Родословни бележки и спомени из моя живот - 3

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА.

Колкото бях пъргав и жизнерадостен в Охрид и Солун, толкова нежен и кекав бях в Браила. В Браила ме гледаха много лекари и ме тровеха с лекарства, без да ме изцелят съвършено. Най-после отидох и в Галац, за да бъда прегледан там от един уж прочут лекар, пак грък - Сюлфиети. Той пък, след прегледа, ми препоръча да се върна в родното си място! Това още повече ни изплаши и мене, и родителите ми. Въпреки всичко, по едно време у мене се появи желание пак да се върна в Солун, за да продължа учението си, за която цел писах на Евтим Спространов, Христо Матов и Ахил Минджев, и на Тодор Лазарев от Щип, да ми пратят записките по тригонометрия.

В края на краищата татко ме заведе при д-р Диаманди, комуто най-подробно разказахме за моето продължително периодическо боледуване и моето непрекъснато четене до 11 часа през нощта. Четях само френски книги и вестници. Бях се абонирал за парижкото седмично списание „Льо бон журнал“ и за седмичната литературна притурка на букурещкия вестник „Лендепанданс румен“.

След най-щателен преглед д-р Диаманди ни увери и мене, и татко, че нямам никаква повреда въобще във вътрешните ми органи. Слабостта, която от време на време съм чувствал, била вследствие на продължителна малария, която вече е на изчезване. Препоръча ми и той силна храна и разходка, да съкратя до минимум четенето и да се откажа от желанието си да продължа образованието си. А, за да не скучая, да се заловя да изуча някакъв занаят.

При това положение, със съгласието на родителите ми, реших да науча часовникарството. И постъпих при един немец из Маджарско. Той беше отличен и много способен майстор-часовникар, който срещу едно възнаграждение от десет златни наполеона много охотно и с най-голямо удоволствие ме упътваше в манипулацията и ме посвещаваше във всички тънкости на занаята.

Пък и аз доста лесно схващах и всичко това живо ме интересуваше, защото ми се удаваше случай да приложа на практика физико-математическите познания, добити в горните класове на гимназията.

Моят майстор Мелтцер имаше жена и две дъщери. Госпожата и по-голямата дъщеря работеха в къщи дамски рокли според журналите от Париж и Виена, а по-малката дъщеря даваше уроци по пиано. Въобще семейството беше интелигентно и почтено и беше свързано с хайлайфа на Браила. Но, за голяма жалост, майсторът ми, според както се научих после от домашните му, се бил отдал на пиянство и комарджийство.

И един ден той не се яви на работа в магазина, поради което аз отидох вкъщи, за да го споходя, да не би да е болен. Там заварих домашните му разтревожени и разплакани. Те ми разправиха, че вследствие на пиянството и комарджилъка той много задлъжнял и през нощта с влака избягал зад граница. Замолиха ме да не напускам веднага магазина, а в продължение поне на един месец да ликвидирам с всички давания и вземания и каквото остане, да предам на тях, вкъщи. Те показаха към мен безрезервно доверие. Ликвидацията продължи повече от един месец и накрая им предадох всичко, каквото остана: инструменти и часовници. За благодарност те ме задържаха на обяд и ми предложиха да взема за себе си някои от най-необходимите инструменти. Аз учтиво, но решително им отказах. И се сбогувахме най-любезно, само ме замолиха, когато имам възможност, да ги посещавам.

През цялото ми време, което прекарах в Браила, щом бивах свободен от упражняване на занаята си, аз бях с книга в ръце: четях български и френски книги, списания и вестници. Много рядко четях румънски вестници. Абониран бях за „Дьо бон журнал“ от Париж и за „Суплемант литерер дьо Л’Ендипанданс румен“. И поради това тогава аз много свободно превеждах и говорех френски, а не както сега - едва удовлетворително!

Може би пребиваването ми в Румъния щеше да продължи още някоя и друга година, обаче, прескръбното известие за преждевременната кончина на единствената ми сестра Мария ускори нашето завръщане в Охрид. Особено майка ми не можеше по никакъв начин да се утеши и поради това решихме тя и аз, заедно с внучката ни Катерина да заминем за Охрид, а само татко да остане още за малко време в Браила.

И към средата на февруари 1889 година и тримата напуснахме Браила през Букурещ-Гюргево по железницата. Понеже Дунав не се беше още размръзнал, прегазихме го пеша, като багажа натоварихме на една кола.

На другия ден сутринта, като пътувахме с железницата за Варна, видяхме Дунава вече размръзнал се; носеше по течението си грамадни блокове лед. Поради туй и всяко пътуване по Дунава беше вече преустановено.

И във Варна пренощувахме една нощ и с параход се упътихме за Цариград, дето престояхме два дни. Там си набавихме най-необходимите материали и инструменти за часовникарство.

На третия ден вечерта, пак с параход, потеглихме за Солун, дето пристигнахме на третия ден сутринта.

Първата ми работа бе да отида в гимназията, за да се видя с мои приятели от другите класове и с бившите ми учители. Моите съкласници преди една година бяха напуснали Солун и повечето бяха изпратени из градовете на Македония, за да просвещават младежта, а заедно с нея и възрастните. Тогава почувствах неизмерима тъга, задето поради коварна болест напуснах преждевременно гимназията!

И със смесено чувство от радост и униние се сбогувах с приятели и познати и на другия ден потеглихме с железницата за Градско и Прилеп. Там посетих училището и се видях с двама мои бивши съкласници, чиито имена не мога да си спомня.

След двудневно пътуване с кола и с коне през Битоля пристигнахме по живо и здраво в родния ми град Охрид. Цялото ни пътуване от Браила до Охрид продължи 10-11 дни.

Къщата намерихме разнебитена и всичко в нея - разхвърляно. В нея живееше зет ми Климе със сина си Васил и дъщеря си Княгиня. Отначало всички живеехме вкупом добре: майка и аз, зетят с внучетата ни Васил, Катерина и Княгиня. Народната пословица казва: „Пукна волът, се отпрегна плугът“. Така се случи и с нас: зетят започна да намира поводи за караници - нещо, което не ни беше по характер ни на мене, ни на майка. Така, след големи неприятности, най-после, той с децата си, напусна къщата ни. Обаче, той в наше отсъствие, неизвестно по какви причини, направил така, че къщата ни била записана в емлячните книги на негово име, поради което бяхме принудени, за да бъде прехвърлена на нас, да му дадем в замяна една нива в „Лескайца“. И веднъж завинаги се отървахме от него.

Обаче децата му - наши внучета - скришом от баща си, идваха у нас.

След Петровден отворих дюкян, за да упражнявам занаята си часовникарство. За тази цел наех дюкяна на Веля Христевски, който дюкян се заеха да украсят, колкото се може по-хубаво, другарите ми Георги Николов, Александър Велев, Атанас Трендафилов и други. И започнах работата си. Турците ме наричаха „Йени мода сахатчий“! И доста много клиенти спечелих било измежду българите, било измежду турците. Особено последните бяха много учтиви към мене и добре ми плащаха. Силно впечатление им направило обстоятелството, че аз безплатно поправях големия стенен часовник на текето. По тоя случай аз им казвах: „Вакаф тан пара алман“.

Шейхът на охридското теке имаше под своя духовна власт текетата в Костур, Корча, Подградец, Ресен, Кичево, Гостивар, Дебър и Струга. Пък и самият той - Исмаил ефенди, беше много добър човек и се ползваше с добро име както между турците, така също и между християните. При особено критични времена за раята, както той, така и неговите баща, дядо и прадядо, всички са били нейни закрилници, било пред официалната турска власт, било пред разните дерибеи, които не липсвали през онези времена на тъмното ни двойно робство. Същият шейх, веднъж, завръщайки се от Цариград, минал през София, дето охридската колония му устроила отличен прием.

Макар и часовникар, аз бях в постоянна дружба с градските учители по това време: Лев Огненов, Иван Лимончев, Александър Чакъров от Струга, Иван х.Мишев от Щип, Аргир Маринов, Никола Пчелов, Александър Велев Христевски и др., както и със съкварталците ми Панде Христевски - шивач, Спиро Сарджов - обущар, и Александър Арнаутинов - търговец, брат на Георги Николов, който по време на екзархийската стипендия следваше медицина в Цариградския университет.

Макар и нашето семейство да бе в траур поради смъртта на сестра ми, хорската мълва започна да шушука, че аз ще се годявам или съм сгоден вече за дъщерята на Веля Христевски - Елисавета, и че, като зестра, щял да ми бъде даден дюкянът, който аз бях взел под наем. Понеже мълвата не се сбъдваше, пък и аз не давах никакъв повод пред хората, че имам намерение да се годявам, ето че се явиха кандидати за годеж от Спространовци, Петрушевци, Коцаревци, Тримчевци и други. Това ставаше през 1890 година. Макар и тия слухове силно да ме тревожеха и безпокояха, аз запазих през цялото време Зевсово спокойствие и хладнокръвие. Не допусках и на най-близките ми роднини и другари да ми продумат нито дума за годеж, за която и да било мома.

Същата година, през месец август, пристигна в Охрид новоназначения от Св. Екзархия митрополит Синесий, посрещнат доста тържествено. И аз с кон отидох чак в с. Косел, за да го посрещна.

Той беше много представителен и висок мъж с голяма прошарена вече брада и приятна физиономия.

Като влязохме в катедралната черква, той самичък прочете посланието на Негово Блаженство Екзарха, без да каже от своя страна нито дума.

Охрид ликуваше с пристигането на новия ни владика, защото бяха се изминали цели 14 години, откакто се бяхме лишили от дядо Натанаил, който в нищо не отстъпваше на епископ Мириел от „Клетниците“ на Виктор Юго.

На връщане от митрополията, дето бе настанен дядо Синесий, заварих вкъщи Руса от Пуля, по мъж Цветанчева, бивша учителка. Тя живееше срещу Христевци. Минавайки покрай нас, майка ми я поканила вкъщи и тя на драго сърце приела поканата, понеже същата и като мома, и като омъжена, бидейки комшии, е идвала често у нас. Между другите разговори за посрещането на владиката и за впечатленията ми от неговата личност, тя ми заговори и за годеж, като изтъкна на първо място Вета от Вельо Христевски, а след нея и няколко други момичета от. Месокастро и от Варош.

Освен на майка ми, за пръв път, само на Руса Цветанчева казах откровено, че измежду споменатите момичета само Вета ми е симпатична и бих се съгласил да се сгодя за нея само при следните две условия: първо, самата тя да се наложи на родителите си, а не те - на нея, защото отявлен съм противник на годежа по сметка, а желая годеж само по взаимна чиста любов. Второ, годежът ни да бъде неофициален, докато трае траурът за сестра ми. „Понеже зная твърде добре, че ти още през ученичеството ми ме обичаше, като учителка и после като омъжена, аз ти се доверявам сега като на сестра, с молба да употребиш всичкото твое умение, за да узнаеш, дали Вета би могла да има към мене същите чувства, каквито аз имам към нея. Всичко друго е от второстепенно и третостепенно значение“, „Нека бъде хаирлия това, което приказвахме, и Бог да ни бъде на помощ“ - приключи разговора Руса.

И запретна се Руса с най-голямо усърдие, и в много скоро време ми донесе благоприятни известия от Вета, която безрезервно ѝ се изповядала за симпатиите към мене. В отговор на това аз ѝ изпратих по Руса една хубава ябълка с надпис до нея и мой подпис. Същия ден, по време на обеда, Вета разрязала ябълката и раздала по една част на всички присъстващи на трапезата домашни. Това бе първата ни взаимна постъпка за осъществяването на нашето желание. След това ние бяхме в постоянна връзка посредством Руса и то само устно, а не писмено. Вета подготвяше домашните си чрез сестра си Костула, докато най-после, по взаимно наше съгласие, на 24 декември 1890 година стар стил, в деня пред Рождество Христово, Вета заявила категорично, умолително и настоятелно на майка си, че ще дойде у тях една жена, която ще им поиска нещо и те трябва да си дадат, без друго, своето съгласие.

И наистина, същия ден, рано-рано, Руса се явява пред родителите на Вета с предложение за годеж. Те се смутили, обаче без да откажат, замолили Руса това да стане след коледните празници. Руса им отговорила, че годежът, и то неофициално, трябва всячески да стане днес - до обяд, никакво отлагане не се приема, и напуснала къщата им. При това положение те поканили на съвещание зетя си Димуш Чорбев и дъщеря си Костула. Решили годежът да се отложи след коледните празници. И идва при мен в дюкяна Димуш Чорбев, и ме моли да отложа годежа след Коледа понеже няма причини, за да се бърза. След него дойде със същата цел и Сандре - големият им син. И нему отговорих отрицателно, като добавих: сега или никога!

След това Ветините домашни повикали Руса и ѝ обявили, че те ще изпълнят желанието на младите. И така Руса им дала моето годежно златно пръстенче, а те ѝ дали дар за мене, за татка и майка, и за стройницата Руса. Така стана нашият таен годеж на 24 декември 1890 година. На втория ден на Коледа аз бях на обяд у Вельо - моят бабалък. Разбира се, че Вета не беше на трапезата, а скришом надничаше през прозорците на съседната стая.

Само след като стана годежът, завърза се кореспонденция между мене и Вета при куриерството на Руса. Лични срещи, съвсем кратки, ставаха вкъщи у тях при отсъствието на родителите ѝ, а понякога у сестра ѝ Костула в нейно присъствие и в присъствието на Димуш.

Същата 1891 година за произвеждане на годишните изпити при трикласното училище бе назначена тричленна изпитна комисия: Григор Пърличев, Христодюл Топеничаров и аз.

