Родословни бележки и спомени из моя живот - 4

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА.

Същата седмица, в петък вечерта бяхме канени на вечеря при Апотолев - малкия братим. Според обичая, ние младоженците там и спахме.

Събота вечерта отидохме на първиче у Христевци, пак със свирачи, всички къщни, кумовете, братимите и някои най-близки роднини.

Като свърши вечерята, до късно се веселихме и след полунощ се върнахме в къщи, отдето се разотидоха всички у дома си, а Вета по обичая оставихме в бащината ѝ къща да преспи.

На другия ден - неделя, отидохме домашните с братимите и с учителите Александър Чакъров и Иван х.Мишев на обяд у Христевци, дето веселбата продължи до мръкнало, след което взехме си булката и отидохме у дома, а другите поканени също се прибраха у тях си. С това се свършиха сватбените угощения и веселби и започна нормалният и тих живот в семейството ни, състоящо се от татко и майка, от мен и Вета. У нас живееше почти постоянно братовчедката ми Полка, дъщеря на вуйчо Павел, брат на майка ми. По-рано постоянно живееше у нас по-голямата ѝ сестра Василка, след омъжването на която дойде да живее Полка. И двете бяха задомени от татко и майка, понеже вуйчо Павел беше много беден човек, прислужваше в махленската ни черква.

Аз продължих да упражнявам занаята си - часовникарството, обаче все умът ми беше в учителството.

В началото на юни 1892 година изпратих в Св. Екзархия заявление, с което молех да бъда назначен като учител. Уведомих за това и Георги Николов, който беше по това време студент в Цариградския медицински факултет.

Молбата ми в Св. Екзархия бе подкрепена от г. А. Шопов, екзархийски секретар и редактор на в. "Новини", който лично ме познаваше, и от приятеля ми Георги Николов.

И към втората половина на месец юли същата година получих от Екзархията назначение за главен учител в гр. Кичево с 40 турски лири годишна заплата.

Съобщение за същото получих и от училищната комисия при Българската църковна община в гр. Битоля, под № 51 от 10 август 1892 година. И с двете ми писма се съобщаваха имената на другите учители и учителки, а именно: Лев К. Карадимчев от Охрид, Абдулах ефенди от Кичево, Донка Чешмеджиева от Прилеп и Мария Николова от Кичево.

Щом получих екзархийското си назначение, набързо ликвидирах с часовникарството и започнах да се приготовлявам за новата си учителска служба.

Понеже през зимата мнозина от моите другари и приятели, като учители из провинцията, не можаха да присъстват на сватбата ми, а и поради новото ми учителско поприще, устроих вкъщи вечеринка, на която присъстваха всички мои близки.

На 18 август същата година заминах за Битоля, дето престоях десетина дни, през което време издържах пред Месариф комисион надлежния изпит и се снабдих с рухсаднаме на мое име за кичевското училище. И потеглих за Кичево, изпратен от моя приятел и другар Ахил Минджов, който по това време беше учител при българското 4-о класно училище в Битоля.

В Кичево отидох направо в общинския дом. Там заварих отец Хр. Терятинова от гр. Дойран, който предаваше службата и делата на новоназначения общински председател отец п. Иван п.Кръстев, чредник в кичевския манастир „Пречиста". Там присъстваше и йеродякон Йосиф, мой бивш съученик в Солунската гимназия, родом от гр. Крушево.

Сутринта, рано в зори, си замина отец Хр. Техятинов, та останах в общинския дом, заедно с п. Иван п.Кръстев и йеродякон Йосиф - първият като председател на кичевската църковна община, а вторият, като секретар на същата. Тази комбинация била скроена от йеродякон Йосиф, от п. Иван п.Кръстев от Орланци, чредник на манастира, и от пречистия игумен Негово Високопреподобие отец архимандрит Софроний, а възприета от отец архимандрит Козма Пречистенски, тогава председател на дебърската черковна община.

