Димчо Дебелянов и Ихтиман

На 25 ноември бях в Самоков на литературна вечер, където представих този малък доклад, придружен с няколко илюстрации. Разбира се, представянето не беше толкова сухо, колкото изглежда текстът тук, защото там повече говорих, отколкото четох от листа, така че изображението беше малко по-различно, но смисълът си остана същият.

Да се говори по темата за поета Димчо Дебелянов и град Ихтиман е и трудно, и лесно. Трудно е, защото достоверните сведения в тази плоскост са малко - ако се направи една равносметка, със сигурност ще се окажат по-малко от предишните „митове и легенди“ и по-новите и откровени интернет недоумици – и един добросъвестен изследовател, колкото и да има желанието да запознае любопитната публика с картината, каквато е била в действителност, се оказва малко или много с вързани ръце. А е лесно пак по същата причина – липсата на достатъчно фактически материал ограничава работата и, волно-неволно, я свежда до едно по-кратко и по-леко за изпълнение изложение.

Ако трябва да разделим това изложение на съответни подтеми в рамките на цялостното представяне на въпроса, те условно могат да бъдат наречени така: 1. Димчо Дебелянов и неговите родственици в Ихтиман. 2. Учил ли е Димчо Дебелянов в Ихтиман? 3. Димчо Дебелянов и Гьончо Белев. 4. Димчо Дебелянов и Иванка Дерменджийска. 5. Димчо Дебелянов за Ихтиман и ихтиманци. 6. Смъртният акт на Димчо Дебелянов.

И така:

1 . Димчо Дебелянов и неговите родственици в Ихтиман.

Предлогът „в“ е съвсем правилен, защото всъщност не става въпрос за родственици „от“ Ихтиман, каквито поетът няма. Просто през есента на 1899 г. брат му Иван е назначен за началник на пощата в Ихтиман, където се премества да живее със семейството си от Пловдив. Димчо Дебелянов гостува често на Иван (както и на другия си брат Илия, но в Долна Баня) и така започват връзките му с този град. Къщата, където е живял Иван Дебелянов и където е идвал и е отсядал Димчо (ниска, бих казал даже – схлупена, къщурка с три стаи) все още съществуваше до преди десетина години. По това време учителката по български език и литература Спасия Христова (сега покойница, лека ѝ пръст) събра около себе си една група ентусиасти, между които беше и авторът на тези редове, която предприе редица действия, целящи да доведат като краен резултат до запазването на тази къща, нейното ремонтиране (беше се килнала леко на една страна) и превръщането ѝ в малко музейче с експозиция, посветена на поета Димчо Дебелянов. Делото не се увенча с успех, беше посрещнато с почти пълно безразличие и от институции, и от гражданството, и в края на краищата къщата, където е живял Иван Дебелянов, мина под ножа на булдозера, а днес на мястото, където се намираше, се издигат нови, съвременни постройки, както се вижда на снимката.

Така Ихтиман загуби възможността да има един малък, но забележителен културен паметник, защото явно този град не се нуждае от културни паметници.

2. Учил ли е Димчо Дебелянов в Ихтиман?

Нека кажем направо: не е. Оставяме настрани почти повсеместното писмено и устно слово, което се опитва да ни убеди точно в обратното, преминаваме през липсата на каквито и да документи, потвърждаващи, че Димчо Дебелянов е завършил втори прогимназиален клас (учебната 1899-1900 година) и трети прогимназиален клас (учебната 1900-1901 година) в град Ихтиман и даваме думата на двама души, по-близо запознати със същността на нещата от всички нас, взети заедно. Първият е Георги Герински, съученик на Димчо Дебелянов от Първа мъжка софийска гимназия, където Димчо Дебелянов учи от 1904 до 1906 година, завършвайки образованието си. Георги Герински е ихтиманец и си спомня, че е срещнал за първи път Дебелянов в Ихтиман през лятото на 1900 година, когато бъдещият поет гостува на брат си Иван след завършването на втори прогимназиален клас. При тази описана ситуация, всеки ще се съгласи, че няма как Димчо Дебелянов да е учил този втори клас в Ихтиман. Вторият човек е Димка Илиева Дебелянова-Каролева, дъщеря на брат му Илия и добросъвестен изследовател на живота и творчеството на своя чичо. И ето че Димка Илиева отрича категорично Димчо Дебелянов да е учил в Ихтиман. На кого да вярваме? На нея, или на съчинителите на легенди? Разбира се, че на нея. И както започнахме, можем да заключим по съвсем същия начин: поетът Димчо Дебелянов не е учил в град Ихтиман!

3. Димчо Дебелянов и Гьончо Белев

Какво да ви кажа за Гьончо Белев? Български писател, роден и живял в Ихтиман. Някои ихтиманци ми се сърдят, когато им казвам, че Гьончо Белев е треторазряден съчинител на разкази и романи, затова млъквам и давам беглата характеристика, която му е направил големият наш творец Чудомир:

„Умря тия дни Гьончо Белев – голям писател, ако се гледа по некролога, подписан от Живков и пр., но аз не мога да го чета. Много пъти съм започвал и никога не довършвал негова книга. Зная го от 1910-12 год. още от „Арменското кафене“ като „непризнат талант“. Издаде и една малка книжчица под заглавие „Тайно страдание“, която не направи никому впечатление. Бил женен за учителка в Ихтиман, която късала от залъка си да му праща в София. Умря като партиец (голямо качество!) и като „приятел“ на Димчо Дебелянов.“

Думата приятел Чудомир е поставил в кавички, но все пак неоспорим факт е, че Димчо Дебелянов и Гьончо Белев са били близки, другарували са, виждаме ги не само в рамките на град Ихтиман, на София, но и да речем при едно посещение през 1914 година на местността „Беглика“ край Батак, където престояват почти три месеца, от май до август.

От дружбата между двамата остават в края на краищата две забележителни неща. Първото е една фотография. На нея виждаме Димчо Дебелянов, Гьончо Белев, съпругата на Гьончо Белев и нейна колежка учителка.

Намирам тази обща снимка за забележителна, защото – ако отделим само поета Дебелянов, ще видим пред себе си най-добрият негов портрет от всички други останали, които познаваме. Имаме го благодарение на това, че се е снимал с Гьончо Белев.

Другото забележително нещо, което ни е оставила дружбата, за която в говорим, са спомените на Гьончо Белев за Дебелянов, един от които, кратък, искам да цитирам:

„Спомням си един юлски ден, преди Първата световна война, когато минавахме с Димча по улица „Леге”. Точно пред Народния музей нечий нежен женски глас извика от плочника:

- Господин Дебелянов ! Господин Дебелянов!

Димчо се усмихна и се спусна към момичето, което идеше срещу него. Беше, доколкото си спомням, студентка.

- Много ми хареса последното ви стихотворение, господин Дебелянов! – и хубавото момиче възторжено му стискаше ръката.

Димчо от стеснение не знаеше какво да отговори.

- То е такава музика, че когато го четях, като че ли чувах звуци от китара.

В този момент нещо звънна и аз започнах да се смея. Момичето се обиди и избяга. Димчо сви ръце и ме изруга. Обаче, след като разбра причината за моя смях, той сам започна тъй гръмко да се смее, че минувачите се спираха да ни гледат.

Поводът беше невинен – по това време двамата с Димча живеехме в хотел. Нея сутрин трябваше да дадем долните си дрехи на пране. Но тъй като не разполагахме с друго бельо, принудени бяхме да се облечем без долни дрехи.

Аз си сложих старовремски нагръдник. Но за Димча въпросът беше по-сложен. Той носеше корава колосана яка, с превити предни краища и черна кърпа, която заместваше едновременно нагръдника и връзката.

Понеже яката без нагръдник изскачаше, ние измислихме нещо практично. Аз извадих кордата „ла” от моята китара, проврях я през двете дупки на яката, изопнах я надолу по гърдите му и я вързах за токата на ремъка му. По такъв начин черната кърпа, забодена с топлийка, прилепваше до яката, която вече не изскачаше нагоре. Понеже кордата беше къса и силно обтегната, Димчо беше принуден да върви с малко наведена глава.

И тъкмо в момента, когато момичето се възхищаваше от неговото най-ново стихотворение, той, поласкан от възторжената похвала, от стеснение и радост си поизправи главата и кордата извънтя, сякаш да потвърди думите на момичето. И тогава аз започнах да се смея”.

Това е. И приключвайки тази трета част от моя кратък обзор е редно все пак да попитаме: а какво от своя страна „е дал“ Димчо Дебелянов за Гьончо Белев. „Дал е“ това, че покрай големия Димчо Дебелянов днес знаем, че някога е имало и един дребен писател, наречен Гьончо Белев. Което не е никак малко.

4. Димчо Дебелянов и Иванка Дерменджийска

По този въпрос още в самото начало ще кажа това, което обикновено казвам за Левски: „Ако искате да знаете кой е Левски, четете писмата на Левски, а не учебниците по история“. Тук ще преправя това мое изречение така: „Ако искате да знаете за любовта на Димчо Дебелянов към ихтиманската учителка Иванка Дерменджийска, четете писмата на Дебелянов до Дерменджийска, а не съчиненията на най-различни митотворци“.

Затова няма да ви занимавам тук нито с неземната красота на Иванка, нейния портрет, с който разполагаме (май единствен!), е пред вас, всеки да си прави заключение за красотата ѝ, аз за себе си съм го направил, нито с фрази като „най-голямата любов на поета“, защото всяка любов е голяма и да надцакваме една любов с друга ми звучи крайно несериозно, нито ще разказвам потресен как родителите на Иванка я изпратили да учи в Швейцария, за да я разделят от Димчо, което може да изглежда много романтично, но практически погледнато е смешно, защото някога строгите патриархални бащи не са пращали на учение в странство дъщерите си, за да ги разделят с някого, а са сваляли колана и са го използвали не по предназначение, и изобщо – слагам кръст на всякакви жълти бръщолевения и недокументирани сведения.

И отивам направо към писмата, всяко само за себе си отделен поетически шедьовър. Тези писма ни повеждат по пътя на една ярко пламнала и трагично угаснала любов (по всяка вероятност платонична и едностранна, както пише Й. Мутафчиев), по пътя на едно човешко страдание, превърнало се в поетично вдъхновение. При което обстоятелствата са без абсолютно всякакво значение, отстъпили далече назад като едва забележим невзрачен фон. Няма да се спирам подробно, ето част от първото писмо на Дебелянов до Иванка Дерменджийска:

„Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов, и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се опивам от щастие. И в момента, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа, тя е изкупена с толкоз много душевни мъки.

Аз чувствам как твоята любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди.

Аз бих принесъл всичко пред нея. Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе.

Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб.

Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб.

Аз не зная още какъв ще бъде твоят отговор, но аз не мога да не ти кажа това, което толкоз време се е набирало в душата ми.

Позволи ми да се обръщам към тебе само с името ти. То е тъй хубаво и когато го произнасям или пиша, чувствам, че то изразява всичката моя любов.

Вярвам, че ти няма да оставиш без отговор моето тъй разхвърляно първо любовно писмо. Как искам да те видя!“

А ето как завършва последното писмо на Димчо до Иванка, само двете последни изречения:

„Ние няма да се разберем. Не ми пиши вече.”

Мисля, че коментарите са излишни, а прочитът на всичките писма ще поведе съответно читателя по този наистина страдалчески път, започнал с „Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе“ и завършил с „Не ми пиши вече“.

5. Димчо Дебелянов за Ихтиман и ихтиманци.

Тук ще бъда най-кратък, защото единствените сведения по темата намерих в книгата на Тихомир Геров „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“. Там авторът, когато говори за подпоручик Мутафчиев, пише буквално следното: „Той беше от Ихтиман - него не го засягаше Димчовият стих „Ихтиман е много лош“ или безогледният му вариант: „Подлостта блика от всяка пора на ихтиманци“. И все пак Геров добавя в скоби: „Преживяното там от Димчо бе определило отношението му към тоя град: той го мразеше и обичаше“. Бих казал: леко погалване с перце след топовен изстрел в упор.

6. Смъртният акт на Димчо Дебелянов

Смъртният акт на Димчо Дебелянов е изпратен в град Ихтиман и е заведен там в съответната регистрационна книга. Защо в Ихтиман? Споменатият вече Тихомир Геров пише в книгата си: „Към края на септември Димчо пак замина за Ихтиман, сега вероятно да се осведоми за положението си на отложен (той беше записан в тамошните наборни списъци)“. Оттук идва вероятно объркването, което ще видим в самия смъртен акт. Ето целият запис, който тогавашния ихтимански кмет е направил собственоръчно:

На хилядо деветстотин и шестнадесетата година, втори Ноемврий десет часа преди пладне, ние Илия Минев, кмет и длъжностно лице по гражданското състояние на Ихтиманската община, Самоковска околия, Софийский окръг, получихме един акт за смърт от Министерството на Войната, на който съдържанието е следното:

Акт за смърт № 118

на Зап. Подпоручик Дебелянов, Димчо Велев

На хилядо деветстотин и шестнадесетата година, единадесетий Октомврий в четири часа след пладне на поз. над с. Христос, пред нас, Никола Тодоров, ковчежник на 22-ий пех. Тракийски полк, длъжностно лице по гражданското състояние, се явиха млад. подофицер от 5-а рота на 22-ий пех. Тракийски полк Христо Ив. Сириняков, на 30 год., от Чамурлия (днес с. Борика - бел. П.Н.), Самоковско, и редника от същата рота Милан Панев, на 31 год., от с. Вакарел, същата околия, и ни заявиха, че Запасния Подпоручик Дебелянов Димчо Велев, младши офицер в 5-та рота, на 25 години, от гр. Ихтиман, Самоковска околия, по занятие чиновник в Върховната сметна палата, син на Велю Дебелянов и (името на майката отсъства в документа - бел. П.Н.), неженен, е умрял на местността с. Горно Караджово "Серско", убит в боя, на хилядо деветстотин и шестнадесетата година, втори Октомврий, десет часа пред пладне.

Вследствие на което, като се удостоверихме в действителността на смъртта, съставихме настоящия акт, който се подписа от нас и от свидетелите...

С което аз изчерпих своята тема. Ако човек се порови по-задълбочено, сигурно ще намери още други неща, свързани с Димчо Дебелянов и град Ихтиман. Но това е въпрос на бъдеще, на желание и на търпение. А засега толкова.

Благодаря за вниманието!