სულიკო

Има едни прекалени светци, които заради бълхата изгарят юргана, заради наш Иван намразват свети Иван и са винаги готови заедно с мръсната вода да изхвърлят от коритото и бебето.

Преди доста много време някъде тук в този блог представих песента "Bella ciao" и един такъв прекален светец ми вика: „Ама ти защо така, не знаеш ли, че тази песен е комунистическа?“

Отминах го без внимание, защо да си губя времето да му обяснявам, че във въпросната италианска партизанска песен няма нищо комунистическо (един партизанин иска, ако бъде убит, да посадят на гроба му цветенце – това е в общи линии песента!), че между италианските партизани и нашенските шумкари няма нищо общо и че комунистите от цял свят са си присвоили "Bella ciao" за своя, защото просто им е такъв нравът – обичат да си присвояват това, което не е тяхно.

На прекален светец да обясняваш, няма смисъл, той никога не вдява: казваш му, че „Изгнаник“ („Тихо полъхва вечерник прохладен…“) е една от най-носталгично-романтичните песни в българския градски фолклор, той ти вика: „Ама тя е била любима песен на Георги Димитров!“, казваш му, че Никола Вапцаров е един от модерните поети в българската литература от първата половина на миналия век, непризнат за такъв и по свое време, и по комунистическо време, че и днес, а той си знае своето: „Ама Вапцаров е разнасял куфари с пари за комунистите!“.

С една дума – предлагаш му да си говорите за поезия, а той ти предлага да си говорите за куфари с пари.

Изобщо – умряла работа, а този набъбнал увод го направих, за да не подскочи пак някой до тавана, защото по-надолу ще стане дума за любимата песен на… Сталин.

Но няма да стане дума за нея, защото е любимата песен на Сталин, а защото просто е една много, ама много хубава песен – и като текст, и като мелодия.

Песента се казва „Суликò“ (სულიკო), грузинска е и на много места можете да прочетете, че е народна, но не е, стилизирана е като народна.

Автор на текста е грузинският поет, писател, публицист и виден общественик Акакий Церетели (1840-1915, на снимката), който малко след неговото написване (през 1895 година) моли своята родственица Варинка Церетели да създаде и мелодия за изпълнението му в съпровод на китара.

През 1898 година английската фирма „Фонограф“ записва за първи път „Суликò“ в изпълнение на същата Варинка Церетели, след което песента вече напуска пределите на Тбилиси и тръгва по света, за да придобие не малко интерпретации и на други езици.

Интересно е да се знае, че в грузински език няма мъжки и женски род, името Сулико е и женско, и мъжко и песента може да бъде разглеждана двояко: и като обръщение към любима, и като обръщение към любим.

Оригиналния текст го давам по-долу транслитериран, защото предполагам, че - също като мене - не можете да четете на грузински, а преводът (буквален, в „женски“ вариант) съм го направил от руски, защото не само че не мога да чета на грузински, но и не зная грузински (освен думата „батоно“).

Сакварлис саплавс ведзебди, Вер внахе дакаргуликхо, Гуламосквнили втироди: "Сада хар чемо Сулико"! Екалши варди шевнишне, Облад ром амосуликхо, Гулис панцкалит вкитхавди: "Шен хом ара хар, Сулико". Сулганабули булбули Потлебши мималуликхо. Мивехматкбиле читунас: "Шен хом ара хар, Сулико". Шеипртхиала мгосанма, Кхвавилс нискарти шеахо, Чаиквнес-чаичикчика, Титкос стква : "диах, диахо"!

Търсех гроба на любимата, не го намерих, изгубих се, от цялото си сърце ридаех: "Къде си, моя Сулико!" Бодлива роза видях, че расте самотно, с трепнало сърце попитах: "Не си ли ти това, Сулико?" Притихнал славей в листата се е сгушил. Попитах ласкаво птичката: "Не си ли ти това, Сулиоко?" Потрепна певецът, докосна цветчето с клюна си, полуридаеше-получуруликаше, сякаш казваше: "Да, аз съм!"...