Веднага след пристигането се заех с отварянето на училището. В два-три дни учителите и учителките бяха налице. Черковният клисар прислужваше в училището, та същият от къща на къща оповести за отварянето на училището и записването на учениците и ученичките. Първия неделен ден, в края на черковната служба, и Мицко, старият екзархийски свещеник в града, съобщи на богомолците, че на другия ден, понеделник, ще се отслужи в училището водосвет и ще започнат редовни учебни занимания.

И наистина, на другия ден, освен учениците и ученичките, учителите и учителките, присъстваха на водосвета и много граждани.

В края на водосвета казах кратко слово за значението на науката и няколко напътствени думи за учениците и ученичките, след което гражданите, доволни от това скромно училищно тържество, се сбогуваха с всички учители и учителки, а ние, учителите и учителките, си влязохме в класните стаи, дето ни чакаха учениците и ученичките, разпределени в четири отделения на първи клас.

1-во отделение поверих на Лев Карадимчев, свършил педагогическия курс в Солун, 2-ро - на Мария Николова, 3-то - на Донка Чешмеджиева, а 4-то отделение и 1-ви клас разпределихме между мене, Лев Карадимчев и Донка Чешмеджиева. Турски език в 1-ви клас преподаваше Абдулах ефенди. Същият водеше и турската кореспонденция в общината.

Още през първите дни след започване на редовните учебни занятия, дочух да се шушука между общинските съветници, черковно-училищните настоятели и по-първите граждани, на което не бяха чужди и отец Иван п.Кръстев и йеродякон Йосиф, че по-добре щяло да бъде, ако училището не бъде смесено, та обучението да се води поотделно: учениците при учителите, а ученичките при учителките.

Разбира се, че аз най-енергично се противопоставих и не допуснах да ми се бъркат в училищната работа, за успеха на която, във всяко отношение бяхме пряко отговорни аз и колегите ми. По такъв начин на въпроса се постави точка и учебните занятия не се смутиха от нищо. Всеки от нас най-ревностно изпълняваше службата си. И всички заедно се трудехме за успеха и дисциплината в училището.

Понеже новият председател на общината отец п. Иван беше с килийно образование, макар и да беше доста разбран човек по светски и черковни въпроси, не можеше да води нито канцеларската работа, нито въобще реда в общината, както туй самичък вършел неговият предшественик. Ето защо Св. Екзархия се бе съгласила да назначи за помощник, по негова устна молба, отец йеродякон Йосиф. Последният беше млад, интелигентен калугер, с дар слово и гъвкав ум, амбициозен, и с тези качества умееше винаги да се налага над добродушни» игумен архимандрит Софроний, а още повече над п. Иван.

И се залови дякончето Йосиф със секретарската работа в общината, обаче това трая само една седмица, защото се убеди той самичък, че физически ще му бъде невъзможно да изпълнява едновременно четири длъжности: дякон, секретар и учител в манастира и секретар при общината в Кичево, поради което щеше да бъде принуден да изминава с кон 2-3 пъти седмично разстоянието между града и манастира.

Поради това и двамата - п. Иван и дякона Йосиф, ме помолиха да си дам съгласието да пишат на Св. Екзархия, за да ми възложат секретарската длъжност в общината. Аз се съгласих и те още същия ден писаха в Св. Екзархия, която от своя страна веднага ме натовари със секретарската длъжност в общината с поръчение и да подписвам цялата официална кореспонденция и протоколите.

Не се измина и една седмица, получих от Св. Екзархия и трето назначение: околийски училищен инспектор в Кичевско. Млад бях аз тогава, пълен с енергия и жаден за работа, та никак не ми тежаха и трите служби.

За състоянието на градското училище изпращах в Св. Екзархия три рапорта през годината: в началото на учебната година, в средата на февруари и в края на учебната година.

Селските училища обикалях веднъж в годината по изрична заповед на Св. Екзархия през м. февруари и март. След свършване на ревизията изпращах в Св. Екзархия общо подробен и обширен отчет за състоянието на всички селски училища, както и някои бележки, представляващи интерес и важност в географско, историческо и политическо отношение.

Не пропусках да давам сведения и за сърбоманската пропаганда в Кичевско, а особено в Поречието.

След започване на редовните учебни занятия убедих п. Иван, че от голяма полза ще бъде за черковно-училищното дело, ако имаме отношения с по-висшите представители на властта. И последователно посетихме каймакамина, кадията, юзбашията, малъмюдюри, началника на земеделската банка, Шех Ахмед и брат му Дервиш Махмуд. Те всички ни върнаха посещението в общината, след което, почти всеки петък (Джумагюни) п. Иван и аз посещавахме каймайкамина и Шех Ахмед, като се срещахме с по-висшите правителствени чиновници и турски местни първенци. Щастливо съвпадение - бащата на кичевския каймакамин бе по това време също каймакамин в Охрид. Синът на Шех Ахмед беше учител в Охридското медресе и квартируваше в Охридското теке, чийто голям стенен часовник аз поправях винаги безплатно. Юзбашията Реза ефенди е бил дълги години на същата служба в Охрид, дето имаше и своя къща в Долна влашка махала. Тази къща бил купил от Лев Огненов. Малмюдюри е бил на същата длъжност в Охрид, а заведующ земеделската банка Иззет ефенди е бил внук на Юсуф черкез, охридски жител, който се ползвал с добро име между турците и българите. И наистина, тия наши връзки с представителите на властите и местните турски първенци подействаха ободрително върху българското население, а угнетително върху гъркоманите и сърбоманите, които се представляваха от двама свещеници и власи, придошли от Крушово. Те бяха обсебили черквата, в която се четеше по черковнославянски книги. Българите се черкуваха в училищния салон, приспособен за параклис. А придошли чужденци куцовласи с рушвети бяха обсебили черквата, съградена с труд, пот и с пари на местни българи! Каква жестока неправда!!! И черквата, и параклиса бяха в един и същи двор, обстоятелство, което още повече дразнеше духа и бодеше очите на българите!

Вечерта срещу 8 септември стар стил по случай събора в Кичевския манастир, дойдоха в манастира на гости неколцина общински съветници от гр. Дебър, водени от Негово Високопреподобие архимандрит Козма, който по това време беше председател на тамошната черковна община. На събора в манастира „Пречиста“ идват богомолци не само от Кичевско, ами и от Охридско, Стружко, Дебърско, Гостиварско, Тетовско, Поречко, Крушевско-Демирхисарско и Битолско. Според обичая, всеки гост, съобразно материалното си състояние, оставя дар на манастира, в пари или в натура. По този случай изпратих в цариградския вестник „Новини“ доста дълга дописка, в която описвах манастира и събора.

След тридневно гостуване в манастира съветниците се завърнаха в Дебър, а отец Козма посети Кичево, дето престоя една седмица. При тия посещения той се придружаваше от отец игумена архимандрит Софроний, от председателя на общината отец Иван п.Кръстев, от мен като главен учител на българските училища и от дякончето Йосиф. През времето на престоя на отец Козма в Кичево, той бе посетен от всички наши правителствени чиновници начело с каймакамина и от много турски и български първенци от града и околията. Той се ползваше с голям авторитет и с добро име измежду цялото население без разлика на вяра и като такъв той пръв е повел борбата в Кичевско против фанариотската патриаршия, която с клевети, присъщи ней, издействала от правителството младият и енергичен пречистенски игумен отец архимандрит Козма да бъде изпратен на заточение в един гръцки манастир на Света гора. Впоследствие той успява да избяга от Света гора и се приютява в Св. Екзархия при Негово Блаженство Екзарх Йосиф.

Впоследствие Негово Блаженство го изпраща като председател на българската черковна община в Солун и катопреподавател по закон божи в гимназията. След това той е председателствал общините в Битоля, Дебър и Кичево. Отец Козма беше много трудолюбив и любознателен. Имаше много богата библиотека. Той, макар и самоук, бъбреше и френски език! Преди да си замине за Дебър, всички отидохме на гости в Текия, Бегташийско теке до с. Брод, разположено при вратата на Поречието. Господар на текето беше един шейх инвалид и полуумен човек. Обаче истинските разпоредители бяха неговият братов внук Хасан бей и неговият шурей Мето ага. Последните двама имаха голямо влияние в тоя отдалечен край. Поречието граничеше с Кичевско, Крушовско, Прилепско, Велешко, Скопско, Тетовско и Гостиварско.

Немного далеч от текето в отсрещните планински дипли бе разположено село Сланско, в което имаше училище, спадащо под моето ведомство. Възползвах се от случая и чрез текийските прислужници поканих селския учител Илия Чонев на среща. Той веднага се отзова на поканата ми и аз можах да се уведомя от него за състоянието на училището, както и за околните села, като му обещах, от моя страна, че наскоро ще посетя училището му. Той беше родом от гр. Крушово, което не беше далеч от с. Сланско. Селото си добило името Сланско от солената вода, която извира съвсем наблизо. Местното население вместо солено казва „слано“, та оттук и името на селото - Сланско.

След тридневно гостуване в Текето, след обичайния паричен дар, се сбогувахме с господаря и неговите близки Хасан ага и Мето ага и се завърнахме в Кичево, отдето същия ден, вечерта, о. Козма, придружен от отец-игумена и дякон Йосиф, се отправи за манастира.

На другия ден отец Козма, придружен от своя сейменин и от едно правителствено заптие, отпътува за Дебър.

Към края на месец октомври предупреден бях от домашните ми, че след някой и друг ден, с божието име, семейството ми ще се сдобие с един нов човек, вследствие на което бях в непрекъсната тревога. Понеже очакваното известие доста закъсня, запалих свещ пред Св. Богородица, като горещо ѝ се молех - с леснина да стане раждането. В понеделник, беше подир обяд, отидох в телеграфната станция и подадох телеграма, с която запитвах как са домашните ми. Преди моята телеграма да се изпрати, получи се за мен телеграма, препратена от Крушово със следното съдържание: „Кърчовада мектеб мюдюру Иван Нелчинов - Еркек евлади дюняда гелмиштър. (подпис) Сотир Минджов".

Моята телеграма, с която запитвах домашните ми, стана вече безпредметна, та вместо нея, изпратих друга, с която им честитях новороденото.

Забавянето на телеграмата станало по погрешка на телеграфната станция: по турски Кичево се пише Кърчова, а Крушово - Коршова, та станало смешение. По една щастлива случайност в Крушово беше учител моя близък приятел и братим на сватбата ми Наум Апостолов, та той поправил грешката и ги упътил да ми препратят телеграмата в Кичево.

По изричното желание на татко кръстницата поставила на първородния ми син името Никола.

Коледните празници прекарах в Охрид при домашните си. През есента бе се открило в Охрид неделно училище, в което учителите всеки неделен ден, след черковния отпуск, държаха сказки с патриотично съдържание в забавачницата при св. Климентовите училища. Душата на тия конференции, в които взимаше участие и гражданството, бе учителят Константин Николов от гр. Ресен.

На такава една конференция присъствах и аз. И възхитен от това, що видях и чух, в кратка импровизирана реч възхвалих просветната и родолюбива дейност на охридските учители.

На Ивановден посрещнах гости за именния ми ден. Същия ден заранта пристигна от Кичево и общинския сеймен Азис, когото селяните от Кичевско именуваха "Азис общинарот“. Същият, поради своята почтеност и акуратност в службата си, бе несменяем.

Вследствие големите снегове, на връщане за Кичево, ние минахме през с. Турие, разположено по билото на планината, и взехме вляво, на Пресека, и се озовахме при извора на р. Велика. Там преспахме в хана на Тоше и на другия ден, подир обяд, пристигнахме живи и здрави в Кичево. Макар и да разполагахме с два коня, обаче поради дълбокия сняг, невъзможно бе да се язди, та целия път от р. Сатеска, там, където тя излиза на Охридско-Стружкото поле, до гр. Кичево, извървяхме пешком.

