Лекции по руска литература – брой 61

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

“АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) ) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11.

12

Червената чантичка. Червената чантичка на Ана ни е подготвена от Толстой в 28-ма глава на първа част. Той я описва като "детска" и "малка", но по-късно тя ще нарасне. Когато се кани да напусне московския дом на Доли, за да замине за Петербург, Ана, като се бори с внезапно напиращите сълзи, се навежда над малката чантичка, в която слага нощната си шапчица и няколко батистени носни кърпички. Тя ще отвори червената чантичка, след като се е настанила във вагона, за да извади възглавничка, английски роман и нож за хартия, а след това червената чантичка отива в ръцете на прислужничката ѝ, която се прозява пред нея. Тя е последното нещо, което Ана изпуска, хвърляйки се под влака след четири години и половина (през май 1876-та), когато червената чантичка, която се опитва да отвори, я задържа за минута.

А сега преминаваме към това, което технически е наречено женско "падение". От морална гледна точка сцената е далече от Флобер, от еуфорията на Ема и от пурата на Родолф в слънчевата малка борова горичка близо до Йонвил. През целия епизод преминава разгърнато смислово сравнение на съпружеската измяна с жестоко убийство - тялото на Ана е стъпкано и смазано от нейния любовник, от нейния грях. Тя е жертва на съкрушителна сила.

"Това, което почти цяла година за Вронски бе единствено желание в живота, изместило всичките му по-раншни желания; това, което за Ана бе една невъзможна, ужасна и тъкмо затова омайна мечта за щастие — това желание бе постигнато. Бледен, с трепереща долна челюст, той стоеше над нея и я молеше да се успокои, без сам да знае от какво и с какво.

- Ана! Ана! - казваше той с треперещ глас. <...>

А той чувствуваше същото, което сигурно чувствува убиецът, когато види тялото, което е лишил от живот. Това тяло, което той бе лишил от живот, беше тяхната любов, първият период от любовта им... Срамът пред духовната й голота я потискаше и се предаваше и нему. Но въпреки целия ужас на убиеца пред тялото на убития това тяло трябва да се нареже на парчета, да се скрие, убиецът трябва да използува това, което е добил с убийство.

И както убиецът се нахвърля със злоба и сякаш със страст над това тяло и го влачи, и го реже, така и той покриваше с целувки лицето и раменете ѝ".

Така се развива темата за смъртта, която зазвучава за първи път в мига, когато загърнатият пазач е прегазен от влака, с който Ана е дошла в Москва.

13.

Сега сме подготвени за сънищата, които те ще видят след една година. Част четвърта, глава 2.

Когато се върна в къщи, Вронски намери писъмце от Ана. Тя пишеше: „Аз съм болна и нещастна. Не мога да излизам, но не мога и да не ви виждам повече. Елате довечера. В седем часа Алексей Александрович отива в съвета и ще бъде там до десет.“ След като помисли един миг, че е чудно, дето тя го вика направо у дома си, въпреки искането на мъжа й да не го приема, той реши да отиде.

Тая зима Вронски бе произведен полковник, напусна полка и живееше сам. След като закуси, той веднага легна на дивана и в продължение на пет минути спомените за най-безобразни сцени, които бе видял през последните дни (представен е на чуждестранен принц, изпитал всевъзможни удоволствия), се объркаха и се сляха с представата за Ана и за селянина от хайката, който играеше важна роля в лова на мечки; и Вронски заспа. Събуди се в тъмно (настъпил е вечер), треперещ от страх, и бързо запали свещта. „Какво бе това? Какво? Какво страшно видях насън? Да, да. Струва ми се, селянинът от хайката, дребен, мръсен, с чорлава брада, правеше нещо наведен и изведнъж заприказва на френски някакви странни думи. Да, повече нищо не съм сънувал — каза си той. — Но защо това нещо бе така ужасно?“ Той живо си спомни пак селянина и ония неразбираеми френски думи, които бе казал тоя селянин, и ужас премина като студ по гърба му.

