Лекции по руска литература – брой 47

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2.

"ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1.

2.

Защо втората част се нарича "За мокрия сняг", може да се разбере само в светлината на журналистическата полемика от 1860 г., която водели писателите, обичащи символите, алюзиите и всичко от този род. Може би това е символ на чистотата, която е станала мокра и мътна. Епиграфът, съдържащ тънък намек, е взет от лирическо стихотворение на Некрасов, съвременник на Достоевский.

Събитията, които се готви да опише нашият човек от подземието във втората част, се отнасят за 40-те години. По това време той е бил също толкова мрачен, колкото и сега, и мразел своите колеги така, както ги мрази и сега. Той мразел дори самия себе си. Спомня си за своето самоунижение. Независимо от това дали презирал даден човек, или не, навеждал пред него очи. "Даже правех опити: ще издържа ли някакъв поглед върху себе си и винаги първи скланях глава". Това го довеждало до безумие. Признава си, че е страхливец, но твърди, че всеки порядъчен човек в това време трябва да бъде страхливец. В кое време? В 1840-та или в 1860-та? Исторически, политически и социално това са две различни епохи. 1844 г. е период на реакция, на деспотизъм. 1864-та, когато са написани записките, е време на промени, просвещение и велики реформи. Но светът на Достоевский, въпреки белезите на времето, е сив свят на душевноболни, където не се променя нищо освен може би кройката на военния мундир - конкретен детайл, промъкнал се неочаквано в текста.

Няколко страници са посветени на тези, които нашият човек от подземието нарича романтици. Съвременният читател не може да разбере подтекста, ако не вникне в журналистическата полемика от 50-те и 60-те години. Достоевский и човекът от подземието явно имат предвид "лъжеидеалистите", тоест хората, у които жаждата за добро и красота се съчетава прекрасно с кариеризма и стремежа към материални блага. (Славянофилите обвинявали западниците, че се покланят на идоли, а не на идеали.) Всичко това е представено доста объркано и мъгливо и няма защо да се потапяме в тази мъгла. Ние разбираме, че човекът от подземието се отдава плахо и самотно през нощта на "развратче", заради което ходи "по разни доста тъмни места". (Как да не си спомниш Сен Пре, героя от романа на Русо "Юлия", който също така се затваря в най-крайната стая в дома на греха, където пие бяло вино, смятайки го за вода, а след това се оказва в обятията на une créature [създание – бел прев.], както самият той се изразява. Така описвали греха в сантименталните романи.)

Темата "кой кого ще гледа по-дълго" получава нов обрат, сменяйки ес с темата "кой кого ще блъсне". Нашият човек от подземието, очевидно дребно и крехко същество, е блъснат от един минувач, висок на ръст военен. Човекът от подземието все го среща по Невския проспект, както се нарича главната улица в Петербург, и всеки път се кълне, че няма да се дръпне, и всеки път се дърпа, позволявайки на гиганта офицер да мине гордо край него. Но веднъж човекът от подземието се облича като за дуел или за погребение и с разтуптяно сърце решава твърдо да не му дава път. Тогава офицерът го запраща настрани като гумена топка. Той прави още един опит да му препречи пътя и успява да запази равновесие - двамата си удрят раменете и се разминават "съвсем на равна нога". Човекът от подземието е във възторг. Постигнал е единствения си триумф!

