Родословни бележки и спомени из моя живот - 6

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА, ПЕТА.

През моята революционна дейност влизал съм седем пъти в затвор: първи път през лятната ваканция на 1897 година заедно с Пере Тошев в Охрид. Пере дойде в Охрид по организационна работа и беше гост при мене. Една вечер той и аз отидохме в Струга у Александър Чакъров. На другия ден обаче, рано-рано, бяхме поканени със стражар от мюсюдира, който ни съобщи, че получил заповед от охридския каймакамин да ни изпрати по етапен ред в Охрид, дето ни затвориха. Вечерта с гаранция ни освободиха. Втори път влязох в затвора през същата ваканция, през август, поради убийството на охридския сърбоманин Димитър Гърданов. Тогава изпоарестуваха всички учители от Охрид. В това число прибраха и мене, макар аз да бях учител в Костур. Тая чест ми направиха, защото Христо Узунов веднага след убийството дойде у нас вкъщи, та се уговорихме да измислим за него алиби, което и сторихме.

След десет дни ме освободиха, благодарение на случайното ми познанство от Костур с кятипина на мюстендика, който при разпита самичък нагаждаше моите отговори и се стараеше да ми задава много повърхностни въпроси.

Трети път в Кичево, срещу Гергьовден 1899 година, поради опит за пожар на гръкоманския параклис. Тогава престоях в затвора само три дни.

Четвъртия път в Кичево от 28 октомври до 5 ноември 1900 г. поради аферата с убийството на дебърските бегове. Тогава бях освободен от затвора благодарение застъпничеството на охридския шех Исмаил ефенди, който тогава беше дошъл на гости при кичевските шехове. Той беше много добър и благ човек и по такъв начин не допускаше, че и аз вземам участие в революционното дело.

Пети път пак в Кичево, поради същата афера. Арестуваха ме тъкмо на Бъдни вечер, срещу Божик. В кическия затвор лежах седем месеца, след което ме откараха в битолския затвор, дето престоях още три месеца. Най-после, след десетмесечно престояване в затвора, съдът издаде оправдателна присъда. Заедно с мене в затвора бяха: протойерей Тома Николов, дякон Йосиф и учителите Лука Джеров, Филип Чочков, Славейко Арсов, Матей Христов, Гиче и други граждани и селяни. Предател по тая афера бе някой си Яне, родом от Дебърско.

Шести път лежах в затвора в Охрид през 1903 год., в промеждутъка между Солунския атентат и Илинденското въстание. На 17 май ме арестуваха, а на 29 юни, на Петровден, ме освободиха срещу 50 лири гаранция и срещу клетва „за вярност“ на Султана. Охридският митрополит Методи в присъствието на каймакамина, който не знаеше български, ме закле, „че ще служа вярно на народа!“ Тогавашното арестуване принуди моите другари в бюрото да се укрият и по-скоро да заминат в гората, за да образуват горското началство. И най-после, седми път бях арестуван на 23 ноември 1907 година, поради залавяне архивата на войводата Деян Димитров. След тридневно престояване в охридския затвор бях откаран със силна охрана през Петрино в битолския затвор. По време на процеса, освен заловения архив, който служеше за веществено доказателство за моето ръководно активно участие в революционното дело в Охридско, съдът изслуша предателските показания на Петър Лигушът от Битоля, бивш член на битолския окръжен революционен комитет. В обвинителната си реч прокурорът поиска специално за мене смъртно наказание, понеже като директор на охридските училища съм занемарил пряката си длъжност - обучението и възпитанието на учащата се младеж, и съм се отдал на рушителна революционна дейност, като съм издавал и смъртни присъди, било против турци, било против християни, провинени пред Организацията и осъдени от нейните съдилища. Извънредният съд смекчи смъртното наказание с „вечен крепостен затвор“. Заедно с мене бяха осъдени на вечен крепостен затвор и Евгени п.Симеонов от Битоля, Климент Хаджов от Струга, Харалам Петков от Охрид, Руси п.Тодоров от с. Велмей, поп Йордан от с. Сбъджи, Евтим Бодлев от Охрид, поп Георги от с. Слатино, Темелко Блажев от с. Ърбино и други кой по десет, кой по пет години строг тъмничен затвор.

Управлението на затвора се готвеше вече да ни изпраща в Мурзук, в оазиса Фезан, в Африка, дето, може би, повечето от нас надали щяха да оцелеят по пътя, обаче, благодарение на Хуриета, тоя проект не се изпълни, и ние, заедно с всички затворници, бяхме освободени на 10 юли 1908 година. При завръщането ни в Охрид, охридчани ни устроиха бляскаво посрещане. Медения месец на Хуриета прекарахме в побратимяване с турците, гощавки и веселия. Меденият месец мина и дойде време за работа. И двете страни - турците и ние - застанахме здраво на своите позиции. Първите, за да ни асимилират, а ние пък, за да защитим своята национална физиономия. Понеже аз, уместно или неуместно, открито и най-енергично се противопоставях на всяко тяхно начинание, което пряко или косвено целеше да подцени нашето значение в културно и политико-икономическо отношение, охридските „младотурци“, които всъщност си останаха пак старотурци, с изключение само на Еюб Сабри ефенди, почнаха както преди Хуриета, пак да скърцат със зъби против мене. И през пролетта на 1911 година, на младотурския конгрес в Солун, бяха ми направили високата чест и мен да впишат в листата на ония българи в Македония, които трябва да бъдат най-първо убити. Това ми бе съобщено поверително, чрез Ламби Донейков, от страна на охридския албански първенец Хамди бей, който също, като опасен албанец, бил в списъка, поради което и преди мен напусна Охрид.