„Глупости!“ — помисли Вронски и погледна часовника. (Закъснял е за срещата с Ана. Когато влиза в дома на своята любовница, той среща излизащия Каренин). Вронски се поклони, а Алексей Александрович подъвка с устни, вдигна ръка към шапката си и отмина. Вронски видя как, без да се обърне, той се качи в каретата, пое през прозореца одеялото и бинокъла и се скри. Вронски влезе в антрето. Веждите му бяха начумерени и очите му блестяха със зъл и горд блясък. <...>

Още в антрето той чу нейните отдалечаващи се стъпки. Разбра, че го е чакала, ослушвала се е и сега се връща в приемната.

- Не! - извика тя, като го видя, и още при първия звук на гласа й в очите й се появиха сълзи. - Не, ако продължава така, това ще се случи много, много по-рано!

- Какво, мила?

- Какво ли? Аз чакам, мъча се, час, два… Не, няма вече… Не мога да се карам с тебе. Сигурно не си могъл. Не, няма вече!

Тя сложи и двете си ръце на раменете му и дълго го гледа с дълбок, възторжен и същевременно изпитващ поглед. (Обърнете внимание, първото нещо, което му казва, е свързано тайнствено с нейната смърт.) <...>

- Сън ли? - повтори Вронски и мигновено си спомни за селянина от своя сън.

- Да, сън - каза тя. - Отдавна сънувах тоя сън. Сънувах, че се втурвам в спалнята си, че трябва да взема нещо оттам, да науча нещо; нали знаеш как става това насън - каза тя и с ужас отвори широко очи, - а в ъгъла на спалнята стои нещо.

- Ах, какви глупости! Как можеш да вярваш… Но тя не му позволи да я прекъсне. Това, което казваше, беше много важно за нея.

- И това нещо се обърна и аз виждам, че е селянин с чорлава брада, дребен и страшен. Поисках да избягам, но той се наведе над един чувал и започна да се рови в него…

Тя представи как се е ровил в чувала. На лицето и бе изписан ужас. И Вронски, като си спомняше своя сън, изпитваше също такъв ужас, който изпълваше душата му.

- Той се рови и говори, бързо-бързо на френски и знаеш ли, произнася гърлено буквата „г“: „11 faut le battre le fer, le broyer, le pétrir…“ И аз от страх поисках да се събудя и се събудих… но се събудих насън. И започнах да се питам какво значи това. А Корней ми казва: „При раждането, при раждането ще умрете, майчице, при раждането…“ (Тя няма да умре при раждане. Тя ще умре от "раждане" на душата, при раждане на вярата.) <...>

Но изведнъж млъкна. Изразът на лицето й в миг се промени. Ужасът и вълнението изведнъж се замениха с израз на тихо, сериозно и блажено внимание. Той не можа да разбере значението на тая промяна. Тя бе усетила в себе си новия живот".

(Обърнете внимание, че идеята за смъртта си подава ръка с идеята за раждането на дете. Тя трябва да бъде свързана с проблясването на светлината, символизираща детето на Кити, и със светлината, която ще види Ана преди да умре. За Толстой смъртта е раждане на душата).

Сега да сравним сънищата на Ана и Вронский. В основни линии те си приличат, и двата се основават на произшествието, случило се преди година и половина на релсите, когато влакът прегазва пазача. Но при Вронский загърнатият нещастен мъж е заменен, по-точно казано - ролята му е поверена на селянин, който участва в лов на мечки. В съня на Ана нахлуват впечатления от пътуването ѝ за Петербург - кондукторът, огнярят. И при двамата страшният мъж е с рошава брада, движи се бавно и мънка нещо - остатъци от "загърнатия" образ. И в двата случая се навежда и мърмори на френски (обикновено двамата говорят на френски в "истинския", според Толстой, свят), но Вронский не разбира, а Ана разбира, че в думите звучи идеята за желязо, иначе казано - за нещо разплескано и смазано, в каквото ще се превърне тя.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА