Родословни бележки и спомени из моя живот

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИСЛОВИЕ ОТ Д-Р ПЕТЪР ШАПКАРЕВ

Българските възрожденци в Македония от втората половина на XIX и началото на XX век активно участват в процеса на възстановяването и по-нататъшното укрепване на българщината в тази част от българските земи, които по силата на несправедливия Берлински договор остават отново под турско робство. Много от тях, чувствайки голямото значение на извършваната от тях дейност „в полза народу“, са оставили след себе си ценни материали, във вид на автобиографии, дневници, спомени и други мемоарни форми, в които се съобщават интересни и автентични епизоди от борбите на македонските българи за политическо и духовно освобождение. Такива са например автобиографията на Григор Пърличев, дневникът и спомените на Евтим Спространов, автобиографията на Кузман Шапкарев и други. Освен това тези материали показват без предубеждения и фалшификации българската националност на живущите там сланини

Подобна автобиография под заглавие „Родословни бележки и спомени из моя живот“ е оставил и Иван Н. Нелчинов - бележит деец в освободителните борби на македонските българи в Македония и емиграцията в България. По обем тя е 31 гъсто написани страници. Датирана е „23.4.1934 г.“ и обхваща периода до 1909 година.

Кой е Иван Нелчинов?

Иван Нелчинов е роден в Охрид на 26. IХ.1869 година. Първоначално се учи на занаят - часовникарство, но по-късно постъпва в българската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Солун. През месец юли 1892 година е назначен за главен учител в гр. Кичево, където изпълнява едновременно длъжностите секретар на общината и училищен инспектор в Кичевско. По-нататък той учителства и в други градове в Македония - Костур, Крушево, Охрид и други. Наред с просветната си дейност Ив. Нелчинов развива и активна революционна дейност. Илинденското въстание го заварва като член на Охридското околийско бюро на Организацията. През време на революционната си дейност, както по-подробно е описано в автобиографията му, Нелчинов влиза в затвора седем пъти, като времето на престоя там и размерът на присъдите са различни. През 1907 година е осъден на „вечен крепостен затвор“, но преди да бъде изпратен на заточение става младотурската революция (Хуриет), и бива амнистиран на 10 юли 1907 година. След Хуриета той се включва активно в обществена дейност и в движението на конституционните клубове. През време на Първата световна война 1915-1918 година е назначен за околийски началник на Охридска околия. През 1923 година заедно с многочленното си семейство преминава в България - първоначално във Видин, а след това в София, където се установява окончателно. През 1925 година се пенсионира. Подробности за живота и делото на Иван Нелчинов, за неговата просветна, революционна и обществена дейност се дават в приложената автобиография. В София се включва в живота на македонската емиграция. Дълги години е председател на Охридското братство „Свети Климент“, избиран е в ръководството на Илинденската организация. През 1937 година е избран за редовен член на Македонския научен институт. На преклонна възраст през 1941 година той посещава родния си град Охрид, където гражданството и местните власти му оказват най-голяма почит и признателност. В семейството на Иван Нелчинов израстват седем деца. от които пет сина и две дъщери. Ученолюбивият баща осигурява на всички деца виеше образование, от които трима са юристи, един - офицер, една учителка по счетоводство, един машинен инженер и една - лекарка. Всички деца се включват в обществения живот на страната и на македонската емиграция в България.

Иван Нелчинов умира във Владая на 75 годишна възраст на 27 януари 1944 година.

Ето и самата автобиография („Родословни бележки и спомени из моя живот“) на Иван Нелчинов. В нея се правят незначителни съкращения и се запазва стилът на автора. Направени са и някои редакционни поправки.

ИВАН Н. НЕЛЧИНОВ - "РОДОСЛОВНИ БЕЛЕЖКИ И СПОМЕНИ ИЗ МОЯ ЖИВОТ"

Отдавна децата ми ме молят и настояват да напиша, каквото помня, върху нашето родословие, както и за моята, макар и съвсем скромна, учителска, обществена и революционна дейност. Аз отказвах и отлагах, под предлог, което е и самата истина, че много дати и събития съм забравил, а пък онова, което съм запомнил, е много смътно в паметта ми.

Както и да е, аз излязох слаб, и най-после... отстъпих пред постоянното и силно настояване на децата ми, та се заех, колчем имам добро настроение, да сядам и да написвам по някоя страница от онова, което е останало в паметта ми. Аз обичах и обичам отечеството си и през целия си живот, като учител, революционер и общественик, безкористно му служих от сърце и душа и с всичката си енергия. Моето горещо желание е, щото и моите деца да обичат от все сърце своя народ и безкористно, и по-умело от мене да му служат, защото всички са с виеше образование, а не като мене - с непълно средно образование. Да бъдат децата ми високо просветени и родолюбиви - това бе моя идеал в живота ми - живот пълен с тревоги, премеждия, лишения и страдания, съпровождани в края на краищата от истинска душевна радост и наслада за изпълнен дълг към род и родина!