През училищната лятна ваканция дойде от Цариград Атанас Шопов, главен екзархийски секретар. Заедно с него Георги Николов, аз и Лев Огненов, и други двама-трима учители отидохме с лодка в манастира „Св. Наум“, дето престояхме два дни. Между разговорите Шопов ме наведе на мисълта, че мога да бъда назначен за екзархийски учител, макар и да нямам завършено средно образование.

Понеже владиката Синесий, който още през пролетта отиде в Цариград, не пожела да се върне пак в Охрид, Екзархията изпрати на негово място бившия председател на солунската община архимандрит Григорий, който бе ръкоположен в епископски сан и снабден със султански берат за митрополит на Охридско-Преспанската епархия. Същият пристигна в Охрид към края на месец август или началото на септември 1891 година, точно не мога да определя датата. И нему устроихме прилично посрещане, като отидохме мнозина на коне чак до с. Опейнца. Митрополит Григорий се показа доста строг и енергичен пастир.

Същата 1891 година, срещу Димитровден, си дойде от Браила татко. Между другите подаръци той донесе и два златни пръстена: един за мен и един за годеницата ми Вета.

На 5 декември стар стил, същата година, на празника св. Сава, тогавашния имен ден на Вета, срещу Никулден, татко, братовчед ми поп Коста Нелчинов и енорийския ни свещеник протойерей Христо Маленков, отидоха като годежници у Вельо Христевски. Татко подари на Вета един голям австрийски флорин. По такъв начин беше обявен официалният ни годеж.

И двамата свещеници тоя ден останаха на обяд у нас.

На 12 януари ст.ст. 1892 година се извърши ГОЛЯМ СТРОЙ. Поканихме наши роднини и близки мои приятели - всичко около 30 до 35 души и свирачи с нас, та отидохме на гости у Вельо Христевски, дето се веселихме 2-3 часа. Тогава взе участие п. Христо Маленков. Като подарък дадох на Вета един позлатен сребърен-емайлиран часовник, с дълъг сребърен позлатен ланец.

След една седмица, на 19 януари стар стил 1892 г., неделя подир обяд, стана сватбата ни. Венчавката ни се извърши в кварталната черква „Успение Богородично“ - Каменско. Обредът се извърши от Негово Високопреосвещенство св. Охридския и Преспански Митрополит Григорий, в съслужение на свещениците Коста Нелчинов и Христо Миленков. За дядо Григорий нашата венчавка бе първа, откакто той е бил ръкоположен за владика. Кумуваше главната учителка на Охридското девическо училище Италия Константин Лимончева, подпомагана от майка си Хрисавия и по-малките си сестри Фанка и Дитка. Братими (шафери) бяха Александър Н. Арнаудов, по делегация от брата си Георги Николов, тогава студент-медик в Цариград, и учителят Наум Апостолов.

Сватбеното шествие бе извънредно многолюдно: то почваше от нашата разкръсница и продължаваше непрекъснато оттатък Христевци и Талевци. Черквата и дворът ѝ бяха препълнени с народ, даже и улицата пред черквата бе задръстена. Това, че нашето сватбено шествие беше толкова многолюдно се дължи, първо, на връзките, които двата рода - Нелчиновци и Христевци - имахме в охридското общество и второ, на великолепното време, което трая и през трите наши сватбени дни.

Първата вечер всички поканени бяха само на бал, втората - на вечеря - учителите и близките Нелчиновци и Христевски роднини, и третата - пак на вечеря само най-близките Нелчиновски роднини (в най-интимен кръг).

През втория сватбен ден, от сутрин до вечерта, извървяваха се в къщата на невестата жените почти на целия град. Квечерина зетят с братимите и други двама-трима души, със свирачите, според обичая, отидохме „на благо“ у Христевци и същевременно да поканим сватовщината да дойдат с „каната" у нас. И дойде откъм рода на невестата доста голямо мнозинство.

И през третия ден, преди обяд, идваха на честито жени от комшиите ни, които не бяха успели да дойдат през втория ден.

През третия ден, подир обяд, с чалгаджиите (свирачите) начело, отидохме „на благо“ у кумощината Лимончеви. Освен младоженците бяха двамата братими: Александър Арнаудов и Наум Апотолев, татко и мама, Руса от Пуля с мъжа си Петруш Цветанчев и изметчията Талко Христевски. След Лимончеви отидохме пак „на благо“ у големия братим - Александър Арнаудов, дето заварихме учителите Огненов, Чакъров и х.Мишев. Там останахме до мръкнало и най-после се прибрахме вкъщи и свирачите си отидоха.

Същата трета вечер дойдоха на вечеря само п. Константин Нелчинов, моят пръв братовчед и с това се свършиха сватбените вечери.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".