Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 2

Предишни части: ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ

ПРИКАЗКА ЗА ОРКА

(първа забава от първия ден)

АНТУОНО ДЕ МАРИЛЯНО, КОЙТО БИЛ ТОЛКОВА ГЛУПАВ, ЧЕ МАЙКА МУ ГО ИЗГОНИЛА ОТ КЪЩИ, СТАВА СЛУГА НА ЕДИН ОРГ И ТРИ ПЪТИ, КОГАТО ИСКА ДА СЕ ВЪРНЕ ВКЪЩИ, ПОЛУЧАВА ОТ ОРКА ВЪЛШЕБЕН ПОДАРЪК, НО ВСЕКИ ПЪТ БИВА ИЗМАМЕН ОТ ЕДИН СЪДЪРЖАТЕЛ НА ГОСТИЛНИЦА, КЪДЕТО СЕ СПИРА ДА НОЩУВА. НАЙ-СЕТНЕ ОРКЪТ МУ ДАВА ЕДНА ТОЯГА, КОЯТО ГО НАКАЗВА ЗА НЕВЕЖЕСТВОТО МУ, СЛЕД ТОВА МУ ПОМАГА ДА СИ ОТМЪСТИ НА ИЗМАМНИКА И ДОНАСЯ БОГАТСТВО НА ДОМА МУ.

Първият, изрекъл мисълта, че съдбата не вижда, е разбирал повече от маестро Ланца [1], а той е разсъждавал много по тази тема. Защото тя наистина действа сляпо, като издига такива хора, чието място е да берат боб на полето, а събаря отвисоко на земята тези, които са истинският цвят на човечеството. За нещо подобно ви предлагам да послушате сега.

Разказват, че живяла някога в село Мариляно [2] една добра жена на име Мазела, която освен седем вече израснали дъщери, дълги като върлина, имала и син - такъв безделник, такъв глупак, годен с говедата по ливадите да пасе, през зимата една снежна топка не можел да направи, камо ли някое добро дело. И много ѝ било зле, като на свиня, когато я водят на заколение. Не минавало ден да не му говори така:

- Какво седиш още в тази къща, хрантутник проклет? Махни се от мене, парче мерзост! Изчезни от очите ми, негодник такъв! Изсъхни, трън окаян! Запилей се вън, прасе с прасетата! Подменили са те в люлката и вместо кукличката, вместо красивото момченце, вместо ангелчето, вместо моето миличко мъниче са ми пъхнали ненаситен шопар!

Ето как говорела Мазела на своя син, ругаейки го с последни думи.

И накрая, като изгубила всякаква надежда, че Антуоно (така се казвал синът ѝ) ще извърне лице към доброто, един ден, когато го насапунисала хубаво без сапун, Мазела грабнала точилката и започнала да сваля от гърба му мярка за кафтан. Антуоно, който не очаквал такъв обрат на нещата, когато видял как майка му го мери по гръбнака, как му приглажда ребрата и какъв знатен хастар му кърпи на задника, едва се изтръгнал изпод точилката и си плюл на петите. Вървял без отдих чак до полунощ, когато в работилниците на Луната вече запалили фенерите. И стигнал до подножието на една планина, толкова висока, че върховете ѝ допирали самите облаци. А там, в корените на една топола, близо до входа на една пещера, изсечена в скалите, седял един орк. Майчице, колко бил грозен!

Бил нисък на ръст и с безобразно тяло, с глава, по-голяма от индийска тиква. Лицето му с подутини, веждите сраснали, очите кривогледи, носът сплескан, ноздрите като две дупки на клозет, устата като мелница, с два зъба до коленете, гърдите космати, ръцете като тъкачно кросно, краката криви, стъпалата широки като на патица. Накратко казано, приличал на демон, като тези, които са нарисувани по картините, а архангел Михаил ги пронизва с копието си, на бостанско плашило, на призрак в просъница, на зло привидение, което не може да бъде описано с думи, а само може да се каже, че би разтреперило Роланд [3] , би ужасило Скендербег [4] и би накарало да пребледнее и най-безнадеждния селски побойник.

Но Антуоно, който нямало да се уплашил и от камък, изстрелян с прашка, не се смутил, а като добър човек се поклонил на орка и започнал следния разговор:

- Бог да помага, господине! Как си? Как е здравето? Нещо да желаеш? Не знаеш ли, господине, колко път има до мястото, накъдето съм тръгнал?

Оркът, като чул тази шантава реч - едно за главата, друго за краката, - започнал да се смее и понеже му допаднал характерът на глупака, му казал:

- Слушай, момче, не искаш ли да ми станеш слуга?

Антуоно отвърнал:

- Зависи колко ще ми даваш на месец.

На това оркът отговорил:

- Постарай се да ми служиш честно, както се договорим, и ще ти бъде добре при мене.

Стиснали си ръцете и Антуоно останал да служи у орка. А в дома на орка имало толкова ядене, че се сипело по земята, затова пък работа - лежи цял ден на овчите кожи и не ставай. Така за четири дена той станал тлъст като турчин, охранен като вол, нахален като петел, червен като рак, зелен като чесън, раздут като кит и кожата му се опънала като на барабан така, че чак очите си не можел да отвори.

Но не минали две години и на Антуоно му омръзнал ситият живот, налегнало го такова силно желание да види своето село, че като тъгувал за родния си дом, изсъхнал отново, станал почти като преди. А оркът го познавал вече толкова добре, че в самите му вътрешности все едно надничал и всяка пръдня от задника му чувал. Видял той, че Антуоно заприличал на недолюбена жена, че не може да му се угоди с нищо, извикал го един път настрани и му казал:

- Мили мой, Антуоно, виждам как се измъчваш за своите близки. И понеже те обичам като очите си, ще се радвам да се разходиш до дома си и да изпълниш своето желание. Така че вземи това магаре, с което ще ти бъде по-весело по пътя. Само гледай никога да не му казваш: "Хайде, посерко!" Моля те в името на моя покоен дядо, защото после ще съжаляваш.

Антуоно взел магарето и без да каже на орка "бъди здрав", го яхнал и препуснал напред. Но преди още да измине сто крачки, слязъл от животното и му казал: "Хайде, посерко!" Още не успял за затвори устата си, когато магарето започнало да сере бисери, рубини, изумруди, сапфири и елмази, всеки скъпоценен камък голям като орех. Антуоно направо застинал с отворена уста, като гледал прекрасните произведения на магарешкия задник, великолепните фашкии, драгоценната диария, а след това с нечуван възторг напълнил торбата си с тези радости, яхнал отново магарето и като го накарал да препуска, се забързали към най-близката гостилница.

Като слязъл пред вратата, Антуоно най-напред казал на гостилничаря:

- Вържи магарето и му дай да яде до насита, но гледай да не му кажеш: "Хайде, посерко!", за да не съжаляваш след това. А нещата ми сложи на сигурно място.

Гостилничарят, който бил един от занаятчийските старейшини [5], изпитан хитрец, врял и кипял негодник, като чул странното предупреждение и видял играчките, които стрували няколко хиляди, решил да разбере какво означават тези думи. Нахранил Антуоно до насита, напоил го да краен предел, пъхнал го колкото се може по-дълбоко между дюшека и дебелото одеяло и още недочакал да си затвори очите, хукнал към конюшнята и казал на магарето: "Хайде, посерко!" Магарето, под магическото въздействие на тези думи, отново направило същото като преди, плиснала диария от злато и поток от скъпоценни камъни. Като видял тези драгоценни изпражнения, гостилничарят решил да смени магарето, да измами селския невежа Антуоно, да му хвърли прах в очите, да го изпързаля, да го преметне, да го изиграе, да го прати за зелен хайвер и да покаже къде спи рибата на това глупаво муле, дръвник, тъпак и овен, след като е вече в ръцете му. И на разсъмване, когато Аврора излязла да излее нощното гърне на своя старец [6], пълно с червен пясък, през източния прозорец [7], Антуоно се събудил, един час търкал очите си с юмруци, половин час се протягал, шестдесет пъти ту се прозявал, ту пърдял, все едно разговарял сам със себе си, а след това извикал стопанина и му казал:

- Ела тук, приятелю. Бързо плащане - дълга дружба. За нас мир, за кесиите война. Давай сметката, ще я оправя.

- Ами тогава толкова за хляба, толкова за виното, това за чорбата, това за месото, пет за яслата, десет за леглото, където спа на меко, а петнадесет, за да ти пожелая добър път.

Извадил Антуоно парите и като взел подмененото магаре и торбата с камъни, които ставали само за пране на чували, вместо тези, които са достойни да красят пръстени, се упътил към родното си село. Едва докоснал с крак прага, започнал да вика като опарен с коприва:

- Тичай, мамо, тичай! Колко сме богати! Постилай кърпи, разгръщай чаршафи, разхвърляй покривки! Какво съкровище ще видиш!

Много зарадвана, майка му отворила раклата и започнала да вади оттам чеиза, който пазела за дъщерите си: тънки чаршафи, да ги духнеш, ще полетят, покривки, благоухаещи на ароматен сапун, толкова ярки на цвят тъкани, че режели очите, и застлала с тях целия двор. Завел Антуоно магарето в двора и започнал да припява със сладък глас: "Хайде, посерко!" Но какво да се прави, когато магарето оценило това "хайде, посерко" не по-високо отколкото някога едно друго магаре оценило звуците на лирата [8]. Във всеки случай, като повторил и трети, и четвърти път, Антуоно не постигнал никакъв успех. Тогава, като хванал едно дебела тояга, започнал да налага невинното магаре, и така го бил, така го налагал, че накрая нещастното животно не издържало и изсипало върху белите чаршафи на майката порядъчна жълта купчина.

Видяла бедната Мазела, как върху това, на което възлагала единствената си надежда да се измъкне от бедността, магарето тръснало толкова много богатства, че цялата ѝ къща се напълнила със зловоние, грабнала тоягата и като не дала на Антуоно време да отвори торбата и да покаже златото и скъпоценните камъни, го напердашила от цялото си майчино сърце. А той си грабнал шапката, изскочил от двора и хукнал с всички сили обратно при орка. Като видял, че Антуоно се приближава така, че все едно не стъпва по земята, а лети по въздуха, и като знаел поради вълшебните си способности какво е станало с него, започнал да го полива порядъчно с кисел сос и да го ръси с червен пипер за това, че е позволил на гостилничаря да му се надсмее. Нарекъл го утайка от Божието творение (майчице, страшно е да се изрече!), празен чувал, петел без опашка, гнила плевня, криво коренище, неблагодарна свиня, тъпанар, празнословец и глупак, който вместо магарето, което сере скъпоценности, позволил да му пробутат животно, даващо само топчета магарешка моцарела [9]. Антуоно преглътнал това хапче и се заклел, че никога повече няма да позволи да го преметне и да му се надсмее който и да е на света.

Но след година пак го налегнало предишното главоболие. И започнал да се терзае от желание да види родната си майка и милите си сестри. Оркът, който имал ужасно лице, но прекрасно сърце, го пуснал, а на прощаване му подарил една красива покривка, като му казал:

- Отнеси я на майка си, но те предупреждавам, не постъпвай като магаре, както с онова магаре, което ти подарих миналия път. И докато не си отидеш вкъщи, не казвай: "Покривчице, разгъни се!" и "Покривчице, сгъни се!" Защото - ако пак ти се случи беда, ти ще си виновен. А сега - на добър пат, тръгвай и се върни по-скоро.

Закрачил Антуоно към дома си и щом се отдалечил малко от пещерата на орка, сложил покривката на земята и казал: "Покривчице, разгъни се!" Тя веднага се разгънала и той видял върху нея много най-различни хубости: всякакви разкошни стоки, всякакви галантни неща, каквито имат знатните господа в домовете си, и всичките толкова красиви, че да не повярваш на очите си. Той казал бързо: "Покривчице, сгъни се!" Покривката се сгънала и всичките неща се скрили вътре. Стиснал я Антуоно под мишницата си и тръгнал направо към предишната гостилница. Стигнал и казал на гостилничаря:

- Вземи и ми пази тази покривка. Само внимавай да не ѝ кажеш: "Покривчице, разгъни се!" и "Покривчице, сгъни се!"

А гостилничарят - нали бил от стара коза яре - му отвърнал:

- Бъди спокоен, ще направя всичко както трябва.

И като му дал да се нахрани добре и го напоил така, че не можел да си каже името, го сложил да спи. След това взел покривката и произнесъл въпросните думи. Покривката се разгънала и върху нея се оказали толкова скъпи неща, че с думи не могат да ес опишат. Тогава гостилничарят скрил покривката, а вместо нея приготвил за Антуоно друга, съвсем подобна на първата. Като станал сутринта, Антуоно взел подменената покривка, тръгнал на път, стигнал скоро до своя дом и извикал на майка си:

- Сега непременно ще прогоним бедността! Няма вече да прехвърляш парцали, да кърпиш дупки и да шиеш кръпки!

С тези думи сложил покривката на земята и казал: "Покривчице, разгърни се!" Но и от сутринта до вечерта да повтарял тези думи, само би си изгубил времето, защото не можел да получи от покривката нито троха, нито сламка. Като видял, че не става нищо, Антуоно казал на майка си:

- Така ми се пада, като съм толкова глупав, та ме измами пак гостилничарят! Но ще му дам аз да се разбере. По-добре да не се е раждал! По-добре каруца да го сгази! И нека най-скъпото нещо от дома ми изчезне, ако не отида да го питам за магарето и за съкровищата и не му изпотроша в гостилницата всичките чаши и чинии на малки парчета.

Като чула майка му новата магарешка история, пламнала цялата и казала на Антуоно:

- Махай се оттук, проклетнико! На прешлени гръбнака ти да насекат иш да не го съберат! Вън от дома ми! По-добре червата да ми извадят и обратно да не ги сложат! Да беше ме херния изяла или гуша задушила, когато излизаше между краката ми. Веднага да се омиташ и подът на тази къща да те пари по петите като огън! Изтърсила съм те вече от пелените и не ме смятай повече за онази глупачка, която те изсра на белия свят!

Виждайки тази огнена мълния, нещастният Антуоно не дочакал гърмежа и хукнал да бяга, сякаш е задигнал парче сапун - само петите му се мярнали. Изтичал отново при орка. Оркът, като видял, че се връща бързо-бързо и лицето му е бяло побеляло, веднага разбрал какво се е случило и изсвирил на Антуоно звънка соната на клавесин, като му казал така:

- Не зная какво ме възпира да не ти насиня окото, заплес такъв, кесия без връзка, уста нечиста, месо прогнило, кокоши задник, дърдорко, фанфара на викариатския съд, готова заради всеки пройдоха да тръби по пазара [10]! Дано си повърнеш червата, че да се изсипе и грахът от глупавата ти глава [11]! Ако си беше затварял здраво устата, нямаше да ти се случи всичко това. Но на тебе устата ти е като мелница и смля напразно цялото щастие, което само ти дойде в ръцете!

Наруган порядъчно, Антуоно си подвил опашката и изслушал мълчаливо цялата музика. След това служил три години безупречно на орка, като се надявал да се върне вкъщи толкова, колкото и да получи графска титла. Но минало време и пак го втресло: приискало му се да си отиде и започнал отново да моли орка. Оркът, като се уморил от неговото мрънкане, го пуснал с радост. И му дал една гладко одялана тояга, като му казал:

- Вземи и подарък, за да помниш добротата ми. Само гледай никога да не казваш: "Скочи, тояжке!" или: "Спри, тояжке!", а кажеш ли, изобщо няма да ми е жал какво ще ти се случи.

Взел Антуоно тоягата и казал:

- Честно казано, израснал ми е мъдрец, не съм вече момченце и зная кое как се прави. А който реши да се надсмее днес над Антуоно, по-лесно ще си целуне лакътя.

При което оркът отвърнал:

- Работата си иска майстора. Думите са за жените, а делата за мъжете [12]. Ще поживеем, ще видим. Не си глух: казах, слушай. Който се предпазва, наполовина се опазва. А сега тръгвай и си отваряй очите.

Още оркът не довършил и Антуоно забързал към дома си. Не изминал обаче половин миля и като не изтърпял сърбежа на любопитството, казал на тоягата: "Скочи, тояжке!" Заедно с вълшебните думи станало ново чудо. Тоягата, все едно в нея стояло някое дяволче, скочила и започнала да пердаши бедния Антуоно по гърба и по ребрата! Сипели се ударите като дъжд от ясно небе - един другия не изчаквал. Нещастникът, като видял, че скоро тоягата ще го обработи като козя кожа, викнал: "Спри, тояжке!" Едва тогава тоягата спряла да му шари гърба наляво и надясно.

Като получил този добър урок за своя сметка, Антуоно възкликнал:

- Правилно казват: който върви заднешком, ще си счупи врата. Кълна се, че сега няма да изпусна нещата. Да побързам обаче, докато не си е легнал този, на когото му предстои весела вечер!

Като си нареждал така, стигнал скоро до предишната гостилница, където бил приет с най-големи почести, защото гостилничарят знаел колко много сланина може да стопи от това прасе. Антуоно му казал:

- Вземи и ми пази тази тояга. Но гледай да не ѝ кажеш: "Скочи тояжке!", защото е много опасно. Ако не ме послушаш, не се оплаквай после на Антуоно, няма да съм виновен за бедата ти.

Безкрайно зарадван от третия си късмет, гостилничарят натъпкал Антуоно с всякакви ястия и го накарал да види дъното на чашата. Отвел го, едва държащ се на краката си, в спалнята, а след това изтичал при тоягата, че извикал и жена си, за да ѝ покаже новия щастлив празник. Изпълнен с благи надежди, той казал на тоягата: "Скочи, тояжке!" И техният празник започнал: тоягата така се заела да им налага хълбоците, тук пукне, там хрусне, такъв вход и изход им показала с топовен салют, че виждайки се в най-окаяно положение, двамата, и мъжът, и жената, неотстъпно преследвани от тоягата, хукнали да будят Антуоно, молейки го за пощада.

Антуоно, като видял, че всичко се е получило според замисъла и към макароните е добавено сирене, а към салатата - броколи, казал:

- Не чакайте пощада. Ще си умрете от тоягата, ако не ми върнете всичко.

Тогава гостилничарят, вече порядъчно намлатен от вълшебната тояга, започнал да вика:

- Вземи каквото искаш, само ме избави от това проклето пердашене!

И за да покаже, че не говори напразно, веднага му дал всичко, което отнел с измама. След което Антуоно заповядал: "Спри, тояжке!". Тоягата се приземила и легнала спокойно настрани. Като взел магарето и всичко останало, Антуоно си отишъл вкъщи при майка си. Там, като направил генерален опит със задника на магарето и изпитал действието на покривката, събрал много богатство, омъжил сестрите си и осигурил майка си, с което потвърдил истинността на казаното:

На малкия и глупавия Бог помага.

БЕЛЕЖКИ

1. Знаменит венециански разказвач от времето, когато Базиле служел във войските на Венецианската република.

2. Мариляно - село на двадесет километра от Неапол.

3. Граф от обкръжението на император Карл Велики, паднал в битка с арабите, герой от знаменитата "Песен за Роланд".

4. Георги Кастриот, владетел на Албания, през 1450 и 1460 година се съпротивлява успешно на турската агресия. Турците го наричат Искендер бей, а в Европа прозвището му става известно като Скендербег. Бил съюзник на Неаполитанското кралство. Бележка на П. Н.: Увековечен е в поемата "Скендербег" на българския възрожденец Григор Пърличев.

5. Йерархията на средновековните градски гилдии в Италия се оглавявала традиционно от "четирима занаятчийски консули".

6. Богинята на зората Еос (в римския вариант - Аврора) се влюбила в красавеца Тифон, отвлякла го и се оженила за него. Тя измолила от Зевс да го направи безсмъртен, но забравила да поиска вечна младост. Когато след време Тифон станал немощен неумиращ старец, Еос го превърнала в цикада.

7. При липсата на канализация в пренаселения Неапол изнасянето на екскрементите от многоетажните жилища било тежък проблем. Обикновено избирали тази страна на сградата, която гледа към задънена уличка, където изливали нечистотиите от всички етажи. Този битов детайл се споменава и у Бокачо в една от новелите на "Декамерон" (II, 5), чието действие се развива в Неапол. По това време се търсел много специален пясък, който попивал урината и отслабвал миризмата ѝ.

8. Античната басня "Магаре и лира" и до ден днешен намира място в учебниците по латински език.

9. Сирене от биволско мляко, приготвяно във вид на топки. От стари времена особено се търсела моцарелата от Аверса (на 15 километра от Неапол), за чийто капитан (градски управител) Базиле е назначен през 1627 година.

10. Заседанията на първа съдебна инстанция в Неаполитанското кралство (Cran Corte della Vicaria) се предшествали от тържествен сигнал с тръба.

11. "Има грах в главата си" казвали за глупав човек.

12. В оригинала пословицата звучи така: "Думите са жени, а делата мъже" (Бележка на П.Н: "Le parole so femmene, e li fatte so mascole"). Думата "parola" ("дума") е от женски род, а "fatto" ("дело") - от мъжки род.