четвъртък, юни 11, 2009

Как станах "писател"

Няколко доброволци от Корпуса на мира на САЩ, учители по английски език в различни български училища (Theresa, Peter H., Jason, Joel, MP, Illyria, Marfa, Lloyd Christmas, Karen, Quill, Dre, Pelicanfly, Adventures и leah), подеха интересна "игра": дава се някаква тема и всичките пишат по нея. Произведенията се публикуват на общ блог.

Дотук добре, но поканиха и мене да участвам в "играта". А мене в писането на литература (ама че израз написах!) никак не ме бива. Само че как да откажа? Дето се вика в един стар виц: "Откажеш ли - срам и позор за цяло наше село!" А в случая нещата стоят не на междуселско, а на международно равнище.

Така че се съгласих. Първата задача (assignment) я изпуснах. А темата не беше за изпускане: "At the bottom of a bottle of rakia". Но за втората ("Why the hell did I put that in my bag?") бях вече на линия. Ето какво се получи:


Августовска история


Още докато влакът наближаваше гарата, усетих, че нещо няма да е наред. И предчувствието ми се оправда. Нямаше автобус. А от гарата до града има десет километра.

Никога не съм бил и няма да бъда привърженик на ходенето. Мразя да ходя пеш! Тежа около сто и тридесет килограма и ако си мислите, че такава маса се влачи лесно, много се лъжете. Като добавите и една неимоверно тежка пътна чанта, която може да ви откъсне ръцете, нещата не се нареждат никак оптимистично.

Август месец е, слънцето пече като ненормално и трябва да има над тридесет и пет градуса. В такава жега ти се иска да си във фризер, а не да ходиш по нагорещен асфалт с пресъхнало гърло и изплезен език. Сам. Защото от влака не слезе никой друг. И не се учудвам. Кой е луд в такава жега да пътува до този затънтен провинциален град, в който имам нещастието да живея. И в който да разчиташ на автобус от гарата е все едно да чакаш сняг в пустиня.

Чантата ми тежи отчайващо. Още неизминал първите сто метра , спирам и я пускам на шосето. Целият плувам в пот, дишам тежко, пред очите ми се въртят червени кръгове, а в мислите ми – изпотена чаша със студена бира. Бира обаче няма. Затова пък слънцето направо ще ми свари мозъка. Плешив съм, нямам грам коса да ме пази, шапки изобщо не понасям, така че – моля, загрявай до температурата на топене!

По-нататък прехвърлям проклетата чанта ту в едната, ту в другата си ръка, което свършва в крайна сметка с това, че и двете ръце започват да ме болят ужасно, преди още да съм изминал и половината път. По едно време отдолу се задава кола, което ме изпълва с малка надежда. Малка, защото зная много добре какви темерути имам за съграждани. Само чакат да ги помолиш за нещо, за да се врътнат и да те оставят, премирайки от удоволствие, с пръст в устата.

Така си и знаех. Профуча край мене като през турски гробища, въпреки че не само махах с ръка, но и леко подскачах от очакване. А при моите сто и тридесет килограма да подскачаш дори и леко, е голям подвиг. „Да ти се спука гумата!” – викам след него и добавям още нещо по близка роднинска линия. Но съм почти сигурен, че нищо няма да му се спука, такива изроди са комбина с дявола и той не дава косъм да падне върху тях.

Когато стигам до града, вече се чудя как изобщо съм жив. В устата ми няма капчица слюнка, езикът ми е станал на шкурка, ризата ми е цялата мокра, ръцете си не ги усещам заради чантата, а от мислите ми се изпари даже чашата с бира. Остана само една дупка – дълбока и пълна с вряща лава, заплашваща всеки миг да избухне.

И за да е пълно удоволствието, живея чак на другия край на града. Влача се по улиците, а наоколо не се вижда жива душа. Всичко се е изпокрило и няма да се покаже навън поне още два часа. Само едно бездомно куче пресича пътя ми, с провесен до земята език и унила походка, в която може да се разчете желание за по-скорошна умирачка. И то е като мене, но малко по-щастливо, защото си няма чанта. Тази чанта! Ако не беше тя, досега да съм стигнал и забравил. Колко пъти спирах да си почивам заради нея? Не помня. Сигурно безброй.

Блокът ми е седеметажен и аз живея на… Познахте, на седмия етаж. Асансьорът отдавна не работи. Жената на съседа казва, че така било по-добре: малко гимнастика нагоре, малко гимнастика надолу. Именно! Тежи четиридесет килограма с мокри дрехи и само гимнастики се въртят в главата й. Ама за такива като мене пет стъпала са вече Божие наказание.

Най-сетне! Отключвам апартамента и влизам. Чантата вече едва я повдигам и влача единия й край по пода. Вкарвам я така в кухнята, оставям я до масата и се просвам почти в безсъзнание на стола. Единствен стол, защото отдавна живея сам, гости не ми идват и друг не ми трябва. Изобщо казано, всяко нещо в апартамента ми е по едно на брой. Но затова пък всичко си е мое. Само мое.

Не зная колко съм стоял така. Когато кошмарът на огнения ад в главата започва да изстива и си възвръщам способността да възприемам нещата нормално, виждам на метър от себе си чантата. Някак си машинално се свличам от стола и заставам на колене пред нея. Дърпам ципа и я отварям. Поглеждам вътре с недоумение.

Защо, по дяволите, сложих това в чантата?


Ето, значи, как започна моята "писателска" кариера. Следващата тема е: "Who would win in a fight?". В неделя ще пиша...


сряда, юни 10, 2009

Жалки оправдания

Българинът е отвратен от днешната политическа класа и затова не ходи да гласува. Глупости на търкалета!

На българина са му омръзнали "старите муцуни" и затова в деня на изборите ходи за гъби. Глупости на търкалета!

Като не гласува, българинът наказва досегашните управници (т.н. "наказателен вот"). Глупости на търкалета!

Зелените предложиха на българина хора, които не принадлежат към сегашната политическа класа, хора, които не са "стари муцуни", хора, които досега не са участвали в управлението. И какво? Нула и няколко стотни.

Българинът просто е скован от политическа неграмотност, мързел и безотговорност. Изброените по-горе "аргументи" са му жалките оправдания.


Забележка: Написаното се отнася не за всички, а за тези, за които се отнася.


вторник, юни 09, 2009

Заплатите на евродепутатите

В неделя секционната комисия, в която бях член, нямаше много работа. Наплив на гласоподаватели не ни се случи през целия ден. Така че от време на време излизах навън да се поразтъпча и да се разговоря с някои минувачи, рискували да се появят в жегата. Няколко души подехме разговор за смисъла да се гласува.

- Защо да гласувам - извади един от групата познат аргумент, - за да получават по седем хиляди лева заплата ли?

- Смяташ ли - питам го, - че като не гласуваш, заплатата им ще стане от седем хиляди на шест хиляди?

Почеса се по главата, помисли малко, измънка нещо, но така и не влезе да гласува.


понеделник, юни 08, 2009

За моята секционна комисия

Мислех да напиша нещо за моята секция (секционна избирателна комисия) още снощи, но бях много уморен и заех хоризонтално положение веднага щом се върнах у дома. Сложих лаптопа на корема си (любимата ми поза), за да видя поне първата пресконференция, но дали съм гледал и две минути, не зная. Заспал съм с машинката върху мене (това пък е любимият ми номер).

На избори като на избори. Поне за мене. Бил съм в какви ли не секции: и в по-тежки, и в по-леки; бил съм и председател, и заместник-председател, и секретар, но най-вече член (дето казал Иванчо: „У дома сме двама члена, останалото са все…”, знаете какво може да каже Иванчо). Този път бях член. И председателят на комисията - също член (по Иванчовата рецепта), а останалото – дами (по моя рецепта).