Настоящите ми спомени и бележки, в тяхната цялост, трябва да останат изключително достояние само на децата ми. Само някои извадки от тях, които биха били от обществен интерес, могат да станат достояние и на обществото. И то само в такъв случай, ако с това се цели да се установи истината - истина, която би способствала да се въдвори мир, съгласие и любов между моите съграждани, частно или общо, между моите съотечественици. Защото никога, абсолютно никога в живота си, нито на младини, нито на старини, не съм бил сторонник на крайностите и неотстъпчивостта, без обаче да жертвам истината, справедливостта, които в края на краищата винаги са възтържествували безобидно, даже за противника ми. Препоръчвам и на моите деца с достойнство да отстояват своите положителни, зрелообмислени убеждения, целящи винаги благото на измъченото ни отечество, без да бъдат заядливи с когото и да било. Заядливостта не е присъща на благородния характер, с който най-добре се служи на отечеството.

Нашият род носи името НЕЛЧИНОВИ от дядо, прадядо и прапрадядо. Етимологически прякорът НЕЛЧИНОВ произлиза от НЕДЯЛКО-НЕЛКО-НЕЛЧИН-НЕЛЧИНОВ.

Татко ми Никола Иванов Нелчинов бил роден в с. Модрич, Дебърско, а майка ми Пера (Петра) Николова Гьореска била родена в с. Нерези, също Дебърско. И двете села са разположени по планинските склонове, издигащи се по левия бряг на река Дрин, по пътя от гр. Струга за гр. Дебър. И двете семейства - и татковото, и майчиното, поради постоянните и големи зулуми на албанските дерибеи и разбойници, били принудени, още когато татко и майка били малки деца, да напуснат родните си огнища и са се преселили завинаги в гр. Охрид.

Точно през коя година станало преселването не мога да установя, а зная само, че Нелчиновци са дошли в Охрид 7-8 години по-рано от Гьоревци. Първите са се установили в квартал „Кошища“, а вторите - в квартал „Варош“ у д-р Константин Робев.

Отсядането на баба Бисера Николова Гьореска със сина си Павле и дъщеря си Пера у д-р Робев си обяснявам със следното обстоятелство: дядо Никола Гьорески е бил на седем села КЕФАЙЛИЯ (кмет), та като такъв е идвал често в Охрид, по служебна работа и ще да е бил приятел на семейството д-р Робеви. Впоследствие и те са се преместили в квартал „Кошища“ и то в съседство с Нелчиновци.

Майка ми разправяше следния анекдот: в с. Нерези всяка година на празника „Преображение“ през месец август се уреждала обща трапеза в черковния двор. На тази трапеза, освен нерезани, идвали гости и от съседните села. Случило се веднъж, щото тъкмо в тоя ден баща ѝ Никола Гьорески, по неотложна общинска работа, да отсъства от селото - бил в Дебър или в Охрид. Във време на обеда, един от сътрапезниците, някой си Спасе, обидил с някаква дума майка ѝ Бисера, която вместо отговор, му запратила по главата намиращата се на трапезата пълна бъклица с вино. Пострадалият, с окървавена глава и засрамен, веднага напуснал трапезата, а сътрапезниците обърнали се с почит към Бисера със следните албански думи: „Ор Николице скиньо, мир с бера Спаси свиньо!“

При напускане на с. Модрич семейството ни се състояло от баба ми Велика и двамата ѝ сина: Наум (чичо ми) и Никола (баща ми). Чичо Наум бил 7-8 години по-голям от баща ми. Още от ранно детство и двамата се отдали на дюлгерство. Никакво училище не са посещавали, били неграмотни.

Отначало работили в Охрид, после в Солун, а най-после в Браила, Румъния.

Когато работили в Солун, случило им се голямо премеждие: пристигнал бил в Солун, идещ от Румъния, един майстор дюлгер от дебърското село Дренок от семейството Чубриновци, който се връщал при домашните си. А някой си член на това семейство бил убил братовия син на стрина ми Наумица. Пристигналият Чубринов изявил желание да пренощува в квартирата, дето живеели, заедно с други майстори и стрико ми, и татко ми. Обаче съквартирантите им, знаейки отношенията в подобни случаи между враждуващи семейства, са го замолили да пренощува другаде, поради присъствието в същата квартира на братя Нелчинови. На това предупреждение Чубринов с пренебрежение отговорил, че никак не се бои от тях, защото Нелчинови са кучета, които само лаят, а не хапят и даже той може да занесе и поздрав на Наумица. Целият този разговор „мот а мо" бил предаден на стрико Наум, който, с право, се възмутил и обидил до дън душа от нахалството и безочливостта на тоя неканен гост. И решил той да го накаже, за да запази своето лично достойнство и семейната си чест от поругание.

Взел един арнаутски пищов, напълнил го с два фишека барут и прибавил един куршум разрязан кръстообразно. Всички си легнали да спят, заедно с неканения гост; легнали си на свой ред и чичо, и татко. Никой не подозирал какво има да става, в това число и татко. Всички заспали, само чичо Наум не могъл да заспи. По едно време един от другарите му се събудил и чичо му се оплаква, че не може да заспи, защото е влязла в окото му една раска (прашинка) и се мъчи да я извади.

И сутринта, когато всички били насядали около огнището, пиели кафе и разговаряли, чичо Наум, под прикритието на татко и двамата правостоящи, изпразнил пищова върху Чубринов, когото повалил мъртъв, след което двамата, необезпокоявани от никого, веднага избягали и се скрили поотделно в разни съседни къщи. При прехвърлянето от една къща в друга, чичо Наум бил подгонен от гавазина на австрийския консул, и в самоотбраната си, с теслата, която носел в пояса, отрязал ръката му и така се спасил.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".