним на чилийската поетеса и педагожка Лусила Годой и Алкаяга, родена във високопланинското село Викуня в Андите в семейството на Херонимо Годой Виянуева, индианец по произход, учител в началното училище в село Ла Юнион, и Петронида Алкаяга де Молина, с баски произход, която има дъщеря и от първия си брак. Бащата на Мистрал е pallador, менестрел, който съчинява стихове за местни празници и води скитнически живот, като постоянно се отделя от семейството.

През 1892 г. Мистрал и майка ѝ се заселват в град Монте Гранде, а след 9 години се местят в село Ла Серена, където доведената ѝ сестра започва да работи като учителка. Под влияние на сестра си Мистрал също иска да стане учителка, а освен така започва да се интересува и от политика. През следващите години осведомеността ѝ в тази област ѝ позволява да изразява свободно своите възгледи в стихове и статии, публикувани в местния печат. През 1907 г., когато работи като помощник-учител в село Ла Кантера, младото момиче се запознава с железопътния служител Ромелио Урета, за когото скоро се венчава. Но двамата така и не се женят, защото се карат често, а две години по-късно Урета се самоубива.

Именно тогава Мистрал, преживявайки тежко смъртта на своя годеник, пише първото си сериозно поетическо произведение "Сонети на смъртта" ("Sonetos de la muerte", 1914 г.), което получава първа награда на чилийския литературен конкурс в Сантяго "Фестивал на цветята". Като се страхува, че любовните стихотворения могат да навредят на педагогическата ѝ кариера, младата поетеса издава "Сонети на смъртта" под псевдонима Габриела Мистрал, взет в чест на любимите ѝ литературни творци - италианеца Габриеле д'Анунцио и провансалския поет Фредерик Мистрал. Този псевдоним, който скоро става известен на целия испаноезичен свят, поетесата използва и по-нататък.

Една година след самоубийството на Урета Мистрал получава след конкурс мястото на преподавател в педагогическото училище в Сантяго и прави бърза кариера; скоро тя става старши инспектор и едновременно с това преподавател по история, география и испански език в северния чилийски град Антофагаста.

Друга любовна история на Габриела също завършва печално, макар че за нея има малко известни подробности, не се знае даже името на младия поет от Сантяго, в когото е била влюбена. Известно е само, че накрая той се жени за богата жена, а Мистрал, която преживява отново горчивина от загубата, се мести в Пуента Аренас, на юг, където в продължение на две години напрегната работа пише цикъл стихотворения, в който дава израз на тежкото си душевно състояние.

От Пуента Аренас Мистрал се премества в Темуко, град в централната, индианската част на Чили, където става директор на женския лицей и където се запознава с Пабло Неруда, който на 16 години е вече президент на местното литературно дружество и на когото Мистрал, като оценява дарбата му и помага всячески за развитието на поетическото му майсторство, дава достъп до библиотеката на лицея.

През 1921 г. Мистрал е назначена за директор на лицея в Сантяго. Тези, които я познават през тези години, не могат да не обърнат внимание на това, че тя съчетава удивително чертите на самотната, величествена и печална натура с чертите на весела, понякога даже кокетна жена. Преместването на Мистрал в столицата съвпада със запознаването ѝ с Федерико де Онис, професор в Колумбийския университет, който помага за издаването на сборника ѝ със стихотворения "Отчаяние" ("Desolacion", 1922 г.), осъществено от Испанския институт към Колумбийския университет. Заглавието на сборника е заглавие и на едно от включените в него стихотворения, в което се описва безлюден пейзаж - само вятър и гъста мъгла, символизиращи интелектуалното и душевното объркване.

След около 20 години американската критичка Милдред Адаме пише в списание "Нейшън" ("Nation"): "Отчаяние" е страст и трагедия, самоубийство на любимия, мъката на жената, която се е скарала с него и го е загубила, страстно желание за дете от любимия човек. Темата за скръбта, мъката и отчаянието се съчетават с любов към селския пейзаж и селските деца, с разбиране за високата мисия на учителя в обществото. Поетическият език е прост, почти примитивен".

Благодарение на престижа на Испанския институт, а също така и на таланта на поетесата, първата публикация на стихотворенията на Мистрал в чужбина ѝ донасят почти веднага международно признание. Американският литературовед Алфред Ортис-Варгас пише в "Наука за поезията", че появата на такъв поет като Мистрал е "събитие на епохата, защото върху стиховете ѝ лежи отпечатъкът на вечността... Нейната поезия възвисява читателя с благородството на мисълта, с високите идеали, с искреното съчувствие към всичко слабо, страдащо, умиращо".

Скоро след като Мистрал е назначена за директор на лицея в Сантяго, в Чили излиза закон, забраняващ на хора без университетско образование да работят като преподаватели. Мистрал е уволнена и скоро е поканена от Хосе Васконселоса, министър на образованието на Мексико, да разработи проект за реформи в мексиканските училища и библиотеки. Разработеният от Мистрал проект се оказва успешен. Когато живее в Мексико, поетесата намира време да изучава историята на индианците и да пътешества по страната.

От Мексико Мистрал заминава за Съединените щати, а оттам за Испания, Швейцария и Италия. Когато поетесата се връща в Чили, я посрещат с висши почести като посланик на чилийската култура и образование, дават ѝ пенсия за нейната преподавателска работа и я назначават за съветник на правителството по латиноамериканска култура.

Вторият стихотворен сборник на Мистрал "Нежност" ("Ternura", 1924 г.) също има голям успех. В много стихотворения от този сборник поетесата не скрива мъката си на жена, която не е изпитала радостта от майчинството. Две години след излизането на "Нежност" Мистрал заминава за Париж да работи в Комитета за интелектуално сътрудничество към Обществото на народите. В задълженията ѝ по-специално влиза подборът на произведения от латиноамерикански автори за публикуване в Европа и Мистрал всячески препоръчва произведенията на Неруда, който по това време работи като чилийски консул в Сайгон. През 1930-1931 г. поетесата преподава латиноамериканска литература в Бърнард колидж на Колумбийския университет, като по същото време чете лекции във Васар колидж и Мидлбъри колидж; един семестър преподава в Пуерториканския университет. Мистрал прави и дипломатическа кариера: през 1932 г. е чилийски консул в Италия, а през 1934 г. - в Испания.

През 1938 г. излиза "Унищожение" ("Tala"), сборник със стихотворения, рязко антифашистки по дух, проникнат от дълбоко съчувствие към пострадалите по време на гражданската война в Испания. През същата година Мистрал е назначена за чилийски консул във Франция, но поради опасността от нова световна война ходатайства да бъде преместена в Бразилия. Там тя става близка приятелка на емигриралия от Австрия Стефан Цвайг. През 1942 г. Цвайг и жена му, преживявайки тежко еврейския геноцид, се самоубиват. След година и половина се самоубива и осемнадесетгодишния племенник на Мистрал Хуан Мигел, който живее заедно с нея от четиригодишна възраст. По всяка вероятност му е подействало тежко самоубийството на семейство Цвайг, а също така и презрителното отношение към него на бразилските студенти. За Мистрал загубата на Хуан Мигел е равносилна на загубата на роден син.

През 1946 г. Мистрал става чилийски консул в Лос Анжелис, известно време работи и в Комисията на ООН за правата на човека. През 1951 г. е удостоена с Чилийската национална награда за литература и през същата година е назначена за консул в Италия, но заради крехкото си здраве подава оставката и се премества в дома си в Ню Йорк; въпреки това през 1954 г. поетесата намира сили да отиде в родината си, за да ѝ бъде присъдена почетна степен на Чилийския университет и за да произнесе в президентския дворец реч, която слушат 200 хиляди души. След връщането си в Ню Йорк тя получава почетна степен на Колумбийския университет.

През 1954 г. Мистрал публикува последната си книга със стихотворения "Преса" ("Lagar"), посветена основно на самоубийството на семейство Цвайг и племенника ѝ. "Заточение и завръщане, траур и възраждане - пише за "Преса" чилийският критик Фернандо Алегриа, - ето темите, които преминават през целия ѝ живот и само вярата, според идеята на поетесата, може да донесе спасение".

Мистрал умира от рак в Ню Йорк на 67 години. Панихидата е в катедралата "Св. Патрик", после тялото ѝ е пренесено в Чили и след тридневен национален траур е погребано в Монте Гранде, където поетесата е прекарала своето детство. На надгробния ѝ паметник са издълбани нейните думи: "Народ без своя художник е като тяло без душа".

"Много стихотворения на Мистрал звучат като молитва - пише през 30-те години Франциско Донозо, чилийски писател и свещеник. - Понякога в тази молитва се чувства любов, а понякога, когато в душата ѝ възниква трагично видение - отчаян призив". "В испаноезичните страни стихотворенията на Мистрал се знаят във всяка къща" - отбелязва американският поет Ленгстън Хюз в предговора си към "Избрани стихотворения от Габриела Мистрал" (1957 г.), публикувани в негов превод. "Нейните стихотворения са в основни линии обикновени и естествени - продължава Хюз, - в тях няма възвишеност, пищност". В книгата си "Габриела Мистрал" (1962 г.) критикът Артуро-Торес Риосеко нарича поетесата "забележителен педагог и писател, епоха в литературата". "Нейният новаторски дар е пример за младите писатели" - отбелязва той.

"В сравнение с латиноамериканската литература като цяло - пише литературната критичка и биографка Марго Арсе де Васкес в своята монография за чилийската поетеса - творчеството на Мистрал е напълно оригинално, то притежава свой собствен глас". Според американската литературоведка Маргарет Бейтс "Габриела, което е изобщо характерно за испанската поетическа култура, обръща гръб на изискаността, избягва преднамерено плавните стихове, предпочита резките, грубите щрихи". "От другите поетеси по нейно време - пише Бейтс в предговора на книгата "Избрани стихотворения от Габриела Мистрал" (1971 г.), често болезнено егоцентрични, остро чувстващи своята женственост, тя се отличава по това, че говори за себе си само принизено. В своите стихотворения, както и в живота, тя е винаги ярък противник на суетата".

Превод от руски: Павел Б. Николов