Два дена бях на екскурзия, едно от любимите неща, които много обичам да правя. Пътувахме с автобус – ученици от VІІІ клас, Данчето, Искра, Радка, Джейсън и моя милост.
В Сандански спряхме да обядваме и да опитаме пиринското пиво.
След това се разходихме край фонтаните в центъра на града.
Отидохме после до Роженския манастир, подминавайки Мелник. Специална табела отвън ни уведоми, че в църквата не пускат жени с къси панталони и голи рамене, но мазните калугери (изразът не е мой, а на Каравелов!) са му намерили чалъма: на входа имаше няколко комплекта поли и наметки – надяваш полата, хвърляш си наметката отгоре и хайде вътре да палиш свещи, та да храниш Максимовото котило. Аз наблегнах преди всичко на снимките. Ето ме на манастирската тераса.
А тук съм с Джейсън и Искра под едно дърво, на което не знаехме името (не че сега го знаем!).
С Джейсън слязохме до гроба на Яне Сандански, страшно запуснат. До него обаче имаше нова-новеничка плоча с цитат, който никак не ми хареса.
Върнахме се в Мелник, настанихме се, ударихме един сън и хайде с Джейсън на снимки.
Снимахме стари сгради…
…нови сгради…
…улици…
…сокаци…
…нови църкви…
…средновековни църкви…
…съвременния град…
…останки от древния град.
Минахме покрай една изба и опитахме от червеното вино.
На връщане срещнахме момичетата, които се бяха запътили нагоре.
И отново снимки…
Завършихме разходката в градския парк.
От купона вечерта снимки не прилагам, защото там не снимахме с моя апарат. Но ви казвам: беше страхотно. Легнахме си чак в два часа през нощта.
На сутринта валеше дъжд. Въпреки това отскочихме по обратния път до Рупите, където бил Храмът на Ванга (дръжте ме да не падна!) и гробът на същата. Аз обаче не си падам по врачки, гледачки, баячки и всякакви подобни проекции на шарлатанията, а отношението ми към църквите е долу-горе като при Джон Кийтс:
„Ах, майко, във църквата смрад е и мрак,
сърцето към кръчмата тегли ме пак…”
Затова ударих като за последно един кадър на планината отсреща, която единствено привлече вниманието ми.