С нова енергия се отдадох на всекидневната ми училищна работа.

Един неделен ден, след черковния отпуск, се отбих в учителската стая, която, както и параклисът ни, гледаше с прозореца в черковния двор. И какво виждам? Един наш общински съветник, в напреднала възраст, след като престоя на службата в параклиса ни, влиза в черквата, дето още не бе свършила божествената литургия! Това ме озадачи извънредно много, престоях на прозореца, додето той излезе от черквата и го настигнах на улицата. След обичаен поздрав, запитах го какво диреше в черквата на гръкоманите. Той много спокойно ми отговори, че влязъл там, за да запали свещ и да се прекръсти, понеже нашият параклис не бил черква, а училищен салон, дето се учат децата! Възразих му на това с думите в свещеното писание: „Дето са събрани двама или трима в Мое име, там съм и Аз“.

Тази случка, наглед съвсем маловажна, ме накара да се заинтересувам по-сериозно за черковния въпрос в Кичево.

И узнах, че черквата била неизчерпаем източник на рушвети за всеки новодошъл каймакамин в Кичево, както и за някои приближени нему чиновници. Такива рушвети били давани и от нашите българи, и от гъркоманите власи, към които бяха се прилепили двама-трима сърбомани.

Като дойдох в Кичево, заварих сърбоманско училище с 10-12 ученици и ученички и с учителя Станко п.Михайлов. Обаче то не изтрая до края на учебната година и беше закрито поради липса на ученици: всички дойдоха в нашето училище. Между тях бяха и двамата синове на гръкоманския свещеник Андрей.

У турците, както религиозните празници, така и султанският празник се движи по месечината, та през учебната 1892/93 година въпросният празник се случи през месец февруари. По тоя случай, подир обяд, общинският състав и учителското тяло, заедно с учениците, отидохме в конака и поднесохме на каймакамина обичайните поздравления и благопожелания за Н. И. В. Султана. Поради същия случай поднесох на каймакамина писмен адрес от учителското тяло и от учениците. Адресът бе подписан от учителя по турски език Абдулах ефенди. На другия ден дойде на гости в квартирата ми Шех Ахмед, един много добродушен старец. За да му се похваля и му направя кефа, му поднесох черновката от адреса. Обаче, за голямо мое учудване, след като го прегледа, ми каза: „Даскалче, аз не умея да пеям ръкописно писмо“. Вечерта имаше осветление и прием в училището. Посетиха ни мнозина правителствени чиновници и граждани: турци и българи. Домакини бяхме общинският съвет начело с п. Иван и ние - учителите.

През месец март получих от Св. Екзархия предписание да посетя селските училища и своевременно да изпратя подробен рапорт за тяхното състояние. Определих си да започна с манастирското училище и след туй да посетя последователно селата Свиница, Белица, Бръждани, Подвие, Попоец, Елховец, Доброновец, Поленци, Орланци, Св. Врач, Доквица, Сленско и Ягол.

При всяко село нощувах и беседвах със свещеника, с учителя и със селяните върху нуждите на училището и на черквата, и на селото изобщо. На сбогуване винаги им вменявах в дълг, колчем идват в града, да се отбиват било в общината, било в училището, даже и в квартирата ми при Божин. Горният етаж служеше за канцелария на общината и за квартира на п. Иван, а долният обитавах аз и колегата ми Лев Карадимчев.

Великден беше. И аз, и Карадимчев бяхме в черквата на Второ Възкресение и идва ученикът Милослав Новев, който ни прислужваше, и ни обади, че полицаят Мустафа ефенди и помощникът му Ибрахим ефенди били ни изпратили гозба - печена гъска и една тепсия баница с уведомление, че и двамата ще вечерят с нас. Отец Иван беше при домашните си в с. Орланци и там прекара празниците.

И наистина, щом се мръкна и любезните гости дойдоха, ние ги посрещнахме с отворени обятия и с искрена радост заради вниманието, което показаха в случая към нас.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".