С този роман се получило нещо интересно. Илф и Петров го публикували в списание „30 дни“, той станал хит, хората подвързвали отделните броеве. Но в Щатите излязъл по-рано, отколкото в Русия. „Golden calf“ се появил там на практика веднага и бил преведен веднага. Когато приключило отпечатването му в Русия, там той бил вече бестселър. През 1932 г. книгата била една от най-купуваните в Америка, докато в Русия романът все още не излизал като самостоятелна книга.

За да оправдае някак отказа романът да бъде издаден в издателство „Федерация“, Александър Фадеев – тогава вече един от лидерите на РАПП (Руската асоциация на пролетарските писатели – бел. ред.), а по-късно и генерален секретар на Съюза на съветските писатели, когато Съюзът е създаден през 1934 г., писал на Илф и Петров: „Скъпи приятели! Макар че вашият Остап Бендер е много обаятелен персонаж, той е все пак кучи син. А един кучи син като главен герой в съветската литература е неприемлив. Романът ви се нуждае от сериозна преработка, във всеки случай сега не е времето да бъде издаван.“ И макар че романът за кучия син успял да излезе в списание и да спечели всенародната любов, това не спряло Фадеев. Той вече се страхувал – между 1931 и 1932 година имало съществена разлика.

Но ето че изведнъж се случи чудо. Както се казва в романа, спасението дошло от розовия пуф. Неочаквано Бубнов, тогавашният наркомпрос (народен комисар на просвещението – бел. прев.), а впоследствие ръководител на Академията на науките и въобще един от най-сериозните съветски марксисти, се заел и прокарал публикуването на книгата. И така се получило, така се смятало, че зад разрешението стояло личното решение на Сталин. На Сталин романът му харесал много.

Било известно, че Булгаков, в желанието си да напише роман, който да се хареса на Сталин, въпросният „Майстора и Маргарита“, използвал изцяло шаблоните на Илф и Петров. И неслучайно неговият Воланд, Сатаната, прилича на Бендер, Азазело, рижият – на Балаганов, Коровиев със сламената шапка – на Паниковский, и разбира се, Козлевич - на Бегемот, защото котаракът и козелът са двата главни атрибута на сатаната. Общо взето, Булгаков копирал недвусмислено маниерите и похватите на Илф и Петров, за което има подробна книга от Мая Каганская – „Майстор Гамбс и Маргарита“.

Но най-интересното тук е, че романът излязъл благополучно, издавал се в големи тиражи, станал любима книга на съветските деца и, няма да се побоя от тази дума, библия за съветската интелигенция, която го разнесла незабавно на цитати. Едва през 1948 г. опитът за преиздаване на двете книги (другата е „Дванадесетте стола“ – бел. ред.) предизвикал вече специално Постановление на ЦК, защото в тях имало много политически погрешни неща. Но 1948 година е годината, когато Сталин е вече с прогресираща параноя. А през 1932-ра и 1931-ва, когато романът бил отпечатан за първи път, това била все още напълно приемлива литература.

Снимка

Иля Илф и Евгений Петров

Що се отнася до необходимостта, до причините за появата на романа „Златният телец“, е известно, че след хвърлен от съавторите жребий, Остап Бендер бил умъртвен в края на първата книга „Дванайсетте стола“. Много пъти вече съм развивал – и няма да я преразказвам сега подробно – мисълта, че пикаресковият роман винаги пародира леко Евангелието. В известен смисъл Евангелието, самото то издържано в жанра на високата пародия, било първият пикаресков роман в световната история. Нали Христос също показва непрекъснато забележителни фокуси: превръща водата във вино, ходи по водата, изцелява слепи и даже възкресява мъртви. И това е така, защото чудото, мошеничеството и шегата са сериозни начини за смекчаване на нравите. В разпадащия се божи свят пикаресковят роман се превръща в роман за чудото. И такива пикарескови романи като „Ласарийо де Тормес“ или „Хулио Хуренито“ на Еренбург съдържат явни препратки към Евангелието. Между другото, има ги и у Бабел в историята за Беня Крик, присъстват и у Бендер. Бендер е обречен да умре в първия роман и да възкръсне във втория. Бендер възкръсва, това е още едно негово чудо, той има тънък белег от бръснач на гърлото си. И неговото чудодейно възкресение е необходимо именно защото в този свят, в света на утвърждаващата се съветска власт, някой трябва да внася доброта, ирония, борба с неуплашените идиоти. Бендер е в крайна сметка единственият персонаж, който внася все някакъв хуманизъм в света на строящия се социализъм. Защото този свят е пустинен, свят, в който се строи Туркестанската железница за шайтан-арбите, свят на автомобилните пробези, свят, в който Зося Синицкая например е вече неспособна на любов и може да обикне само обикновения, добър, примитивен студент, но вече не може да разбере Остап. Това е свят на опростили се, плоски чувства, свят на глупостта, свят на желязната пресметливост, а Остап внася някак си във всичко това известно зрънце интелект.