Втора глава започва с разказ за сатиричните му мечти и едва после следва действието. Заедно с първата част прологът заема четиридесет страници в превода на Герни. Нашият герой посещава стария си училищен приятел Симонов. Симонов и двама негови приятели се канят да дадат прощален обяд в чест на техния четвърти приятел Зверков, още един военен в повестта. "Мосю Зверков беше през цялото време и мой училищен приятел - казва човекът от подземието. - Започнах особено да го мразя от горните класове. В долните класове той беше само добро и игриво момче, което всички обичаха. <...> Той постоянно се учеше зле и колкото по-нататък, толкова по-зле; но завърши училището успешно, защото имаше покровители. През последната му година в нашето училище получи наследство, двеста души, а тъй като при нас всички почти бяха бедни, даже и пред нас започна да се надува. Той беше вулгарен в най-висша степен, но беше и добро момче, доже и тогава, когато се надуваше. У нас, въпреки външните фантастични и симулирани понятия за чест и достойнство, всички освен малцина, даже се усукваха около Зверков, колкото по-силно се дуеше. И не се усукваха заради някаква изгода, а така, защото той е човек с фаворизирани дарове от природата. Освен това беше някак си прието у нас да се смята Зверков за специалист в областта на ловкостта и добрите маниери. Последното особено ме вбесяваше. Мразех резкия, несъмняващ се в себе си звук на гласа му, обожаването на собствените шеги, които му се получаваха ужасно глупави, макар че имаше смел език; мразех неговото красиво, но глупаво лице (за което, впрочем, бих дал охотно моето умно) и нахално-офицерските му маниери от четиридесетте години".

Другият училищен приятел, който носи комичната фамилия Ферфичкин, е вулгарен, наперен субект с немски произход. (Трябва да кажем, че Достоевский изпитва нещо като патологична омраза към немците, поляците и евреите, което се вижда от неговите съчинения). Третият бивш съученик е също офицер - Трудолюбов. И тук, и в други произведения Достоевский, следвайки традициите на XVIII век, дава на своите герои значещи фамилии. Нашият човек от подземието, който обича, както знаем, да си търси обиди, моли да го поканят на обяда.

"Така, трима, със Зверков четирима, двадесет и една рубли в Hotel de Paris утре в пет часа - заключи окончателно Симонов, когато бяха избрали за разпоредител.

- Как двадесет и една? - казах аз с известно вълнение, даже като че ли обиден. - Ако броите и мене, няма да са двадесет и една, а двадесет и осем рубли.

Стори ми се, че да предложа себе си внезапно и така неочаквано, ще бъде даже много красиво и всички ще бъдат веднага победени и ще ме погледнат с уважение.

- Нима и вие искате? - отбеляза с неудоволствие Симонов, избягвайки някак си да ме гледа. Той ме знаеше наизуст. Побеснях от това, че ме знае наизуст.

- Защо-с? Мисля, че също съм също приятел, и да си призная, даже ми е обидно, че ме подминават - аз едва не кипвам отново.

- Че къде щяхме да ви търсим? - намеси се грубо Ферфичкин.

- Вие никога нямахте добри отношения със Зверков - прибави Трудолюбов, като се намръщи. Но аз вече се бях хванал и не пусках.

- Струва ми се, че никой няма право да съди за това - възразих с трепет в гласа, все едно Бог знае какво се беше случило. - Именно затова, може би, сега искам, защото преди нямах добри отношения.

- Е, кой ще ви разбере... тези възвишености... - усмихна се Трудолюбов.

- Щe ви запишат - реши, като се обърна към мене, Симонов, - утре в пет часа, в Hotel de Paris…"

През нощта човекът от подземието сънува безобразни сънища за училищните си години, каквито днес биха били интересни за всяка психоанализа. На следващото утро си почиства старателно обувките, предварително почистени от слугата му Аполон. Мокрър сняг вали на парцали. Отново символ. Като пристига в ресторанта, той разбира, че неговите приятели са преместили обяда от пет в шест часа и никой не си е направил труда да му съобщи. Оттук започват да се трупат неговите унижения. Пристигат тримата му училищни приятели със Зверков. И по-нататък следва една от най-добрите сцени на Достоевский. Той притежава забележително чувство за смешното, по-скоро за трагикомичното; може да бъде наречен изключително талантлив хуморист, но хуморът му през цялото време е на ръба на истерията и хората се нараняват болезнено помежду си в бурен обмен на обиди. Типичният скандал у Достоевский започва така:

"- Ка-а-ажете вие... в департамента ли сте? - продължи да се занимава с мене Зверков. Като видя, че съм сконфузен, той си въобрази сериозно, че трябва да ме обласкае, и така да се каже, да ме ободри. "Той какво, иска да го замеря с някоя бутилка ли?" - помислих си аз побеснял. Ядосвах се, несвикнал, някак си неестествено скоро.

