Нобелови лауреати – 1937 година

Алберт Сент-Дьорди (Albert Szent-Györgyi)

16 септември 1893 г. – 22 октомври 1986 г.

Нобелова награда за медицина и физиология, 1937 г.

(За откритията му в областта на процесите на биологичното окисляване, свързани с проучванията на витамин С и с катализирането на фумаровата киселина.)

Американският биохимик Алберт Сент-Дьорди фон Нагираполт, унгарец по произход, е роден в Будапеща, в семейството на Николас Сент-Дьорди, богат земевладелец, и Джозефин Сент-Дьорди, по баща Ленхкоссек. В дома, където се възпитава Сент-Дьорди, често звучи музика и се водят интелектуални разговори; по-късно той казва: "Разбрах, че интелектуалните ценности си заслужават да се стремиш към тях; художественото и научното съзидание са смисълът на човешкия живот". В детството си Сент-Дьорди е смятан за притежаващ скромни способности, но внезапно като юноша се увлича от четенето, което му позволява да завърши средното училище с най-високи оценки.

През 1911 г. Сент-Дьорди постъпва в медицинския факултет на Будапещенския университет, където започва да се занимава с изследователска дейност в лабораторията на своя чичо, свързана едновременно с проучване на микроскопичната анатомия на епителните клетки на аналния канал и на стъкловидното тяло на окото. В трети курс публикува няколко статии по хистология. Със започването на Първата световна война Сент-Дьорди е призован в австро-унгарската армия, воюва три години на руския и италианския фронт и е награден със сребърен медал "За доблест". Като не иска да участва "в жестоката и безсмислена кланица", стреля в ръката си и така се връща вкъщи. Сент-Дьорди продължава обучението си и през 1917 г. получава лекарска диплома. Изпратен е по разпределение в армейска бактериологична лаборатория, където се правят опити върху италиански пленници. Това предизвиква протеста му, заради което е изпратен на заточение в Северна Италия, в блатиста местност, където има реална опасност да загине, като се разболее от тропическа малария. Но той оживява.

След края на войната Сент-Дьорди става асистент на професора по фармакология в университета в Пожон (днес - Братислава, Словакия). След няколко месеца по силата на Версайския мирен договор градът е предаден на Чехословакия. Сент-Дьорди де връща в Будапеща, като взема със себе си лабораторното оборудване. Когато идват на власт комунистите начело с Бела Кун, Сент-Дьорди емигрира и в продължение на няколко години се занимава с научно-изследователска дейност в различни европейски страни. Така той проучва въпросите на електрофизиологията в Прага, на химията на киселините и основите в Берлин, на физическата химия в Института за тропическа медицина в Хамбург. След двугодишна работа в катедрата по фармакология в Лайденския университет в Холандия той става научен сътрудник в университета в Грьонинген, където започва да изучава механизмите на биологичното окисляване.

Към 20-те години се оформят първите представи за общия модел на клетъчния метаболизма на въглехидратите, на окислението и на обмяната в клетката. Биохимиците вече са успели да изяснят, че глюкозата и формата на нейното запазване - гликогенът - се разрушават или се метаболизират по два възможни пътя: по анаеробен път (при отсъствието на кислород), който води до образуването на млечна киселина, или лактат, и по аеробен път (в присъствието на кислород), или гликолиза, при която глюкозата се превръща в пирогроздена киселина, или пируват, а след това във въглероден двуокис и вода. Ото Варбург смята, че съществен стадий в биологичното окисляване е биохимичната активация на кислорода, докато Хенрих Виланд предполага, че активацията на водорода е по-важна. Сент-Дьорди успява да докаже, че активацията както на кислорода, така и на водорода е необходима за реакциите на клетъчното окисляване. Той също така открива ферменти на дикарбоновите киселини - янтярната и лимонената, - които катализират промеждутъчните окислителни реакции при превръщането на пирувата във въглероден двуокис и вода. Тази катализаторна система е свързана с вътрешноклетъчните структури, по-късно идентифицирани като митохондрии (дребни гранули или плочковидни образувания в цитоплазмата на клетката), и с енергийния клетъчен център. Откритията на Сент-Дьорди в Гронинген през 30-те години полагат основата за бъдещите изследвания на Ханс Кребс върху биохимичните реакции, известни днес като цикъл на лимонената киселина или цикъл на Кребс.

При анализа на биохимичното окисляване в растителните клетки Сент-Дьорди открива силен възстановител, или донор, на водорода. Като работи в Кеймбриджкия университет в лабораторията на физиолога Фредерик Гоуланд Хопкинс, той получава от портокали, лимони, зеле, а също така от надбъбречните жлези на животни и изолира кристалите на възстановяващото вещество. Тъй като то съдържа шест атома въглерод и се отнася към киселините, Сент-Дьорди го нарича хексуронова киселина. За тази своя работа Кеймбриджкият университет му присъжда степента доктор по философия през 1927 г. Той остава в Кеймбридж още три години, след това работи една година в САЩ, в клиниката "Мейо" в Минесота, където изолира големи количества хексуронова киселина от надбъбречните жлези на животни. С получените от него двадесет и пет грама хексуронова киселина Сент-Дьорди се връща в Кеймбридж, където с помощта на химика Уолтър Норман Хауърт определя нейната пълна химическа структура.

След завръщането си в Унгария през 1930 г. Сент-Дьорди е назначен за професор по медицинска химия в университета в Сегед, а след пет години - за професор по органична химия. По време на експериментите, които той и неговите колеги провеждат, се доказва, че хексуроновата киселина, преименувана от Сент-Дьорди и Хауърт на аскорбинова, е идентична с витамин С. Недостигът на витамин С в храната на хората предизвиква заболявания като скорбута, откъдето идва и названието аскорбинова киселина. Скорбутът, заболяване, свързано с храненето и характеризиращо се със слабост, анемия, разяждане на венците и кръвотечения от капилярите и слизестите обвивки, е в продължение на векове болест на моряците, употребяващи храна, лишена от аскорбинова киселина, или витамин С. Известен днес като болест на Барлоу, скорбутът се среща много рядко.

Когато запасите от хексуронова киселина за изследване свършват, Сент-Дьорди открива, че паприката, унгарският червен пипер, съдържа големи количества аскорбинова киселина. "Веднъж за вечеря имахме пипер - спомня си по-късно той. - Нямах желание да го ям и бях намислил да стана от масата. Внезапно ми дойде на ум, че това е единственото растение, което не съм изследвал. Взех го в лабораторията, а по средата на нощта вече знаех, че това е истинска съкровищница на витамин С, в която се съдържат два милиграма витамин на един грам вещество". За няколко седмици Сент-Дьорди получава от пипера килограми кристален витамин С.

В университета в Сегед Сент-Дьорди открива също така, че флавоноидите, растителни пигменти, присъстващи в неочистените препарати на аскорбиновата киселина, намаляват слабостта на капилярите, която води до кръвотечение у болните от хеморагичен васкулит (болест, характеризираща се с промяна на цвета на кожата, повръщане, диария, надуване на корема и бъбречни колики). Той нарича тези вещества витамин Р.

Една година след като получава Нобеловата награда Сент-Дьорди е назначен за професор в университета в Лиеж (Белгия). В края на 30-те години той започва да се интересува от биохимията на мускулните клетки. Сент-Дьорди и неговите колеги изолират актина, белтък на мускулната тъкан, образуващ заедно с друг белтък, миозина, комплекса актомиозин. Нагрят екстракт от мускулна тъкан, добавен към актомиозина, предизвиква свиване на изкуствените мускулни влакна. Сент-Дьорди предлага да се смятат фосфатните връзки на аденозинтрифосфата (АТФ), богати на енергия, за причиняващи свиването на актомиозина.

По време на Втората световна война Сент-Дьорди остава в Унгария и участва в нелегалната борба. Малко преди края на войната, преследван от нацистите, успява за една нощ с подкрепата на краля да получи шведско гражданство, няколко часа преди пристигането на Гестапо да напусне Будапеща и да се прехвърли в Швеция с помощта на дипломатическата мисия. След войната, разочарован от съветската окупация на Унгария и деморализиран от неуспеха на политическата си дейност като член на Унгарския парламент, той емигрира през 1974 г. в САЩ и през 1955 г. получава американско гражданство. В морската биологична лаборатория в Уудс хол (щат Масачузетс) Сент-Дьорди организира Институт за изследване на мускулите, където изучава регулацията на растежа на раковите клетки, електрофизиологическите свойства на биологичните мембрани и хормоналните функции на тимуса.

През 1917 г. Сент-Дьорди се жени за Корнелия Демени, семейството има една дъщеря. След смъртта на съпругата си от рак през 1942 г. се жени за Марта Борбиро, а през 1975 г. - за Марсия Хаустън. Сент-Дьорди се противопоставя открито на войната във Виетнам, участва и в движението за ядрено разоръжаване.

Умира от хронична бъбречна недостатъчност.

Сред наградите на Сент-Дьорди е наградата Камерън на Единбургския университет (1946 г.) и наградата Албърт Ласкър на Американската кардиологична асоциация (1945 г.). Той е член на Будапещенската академия на науките, на Националната академия на науките на САЩ, на Американската академия на науките и изкуствата и на Националната академия на Будапеща. Присвоени са му почетни звания от университетите в Лозана, Падуа, Париж, Бордо, Кеймбридж и Оксфорд.

Превод от руски: Павел Б. Николов