Напълно правилно написал Симонов в първия предговор към първото, след много дълго прекъсване, преиздаване на дилогията през 1962 година: наистина, колко много съчувстваме на Остап, когато се разправя с Гарвановата слободка. Тук Симонов не доизказва малко факта, че към този момент целият съветски свят се е превърнал в Гарванова слободка, това е светът на тържествуващия, на ликуващия Митрич – ето какво трябва да се разбере. Това е свят, в който налагат, разбира се, с пръчки смешния интелигент Васисуалий Лоханкин, но това е и свят, в който завземат жилището на полярния летец, свят, в който унищожават с пошлост и тъпота всеки човешки порив. Точно тази Гарванова слободка я изгаря, в буквалния смисъл на думата я изгаря Остап, това е също едно от неговите жестоки чудеса. Разбира се, Остап е христологична фигура, затова е обречен, затова, строго погледнато, изчезва от този свят. Но трябва да кажем, че авторшти имали различни варианти за финал, в единия от тях успявал да избяга, в другия Зося го обиква някак си, той се жени и книгата завършвала с думите: „Пред него стоеше жена“. Но всичко приключило с много точната фраза: „Ще се наложи да се преквалифицирам в домоуправител“. За Остап Бендер настъпва страшното време на съветската мимикрия. Точно за тази мимикрия трябвало да разказва третата книга на Илф и Петров „Великият комбинатор“, но тя така и не била написана. После те се канели да напишат роман „Подлец“ за съветския приспособенец, бюрократ и негодник, но и тази книга не била написана, като от нея останали само чернови на плановете, защото времето не било същото. Следваща книга за Бендер станала „Едноетажна Америка“, където Бендер не фигурира, но където е изграден свят по неговите шаблони – добър свят на професионални мошеници. Е, не на професионалните мошеници, а по-скоро на професионалните бизнесмени, свят, който на мястото на принудата и страха поставя идеологията на изгодата, сътрудничеството и съюзничеството.

Що се отнася до „Златният телец“, в сравнение със „Столовете“ тази книга е, разбира се, е много по-талантлива, много по-ярка и, което е най-интересното, много по-трагична. И смъртта на Паниковский, и нееднократното ѝ предсказване, и съдбата на Балаганов, и любовната драма на Бендер – всичко това е много сериозно. Но най-важен в него е, разбира се, образът на милионера Корейко. Работата е там, че Корейко (според мене най-добре го играе Андрей Смирнов в блестящата екранизация на Василий Пичул „Мечтите на идиота“, макар че и Евстигнеев е много добър) е по същество типичен съветски човек. При него всичко е наред, той няма никакво вътрешно съдържание, той на практика е човекоядец. Във всяка епоха той е завършен, гениално мимикриращ хищник, работи прекрасно в Черноморск, в Одеса и никой никога няма да го заподозре, че в други, по-жестоки времена, просто е изяждал стотици живи хора. Той е идеален приспособенец и това го прави образцов съветски гражданин. У Корейко нещата се нареждат много по-добре, отколкото у Остап. Разбирате ли, благородният мошеник и весел авантюрист Остап губи всичко, макар да знае 400 относително честни начина за мамене на хората, заобикаляйки Наказателния кодекс. А що се отнася до Корейко, не го заплашва нищо, успява да се изплъзне винаги, използвайки ту съветския идиотизъм, ту съветската доверчивост, ту съветското хищничество, с което той, между другото, е също заразен. И който и в действителност да го заобикаля, дали счетоводителят идиот Берлага, или също толкова тъпото началство, или бедната Зося, която омайва, никой не може да му се противопостави. Срещу Остап всички имат оръжие, защото Остап е човек. А Корейко не е човек, той е герой на новата формация. Той е, общо взето, свинска рибица (на руски „корейка“ – бел. ред.), говореща, абсолютно лишена от съдържание. При това той е страшно здрав, грижи се много за своето здраве, бяга, храни се правилно, силен е много физически, едва не убил Бендер, макар че Бендер успял да се измъкне. С една дума, непобедим персонаж, ето кое е най-страшното. Корейко е доживял до наше време, дори ще кажа, че днес Корейко продължава да управлява всичко, до което може да се докопа. Бендер вече го няма, а Корейко, този образцов Юда, който никога няма да се самоубие, този тотален предател съществува благополучно и няма да му се случи нищо. Неслучайно романът се казва „Златният телец“. Защото главен персонаж в този роман е именно Корейко, този златен телец на новата епоха, когото се опитват да хванат за вимето. Бендер е отиващ си персонаж, точно такъв, какъвто е благородният мошеник Паниковский със своя нещастен гъсок, какъвто е бедният идеалист Балаганов, човек на свободна практика, какъвто е нещастният шофьор Козлевич, който иска „ех, да повози!“ всички, а на никого не му трябва това. Всички те са живи хора и затова не са нужни повече. Дошло е времето на Корейковците. И в този смисъл „Златният телец“ е велик трагичен роман.

Да не забравяме също, че това е една много плътно написана книга. Навремето Илф и Петров изработили свой литературен маниер, който им позволявал да пишат заедно. Фразата се изричала на глас; ако единият я отхвърлял, другият се съгласявал с него. Ако някаква мисъл идвала наум едновременно и на двамата, се отхвърляла веднага, защото Илф казвал, че това, което могат да измислят двама, могат да го измислят и двеста души, не е интересно. По-късно се научили да пишат поотделно, защото по същество се били превърнали вече в един писател Илф-и-Петров, който създал свой стил. „Едноетажна Америка“ е написана поотделно, но въпреки това не виждаме стилистична граница. А „Златният телец“ е последното нещо, което писали заедно, и последното, което правели с наслаждение, защото след това в Русия настъпило мрачното десетилетие на абсолютно държавната литература. Последният проблясък на веселие са Илф и Петров. И, страшно е да се каже, това е последният проблясък на християнството. Когато Илф и Петров пишели за това, по-точно вече само Петров, без Илф, че няма светоглед, а е заменен с ирония, това е най-точната характеристика на онази епоха, която довела до Новия завет. Защото Новият завет започва винаги с ирония. И точно затова съветското Евангелие, съветската сатирична книга, станала толкова трагична и в известен смисъл толкова жизнеутвърждаваща.

Осъзнавали ли са Илф и Петров, че пишат сериозни произведения?

Осъзнавали са, разбира се, че са осъзнавали. Писали са съвсем сериозно, с максимална отдаденост. Те не били професионални писатели, но и кой ли бил професионален писател? Били вестникари, това е нормално. Кой бил професионален писател по онова време? Дошло поколение от хора, които нямали минало, нямали образование, живот им бил разрушен. Зад гърба си имали само гимназия. Те се отнасяли към литературата много сериозно, приемали я, разбира се, като служене. И ако вестникарската школа се подлага винаги на присмех, имайте предвид, че това е все пак и школа на точното слово, на познаването на детайлите, на остроумието, на умението да се разбере от половин намек накъде поема епохата. Илф и Петров били, няма да се побоя от тази дума, най-сериозните писатели на онова време и неслучайно Набоков казва, че двете най-важни книги на съветската епоха са дилогията за Бендер, защото всичко останало не издържа на никаква критика.