От една страна, поради това обстоятелство, и от друга страна, поради продължителната ми опасна болест, приятели и семейството ми ме заставиха да напусна Охрид, за да се избавя едновременно и от болестта, и от младотурците.

* * *

Само недоразуменията ми с Петър Чаулев ме принудиха през 1907 година да си подам оставката от Бюрото, макар и да бях преизбран с абсолютно болшинство. Това направих, защото поставях интересите на Организацията по-горе от всичко друго. И след Хуриета бях настоятелно канен да вляза в Бюрото, обаче аз категорично отказах и си останах обикновен работник на Организацията.

* * *

1909 година

През лятната училищна ваканция се състояха в Солун два конгреса: учителският и клубният.

На първия аз бях делегат на учителската колегия от Охрид и Охридско, а Евтим Спространов представляваше учителите от гр. Крушово и крушовските села.

На втория - клубния, Охрид беше представляван от мен и от Евтим Спространов.

За улеснение на делегатите, от които повечето бяха учители, конгресите се състояха без прекъсване, един след друг - първо учителският, а след него - клубният.

На учителския конгрес бе избран за председател Георги Баждаров, а за подпредседател - аз. Конгресът трая четири дни - сутрин и подир обяд, и извърши много полезна работа за учебното дело в Македония и Одринско. В заседанията присъстваха и представители на Св. Екзархия.

Конгресът на българските конституционни клубове продължи седем-осем дни със заседания сутрин и подир обяд. През времетраенето на конгреса съм вземал думата десетина пъти.

***

По-нататък в автобиографията се дават някои подробности за участието на Иван Нелчинов в тези два конгреса, като се предават и части от негови изказвания. В края на ръкописа е поместена интересна информация за началото и развитието на учебното дело в град Охрид след 1852 година.

***

През 1852 година жителите от квартала „Месокастро“ построяват училищно здание върху подареното място от Йоче Христовски и първи се осмеляват да издълбаят над училищната врата, облицована с камък, следния многозначителен надпис: „СИЯ УЧИЛИЩНАЯ СГРАДА КЪ ПРОСВЕЩЕНИЙ БОЛГАРСКИЯ МЛАДЕНЦИ ТРЕХЪ МАХАЛЪ МЕСОКАСТРО, ХАДЖИ-КАСЪМ И СКЕНДЕР БЕЙ, СЪЗИДА СЕ ВЪ ЛЕТО 1852, ЮЛИЙ 15, ГР. ОХРИД“.

Обаче в това ново здание преподаването продължава да става на гръцки.

Според летописните бележки, съдържащи се в годишните формуляри на охридските училища за 1908/1909 година, съставени от мен в битността ми на директор на същите училища, учебното дело в гр. Охрид на роден български език, ето как се е развивало последователно, и то от периферията към центъра:

1. На 10 октомври 1858 година Георги и Никола Мустреви - баща и син, по занятие самарджии, открили в своя дом, в квартала „Месокастро", частно вечерно българско училище, което било тайно посещавано от възрастни ученици от варошкото и месокастренското гръцко училище, от калфи и занаятчии. След деветмесечно функциониране, вследствие интригите и клеветите на охридските чорбаджии-гъркомани и на гръцката митрополия, то било закрито. За своето учителстване Никола Мустрев бил получил от Зографския манастири 6 000 гроша.

2. На 6 декември 1858 година първенците от квартала „Кошища“ братя Никола и Наум Нелчинови, братя Спас и Стоян Нерезанови, Христо Кувенджия, по-късно свещеник (баща на генерал Кръстьо Златарев), и Сотир Соколов, Никола Дебранец, старият Митуш и други, насърчени от стружанина Митре Даскалът (Димитър Миладинов), и сигурно, повечето от тях под влиянието на ученолюбивото българско общество в Браила и Галац (Румъния), дето са упражнявали своя дюлгерски занаят, положили основния камък на училищно здание, в което да се учат децата на българска книга. Водосветът в случая е бил извършен от самия гръцки владика Милети срещу 500 гроша възнаграждение. Горкият? Той никак не подозирал, че това скромно училище ще ускори неговото изпъждане от Охрид и впоследствие от цялата епархия.

Докато да се изгради училището, отличния по успех ученик Коста Наумов Нелчинов бил заведен от чича си Никола Нелчинов в Цариград, дето престоял цяла година в училището на Илариона Макариополски.

Завърналият се от Цариград Коста Н. Нелчинов, добре подготвен, на 14 февруари 1860 година, с тържествен водосвет, отваря първото българско основно училище в квартала „Кошища“ на името на СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ.

Същата 1860 година на 11 май училището, заедно с гражданството от кварталите: Кошища, Месокастро и Варош, отпразнуват за първи ПЪТ ПРАЗНИКА НА СВЕТИТЕ СОЛУНСКИ БРАТЯ!

3. През 1867 година баба Неделя Петкова отворила първото българско девическо основно училище „ИСКРА" в квартал "Варош".

4. През 1868 година месец ноември, се отваря във "Варош" българско основно мъжко училище „Св. Климент", с учители Григор Пърличев, Балев и Димитър Узунов.

5. Същата 1868 година, се въвежда български език в смесеното основно училище в квартала Месокастро с учител свещеник Яким Маленков.

6. През 1869 година, септември 15, първо българско класно училище „Св. Климент" във "Варош" с учител Григор Пърличев. През 1875/76 учебна година в класното училище във "Варош" учителстват Григор Пърличев, Андроник Йосифчев и Коста Нелчинов. През 1876/77 учебна година класното училище се прехвърля в "Месокастро" с учител Григор Пърличев.

По-късно вече, нашето българско учебно дело в Охрид се е развивало нормално до 3-и и 4-и класове, като съобразно нуждата са се отваряли български първоначални училища в крайните градски квартали: Горна и Долна Влашка махала, които били населени от българи и власи.

Край

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".