- В... ъ канцелария - отвърнах отривисто, като гледах в чиинята.

- И... доходно ли ви е? Ка-ажете какво ви накаара да оставите предишната си служба?

- Това ме на-а-акара, че ми се прииска да оставя предишната си служба - проточих три пъти по-дълго, вече почти без да ес владея. Ферфичкин изпръхтя. Симонов ми хвърли ироничен поглед; Трудолюбов спря да яде и започна да ме разглежда с любопитство.

Зверков беше неприятно засегнат, но не искаше да се забележи.

- Е-е-е, а каква е вашата издръжка?

- Каква издръжка?

- Искам да кажа з-заплата.

- Ама вие какво ме изпитвате!

Между другото, веднага казах каква заплата получавам. Ужасно се червях.

- Не е много - отбеляза важно Зверков.

- Да-с, не може да обядваш в кафе-ресторантит! - прибави нагло Ферфичкин.

- Според мене това даже е направо бедност - забеляза сериозно Трудолюбов.

- И как сте отслабнали, как сте се променили... от онова време... - прибави Зверков, вече не без яд, с някакво нахално съжаление, като разглеждаше мене и костюма ми.

- Стига сте го смущавали - хихикайки, извика Ферфичкин.

- Милостиви господине, знайте, че аз не се смущавам - вмъкнах се най-сетне, - чувате ли-с! Аз обядвам тук, "в кафе-ресторанта", със своите пари, а не с чужди, забележете това, monsieur Ферфичкин.

- Ка-ак! Че кой тук не обядва със своите пари? Вие като че ли... - не отстъпи Ферфичкин, почервенявайки като рак, и ме гледаше яростно в очите.

- Да-а - отвърнах аз, чувствайки, че сам отишъл далече, - и мисля, че е по-добре да се заемем с по-умен разговор.

- Вие, струва ми се, мислите да ни покажете вашия ум?

- Не се безпокойте, това би било съвсем излишно тук.

- Вие какво, господине мой, сте се разкудкудякали - а? Да не сте се побъркали там, във вашия лепартамент?

- Стига, господа, стига! - започна да вика властно Зверков.

- Колко е глупаво това! - измърмори Симонов.

- Наистина е глупаво, събрахме се в дружеска компания, за да изпратим на път добрия си приятел, а вие разправяте за някакви сметки - заговори Трудолюбов, обръщайки се грубо само към мене. - Сами се натрапихте вчера, не разваляйте общата хармония... <...>

Всички ме изоставиха и аз седях смазан и унищожен.

"Господи, мое ли е това общество! - мислех си аз. - И като какъв глупак се представих пред тях... Ама какво пък! Сега, в тази минута трябва да стана от масата, да си взема шапката и просто да си тръгна, без дума да кажа... От презрение! А утре на дуел. Защото не ми е жал за седемте рубли. Сигурно ще си помислят... Дявол да го вземе! Не ми е жал за седемте рубли! Ей сега си тръгвам!.."

Разбира се, останах.

Пиех от мъка лафит и херес с чаши. Не бях свикнал и ме хващаше бързо, а с опиянението растеше и досадата. Изведнъж ми се прииска да ги оскърбя всичките по най-дързък начин и чак след това да си тръгна.

Да улуча момента и да се покажа - нека кажат: макар че е смешен, е умен... и... и... с една дума, дявол да ги вземе!.. <...>

- Господин поручик Зверков - започнах аз, - знайте, че мразя фразите, фразьорите и стегнатите талии... Това на първо място, а след него следва второ.

Всички се размърдаха енергично.

- На второ място: мразя баналностите и хората, които говорят баналности. Особено хората, които говорят баналности!