Но се случихме всичките все стари лъвове и лъвици, калени в не едни избори. Което най-малко означава, че се знаем поне по физиономии и че проблеми в секцията няма да има. Защото секционната работа не винаги протича гладко. Особено когато комисията се състои от 90% аматьори, които не са си направили труда да прочетат нито Закона за изборите, нито методическите указания на Централната комисия. Стигало се е до случаи членове на комисии да спорят до късни нощни доби по проблеми, които обикновено се оказват лесно разрешими, ако всеки си е на мястото и е добре подготвен за съответната работа.

А като говорим за калпави състави на секции, ето ви пресен пример: в съседната секция на моята имаше страхотен куриоз – изпратили там момче-циганче на деветнадесет години за председател на комисията, а то – с първо отделение, дето се вика, едва буквите познава. Като добавка: заместник-председателката се оказа едно наперено младо момиченце, което иначе на две магарета слама не може да раздели (познавам го!), секретарката – и тя от същия калибър (няма как – майка е на предходната). Добре, че в секцията имаше един стар изборджия, та той пое работата и на тримата. Душа не му беше останала на човека в края на изборния ден.

А моята секция на всичко отгоре се оказа и майтапчийска. Стопроцентово – барабар с наблюдателките. Още ме боли коремът от смях.

Иначе – проблеми наистина нямаше. Всичко протече като под конец. Само една баба върнахме, защото вместо личната карта си беше донесла картата за банкомата. Но бабата не ни се разсърди, оказа се съвестна и след малко дойде обратно вече с правилния документ. Вечерта преброихме бюлетините за нула време (сговорна дружина планина повдига), оформихме протоколите, като всички гледахме на четири, защото само за една сгрешена цифра компютрите на Районната комисия те изплюват и става мътна и кървава (протоколите се носят там обикновено от председателя и заместник-председателя, а всяка поправка трябва да се подпише от цялата комисия, която в същото време вече хърка у дома си).

После се разделихме с едно щастливо „довиждане”. Щастливо, защото разбрахме, че на парламентарните избори съставите на комисиите ще бъдат същите. Оттам вече ще има и снимки. То щеше да има и сега, но сутринта в бързината (винаги излизам в последния момент и бързам) си забравих фотоапарата.


Добавка: Марфи ме подсети, че съм пропуснал нещо много важно: да приложа извадка от протокола на секцията. Веднага поправям пропуска. Ето резултатите:


Гласоподаватели по скисък: 530

Действителни гласове: 144

Недействителни бюлетини: 1


Гласове:


1. РЗС - 10

2. Лидер - 9

3. ГЕРБ - 40

4. ДПС - 4

5. Атака - 11

6. Коалиция за България - 37

7. Защита - 4

8. НДСВ - 13

9. Българска социалдемокрация - 4

10. БНД - 0

11. Синята коалиция - 8

12. Зелените - 1

13. Напред - 3


събота, юни 06, 2009

Размисъл без ден за размисъл

За разлика от всички досегашни избори при тези няма да има ден за размисъл. Което обаче не означава, че не трябва да си размърдаме суроватката в куфалниците, за да направим утре най-добрия избор. Най-добрия, казвам, като не споменавам за бране на гъби, защото това изобщо не е избор.

Аз отдавна съм направил своя избор, но днес сутринта отново си помислих дали наистина той е най-добрият. И реших да внеса в него една малка корекция.

Така че моят избор утре ще бъде:


С преференция за:


Надявам се много други хора да са направили същия избор.


петък, юни 05, 2009

БСП е загазила яко

Не, това не е празна приказка, предивикана от политически пристрастия един ден преди изборите. Това е нормален извод от едно заглавие във вестник "Дневник": "Станишев агитира по телефона актива на БСП да гласува на евроизборите".

Та си викаме: тези, щом опряха да си агитират и актива, спукана им е работата. Явно доста активисти напускат панически борда на разбрицания и потъващ партиен кораб.


четвъртък, юни 04, 2009

20 години тишина

Мислех и аз като моя приятел Джейсън да напиша нещо за Тянанмън (виж тук). Поне няколко думи. Но някак си не се получи.

Затова се измъквам с една рисунка от "Courrier international", наречена "20 години китайска тишина":


Впрочем, не съм далече от мисълта, че и у нас има хора, които искат да настъпи такава тишина.