Лекции по руска литература – брой 42

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Предишни части:

I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6.

II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2.

"БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9.

III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2.

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

3.

Влиянието на западната литература във френски и руски преводи, на сантименталните и готическите романи на Ричардсън (1689-1761), Ана Радклиф (1764-1823), Дикенс (1812-1870), Русо (1712-1778) и Йожен Сю (1804-1857) се съчетава в произведенията на Достоевский с религиозна екзалтация, преминаваща в мелодраматична сантименталност.

Трябва да различаваме "сантименталност" от "чувствителност". Сантименталният човек може да бъде в личния си живот съвършено говедо. Чувствителният човек не е никога жесток. Сантименталният Русо, способен да подсмърча над някоя прогресивна идея, разпращал своите многобройни деца по различни приюти и изправителни домове и не се грижел след това за тяхната съдба. Сантименталната стара дева може да храни своя папагал с лакомства и да отрови племенницата си. Сантименталният политик никога няма да пропусне Деня на майката и ще се разправи безжалостно със своя съперник. Сталин обичал децата. Ленин плачел в операта, особено на "Травиата". Цял век писателите възпявали простия живот на бедните слоеве от населението и така нататък. Помнете, че когато говорим за сантименталистите, за Ричардсън, за Русо и за Достоевский, имаме предвид нехудожественото преувеличаване на познати емоции, призвани да събудят автоматично у читателя естествено състрадание. Достоевский никога не успял да се избави от влиянието на европейските сантиментални и криминални романи. Именно в сантиментализма се корени конфликтът, който той толкова обичал: да поставя добродетелните си герои в унизително положение и да извлича от това максимум състрадание. Когато след завръщането му от Сибир започнали да съзряват идеите на Достоевский за спасението чрез грях и покаяние, за етичното превъзходство на страданието и смирението, за несъпротивлението на злото, за защитата на свободната воля не философски, а нравствено, и накрая, главната догма, за противопоставящата се егоистична антихристиянска Европа на братски християнската Русия - когато всичките тези идеи (старателно разработени в безброй учебници) нахлули в неговите романи, силното западно влияние все още оставало и ми се иска да кажа, че Достоевский, който така ненавиждал Запада, е бил най-европейският от всички руски писатели. Интересно е да се проследи литературното родословие на неговите герои. Любимият му Иванушка-дурачок, герой от древния руски фолклор, когото братята му смятат за слабоумен некадърник, е в действителност изключително хитър. Съвсем безсъвестен, непоетичен и слабо привлекателен, олицетворяващ тайното тържество на коварството над силата и могъществото, Иванушка-дурачок, синът на своя народ, преживял толкова нещастия, че биха стигнали с лихвите за десетки други народи, колкото и да е странно, е прототип на княз Мишкин, главния герой от романа на Достоевский "Идиот", положителен, чист, невинен глупак, излъчващ смирение, самоотричане и душевно спокойствие. Княз Мишкин на свой ред има свой внук, създаден неотдавна от съвременния съветски писател Михаил Зошченко - бодър дебил, който живее в задния двор на полицейската тоталитарна държава, в която слабоумието се е превърнало в последно убежище за човека.

Безвкусицата на Достоевский, еднообразното му отношение към индивиди, страдащи от предфрайдови комплекси, начинът, по който се задълбава в трагичните перипетии на човешкото достойнство - всичко това трудно би възхитило някого. Не ми харесва неговият трик, с който кара своите герои "да достигат чрез грях до Исус", или, както се изразява Бунин, маниера му "да пъха Исус където трябва и където не трябва". Точно както нямам музикален слух, така и за мое съжаление не усещам пророка Достоевский. Струва ми се, че най-доброто му произведение е "Двойникът". Тази история, предадена много изкусно, според критика Мирски - с множество почти джойсови подробности, наситена с изобилна фонетична и ритмична изразителност, разказва за един чиновник, който се побърква, въобразявайки си, че негов колега си е присвоил личността му. Повестта е съвършен шедьовър, но поклонниците на пророка Достоевский едва ли ще се съгласят с мене, защото е написана през 1840 г., дълго преди така наречените велики романи, освен това подражаването на Гогол е понякога толкова явно, че на моменти изглежда почти като пародия.

В светлината на историческото развитие на художественото виждане Достоевский е крайно любопитно явление. Ако проучим внимателно която и да е негова книга, например "Братя Карамазови", ще видим, че в нея отсъстват описания на природата, както изобщо всичко, което се отнася до сетивното възприятие. Ако е описан някакъв пейзаж, това е идеен, нравствен пейзаж. В неговия свят природното време не съществува, затова няма особено значение как са облечени хората. Достоевский характеризира героите си с помощта на ситуации, на етични конфликти, на психически и душевни боричкания. Като опише веднъж външността на героя, той обикновено не се връща вече към неговия външен облик. Големите художници не постъпват така, Толстой например следи през цялото време мислено своите герои и знае точно особения жест, който ще използват в една или друга минута. Но у Достоевски има нещо още по-необикновено. Като че ли самата съдба му е определила да стане най-великият руски драматург, но той не намерил своя път и станал романист. Романът "Братя Карамазови" винаги ми е приличал на невероятно разраснала се пиеса за няколко изпълнители с точно пресметната обстановка и реквизит: "кръгла следа от мокра чаша върху градинската маса", прозорец, боядисан с жълта боя, за да изглежда, че навън грее слънце, и храст, набързо внесен и захвърлен от сценичните работници.

(Следва)