- На трето място: обичам истината, искреността и честността - продължавах аз почти машинално, защото сам вече започвах да леденея от ужас, без да разбирам как казвам такива неща... - Обичам да мисля, мосю Зверков; обичам истинското приятелство, на равна нога, а не... хм... Обичам... А между другото, защо? И аз ще пия за ваше здраве, мосю Зверков. Прелъстявайте младите черкезки, стреляйте враговете на отечеството и... и... За ваше здраве, мосю Зверков!

Зверков стана от масата, поклони ми се и каза:

- Много съм ви благодарен.

Беше ужасно обиден и даже побледня.

- Дявол да го вземе - започна да реве Трудолюбов, като удари с юмрук по масата.

- Не-с, за това бият по муцуната! - изкрещя Ферфичкин.

- Да го изгоним трябва! - промърмори Симонов.

- Ни дума, господа, ни жест! - извика тържествено Зверков, спирайки общото възмущение. - Благодаря на всички, но аз ще мога сам да му докажа колко ценя неговите думи.

- Господин Ферфичкин, утре ще ми дадете удовлетворение за сегашните си думи! - казах гръмко аз, обръщайки се важно към Ферфичкин.

- Значи дуел-с? Както искате - отвърна той, но, наистина, аз бях толкова смешен, когато го предизвиках, и това толкова не отиваше на фигурата ми, че всички, а след тях и Ферфичкин, се натъркаляха от смях.

- Да, разбира се, зарежете го! Та той е съвсем пиян! - каза с омерзение Трудолюбов.

...Бях дотолкова измъчен, че ми идваше да си прережа гърлото и да свърша! Тресеше ме; намокрените ми от пот коси прилепнаха към челото и слепоочията ми.

- Зверков! Моля ви да ми простите - казах рязко и решително. - Ферфичкин, и вас също, всички, всички, аз обидих всички!

- Аха! Дуелът не ни се харесва! - просъска ядовито Ферфичкин.

- Не, аз не от дуела се страхувам, Ферфичкин! Готов съм да се бия с вас утре, вече след примирението. Даже настоявам за това и вие не можете да ми откажете. Искам да ви докажа, че не се страхувам от дуела. Вие ще стреляте първи, а аз ще стрелям във въздуха.

...Всички бяха червени; очите на всички блестяха: много пиеха.

- Моля за вашата дружба, Зверков, аз ви обидих, но...

- Обидили сте ме? В-вие! Ме-не! Знайте, милостиви господине, че вие никога и при никакви обстоятелства не можете да ме обидите!

- И стига сте се навирали, махайте се! - удари печата Трудолюбов. <...>

Стоях оплют. Групата излизаше шумно от стаята, Трудолюбов подхвана някаква глупава песен <...> Безпорядък, огризки, счупена чаша на пода, разсипано вино, фасове от цигари, опиянение и бръщолевене в главата, мъчителна тъга в сърцето и накрая лакеят, който вижда и чува всичко, и наднича любопитно в очите ми.

- Там! - извиках аз. - Или всички на колене, като прегръщат краката ми, ще молят за моята дружба, или... или ще ударя един шамар на Зверков!"

След прекрасната четвърта глава превъзбудата и унизеното самолюбие на човека от подземието започват да омръзват, а Лиза, младата жена от Рига, внася фалшива нота. Пред нас е същата героиня от сантиментален роман, благородната проститутка с възвишено сърце, още един литературен манекен. За да получи някакво облекчение, нашият човек от подземието започва да говори присмехулно и да плаши сродната душа, нещастната Лиза - сестра на Соня Мармеладова. Многословните и много плоски разговори между тях си струва да бъдат дочетени до края. Може би на някого ще се харесат. Накрая главният герой изрича следната истина: униженията и обидите ще пречистят и ще възвисят Лиза над омразата. Възвишените страдания са вероятно по-добри от евтиното щастие. И това е всичко.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА