Лекции по руска литература – брой 43

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Предишни части:

I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6.

II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2.

"БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9.

III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3.

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

4.

Позволете ми да посоча още един метод за справяне с литературата и той е най-простият и може би най-важният. Ако не ви харесва една книга, вие все пак можете да получите удоволствие от нея, като си представяте друг, по-правилен възглед за нещата, или, което е същото, като изразите своето отношение към тях по начин, различен от начина на омразния ви автор. Посредственото, фалшивото, пошлото (запомнете тази дума) може в края на краищата да донесе злорадо, но крайно полезно удоволствие, докато ругаете второстепенната книга, удостоена с награда. Но книгите, които обичате, трябва да четете, като треперите и се задъхвате от възторг. Позволете ми да ви дам един практически съвет. Литературата, истинската литература, не трябва да се поглъща на един дъх, като лекарство, полезно за сърцето или ума, този стомах на душата. Литературата трябва да се приема на малки дози, като се раздроби, разтроши, разчупи - тогава ще почувствате нейното сладостно благоухание в хралупата на дланите си; тя трябва да се раздъвква, като се върти с наслада езика в устата - тогава и сама тогава ще оцените по достойнство нейния рядък аромат и раздробените, разтрошените частици ще се съединят отново заедно във вашето съзнание и ще придобият красотата на цялото, към което сте примесили и мъничко ваша кръв.

5.

Когато се залови за работа, художникът си поставя определена задача. Той подбира герои, време и място, а след това намира онези особени обстоятелства, които ще позволят на действието да се развива естествено, така да се каже - без всякакво насилие над материала, да се развива естествено и логично от съчетанието и взаимодействието на приведените в движение сили. Светът, създаден за тази цел, може да бъде съвсем нереален - например светът на Кафка или Гогол, - но съществува едно задължително условие, които имате право да изисквате от него: докато съществува, този свят трябва да предизвиква доверие у читателя или зрителя. Съвсем не е важно например, че Шекспир въвежда в своята пиеса сянката на Хамлетовия баща. Не е важно дали ще се съгласим с критиците, които твърдят, че съвременниците на Шекспир са вярвали в привидения и затова той ги използва оправдано в совите драми, или ще допуснем, че призракът е сценична условност. От момента, когато духът на убития крал се появява в трагедията, ние вярваме в него и не се съмняваме, че Шекспир е бил прав да го направи действащо лице. Всъщност истинската мярка за талант е несходството до известна степен на автора със създадения от него свят, какъвто преди него никога не е имало, и което е още по-важно - неговата достоверност. Предлагам ви да оцените света на Достоевский от тази гледна точка. После,когато се обръщаме към едно литературно произведение, не трябва да забравяме, че изкуството е божествена игра. Двата елемента - божественост и игра - са еднакво ценни. Изкуството е божествено, защото именно то доближава човека до Бога, като го прави истински пълноправен творец. И въпреки това изкуството е игра, защото остава изкуство дотогава, докато помним, че в края на краищата това е само една измислица, че актьорите на сцената не ги убиват, с други думи, докато ужасът или отвращението не ни пречат да вярваме, че ние, читателите или зрителите, участваме в изкусна и завладяваща игра; когато равновесието се нарушава, виждаме, че на сцената започва да се разгръща нелепа мелодрама, а в книгата - вледеняващо душата убийство, чието място е по-скоро във вестниците. И тогава ни напуска чувството за наслаждение, удоволствие и душевен трепет - сложно усещане, което предизвиква у нас истинското произведение на изкуството. Та нали ни се внушават нито отвращение, нито ужас кървавите финални сцени на трите най-големи световни пиеси: смъртта на Корделия, убийството на Хамлет и самоубийството на Отело. Ние потръпваме, но в този трепет има известно наслаждение. Не се възхищаваме на гибелта на героите, а на всепобеждаващия гений на Шекспир. Бих искал да оцените "Престъпление и наказание" и "Записки от подземието" (1864 г.) именно от тази гледна точка: превишава ли естетическото наслаждение, което изпитвате, когато съпровождате Достоевский при пътешествието му в дълбините на болните души, винаги ли превишава другите чувства - трепета от отвращението и нездравия интерес към подробностите за престъплението? В другите му романи равновесието между естетическите постижения и елементите на криминална хроника е още по-малко.

И накрая, когато авторът започва да изследва движенията на човешката душа под натиска на непоносими изпитания, нашият интерес пламва значително по-бързо и ние следваме с по-голямо желание художника, който ни води из тъмните кътчета на душата, ако нейните реакции са повече или по-малко човешки. Аз не искам, разбира се, да кажа, че за нас е интересен или трябва да бъде интересен само духовният живот на така наречения среден човек. Разбира се, че не. Искам само да кажа, че едва ли можем да смятаме поведението на буйстващия луд или на болния, когото току-що са пуснали от лудницата и всеки момент ще го върнат обратно там, за нормално, човешко. Реакцията на тези заблудени, осакатени, обезобразени души не могат да се смятат за нормални човешки реакции в общоприетия смисъл на думата или те са до такава степен причудливи, че задачата, която авторът си поставя, остава нерешена, независимо от това как е смятал да я реши, изследвайки толкова необичайни характери.

Порових се в медицинските справочници и направих списък на психическите заболявания, от които страдат героите на Достоевский:

I. Епилепсия

Четири явни случая: княз Мишкин в "Идиот", Смердяков в "Братя Карамазови", Кирилов в "Бесове" и Нели в "Унизените и оскърбените".

1) Класически случай е княз Мишкин. Той изпада често във възторжени състояния, склонен е към емоционален мистицизъм, притежава поразителна способност да съчувства, което му позволява да предусеща чувствата на околните. Педантичен е в детайлите, особено в калиграфията. В детството си получава чести припадъци и лекарите стигат до заключението, че е безнадежден "идиот".

2) Смердяков е незаконороден син на стария Карамазов от слабоумна жена. В детството си проявява нечувана жестокост. Обича много да беси котки, а след това ги погребва с богохулен обред. През младите си години развива прекомерно чувство за собствено достойнство, достигащо понякога до мания за величие... получава чести припадъци... и т. н.

3) Кирилов е изкупителна жертва в "Бесове", страда от епилепсия в начален стадий. Благороден, мек и възвишен, но все пак явен епилептик. Описва точно първите признаци на настъпващия пристъп. Болестта му е усложнена от мания за самоубийство.

4) Случаят Нели не е толкова интересен за разбирането на епилепсията, той не добавя нищо към това, което разкриват трите предишни случая.

II. Сенилна деменция

У генерал Иволгин от "Идиот" се наблюдава старческо слабоумие, усложнено от алкохолизъм. Той е жалко, безотговорно същество, което вечно проси пари за пиене: "Ще ви ги върна, ей богу, ще ви ги върна". Когато го обвиняват в лъжа, той за един миг се обърква, но скоро си възвръща увереността и продължава в същия дух. Именно тази патологична склонност към лъжата характеризира най-добре състоянието на ума му, а алкохолизмът съдейства не малко за разпадането на личността.

III. Истерия

1) Лиза Хохлакова в "Братя Карамазови", момиче на четиринадесет години, е частично парализирана, параличът преди всичко води до истерия и може да бъде излекуван само по чудо... Тя е много развита за годините си, впечатлителна, кокетлива, неуравновесена и страда от нощна треска - всичките симптоми говорят определено за класически случай на истерия. Нощно време сънува дяволи. А през деня мечтае как ще причинява зло и разрушения. Тя размишлява с удоволствие за скорошното отцеубийство, в което обвиняват Дмитрий Карамазов: "всички го обичат, защото е убил баща си" и т. н.

2) Лиза Тушина в "Бесове" е през цялото време на границата на истерията. Тя е невероятно нервна и неспокойна, високомерна, но е способна да положи необикновени усилия, за да бъде добра. Тя изпада в пристъпи на истеричен смях, който завършва с плач, проявява странни капризи и т. н.

Освен тези откровено клинични случаи на истерия у героите на Достоевский се наблюдават разнообразни форми на истерични наклонности: Настася Филиповна в "Идиот" и Катерина Ивановна в "Престъпление и наказание" страдат от "нерви"; по-голямата част от женските му персонажи в действителност показват повече или по-малко изразени истерични тенденции.

IV. Психопатия

Психопатите сред главните герои на романите са много: Ставрогин - случай на нравствена непълноценност, Рогожин - жертва на еротоманията, Расколников - случай на "осъзната лудост", Иван Карамазов - друг половинчат душевно болен. Всички тези случаи свидетелстват за разпадане на личността. А има още много примери, сред които и някои за напълно ненормални герои.

Между другото, учените опровергават напълно идеята, изказана от някои критици, че Достоевский е предшественик на Фрайд и Юнг. Но може да се докаже убедително, че Достоевский е използвал многократно съчинението на немския лекар К. Г. Карус "Психика", публикувано през 1846 г. Предположението, че Достоевский е предтеча на Фройд, се основава на това, че терминологията и хипотезите в книгата на Карус са сходни с фройдистките, но основните концепции са различни, в една и съща лингвистична терминология авторите влагат различно идейно съдържание.

Възниква въпросът може ли наистина да обсъждаме някакви аспекти на "реализъм" или "човешки опит", когато разглеждаме автор, създал цяла галерия от неврастеници и душевно болни. Освен това героите на Достоевский имат още една удивителна черта: те не се развиват в книгите като личности. Получаваме ги в началото на разказа цялостно оформени и затова остават без каквито и да е значителни промени, колкото и да се променят обстоятелствата. При Расколников в "Престъпление и наказание" виждаме как героят достига от умишленото убийство до възможността за хармония с външния свят, но това става някак си външно: вътрешно даже Расколников не преминава през каквото и да е истинско развитие на личността, а другите герои на Достоевский още по-малко. Единственото, което се развива в книгата, което се намира в движение, прави внезапни завои, отклонява се встрани, въвлича във водовъртежа си все нови герои и обстоятелства, това е интригата. Нека да помним винаги, че в основни линии Достоевский е автор на детективски истории, в които всеки герой, веднъж изправил се пред нас, остава един и същ до победния край, в комплект със своите особености и навици. Всичките герои в един или друг роман действат като опитни шахматисти при сложна шахматна задача. Майстор на заплетения сюжет, Достоевский умее много добре да завладее вниманието на читателя, води го умело към развръзката и със завидно изкуство го държи в напрежение. Но ако прочетете още един път някоя негова книга, която вече сте прочели, и знаете всичките неочаквани места и усложнения на сюжета, веднага ще почувствате, че не изпитвате предишното напрежение.

(Следва)